Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Бъдещи майки
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Анкета

Моля, изберете и гласувайте за Вашите фаворити

 (Гласуването приключено: пн, 30 юли 2007, 20:59)
Може да изберете максимум 3 опции.
Въведи твоя глас

София

Мнения: 4 910
Конкурсът „БожеНствен дар или за уникалното чувство да си майка“, организиран от www.unicusbulgaria.com и www.bg-mamma.com е за всички бъдещи и настоящи майки, изпитали най-прекрасното чувство, свързано със създаването и раждането на нов живот. Идеята е за един оригинален конкурс, изпълнен с много и разнообразни емоции.
Повече за условията на конкурса и наградите, може да прочетете ТУК

Гласуването за награда на публиката ще продължи до 30 юли.






1. Албена Нестеренко - “За дъщеря ми Нина”

Природата го е измислила. Това е едно зрънце на всеотдайност и любов, което в един щастлив момент от живота на жената покълва.
Нещо различно и божествено се случва, сякаш жената окрилена лети, появява се една велика сила, която вдъхновява и дарява желание за живот. Всички забелязват незабелижимото, очите на жената стават лъскави, душата се отваря за нов живот.
Няма да забравя моментите в които оставах сама с покълналото зрънце живот, с растящото в утробата ми щастие. Всяка минута, всеки час и ден бяхме заедно, бяхме едно. В моменти на усамотение проследявах движенията, погалвах повърхността на корема си нежно и настръхвах при мисълта, че една финна стена ни дели. Настройвах се за онзи момент на раждането, в който болката губи значение, смисъла на живота изглежда по друг начин .... и се страхувах, дали ще успея да бъда достойна майка, дали ще бъда добрият спътник на детето си в живота. Деветият месец настъпи, с него и термина.
Забравих за болката, забравих себе си, мислех само за бебето... и то изплака, роди се новият живот. Плаках от радост и страх. В ръцете си държах малкото топло огънче, гледах изписаните чертички ден и нощ и се молех, да бъде здраво и щастливо. Грижите за детето ми усмислиха живота ми. Бебето ми расте, зъбките пробиват, плач на болка ме пронизва. Моля се: “Господи, вземи нещо от мене и го дай на детето- то да е добре”. Дойде времето на прохождането, а с него и тичането. Бебето порасна. Дните и нощите се сливат, времето лети, а аз не забелязвам, че мина година, че минаха две..., защото съм щастлива и си имам божествен дар!


2. Ана Ботева  - “Писмо до моя син”

Здравей моя малка звездичке!

Искам с това писмо да ти кажа какво си ти за мен и какво съм аз за теб. Когато се роди ти, роди се и Майката вътре в мен. Ти дойде и преобърна целия ми свят.
След като те родих, аз почувствах себе си по-свята, по-добра,                       по-истинска, по-значима, по-Жена. Ти ме вдъхнови. В началото изглеждаше толкова безпомощен, но и същевременно тъй властен, безсловесен, но достатъчно красноречив и убедителен. Твоите усмивки родиха усмивки в моето сърце.
С твоята поява сякаш станах част от Господния екип и се надявам той да закриля всички майки и техните рожби. Вече не гледам на живота с пренебрежение. Осъзнах, че това е наистина специален момент, една позитивна промяна. Връхлетя ме широк спектър от емоции – вълнението ми се преплиташе с радостта и еуфорията от зараждането на новата любов. Неусетно се разплаках. Като всяка друга емоция и тази се нуждаеше от отлежаване.
Вече нищо не е същото – как успя така да ме плениш и да се загнездиш в мислите ми. Къде беше досега? Ти успя да осмислиш целия ми живот с появата си, да направиш дните ми по-леки с твоите усмивки, с твоите любопитни очи. Сега разбрах, че ти си моят божествен дар, защото направи живота ми по-стойностен.
Когато нощем бдя над леглото ти, аз неволно се усмихвам, защото няма по-прелестна гледка от ТЕБ. Всеки един ден аз съм озарена, защото те има. Ти ме накара да се усещам като истинска жена.
Сега сине, ти правиш своите първи стъпки в живота, а аз в родителството. Най-божествения, изпълнен със съдържание дар – това е способността да родиш и да отгледаш дете. Най-голямата благословия за една жена е да бъде майка.
Преди да се родиш аз имах свобода, приятели, пътувания, книги, почивка, свободно време, подреденост, ПРАЗНОТА, нещо все ми липсваше. Сега около мен цари хаос, зависима съм, уморена, терзая се, но изпитвам нещо ново и разтърсващо – всепомитаща и всепоглъщаща любов.
Част от божественото в майчинството се състои именно в зарята от чувства и емоции, които те връхлитат внезапно... и за цял живот. Единственото нещо, което никой не може да отнеме на една жена, на една майка – това е непресъхващата обич към децата й. Майчината обич е тайнство, което издига жената до нивото на боговете, придава й митична сила. И аз не успях да остана равнодушна към най-голямата радост, с която ти ме награди – майчината любов.
Тя – природата е надарила жената с божествената привилегия и задължението да сътворява живот. Майчинството те озарява с една отплащаща се приповдигнатост, тайната на която е в това, че е заразна. То е един непрестанен нестинарски танц – изпитваш сладка болка, непресъхващ заряд от енергия, една стихия.
Какво е да си майка – това е като красива картина на стената. На задната страна са всички онези чувства на умора, безсъние, безсилие понякога, страдание, угриженост, а от другата страна, лицевата – това са любов, топлота, нежност, щастие и сила, че те има, синко.
ДА СИ МАЙКА НЕ ОЗНАЧАВА ОБАЧЕ ДА ПРЕНЕБРЕГНЕШ СЕБЕ СИ, А ДА ПРЕОТКРИЕШ СЕБЕ СИ. Това е непресъхващ извор от емоции, едно истинско вълшебство.
Една от най-святите задачи на нас майките е да възпитаваме – това означава да даряваме любов, подкрепа, да окуражаваме децата, да им вдъхваме сигурност. При раждането на дете родителите също се възпитават – на търпение, на отдаденост, на жертвоготовнст.
Ти, сине, си част от мен, но не ми принадлежиш. Ти принадлежиш на света. Мой дълг е да те възпитам, да ти дам обич, но пътя, който ще поемеш зависи само и единствено от теб. Самата мисъл, че си част от мен, че носиш част от моето сърце ме прави горда, изпълва ме с жажда за живот. Това, което ще се опитам аз да ти дам е                             СВОБОДА – свободата да избираш, свободата да обичаш и да бъдеш обичан, свободата да намериш брод. Искам да бъдеш щастлив, така както аз намерих щастието, след като ти се роди. Надявам се в бъдеще да изпълня своята мисия като майка – да станеш стойностен човек. Вярвам ти!
Ти, сине, си за мен радост, но и тревога; шепот, но и вик; сила, но и страх; ручей, но и океан; вяра, но и безсилие; сън, но и реалност; усмивка, но и сълза; звук, но и тишина. Ти си всичко. Обичам те!


3. Ангелина Гаврилова - “БожеНствен дар”

Болката е толкова всепоглъщаща, че ме кара да мечтая за смърт. Вътрешностите ми се разскъсват и оглушавам за подканящите ме викове. На края съм на дълго пътуване, наситено с очакване и страх. Лежа, крещя и се моля в този миг да родя.
Изваждат я и виждам със сърцето и очите си, любовта на моя живот. Тя има лице на съвършенство и чертите на своя  баща.Сърцето ми е разбито от влюбване, което , този път ще е завинаги. Без отплата и очакване за такава. Без гаранция за отговор.Без шанс за спокойствие и сигурност.
Променила съм се за минути. Разхождам се млада и остаряла. Гледам я как спи и се давя в несподелени чувства-абсолютно отдаване,предопределеност, паника, екстаз,тъга..

Искам да е щастлива и здрава.
Искам да се бори и да побеждава.
Искам да усети любов и оргазъм.
Искам да роди здраво дете.
Искам да остарее усмихната.
Искам да ме обича...

И бих дала мен за всичко това.Но Той не предлага сделки. Мога само да вярвам и да се надявам. Да Му се доверя.

Спокойна съм. Намерих смисъла. Знам, защо съм жена.

Ще продължавам да живея, да дишам, да танцувам и да вървя. За себе си-  ще се опитам...
За НЕЯ-ДА!


4. Ангелина Георгиева - “БожеНствен дар”

"Две праскови посях и две череши...."
Пишейки тези редове, на коленете ми седи и се гушка моят син. За нас той е най-обичаното същество на света. Никой не може да предположи колко е трудно да бъдеш родител и с какви емоции е свързано идването на един нов живот. Този първи плач, който се разнася из коридорите на родилното и разтуптява сърцата на чакащите пред вратата роднини, които чуват смисъла на житейския им път да идва, този плач, който казва "Къде е моята майка" с първите си глътки въздух. От този миг ти става ясно, че ти ще си светлина, ти ще си утеха , топлина и обич така необходими за всяко живо същество - до края на земния ти път! И се молиш това да бъде така и да няма връщане назад!
Когато бях бременна не можех да влизам в църква. Страхувах се от Бог да не би да е решил друга съба да ми отреди, да не би да вземе най-скъпото ми. Стигах пред прага, но не влизах и само се молех кога на себе си да го опазя, кога на Него да ми помогне! Сега обичаме да влизаме в църквата с моето момче и палим свещички за здравето на всичките ни любими хора, а излизайки две пламъчета тръгват с нас и огряват пътя ни - скрити в неговите очички!
Всеки се среща с проблеми в живота си - има много радости и много разочарования, понякога болка, понякога страх, и всички тези чувства се вплитат в съдбата да си майка. Когато виждаш резултат от теста ти /не онзи от училище по математика/, той не носи точки, той е или отрицателен, или положителен. Това е единствения "изпит", който не носи цифрова оценка, не поAазва колко си научил, не показва дали си бил примерен. Този тест носи новината според мен единствено, дали някой ангелче ти се е усмихнало и е духнало перце в очите ти - там са се появили няколко щастливи сълзи и вече сърцето ти е узнало, че не си сама на този свят!
Тогава си пускате любимата песен и танцувайки с любимия човек знаете, че сте благословени вече да сте трима! Тогава между телата ви топлината помага да разсте най-красивото дръвче на света - и вече се заражда очакването ви да видите първите му нежни пъпки, първите му зелени листчета, малките му разцъфнали клони и неговите плодове някой ден в бъдещето.
Дай Боже всеки му такова щастие!


5. Антоанета Павлова - "Божествен дар"

Божественият дар или уникалното чувство да си майка


Казват, че дори най-дългото пътуване започва с една-единствена стъпка, че най-стойностните моменти не могат да бъдат видяни, нито докоснати, а само усетени със сърцето. Хора и книги ни учат на опит и мъдрост, но лично преживяното и изстрадано остава най-великият учител за вечни времена.
Отварям книгата на моето минало, вглеждам се в страниците на отминалите дни... Колко неповторими мигове! Колко разностранни пътувания и срещи! Майчинството обаче не прилича на никое друго пътуване. То е уникално изживяване. Направиш ли стъпката към него, връщане няма – пътуваш до края на дните си, а сърцето ти пулсира с уникалния ритъм на заветното “мамо”.
Новината, че ще имам бебе, бе търсената с години светлина в моя живот. Съвсем съзнателно и целенасочено със съпруга ми решихме да си имаме дете. Бог бе безкрайно милостив към нас и заченах при първия опит. Когато тестът за бременност показа две черти и по-късно гинекологът потвърди: “Да, без всякакво съмнение има плод... един плод...”  не знаех как да се държа. Идваше ми да викам от щастие, да целуна всички и всичко около себе си. Исках да бъда естествена, а се усмихвах непрекъснато, непознат дотогава блясък заигра в очите ми. “Разхубавила си се!” – дочувах от множество приятели. “Да – отговарях аз. – Наистина се чувствам красива.” Спомням си, че отидох в местната квартална църква и коленичих в храма. Взирах се в пламъка на запалените свещи и пречистващи сълзи на благодарност мокреха страните ми. Човек рядко плаче от радост! Когато се прибрах вкъщи, застанах пред огледалото, галех плоския си корем и не вярвах на сполетялото ме чудо. Обичах съпруга си всеотдайно и като награда за нашето доверие и разбирателство щяхме да имаме бебе, което завинаги да слее съдбите ни. Нямах търпение да дойде съдбовният термин. Понасях стоически сутрешните гадения и неразположения, защото изпълнявах великата мисия на майчинството. Вечерта преди рождения си ден за първи път усетих специфично гъделичкане по корема и леко помръдване. Не бях сигурна дали това е първото проритване на моето бебе. Смесени чувства на вълнение, неопитност и задоволство ме караха да потръпвам. “Миличко, бебето май рита! Рита ли? Дай си ръката! Усещаш ли...” Малкото човече наистина риташе – първоначално едва доловимо, а след това все по-уверено и смело. То подари на мама за рождения й ден неувяхващ букет от емоции и блаженство. Започнах да обичам не само малката зигота, превърнала се в ембрион, а малко недооформено човече, което усещах сетивно.
Дълги като цяла вечност, както обичаше да се шегува съпругът ми, но и своеобразно уникални първите шест месеца от бременността се вписаха в календара на отминалите събития. Един ден съвсем неочаквано прокървих на работното си място. Не пожелавам на никого подобен житейски жребий. Страхът и самообвинението ме заудряха с безмилостни плесници. Думите на гинеколога:“Ако искате да задържите детето, моят съвет е да прекарате оставащите месеци на легло!” бяха последната капка отрова, която преобърна мирогледа ми и застраши два живота. Нямах правото да се движа – оцених какъв божествен дар е възможността да ходиш; нямах способността да върна времето назад – разбрах колко безумни са били терзанията, породени от дребнави проблеми; нямах гаранцията, че ще задържа бебето – имах безумното майчино упорство да устоя на несекващите контракции...
Бавно и мъчително се нижеха дните на задържането. Признавам, че се страхувах много, че плачех тайно, когато прекомерната доза лекарства разтуптяваше инфарктно сърцето ми и не знаех дали ще има утре и какъв ще е обликът на това утре. За радост бебчо риташе всеки ден и невидимата връзка помежду ни ми вдъхваше неизчерпаема сила и вяра. Молех се непрекъснато, стараех се да мисля максимално позитивно и рисувах мислено красиво бъдеще за щастливи родители със здраво, лъчезарно и усмихнато бебе.“Момчетата са много капризни!” – подхвърляше при прегледите лекарят. “На кого го казвате?”– стараех се да се шегувам аз.
С напредването на бременността рисковете намаляваха и черните облаци в моите мисли се разсейваха по малко. Бебето се развиваше нормално, бързайки да се срещне със своята майка. Задавах си обичайните за всяка родилка въпроси: “Как ще изглежда? На кого ще прилича?...” Четях разностранна литература, слушах разнородна музика, говорех на своето дете с най-нежните и мили слова и го подготвях за среща с реалността. Така победих трудностите и стигнах до онзи паметен миг в живота на всяка майка, когато за първи път й подават новородената рожба. Миг, наподобяващ Вселена. Каквото и да напиша за първата среща със сина си, ще бъде недостатъчно, ще бъде не така истинско и красиво. Думите са дар Божи, но тяхното величие бледнее в сравнение с величието на мига, в който поемаш своето дете. “Господи, заслужаваше си... заслужаваше си да изтърпя всички неистови болки и страхове, за да ме дариш с това малко човече. Благодаря ти, Боже...” – повтарях мислено, галех бебо и ридаех в блаженство. Не можех да откъсна очи от личицето му, от съвършените му за мен черти. Притисках устни към малките му ръчички, докосвах бебешката му кожа... Известният комик Джордж Гарлин казва: “Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни!”  Смея да твърдя, че мигът, в който поех рожбата си, спря дъха ми. За света аз бях и оставам само един човек, но за беззащитното човече в ръцете ми тогава аз бях целият свят. Впуснах се във великото училище на майчинството с обич, всеотдайност и жертвоготовност. Първата решителна стъпка бях направила преди девет месеца. Сега просто трябваше уверено да крача по отредения път. На първи март ми се роди син - Мартин. Тази мартеница ще нося с гордост до края на дните си и ще вярвам безотказно в Божието милосърдие. Нали вярата е оазис в сърце, до което никога не достига керванът на размислите!


6. Биляна Папанчева - “БожеНствен дар”

19 годишен диабет. Сватба и очакване... цели 2 години. Диабет и бременност - лоша комбинация, но не невъзможна. Многократно изминаване на траекторията Бургас-София и обратно. Лекари, болници и не малко сълзи с тест в ръка, но само една чертичка. В най-неочаквания момент се появяват дългоочакваните две. Не знаеш как да реагираш, страх те е да се зарадваш и изпитваш ужас да не е станала някаква грешка. По-късно през деня втори тест - резултатът е същият. Сълзи, но този път от страх от неизвестното. Пак пътища, болници и молитви всичко да бъде наред. Тежка бременност. Последен месец в София под лекарски контрол. 01 март 2006 г. - секцио , Мартин , 4900 кг. , 56 см.
Документалността на разказа ми завършва тук, защото няма как да опиша чувствата, които ме връхлетяха при вида на нашето дете. Забравих всичко през което бях минала, за мен имаше само едно важно нещо - и то лежеше в скута ми. Няма по-велико нещо на този свят от това да станеш майка и аз го разбрах точно в този момент. Сега, година и три месеца по-късно аз се ужасявам колко бързо е минало това време, как се е изплъзнало между пръстите ми. Щастлива съм, ужасно съм щастлива. Попивам всяка мимика и жест на това малко същество. Целият ми свят се върти около него и е прекрасно, наистина прекрасно.


7. Богдана Манова - “Хакуна матата”

Когато дойде време да родя за втори път, се бях поболяла от страх. Самото раждане изобщо не ме плашеше, плашеше ме мисълта как ще се справят моите  двама мъже сами вкъщи.
Единият - дизайнер, с вечно реещи се като глухарче мисли, вглъбен в своя нереален и виртуален свят, но по детски чаровен и нежен......ще трябва да бди над другия- тригодишното човече с изявено мнение по повечето въпроси, странен вкус (който винаги отстоява) и премного любопитен, опърничав и твърдоглав. Изглежда толкова мъничък, почти миниатюрен, тежи само 13 килограма, нослето му е по-малко от заешко. А цялото му личице се събира в шепата ми....
В течение на три години се опитвах да поема цялата тежест от домакинството върху себе си. Никога не съм предполагала, че съм чак такава чистофайница, исках винаги всичко да е на мястото си, дрехите на детенцето да са изгладени и чинно подредени, супата да е средно топла, за да не се опари,  да си ляга точно в 9-нито по-рано, нито по-късно....Една купчина от правила, които превърнах в своя реалност и които стриктно спазвах.Като резултат наусетно се бях превърнала в педантична шизофреничка на трийсет години.
Сега трябваше те сами да се справят с готвенето, гладенето, чистенето, хранененето, приспиването,детската градина  и още много, много други неща. Само като се сещах за това, получавах болки, по-силни и от контракциите.И все пак трябваше да ги оставя. И го направих. Със свито сърце, но просто нямах избор.
Раждането мина бързо и лесно (доколкото може да е такова). Родих второ момченце с дълги нокти и руса коса. То ме гледаше учудено, аз също се чудех- какво човече си ти, защо си толкова си червено, и как не мога да разбера какво искаш?  Ти си мой син, а аз още не мога да те проумея....Умората ме налегна, спрях да мисля, спах за малко и начесто, сънувах и будувах на малки интервали, чувствах се като героиня в черно-бял абсурдистки филм.
На петия ден ме изписаха.
Мъжът ми ме чакаше при изписването. Нямах търпение да се приберем вкъщи, за да видя моето момче.
Цяла вечност мина, докато застанах пред вратата на апартамента ни. Отвътре се чуваше шум и смях. Стоях с малкото бебе в ръцете си и се вълнувах като пред изпит.
Влязох.
Майка ми и моето момче бяха седнали на дивана в хола и гледаха телевизия. Като ни видяха, скочиха, зарадваха се, наобиколиха ни и ни нацелуваха. И аз ги нацелувах, смеех се и плачех от радост и облекчение.
Изведнъж моето момче се протегна към бебето и съвсем спонтанно го погали по крачето. Тогава го видях по един съвсем нов начин. Той беше голям! Ръцете му бяха големи, имаше голямо телце, огромни очи,  и беше страхотно висок! Как не бях разбрала до сега, че моето малко момченце е всъщност един малък мъж?
(И тогава се сетих нещо. Когато бях малка, имахме кученце-немска овчарка. Купихме го съвсем мъничко от някакви хора.Беше една пухкава топчица, а за мен беше най-нежното  и уязвимо дребосъче.Чак се страхувах да го гушна, за да не го счупя....След един месец го закарахме на село. Котката току-що се беше окотила и имаше пет малки котенца. За миг всичките ми представи се обърнаха, докато ги наблюдавах. И след този миг кучето ни вече не беше най-малкото животинче; разбрах, че има и по-малки, и по-крехки, и по-уязвими...Лапите му изведнъж ми се сториха гигантски...)
Седях пред моя пораснал син, радвах се на ласките му към другия си син и бях щастлива, че имам такова голямо, здраво и хубаво момче.
Обзе ме спокойствие и радост. Чак тогава погледнах към телевизора. Вървеше „Цар Лъв”. Момчето ми тъкмо се канеше да запее любимата си песен от филма, която  започваше в момента:

Живей спокойно,
Гледай само напред
Най-върховната стратегия
Хакуна матата

Всичко ще бъде наред, щом съм тук, у дома, и съм с любимите си хора; вярвам, че ще е така и гледам спокойно напред.

Хакуна матата.


8. Вероника Иванова - “БожеНствен дар”

От самото си раждане ние носим в себе си дъхът на неродените капки живот. Тази капчица изисква - смелост, да не се стрхахуваме от сгрешените адреси на любовта. Изисква обич, за да се роди аз трябва да съм обгърнала с любов земята и като нея да посрещам и изпращам непостоянните вълни. Изисква откровенност, защото неискреността наранява чистотата вътре в мен.
От самото си ражадне ние носим порива по нов живот - без да знаем бързаме към него, но не за да запълни празнината вътре в нас, защото за да се роди ние трябва да сме пълни - с обич, смелост, искреност, хармония. Да сме достатъчно щастливи, за да можем да не търсим дете, което да запълни празнините вътре в нас. Защото това ще е нещастие за нашето дете - то не е лечение за душевни терзания, нито на разбити любови. То е триумф на любовта, то е себеотдаване и свобода. Защото за да се роди трябва да сме достътъчно свободни, за да му покажем широтата на просторите пред него, да го учим да търси и да се стреми към синевата отвъд малкия прозорец на стаята.
И малката капка живот е вече тук - не за да ни даде любов, която нямаме, а за  да получи любовта, която сме раздали на света. Ние дълго сме се подготвяли за това идване, когато изведнъж светът ще стане по-широк, любовта по-неподправена.
Нашето малко дете идва, за да ни припомни, че общуването не се крие в думите, а в погледа. Да ни припомни, че за да бъдеш влюбен, трябва да спреш да искаш да притежаваш любов, защото любовта не може да е притежание. То е тук, за да ни припомни, че за да бъдеш добър родител, трябва да признаеш двойнствеността в себе си, да научиш, че  за да бъдеш добър трябва да приемеш и лошото в себе си и в другите около теб. То идва за да ни припомни, че да съдиш и отричаш е по-лесно отколкото да прощаваш и обичаш.
Ние можем  само да обичаме себе си и  другите, новият човек ще намери път към своите обичи и омрази сам. Не можем да измислим бъдеще за нашето дете, защото то ще има цял живот, за да отъпква своята собствена пътечка. Можем само да му дадем любовта, да бъдем искрени и достатъчно свободни, за да не го обременим със своите амбиции, със своите гадания за неговото бъдеще. Не можем да го напътстваме, можем само да сме до него - достатъчно близо, за да ни потърси, когато има нужда от нас и достатъчно далеч, за да не го задушим.
От самото си раждане ние се стремим към капката живот, вътре в нас, тя е тук, за да ни избави от илюзията, че можем да я притежаваме. И както Стефан Цанев пише -

Ти нямаш право на власт. Бъди
внимателна. Прислушвай се
в пулса му, пази го, обичай го, нищо
не му внушавай, не го напътствай сега
и  после, не гадай. Не му измисляй бъдеще.
Измисли му име - нека бъдещия човек сам да измисли
всичко останало -
Ще има достатъчно време за това.


9. Виолина Димитрова - “БожеНствен дар”

Благодаря ти Господи , че съм 


                                                                                 сред тези , които имат


                                                                                  честта да станат майки   !

      Всяка жена иска да изпита това невероятно чувство , но силата и  уникалността  се усеща едва когато под сърцето ти се  заражда новия  се живот!

Бях прекалено млада (дори по скоро малка)  , когато за първи път трябваше да стана майка , но 2акава сила на чувства и емоции , които ме заляха никога до тогава не съм усещала !И за миг не се усъмних , че Господ ми праща най-големия дар и може би най-трудното изпитание , което трябваше да ме направи , силна , отговорна и дори достойна да го изпълня!

 Студентка в края на втория семестър , бебче растящо в корема , усилията да се свикне със семейния живот , не желание да се съобразяваш с чужди желания и порядки,стремеж да наложиш себе си ,но само едно  ритниче и всичко си идваше на мястото!Понякога се чудя каква сила движи бременната жена , че може толкова лесно да се отърси от негативизма в името на малкото човече!

Родих дъщеря си на 19 години  (прекалено  млада-сега от позицията на майка) и още помня момента в който я видях , тя беше толкова прекрасна  , съвършена , идеална , невероятна –зная , че така само едни майчини очи могат да видят рожбата си, но за мен беше и дори и сега(вече тийнейджър с бушуващи хормони ) е точно такава!

Учех се да бъда майка !Най-лесно ми беше да се справям със грижите около бебето –къпане , хранене, приспиване....!Трудно , невероятно трудно ми беше да се справя със себе си когато  се удари или разболее–сърцето ми плачеше , душата ми се късаше от  това че съм безсилна да и помогна -сега и веднага, че не можех да предвидя и предотвратя !Когато ми се наложеше да я оставя на някоя баба се борих със фантазиите , че може нещо да и се случи и аз няма да съм там и че никой не може да се справи така добре както аз!Толкова много любов изпитвах , толкова много я обичах , че май изпусках нещо...........

Докато милото ми момиче не започна да разказва колко  копнее за приятелче –братче!

Леле, ами сега .... Ще го обичам ли колкото нея , ще ги деля ли , ще се справя ли ....

Разбира се, че исках бебе как не съм го осъзнавала до сега  , не ,аз не просто исках ,копнеех за малко човече!

Когато разбрах , че то е вече там- под сърцето ми просто не знаех как ще изтърпя  деветте  месеца за да мога да го гушкам !

Около  проблемите с бременността и молитвите да го запазя , а после и да го родя живо и здраво , времето се изтърколи!

И отново родих най-красивото , съвършено , идеално и невероятно бебе!

Бях най-щастливата жена, не спирах да го гушкам , гледам и целувам!

 Благодаря ти господи , че ми прати двете най- съвършени деца !Е това е да си майка -най –хубавите са твоите , дори другите да не го забелязват!

Няма да забравя госпожата  от началните класове, на дъщеря ми ,която на родителска среща ни  каза–“ Родителите с едно дете просто имате нужда от още едно , за да не виждате детето си толкова идеално , колкото не е !”

Замислих се, а дали няма да се окаже права! Сега вечE5 като мама на двама –съм сигурна ,че не е права- всяко си е уникално и идеално по свой си начин !
Няма да забравя и момента в , който един лекар- неонатолог   постави грешна диагноза на синът ми!Наложи да пътуваме с едномесечно бебе на 500км. за да се потвърди или отхвърли диагнозата!Но чакането от 5 дни докато тръгнем ми се сториха цяла вечност , не знаех  къде се намирам , само един поглед към спящото бебе и почвах да плача, исках да заспя и да не се събудя докато не отмине всичко !

В момент на отчаяние се замислих , че на този свят няма по голяма сила от майчината любов –тя е благословена от Бога , а аз я притежавам и с нейна помощ ще се справя със всичко !

Наистина всичко мина , но остави своя отпечатък ! Знаех го , но сега го осъзнах –ние  сме човешки същества и нищо освен любовта ни не е в наша власт, никой не е застрахован  и  лошото може да се случи и на нас ,не само на другите !

Времето лети невероятно бързо и докато се обърнеш децата порастват , затова трябва да ги обичаме , гушка ме , носим и дори глезим докато имаме възможност , докато те имат нужда и искат това !В навечерието на първата годинка на синът ми , се замислих колко бързо лети времето и ме заля такава силна, майчина  любов , че тя просто премина в рима:

 


Стоя притихнала във мрака

и гледам спящия си син

До мен часовника тик-така

Във ритъм тъй неумолим

 

В мислите бързо се връщам

във онзи тъй паметен час,

в който щастливо прегръщам

вързопчето малко в захлас

 

и първи  усмивки  изплуват

нежно “ а-гу-у” в ушите звънти

бебешки устнички сладко целуват

от думата “ма-ма”сърцето трепти!

 

Обръщам очи към небето,

Молитва отправям към Бог

“Пази ми го Боже детето

дари го със здраве, живот”

 

Галя с любов косицата мека

И мисля в тоз шеметен свят

За моята  задача -сладка , нелека,

А устните с обич думи мълвят

 

Расти мое малко момченце

Мъж умен и силен стани

Нивга глава не прекланяй детенце,

След бури житейски Човек  остани!



Нека всяка жена да се докосне до майчинството и да изпита силата на чувствата , които то предезвиква!



10. Вяра Георгиева - “БожеНствен дар”


Аз все още не съм майка. Но само след около седем месеца ще разбера какво е усещането да имаш дете. Винаги съм мислила, че деветте месеца на бременността ще са времето, през което ще имам възможност да осмисля, да свикна и да се подготвя за тази промяна в живота ми. Сега осъзнавам заблудата си. Няма начин да се почувствам готова да бъда майка, просто един ден ще стана такава и едва тогава  ще започна да се уча. И да греша.
   Към момента чувствата ми се колебаят между вълнението и желанието да се похваля на целия свят: „Ще имам бебе!”, през притеснението от отговорността и промяната, които ме очакват, и най-големия ми страх: „Ще бъда ли добра майка?”. По принцип не вярвам в тезата, че всяка жена по рождение носи в себе си  знанието как да бъде майка. Това очевидно е идея, разпространявана от мъжете (не че те могат да знаят). Да, аз няма да съм нито първата, нито последната, която ще роди дете, но за мен това събитие си остава уникално и неповторимо. И целият опит на жените по света няма да ми помогне да се справя с това чувство. Точно в този момент от живота си, мисля че всяка жена може да си позволи малко егоизъм.
   Впрочем като стана въпрос за мъжете, татковците сякаш остават в сянка и неведение относно повечето бременни и майчини преживявания на половинките си. Те, типично по мъжки, предпочитат да изживяват емоциите си скришно и самостоятелно. И все пак родителството се случва и на тях, като изключим чисто физическата страна на бременността. На мен лично ми се иска да говорим за чувството да си родител, да имаш дете, без значение дали си мъж или жена. Може да изживяваме нещата различно, но в никакъв случай по-слабо.
   Попитайте някоя бременна или наскоро родила жена за чувствата й. Неизменно ще чуете клишираните и изрецитирани гордо фрази, че това е най-хубавото нещо, което може да се случи на една жена, че такава любов досега не са изпитвали и т.н. Не че не им вярвам. Напротив, убедена съм, че го мислят. И все пак доста едностранчива трактовка на единодушно приетото за най-голямото събитие в живота на човек. Очакваш да чуеш повече нюанси, по-сложни емоции.
   Откъде всъщност черпим информация за най-важните етапи от житейския си път. Имам сериозното основание да смятам, че от „надеждни” източници като телевизионни сериали, риалити шоута и рекламите помежду им. Оттам идва и наложения стереотип какво е да си майка. А то е много повече.
   Дори нашите майки не могат да ни научат как да бъдем майки. Все пак и те не винаги са били майки, но ние свикваме да ги възприемаме само като такива. Нашите майки са даденост, но когато дойде ред ние да ставаме майки... Мисълта ми е, че в това начинание сме сами. Няма пример, няма коректив, няма идеална майка.
   Моя приятелка, която вече има дете, ми е споделяла и то не без притеснение за най-ранните си чувства към него. Когато й дали бебето за пръв път, тя не изпитала нищо от гореописаното, и това я накарало да се мисли за ненормална. А веднъж на един детски рожден ден, на който присъствах в качестсвото си на леля, друго момиче сподели, че й е трудно да определи какви са били чувствата й към новороденото й дете, но в никакъв случай обич. Впоследствие с времето и грижите, полагани за него, се привързала и започнала да осъзнава любовта си. Тогава и други майки признаха, че и при тях е било така, но са се срамували да говорят за това, защото са мислили, че е нещо нередно, случващо се само на тях. За такива неща обикновено не се говори и затова е нямало кой да им каже, че това не е нещо противоестесвено и те не са лоши майки. Просто майчинството, както впрочем и всяко друго нещо на света, не е само черно или бяло.
   Другата позиция по отношение на майчинството, която често чуваме и която откровено ме плаши, е мъченическата. Изведнъж жените започват да се идентифицират само с ролята си на майки, понасяйки сами и горди трудностите, и да повтарят безспир, колко е тежко и уморително, и да се канят на нас останалите, които все още нямаме деца „Ще видите вие!”. Момент сега, как така изведнъж майчинството се превърна в бреме,  къде остана радостта от чудото да сътвориш живот и да го отгледаш?
   Това са моите пред-майчински тревоги. Каква майка ще бъда? Дълбоко в себе си тая опасението, че няма да се справя, въпреки че това не е изпит, който да издържиш или да те скъсат. И все пак ми се иска, предполагам както и на всяка друга жена, да съм изключителна. Някой ден децата ми да вярват, че имат най-добрата майка на света.
   Когато наблюдавам другите майки си мисля, че знам каква искам да бъда, и каква ще се старая да бъда: спокойна, уверена в себе си, без да търся одобрението и мнението на другите, щастлива в ролята си на майка. Да имам дете за мен е едновременно най-естественото, но и най-божественото и неописуемо чувство.
   Още няколко месеца търпение в най-сладкото очакване и ще позная този дар, колкото желан, толкова и плашещ с неизвестността си. Ще почувствам най-прекрасното и най-объркващо чувство. И ако трябва да опиша с една дума многото проявления и уникалността на чувството да си майка, то тя ще е – влюбване. Това ми се струва единственото достатъчно голямо нещо, което да е съпоставимо с майчинството. Има смях и сълзи, има гордост и разочарование, има трепети и страхове, има безсънни нощи, има го цялото многообразие на живота.
   А когато бебчето най-после се появи на бял свят, всичко, което си мислиш, че знаеш, се обръща с главата надолу.


11. Габриела Венциславова - “БожеНствен дар”

"Здравейте всички, отдавна не съм писала във форума на Зачатие. Някой от вас ме познават, поне по име, за други съм непознато лице.
Ще започна от там, където спрях....
Предисторията - накратко - 3 години неуспешни опити за бебе, моите години.... вече 35. Изследвания - Цветна снимка, предположения за миома, хормони, хистероскопия, която напълно отхвърли миома и всякакви други съмнения за безплодие при мен.
При мъжа - спермограма - наличие на мъжки фактор. Категорично ИКСИ.
Първоначално мислех че ИКСИ то е нещо просто, въобще незнаех че става въпрос за АРТ и то по- сложно от ИНВИТРО и по- скъпо.
Започнах да се ровя в нета и открих "Зачатие" от където научих много неща и намерих много от отговорите на интересуващите ме въпроси.
Посетихме андролог, диагнозата беше стеснени и уплътнени семенни канали, но изследванията, които направи на мъжа ми не показаха наличие на някаква инфекция, варикоцеле или др. подобно. Назначи му лекарства и витамини. След три месеца - контролна спермограма - още по - лоша. 0з бях почти отчаяна, а моят човек никога не падаше духом и беше твърдо уверен че ще имаме бебе по нормален начин, за мен това беше мираж и безумие!
Настоях да кандидатстваме по програмата за безплодие при жената към Здравната каса. Междувременно се рових и разпитвах много, за да избера кой е моят лекар и го открих. Направихме консултация с документите, които сме събрали и успяхме да се качиме на последният влак за прием на документи към Здравната каса - края на март 2006 г. ги подадохме.
Започна голямото чакане - 9 месеца! 9 месеца, в които Здравната каса буквално се гавреше със всички опити да разберем какмво става със молбите ни, кога ще бъдем одобрени. Докато траеше "Голямото чакане" реших че и двамата сме на годинки и че е нищо чудно да сме комбиниран фактор - и мъжки и женски и реших да направя изследвания на щитовидната жлеза, генетични и имунологини изследвания и на яйчников резерв. Щитовидната изследвах приендокринолог, слава богу там нямаше никакви отклонения, при генетичните и имунологичните също, освен наличие на НК клетки 15% при норма 12 и препоръка за вливане на имуновенин, яйчниковия резерв беше в норма. През това време половинката ми пиеше витамин С и двамата пиехме витамините на Допел Херц. Взехме и чая от билковата аптека на ул. Поп Богомил и за него и за мене и чай пихме и опити правихме и....... нищо
И ето че най- после..... след проведени "Акция Буркан", многобройни интервюта, писма до парламента и мн. др. се полечи раздвижване в Здравната каса и..... един хубав ден, след безброй обаждания по телефона разбрах че сме одобрени!
Това беше моят миг, който очаквах с нетърпение!
Знаех че при ИКСИ от първия път е много трудно да стане и въпреки всичко бях убедена че ще стане, не исках да мисля че нямя да стане. Мечтаех и си представях къде ще са леглата за моите близнаци...... ами ако не стане..... не    това не исках да го мисля, щях да го мисля после..... искам да стане.....
Горе- долу това бяха всекидневните ми мисли. Неможех да си избия предстоящото от главата. Взех лекарствата които отпусна касата /всичко на всичко 14 ампули Пурегон 100/. Кътах си ги в хладилника като златни яйчица.... и бегом при Док. Решихме че започваме!
Преглед на 16 ден от цикъла / за тогава имах час/. Вижда се задържан фоликул или жълто тяло. Назначи ми противозачатъчни. След тяхния прием трябваше да чакаме М.Ц. , за да отида на 3 ден и да започнем стимулацията.
Никога преди това не бях пила противозачатъчни и след 10 тия ден мислех че веднага ще ми дойде, но неидваше. Четох пак листовката, питах момичетата от форума.... - да 6 ден след спираено на лекарството трябваше да ми дойде. Започнах да се шашкам че нещо се обърка - точно в най - важния момент. А... през това време мъжът ми ми казваше - ами ако си бременна. Това ми звучеше толкова налудничаво...... както предполагам на повечето от вас. Взех два теста за бременност. Единият го направих още вечерта - отрицателен...
Реших че трябва да поспортувам за да ми дойде по- бързо. Направих около 50 или 100 коремни преси - резултат мускулна треска но цикъл.... не.
 На другия ден направих втория тE5ст - веднага го видях че е отрицателен и го хвърлих, защото се и изпокарахме с половинката тъй като не ми идва!
"Като ти идва съм виновен, като не ти идва пак...." това бяха неговите думи. Стана ми криво, че пак на него го изкарах... и се сетих че теста много бързо го изхвърлих. Отворих кошчето за буклук, извадих теста.... и какво да видя 
Това беше невероятно. Знаех си.... от тези лекарства си обърках хормоните съвсем, теста не е верен
Обадих се на Док и накратко му казах какво става - т. е че теста ми е положителен, той каза да отидеме в клиниката.
Отидохме, последва преглед в пълно мълчание. Док каза да пусна кръвен тест и да дойдем след 2 часа. Пуснах кръвен тест и отидохме да похапнем. Вече бях поуспокоена че поне док ще вземе всичко в свои ръце и ще се разбере защо не ми идва. Мъжът ми беше сигурен че съм бременна, аз сигурна че не съм и въпреки това...... една точица от мозъка ми ИСКАШЕ и го вярваше, а трезвия разум ми говореше че това е невъзможно. Минаха 2 часа и се върнахме в клиниката. Имаше хора и изчакахме. По едно време Док. ме извика. Влязох в кабинета и той ми каза, със най- усмихнатия и прекрасен поглед :" Ами бременна си!" Теста е положителен. Това е втори такъв случай в моята практика и е 1:10 000.
Това беше най - прекрасния сън, който съм сънувала и..... беше ИСТИНСКИ!
Исках да изляза и да извикам пред целия свят, но ме беше страх, моето "чудо" да не избяга. Ето, сега седя и пиша, а "ТЯ" лекичко ме поритва отвътре и ми напомня че чудеса има.
Аз бях една от ВАС, и дори невярвах в чудеса! И още съм една от ВАС, но вече знам че стават чудеса!"


12. Галя Петрова - "БожеНствен дар"

Всички знаем колко прекрасно и вълнуващо е да си майка,колко много непознати вълнения,емоции и радости носи това.Колкото вълнуващо и чудесно е майчинството,толкова изтощаващо и депресиращо(понякога) може да бъде то.Безкрайния маратон между печката,пералнята,ютията и т.н. може да превърне една новоизлюпена мама в едно вечно мърморещо,чорлаво,недоспало и напълно изтощено същество.Една такава майка едва ли намира време да си направи прическа,маникюр,да си купи нов тоалет и да сервира романтична вечеря на съпуга си.В такива моменти малкото и толкова много желано бебе се превръща в голямо и непосилно бреме.Идва все пак светлия ден,в който мъника спи непробудно цяла нощ,започва сам да си намира забавление в безмислени игри с гуменото зайче и ето на:нашата съсипана и нещастна мама се завръща към живот.Разбира,че не е никак лошо да си поговори с другите майки в градинката,да обменят опит и клюки,да изпият по кафе,неусетно се сдобива и с много добра приятелка и започва да се чуди как
е живяла до сега без тази толкова добра приятелка,с която са като същи близначки.Дечицата през това време пък се забавляват по свой си начин и на тях всекидневните срещи доставят не по-малко удоволствие.Оказва се,че майчинството найстина било чуден дар на природата.
Разказвам всичко това от собственият си опит като майка. Аз също преминах през първоначалния етап на депресия и отчаяние,но полека лека разбрах,че няма по-прекрасно от първата съзнателна усмивка на малкия ми син,от първото зъбче,от първите несигурни крачки на малките крачета.Не съжалявам нито за миг,че вече рядко се виждам с приятелки,че рядко имам време за себе си,че рядко си купувам нов тоалет,че кариерата ми е в застой......
Вече знам,че всичко прекрасно,което ще ми се случва занпред ще бъде сравнявано с невероятната емоция наречена майчинство и тайничко вътре в себе си ще го окачествявам като хубаво,но не чак толкова,колкото вълнуващото приключение да отгледаш дете.


13. Гергана Стефанова - “БожеНствен дар”

Да станеш майка, това е дар Божи, неземна благодат, но и голяма отговорност, споделено време и много грижи, които обаче те правят
много щастлива. Защото виждаш как малкото дете расте, появява се първата усмивка, първото сладко"агу", което те кара да трептиш от щастие и радост. Виждаш, как ти си претворен, как твоя съпруг е претворен и твоите родители също в едно малко усмихнато дете, което те кара да бъдеш безмерно щастлива. Няма на света по- голяма радост, според мен, от това, да дариш живот и да възпиташ дете. Твоето собствено и уникално ангелче.
Защото според мене всички деца, са ангелски създания, Божествени, невини и много красиви...
Неописуеми с думи са миговете на първите крачки, на първото зъбче и на първата сладка думичка "мама". Толкова много обич, надежда, очакване за закрила, събрани в една единствена думичка "мама". Мама за детето отначало е света, големия, необятен и непознат свят. Без нейната помощ от начало то не е уверено и не може да стъпва само. То е откъснато листенце от големия ствол на мама, то се нуждае от нейната обич и топлина от нейната ласка и песен за да расте, мило и свято, обичано и закриляно.Моето малко момиченце все още не знае колко голяма може да бъде майчината любов, защото е малка да го осъзнае. Пожелавам й от сърце когато порасне достатъчно и иска да има дете, да получи този неземен дар, какъвто е тя за мене.
Според мен, майка може да бъде само благословената жена. Тази, която умее да дарява не само живот, но и да възпитава мъдро и отговорно, да учи и пази децата си, да ги обича, да ги закриля и да прави всичко това безрезервно, защото децата, както е написано в Библията, са дар божи и не принадлежат на своите родители. Разбира се и аз, като всяка майка
искам да направя най-доброто за своето дете, мисля, че всяка добра майка желае точно това. Осъзнавам, обаче, че не мога да мечтая за нищо по-голямо, като подарък в този живот, защото имам най желания дар – моята чудесна дъщеря. Желая силно да е здрава, а другото знам, че тя ще го постигне, защото ще я възпитам да е упорита и постоянна, да вярва в собствените си сили и възможности и да преследва целите си до край.
...Дъщеря ми се роди три дни преди моя рожден ден и ни изписаха точно на рождения ми ден. Една година след това защитих дисертация в областта на управлението, половината от научния ми труд написах, когато бях бременна с нея.Често моите колеги се шегуват, че съм й дала чудесен старт още в зародишен период, а аз им отговарям с усмивка, че тя винаги ще бъде моето вдъхновение и най-големия ми дар в живота. Защото децата са, това, което ние подаряваме на света и то е по-скъпо от всички научни трудове,от всички талантливо изрисувани картини и създадени произведения на изкуството, от всички предметни и материални блага, който можем да сътворим, като хора, дошли тук на тази земя. Обичам много работата си, безрезервно дори, обичам безкрайно семейството си и знам, че съм длъжна да дам най-доброто на своето дете, така, както мойте родители направиха това за мен, затова съм отговорна, защото обичта ми го изисква, защото родителството не е само БожеНствен дар и уникално чувство да си майка
а, а е и велика отговорност, която разумния човек поема съзнателно, защото иска да остави нещо хубаво и смислено след себе си. Защото осъзнавам смисала на великата сентенция: "Предай на татака !" и защото вяряам, че трябва да го следвам


14. Даниела Петрова - “Божествен дар”

Г Е Р Г А Н А
НАШАТА ПРИНЦЕСА
НАШЕТО СЛЪНЦЕ
НАШИЯ ЖИВОТ

Едно обичано и обожавано дете.
Чакано с нетърпение да се роди и вълнението от първата ни среща.
Да бъдеш майка – това е едно уникално чувство, незаменимо. 
Да станеш майка на едно момиченце, чакащо го с все сърце и душа е Божи дар.
Благодаря ти Господи, че ме дари с тази Радост, Радостта, която изпълва цялото ти съзнание и жажда да вкусиш от този чудотворен извор!
 Няма нищо по-хубаво на този свят да дариш обич и да копнееш за детската прегръдка, да се гушнеш в нея и да се чувстваш, че летиш.
Забравяш всичко – лошите неща, напрегнатия ден и в този оазис намираш своята душа изчистена и заредена с положителна енергия, така както Бог иска от нас да бъдем чисти в душите си.
Приемам този Божи дар и неговия Божи знак за моето бъдеще. Да преоткрия себе си и да се боря за децата с увреждания и със специфични потребности.
Гери ми показа, че мога и трябва да продължавам тази своя Мисия.
Благодарение на нея аз преоткрих един нов, непознат за мен свят. Потопих се в него, душата ми потъна в мъка, срещнах се с трагедиите на много хора, техните съдби не бяха леки, както и в момента не са. Не мога да се примеря, че на този свят има толкова много мъка. Търся светлината в тунела. Моя път се осветява от светлината на Гери. Тя е Божие създание, изпратено ми при мен след неприятни мои перипетии за да мога да прочистя себе си. Така и направих, започна да се боря и помагам на другите, които тепърва тръгват по моя път. Път, който беше осеян от тръни и сълзи, сега след мен искам да оставя път, осеян с рози за другите, които ще минат по него.
Благодаря на моето ангелче!
То дори и малко и не осъзнаващо още напълно нашия свят иска да научи мен и другите да живеем в един свят, по-свободен, по-различен от нашия.
За това и тя е различна!
Тези, „различните” деца са на много по-високо ниво от нас, извисени и трудно разбираеми в нашия свят.
Радвам се, когато успея да помогна на другите, щастлива и удовлетворена съм. На душата ми е много по-леко.
Усещам го това и в очите и поведението на Гери. Моята малка Гергана, моя Ангел. Живея за нея и за брат й. Живея за тях. Те осмислят живота. Иначе той би бил скучен и еднообразен, без смисъл.

Светът на Гери е осеян с добри хора, тя ме срещна с тях. В тяхната трагедия, в техните сълзи ти виждат хора, готови винаги да ти помогнат и да ти отвърнат с добро, защото те знаят какво е да искаш това, което не може да имаш и да се бориш да го имаш.
Прекланям глава пред всички тези родители, хора, които знаят истинския смисъл на живота, знаят неговата същност, знаят истинската му цена, знаят какво е ценно, познават болката и търсят равноденствието на Щастието.
Дай Боже на всички тези хора, на всички тези малки чисти души радост и благополучие!
Те го заслужават!
Благодаря ти за Божия знак и Божия Дар – Гергана! Обожавам я, за нея и всички тях не ще спра да се боря .

„Божествен дар или за уникалното чувство да си майка“ МАЙКА е чиста и свята дума.
Да имаш дете е молитва в Религията на една жена!
Щом Бог те е дарил, означи си готов да изпиташ това уникално чувство да си майка!
А то наистина е уникално!
АЗ ГО ИЗПИТАХ И СЪМ ГОРДА ОТ ТОВА!

ДАЙ БОЖЕ ВСЯКА ЖЕНА, ЖЕЛАЕЩА ДА БЪДЕ МАЙКА ДА ИЗПИТА ТОВА УНИКАЛНО ЧУВСТВО!


15. desykv - "БожеНствен дар"

Бях едва на 14-15 години, когато започнах горещо да мечтая един ден и аз да стана майка! Обожавах да наблюдавам сладките бебчета на приятелки, на познати и на непознати жени! Да имаш детенце за мен си е цяло чудо, чудото на Живота... пожелавах си от сърце и на мен да ми се случи, когато му дойде времето... Споделям идеята ви, че майчинството е едновременно божествен и женствен дар, и че е нещо уникално и неповторимо като изживяване... трябва лично да се изпита, за да бъде разбрано... да бъде усетена както радостта, така и огромната отговорност, която непрестанно се носи... да бъдат почувствани майчината обич и гордостта, но също и тревожните трепети дали всичко е наред с бебето, добре ли се справяш като майка... безброй са въпросителните и предизвикателствата на ежедневието с малко дете...

Сега синът ми е на 2 години и 9 месеца. Той е моето слънце, което огрява и стопля дните ми. Животът ми коренно се промени, когато той се появи, а сега вече не мога да си представя друг живот, живот без него, и се моля       винаги да е до мен, здрав, все така палав и жизнерадостен!   Той ме учи на толкова много неща... на грижовност и търп5ние... на силата да се усмихвам, дори когато в очите ми плуват сълзи... Благодаря ти, мишле! 

6 часа сутринта на 17-ти декември 2003 година, аз в банята с   и цял океан от чувства ме залива - смесица от радост, щастие, гордост, тревога, страх, учудване и шок... отивам при спящия още благоверен мой съпруг, а той: "радвам се, спинкай сега"...   според мен само един мъж може да каже такова нещо в такъв момент   Какъв ти сън, бе хора?!? Аз, АЗ!!!,  ще ставам МАМА!!!       Това бебе в мен беше толкова желано, толкова чакано и бленувано, така мечтано от мен!!! От няколко месеца бяхме спряли да се пазим и аз вече таях надежда да дойде чудото на любовта ни      Тогава бях на почти 26 години... бях завършила образованието си, от 3 години работех... мисля, че времето си беше дошло вече... 

15-ти август 2004 година, 12.40 на обяд - моят син Александър пое своята първа глътка въздух! Оттогава нищо не е същото... Оттогава съм майка! Оттогава знам какво е грижа за мъниче! Оттогава знам какво е безусловна любов! Оттогава се научих на толкова много неща... и хубави, и не дотам... оттогава се разделих с илюзиите си и погрешните си схващания за доста неща... Оттогава се чувствам на 100 % Жена!!!

Сега вече гоня тридесетака и мечтая за второ чудо в нашия живот  , няма да откажа на  , но честно казано предпочитам   , хихи...   всъщност важното е отново да има бебе в прегръдките ми...               да кърмиш е толкова приятно... искам пак! Очаквам момента, в който и мъжът ми ще поиска второ дете... засега не иска и да чуе... 





« Последна редакция: сб, 21 юли 2007, 21:09 от Mamma »
Цитирай

София

Мнения: 4 910
16. Диана Гошева - “БожеНствен дар”

„Ето, наследство от Господа са чадата, и награда от Него е плодът на утробата...Блажен онзи човек,който е напълнил колчана си с чадата на младостта” /Из Псалм 127/
Божествен дар е да си майка. Божествен дар са децата...Ние ставаме родители, благодарение на децата си. Но дали осъзнаваме,че родителството и майчинството,са наистина дар?Може би осъзнаването става точно, когато цялото ти съзнание се ангажира с тази мисъл и майчинството мине през всичките свои клетки....Когато и най-малкият атом в теб разбере какво означава да си МАЙКА.

Сватба....Студентски години....Купони.....Всичко,което хвърчи се яде и всичко,което блести е злато. Не се пазим с любимият,а бебе не идва....Няма и някои необходими за това условия. Но има болници за това. Мисля си – Влизам, излизам и после бебе.....Но, мислите не са реалност. Много колежки в отделението по стерилитет....Всяка една със своята уникална история, всяка с уникалното си АЗ, но всички толкова много приличащи в надеждите си. Всички искаме да сме МАМИ.

Минават месеци след лечението,предписано в болницата, но Бебе не идва. Започваш да си задаваш въпроси, един след друг по-болезнен. Разбираш,че не всичко,което лети, се яде...Тялото ти не иска да приеме истината за себе си,че майчинството се отлага и този месец. Отиваш в родният си град,при доктор,който е присъствал на твоето раждане и естествено си с голямо неверие.....Поредните лекарства намерени толкова трудно и с толкова много питане. И поредното взиране в различни признаци за бременност.

Закъснение....Поредно.....Тест...Пореден....Чертичка....Поредна една.....Кош...Пореден....Въпрос....Дали можеш да вярваш на очите си....За първи път в живота си....Чертичката си има другарка – още една чертичка. Сърцето бие лудо. Животът спира и ти се иска да изкрещиш независимо,че е 6часа сутринта и ще събудиш целият квартал.....

Рита....Не рита....Дали не са черва...Повярвах едва в 6-7 месец,че съм бременна. До тогава съзнанието ми не искаше да приеме идеята,че ще ставам майка. Трудно, много трудно си проби идеята в мен път. Отивам на изпити с най-тесните дрехи,но преподавателите все едно не забелязват,че съм в напреднала бременност.А така исках голям корем.....

Зима, студ, поледица, -15 градуса, рано сутринта в 6часа...Вик – Ти искаш ли това дете? Защо спря да напъваш? 6 и 13мин. Станах МАМА на МОЕТО дете. Т.е. по документи станах мама, но тялото ми още се бунтуваше и не приемаше реалността. Но....физиологична жълтеница...24 часа под фотолампа....Една първескиня върви по коридора и плаче и в този миг съзнанието и прие,че е станала МАМА.....Там в оня коридор и с онези сълзи аз станах МАМА......
Искам пак това чувство да изживея...Отново проблеми...Този път алтернативна медицина....Билки + лекарства....Тялото ми вече си знаеше урока....Тест с една чертичка,но аз от 6-я ден знаех,че ще съм МАМА отново.

20,35часа и същият доктор – Стискай! Не напъвай! Поне в родилната зала да идем....Раждаме две мами.....Аз станах Мама 2 минути преди нея....В 20,47мин. ми идеше да стана от масата и да черпя всички,които са около мен.....В стаята съм си...Не лежа, а съм станала и си оправям дома....Нали детето си ще посрещна...Да съм измита, да ми е подредено,да не съм в неугледен вид....Носят ми го, МОЕТО дете, за първи път за първо кърмене няколко часа след раждането.....Та то все едно винаги е било там, на гърдата ми.......Сладка, сладка приказка за това втори път да съм МАМА.....

Проблеми...Гинекологични...А съм толкова млада,а искат да ме диспансеризират като жена навлязла рано в климактериума....Искат и да ме оперират, нещо на яйчниците да ми правят....Съгласна, но..после ме обзема страх и не отивам за изследванията....

2 дена 4 превръзки и това е! После моето дете 1 и моето дете 2 болни едно след друго.....Цял месец по болници, контролни прегледи, от една болест в друга, уж Нова година трябва да дойде, а аз искам само да приключа да давам антибиотик на детето си. Не ми е до празнуване....Но...ПоДАРъкът, Божественият Дар, дойде с 1 ден закъснение- 02.01....Тялото ми искаше да ми каже нещо, съзнанието ми ме водеше в аптеката за  тест.....Направен с треперещи ръце и когато лакмуса показа резултата – аз си свалих очилата за да го видя по-добре! Господи, благодаря ти! Благодаря ти за тази благодат да стана МАМА както става всяка без здравословни проблеми жена МАМА!!! Не мога да повярвам,че това се случва точно на мен!

Пред АГ кабинет има по принцип само жени. Но не и при мен....До вратата са се залепили един татко и две деца и чакат....Чакат новини....А там вътре ме питат – Какво ще правиш? Аз – Как какво – ще раждам! Доктор – Браво на теб! Ти си ми първата пациентка за тази година и ми тръгва на пълно, и то с решение да го остави и роди......

Много трудно, след много перитепи и риск за живота ми, в 15,47ч. станах МАМА! Но бях толкова горда и толкова щастлива....Трудно ли ми е било, болезнено ли е било – Не! Никога не ме е боляло! Забравих и болка, и мъка, и трудности, и преносване, и 2-те банки с течност някаква, само секунди след като станах МАМА! Защото тялото ми бе станало по нормален и естествен процес МАМА! Отново! Но сякаш че ли за първи път, защото всяко мое дете е мое ново АЗ! Децата са ми  отделна Вселена, всяко едно е изстрадано и уникално по своему, всяко едно е сложило и наляло нови сили и стойност в най-великата дума на този свят МАМА! Това велико усещане се подновява всеки ден в мен и всеки ден аз ставам по-голяма и по-голяма МАМА и това е най-необяснимото усещане във този свят,защото с думи не се описва,а се изпитва със сърцето и душата!
„Жена, когато ражда, е в скръб, защото е дошъл часът й; а когато роди детето, не помни вече мъките си поради радостта, че се е родил човек на света. „ Йоан 16:21


17. Елена Рафаилова - “БожеНствен дар”

На 19 се влюбих отчаяно, на 23 се омъжих, месец по-късно разбрах, че съм бременна. Трудна бременност, тежко и дълго раждане. Март, в двора на болницата дърветата са нацъфтели. Мирише на пролет. В 01:25 часа сутринта настана пролет в душата ми. Малкото ми слънчице проплака. И после... ден след ден... Затварям очи и виждам ... Стоя разплакана, часът е 4 сутринта и го люлея, а той... се усмихва за първи път!

Първата усмивка, бурния смях след това, първите зъбки и неизменното първо боледуване! Мъка! Виждам се как стоя над него и в миг той пребелява и притваря очи, аз го разтрисам и рC5ва, рева, рева. Той отваря очи и... се усмихва!

Първи стъпки и гордостта в очите му, че се е справил сам! Виждам и мъката му, когато се разделяме пред вратата на яслата, чувствам топлата му ръчичка в моята, сините му разплакани очи, които молят, но не укоряват. Чиста мъка, от душа. Гадно ми е, ужасно. А ето и лятото и морето. Лудории без край! Радост! Виждам 1,2,3 духнати свещички...

Лошо ми е. Бременна съм. Теди ще има сестричка! Той я чака. Разпитва. Вечер заспива на рамото ми, а малко по-надолу до сърцето ми спи и другото ми още неродено слънчице.

21.05 – годишнина от сватбата, имения ми ден, а в 02.55 сутринта – най-прекрасния подарък: дъщеря ми Яна, засмяна още от първия си ден!

Уморена съм. Мразя болниците. Яна спи в ръцете ми и диша толкова леко. А под прозореца едно малко момченце вика майка си. Слизам. Треперя от радост. Той тича протегнал ръце. Най-нежната прегръдка. “Обичам те,мамо! Ела си при мен с бебето. Липсваш ми. Мъчно ми е.” Куршум да ме прониже няма да ме заболи така сърцето! А той, малкият ми ангел ми носи даже цветя!

                И ето, у дома съм. И те са тук – двете ми слънчица Теди и Яна. Старая се да бъда майка, а те ми помагат с голямата си обич. Баткото скоро ми каза “Обичам теб и сестра ми колкото е голям космосът! А знаеш ли, че той е безкраен, мамо?!” Умничето ми! И аз ви обичам безкрайно, с вас няма тъмнина в живота ми!


18. Елена Богданова - “БожеНствен дар”

Здравейте!Казвам се Елена Богданова.На 21 години съм и съм от град Бургас.Бременна съм в 6 месец и това е моята първа бременност.Чувствам се прекрасно,че ще даря живот.До сега бременността ми протича нормално,нямам никакви оплаквание(нито от бебчето).От 1 месец съм омъжена и това е най-хубавото нещо за мене,след бебето,което очакваме с таткото.Преди да стане това малко същество ние се борихме за това 6 месеца.Имахме големи притеснения да не би да има някакъв проблем с един от двама ни,но слава богу всичко си дойде на мястото.Казваха че много го искаме и понякога не става затова.Също така че много съм се била изнервила покрай това чакане и трябва пълно спокойствие.И така положих всички усилия и ето го резултата.Откриха ми бременността още в 4 седмица.Ние бяхме много щастливи с таткото от новината.Родителите ни също се зарадваха.И така всеки месец ходих на консултации да се наблюдава неговото развитие.Към 3 месец започнах с повръщанията,които бяха само сутрин и не всеки ден.Про
дължиха най-много месец.Понякога имах и силни киселини,но си знаех,че това са нормални неща за бременността.След това бях на видеозон за да разберат дали всичко е нормално.Бях много притеснена да не му има нещо.Но то се развива нормално за периода в който е.Но все още не го усещах и мнгоо се притеснявах.Малко по-малко започнах да го усещам-в началото като леки вибрации,които по-нататъка започваха да се преобразуват на пулсчета.Сега вече не само го усещаме с таткото,но виждаме и неговите движения и когато рита мести чак корема ми.Чувството не можа да се опише,то трябва да се изживее.Невероярно е.Вече нямамме търпение да излезе на бял свят.Все още не знаем какво ще е ,защото когато ме гледаха на видеозон,то се въртеше,дупеше или затваряше крачетата.Сякаш не искаше да знаем какво ще е.Имена сме измислили вече и за двата пола.За сега нямаме намерение да го гледаме за пола му.Следващия път когато сме на преглед може и да разберем вече.Нямам търпение пак да отидем на преглед,за да
видим колко е голямо вече.От сега знаем че ще е най-сладкото бебче на света.Очакваме го с голямо нетърпение.Имам и леки притеснения,може би както повечето майки как ще протече самото раждане.Страх ме е да си призная от самата болка.Защото какви ли не неща съм изчела,какво ли не съм чула.Понякога си давам кураж и забравям за това,докато някой отновоне ми спомене.Искам само всичко да мине нормално както до сега е било.Най-вече то да е добре,да няма никакви усложнения да бъде живо и здраво бебче.Другото ще се изтърпи,колкото и ужасно да е.Цялата бременност представлява съвкупност от добри и лоши моменти.Доброто е това,което носим в себе си-този малък човек,който е най-важен от всичко.Лошото е свързано със самите неразположения от бременността-гадене,прилошаване,тежест,умора,отичане на краката и неудобния вече сън.Но всеки знае за какво сме подложени на това-отговорът е нашия малък човек.За него сме готови на всичко.Макар че още не е видяло света и не е взел първата си капка въ
здух то е живо същество,което си живее за сега в негов свят-в нашия свят.Ето това ни кара да сме щастливи-създаването на живот от любов.Това е най-голямото ни богатство.Децата са нещото,което ни дава сили да живеем,да се борим и да оцеляваме.Без тях сме загубени.


19. Елена Иванова - "Из размислите на една Майка"

Преоткрих света със нейните очи,
още в мига, във който ги отвори.
С първия и плач отроних две сълзи,
дали съм подозирала какво вълшебство сторих...
Да сътвориш живот, да дариш живот,
това навярно е магия,
на небесното и на божественото плод,
отредена на жените орисия.
Девет месеца под моето сърце
туптеше Нейното - така мъничко, скъпо и невинно.
Дали тя някога ще разбере,
че вече е в сърцето ми завинаги.
Сега съм Майка - титла, дадена ми свише.
Преизпълнена с любов, любов дарявам.
На моята малка дъщеричка знам,
най-ценното от себе си ще дам...


20. ellyst - “Ден втори"

Ден нулев-заклинание за живот

От дъха си  частица ти давам-
поеми глътка въздух от мен.
Знам, уплашена си, но продавам
за живота ти своята тлен.
Изкрещи, за да знам, че си моя-
тъй крещях, щом пое своя път.
Ти вълната си- аз съм прибоя.
Моя кръв си. От моята плът.

Със безпомощна твърдост в юмруче
стисваш моето свито сърце.
Подарявам ти го. Ще получиш
много повече, мое  дете...
Аз съм твойта Едемска градина.
Ти за мене си райския плод.
Днес крещя, но във крясъка има
заклинание-зов  за живот.

Ден втори-когато отвори очи:

Има хиляди думи изречени
за онази невидима нишка,
от която до смърт сме обречени,
че за мен не остана и сричка.
Не намирам онази, единствена,
със която да кажа на всички
как за ден любовта ми разлистена
се огледа във твойте очички.

И “когато”,  “ако” или “може би”
още с пъпната връв са отрязани -
твойте длани, във мойте положени,
окончателно са ме белязали.
Ще си нося дамгата, орисана
да заспивам със мисъл за тебе,
да се будя с молитва неписана...
Здрасти, мое усмихнато бебе...


21. Европа Иванова - “Не ми даде Бог”

Не ми даде Бог рожба да родя,
Но ми даде дар в ръце да я държа.
Не ми даде Бог да я накърмя от гръдта,
Но това не ме направи по- малко жена.
Беше недоносена-крехка,много слаба,
Но в отговор на молбите ми беше награда.
Почувствах се майка от първият миг-
Погледна ме,усмихна се и нададе вик.
Връзката ни с нея е силна и кармична,
/Аз съм като кучка-дива и първична./
В очакване ме гледа мъничка,невинна,
Грижата за малкото е първоинстинктивна
Докато се нахраним-борим се юнашки.
Никнат първи зъбки,първи плахи крачки
Разперени ръчички,като крила на птиче
Пада,после става моето мъниче,
Беззъбата усмивка ,често през сълзи
Не слиза от лицето и ,дори да я боли.
Беше боледуваща и с много проблеми
Грижите за здравето и бяха системни.
Но успях да отгледам чудна дъщеря,
За мен тя е най-прекрасна на света.
*******
Аз няма да забравя малките юмручета
Ще помня вечно босите крачета
И всички спомени със тебе свързани
Ще бъдат скъпи,свидни на сърцето


22. Ивелина Караангелова - “БожеНствен дар”

РОДИТЕЛ! 
МАЙКА!
ЖЕНА!

Думи, които изпълват сърцето с нежност и гордост!
Думи, който те карат да се чувстваш и силен и слаб!
Думи, от които потреперваш, ако си осъзнал истинският им смисъл!

Може би над тях можем да поставим само една дума – БОГ!
.........
Мълчание, молитва, поклон!!!
.........
Божествен дар ли е за жената майчиното чувство, или е изпитание през което трябва да премине -  за да почувства силата на зачатието по-могъщо и по-значимо от всеки друг на земята?!
.........
Трудно е да се опише какво се случва с една жена, когато тя реши да стане майка, и когато Бог я благослови да изпита това чувство.

Да създадеш един нов човек ,
една истиска личност – се иска много обич и всеотдайност,
иска се дълбоко разбиране на смисъла на живота, на големия Човешки дълг и същността на детството. Нужна е грижа , разумна и ласкава – която да оценява и ръководи всяка стъпка на детето по трънливия житейски път.

Истинското осъзнаване на божествеността на този акт започва с появата на онова чувство за празнота в сърцето на жената, което не може да бъде запълнено  само от любовта към човека който си е избрала за свой спътник в живота; от мъжът с главно М. На тази празнота може да бъде противопоставено само  едно много силно, по детски невинно и искренно чувство – любовта към едно дете. Да подклаждаш в себе си девет месеца тази любов – със страх, нежност и суетене, за да я усетиш с пълната и сила в мига, в който една плаха ръчичка те докосне веднага след своята поява на бял свят – не е никак лесно и просто. За това се иска истинска сила и смелост. Пред този необясним божествен акт онемяват всички, които с трепет са чакали появата на този нов малък човек – на тази нова истинска ЛИЧНОСТ.


Не можеш и нямаш право да изоставиш на произвола на съдбата НЯКОГО, когото си създал, когото си носил девет месеца под сърцето си. Не можеш да захвърлиш в “нищото”  едно малко и слабо човече, което щом си поеме първата глътка въздух с плахият си и несигурен първи плач като , че ли ти казва – къде си, не ме оставяй, гушни ме, стопли ме, АЗ избрах теб за моя майка – за моя упора – за моя съдба – бъди и ти част от този  свят, който АЗ сега започвам да градя и да създавам. Дай ми частица от твоята сила, майчице мила, за да бъда и АЗ твой достоен “СИН”.


23. Йоана Дилянова - “Споделено”

Искам да ти разкажа за теб, детето ми.

За неосъзнатото ми майчинско чувство, когато разбрах, че те очаквам, за кратките девет месеца, които за мен бяха безпределни, като океан от непозната емоция, която ме заливаше на талази, едновременно търсеща ме, и бягаща от мен в очарованието си. За миговете на инстинктивно безспокойство, когато тръпнех в очакване на успокоителната дума на хората, които те следяха от близо. Но не по близо от мен, детето ми.

Усещах те с всяка фибра от тялото си, споделях ти, и се радвах, че си избрала точно мен, за свой временен спътник в живота си.

Както един ден ще научиш, не можах да те родя, така както природата е повелила да се раждат децата, и това, че знаех точната дата и броях дните, а после и часовете до срещата ни ме изпълваше с невероятни, неподозирани трепети. Не бях притеснена, а ужасно нетърпелива. Последния ден преди нашето запознанство бях безкрайно превъзбудена от срещата с рожбата си, с теб. Не можах да склопя очи дори за миг през последната нощ, в която ти живееше чрез мен, сякаш концентрилала в себе си есенцията на бременността ми от трескаво вълнение, което предадох на цялото ти и свое семейство, но тогава кръгозора ми се свеждаше единствено до връзката между самата мен и теб. За мен, майка ти,това бяха удивителни, необясними моменти, които оставят следи за цял живот и най-странното, никога не избледняват.

Съпреживявам тези мигове в моменти на меланхолия, те ме съживяват.

Това са паметни мигове, които очертават житейския ти път, дете, преди  да си го е поела. Ще ги помня, и ще ти ги разказвам.Чувствам огромна необходимост да осъзная и споделя емоциите си с теб , от бременността ми, очакването, мига на раждането, запознанството си с теб, за n-ти път да изслушвам разказа на баща ти за времето, когато е чакал пред родилното, за мига в който са му съобщили, че е станал баща за пръв път в живота си, за момента в който те е видял в ръцете на акушерката, да ти разкажа, за първата майчина милувка, която си получила от мен на операционната маса, и усещането ми, че докосвам хладна морска пяна с устните си, нещо което докато съм жива няма да избледнее от съзнанието ми! За това как не можах нищо да ти кажа, а само се разплаках, но без сълзи, и без глас...

Ти, дете, ми даде много. Подари ми нов, неописуем свят. Този свят мога да го усетя само аз самата, твоята майка, която  живее в него, живее заедно с теб. Дари ми една неписана приказка, в която преоткрих себе си, и се видях в една различна роля, а тази роля силно ми се понрави. Помогна ми да погледна с различни очи на суетата. Даде ми стимули, упование и надежда в добротата. Дари ми смелост и упорство. Отвори сърцето ми за една нова обич, обичта ми към теб.

Благодаря ти мило мое детенце.


24. Красимира Бъчварова - “Божествен дар или прекрасното чувство да си майка”

МАМА-ОБИЧ,ЗАКРИЛА И ВСЕОТДАЙНОСТ!
МАМА-най-лесната думичка за изговаряне,и най-често употребявана дума от всяко дете!
МАМА-най-трудната и отговорна професия!
МАМА:
най-топлите ръце и
най-желаните ласки,
най-слънчевата усмивка и
най-милите очи,
най-хубавите гозби и
най-прекрасните мигове с МАМА!


БОГИНЯ ИЛИ АНГЕЛ.....
...ВСИЧКО НАЙ-КРАСИВО е събрано в тази простичка дума!


25. Любомира Петрова - “БожеНствен дар”

Първи юни е.Уговарям почти двегодишната ми дъщеря да заспи- на ръцете ми естествено.Съпротивата е солидна, граничи с регионален конфликт.Дребосъчката се мъчи с всички силици да се измъкне и припява за умилостивяване на мама най- новите думи, сред които кокай(разбирай петел).Вече се изнервям.Докато почти в транс и галя вратлето, за да се унесе,превъртам дните назад.И се сещам за думите на моя близка , когато и казах, че съм бременна:”Ти си благословена!”.Тогава- с двете торби, изморена, с болки в кръста и един куп задачи , не бях много –много съгласна.
Поглеждам към дъщеря ми, която не забелязвам, че е утихнала и отдавна се разхожда в Сънчовите палати…Ако я нямах, нямаше да празнуваме днес, да и купя от малката сладкарничка онова червено захарно петле на клечка , досущ като от детството ми, нямаше да има нова зелена шапка, която да хвърли заради едната игра , нямаше да има две кръгчета на моята наборка Въртележката.И нямаше да гледаме с 8 очи с баща и да не падне, че е без колан.И балоните щяха да ми се виждат досадни, и просто щях да пропусна , че е първи юни!
Тя нека си спи, моята благословия.На мама детенцето!:)От цялата си душа искам да е здрава, разумна и щастлива!Нищо , че знам за много нейни компромати.Нищо!Нали гарджетата ни така растат , а после ги чакаме в гнездото…
Всеки има нещо, заради което живее.Дъщеря ми е моята Лична легенда(Коелю) и когато силно искам нещо, свързано с нея, ще го постигна, защото цялата Вселена ще ми съдейства за това!Ще пазя, следвам и подхранвам своята легенда, защото така, пише творецът, иска Всемирът.Защото така е с хората с две сърца.


26. Любомира Петрова - “Майка”

Майка

Времето тича- слънчево конче,
времето има леки крила…
И когато не чакаш подарък-
сякаш фея добра е дошла.

Как сърцето е разгадала?
Как тъй е хубав светът?!
Ти подреждаш детската стая-
най-нежния прелестен кът!

Вярваш- Бога те е погалил!
Има слънчева карма добра!
Своето бъдеще аплодираш-
че си майка с обич разбра!

Нямаш вече право на сълзи,
за гняв, страхове- забрави!
В теб зрее благословия-
нали с любов я поздрави?!

Пожелай си още надежди,
преоткривай нови мечти!
Виж животът как се подрежда!
Второ сърце в тебе тупти!


27. Мария Велкова - “БожеНствен дар”

   Преди да стана майка не бях се замисляла какво е да си майка. Темата не присъстваше в живота ми, забързан от работа, учене и забавления. Малкото деца, които срещах ме удивяваха с жизнеността си и с жаждата си да открият света и да му се радват. Знаех, че това ще се случи и на мен, някой ден, и с това се изчерпваше въпроса.

   И денят дойде. Всичко протичаше най-естествено, умишлено оставях суетенето на околните да се плъзга по някаква невидима обвивка, в която бяхме само аз, тя и той. Малкото същество знаеше  всичко най-добре - намести се в живота ни в миг и го промени завинаги.

   Най-първото усещане - зависимостта на това крехко създание - вместо да ме подтисне с непосилната тежест на своя човешки живот, отвори осезанията ми и ме изпълва със сили.

   Последва, продължава и до днес, магията на кърменето. Каквото и да ми е било настроението, колкото и да е била неспокойна малката, като засуче забравям всички проблеми, моите и на света, изпадам в блажена отдаденост, удовлетврение и изпълнен дълг, а тя утихва, успокоява се и заспива. Изключвам телефоните, затварям книгите и оставям състоянието да ме погълне.

   Непринуденият детски смях и искреност са безпогрешна и недвусмислена оценка каква майка съм. Детето не очаква много. Да, радва се на поредната ярко оцветена и пееща играчка, но не след дълго я захвърля непотребна в някой ъгъл. Тя е най-щастлива когато е около мен и може да прави това, което правя аз. Иска си и своето - рисуваме, пеем и четем - няма значение какво ще правим - тя никога не се отегчава от мен. Тук достигам бързо границите на въображението си; тя за секунди ги разчупва и превръща купичката ту в тенджера, ту във ваничка, ту в шапка, ту в гърне - пред изумения ми поглед.

   Иска ми се да бъде съвършената майка - винаги да й предоставям най-подходящите забавления, най-здравословната храна, да й обяснявам живота с най-точните и разбираеми думи, и какво ли още не. Успявам ли? Въобще не. Живеем в хаоса на всекидневието, събитията се случват преди да сме ги пожелали, предвидили, дори без да разберем, понякога, те пак се случват. Но в техния център все пак сме тя, моята дъщеря, която приема всичко сякаш точно така сме искали да се случи, и аз, донякъде разочарована от себе си, но много повече спокойна, защото знам, че както тя е моето слънчице, така и аз съм нейното слънце. Но, докога? Този необятен кредит на доверие задължава да постигна съвършенството и затова трябват усилия, нечовешки усилия.

   Това невероятно откритие, приятно тежко задължение, е нищо пред любовта, която изпитвам към това чисто същество - най-истинската любов, любовта, която не търси отплата, не я очакваш и няма да си отиде. Колкото повече я давам, толкова повече се изпълвам с нея - чувствам се лека, безплътна, безмерно щастлива. Тя идва към мен и казва: "мамо, обичам те!", тя е само на две години. Дали разбира какво изрича? И въпреки, че не търся отплата, в цялото ми същество се разлива топлина и си мечтая след пет и десет и двадесет години да съм все пристан за нея. Иска ми се винаги да бъда там, където и когато тя ме пожелае, да не я коря за грешките, да я насърчавам и съветвам, да споделяме радостите и мъките.


28. Мария Стоянова - “БожеНствен дар”

„Искам да бъда прагът на твоя дом: ритан с крак, ожулен, но винаги готов да те посрещне отново.”

 Ерика Джонг


Изпитвам вледеняващ, вцепеняващ сетивата страх, че мога да те загубя. Страхът ме е парализирал, а това е най-страшното. Понякога като днес, седя в офиса, опитвам се да работя, телефона звъни, трябва да спра да мисля за това, да спра да се страхувам. Знам, че ти си някъде навън, с бавачката, тичаш див, неудържим, свободен и може да те бутне кола или да се случи нещо от хилядите възможни фатални неща и аз, повярвай ми не знам какво ще направя в този момент...ще се превърна в опасна луда, която ще пререже гърлото на всеки, който се опита да ти навреди...Толкова те обичам, толкова се нуждая от теб, да знам, че съществуваш, че си жив, някъде там, моето слънчице, най-хубавата част от мен, най-непокътнатата част от нас с баща ти. Никога друг път в живота си не съм изпитвала по-непоколебима любов. Ти, миличък мой Ники, си магия! Когато съм тъжна, когато ме боли и ми е черно поглеждам твоите очи и само в тях виждам чисто небе...то разпръсква облаците на мига и аз знам, че мога да продължа, че имам силите, че ти си всичко, което съм искала.
Искам да те освободя от моите страхове. Искам да живееш свободен, искам да се учиш, без да те поучавам.
Понякога вечер лежа, нито спя, нито съм будна, а в някакъв полусън си мисля за нещата, които съм можела да направя, ако родителите ми не са ме спирали. За пътеките, през които е можело да тръгна, грешни или верни, няма значение...просто съм била спряна и нещата са свършили в онзи момент. Останали са някакъв детски или юношески копнеж, сгънат в кутия на тавана.
Искам да те предпазя от себе си, от баща ти, от т.нар родителски авторитет, който извива ръце и прекършва мечти, от това животът ти да бъде воден от нашите грешни или допотопни разбирания или от изкълчени през времето принципи. Искам да те оставя да сбъркаш, да поемеш избрания път, независимо дали аз считам редно ли е или не. За мен това е свободата, а свободата е безусловна любов. Сега, когато пиша това, си обещавам тези неща, пред себе си и пред хората, които ще ги прочетат. Трудно ми е, това означава да се изправя в най-тежката битка, тази срещу самата мен, но искам и трябва да го направя, за да израснеш свободен и смел. Трябва да бъда твърда, нали казват, че най-трудното нещо е да гледаш как някой бърка и да не го поправиш. Само така ще се научиш...животът няма фабула и никой не бива да пише нечия история.
Обичам те и най-важното е да не забравям никога, че обичам ТЕБ, а не себе си, когато съм с теб.


29. Миглена Богданова - "Стели”

Думите не стигат да опиша всичко, което чувствам..............Моето злато, слънцето на мама, смисъла на моя живот................и както най-обичам да си го наричам, най-сладкото сладко  Smile Гледам го сега....... спинка и очите ми се изпълват със сълзи като се върна назад във времето..........
Малко плашещо беше да изпитвам майчински инстинкти, без дори да знам какво ме очаква....... как да се изкажа по-правилно – усещах се готова да имам дете, исках да го имам точно с този човек, обичахме се (е и сега се обичаме  Smile ) и исках той да бъде бащата на децата ми. Двамата преминахме през доста изпитания и сега отново бяхме заедно. Току що бях завършила висшето си образование и вече работех, той също. Бяхме щастливи и се радвахме на живота. Може би не бяхме съвсем готови за дете от практична гледна точка, но никога няма да забравя какво изпитахме когато разбрахме, че може би съм бременна.......
Беше 28.11.2005 г. През деня с колежката си говорехме за деца, за бебета и т.н. Вечерта отидох да си го взема от работа и той предложи да ми купи тест. А аз го гледам и му казвам - „След седмица трябва да ми дойде цикъла, няма смисъл.” Имах всички предменструални симптоми. Но ей така на майтап реших да си направя теста....... Шока беше голям – седим двамата и се гледаме учудено. Втората черта беше бледа и си мислехме, че просто теста не е валиден. На следващия ден отидох на гинеколог. Той каза, че ако има нещо, е още съвсем малко и ще трябва да изчакаме поне до датата, в която трябва да ми дойде. Времето минаваше бавно и едва дочаках да дойде 9-ти декември. Мисълта, че може да е фалшива тревога все повече ме плашеше – исках да съм бременна, молех се да е така  Smile Сега изтръпвам при спомена за онзи момент, когато изтичах при него и му казах „Ще ставаш татко.” Бяхме толкова щастливи ..........Всички бяха  Very Happy  Направихме чудесна сватба, живеехме заедно и чакахме нашето дете да се роди. Бременността беше един от най-прекрасните периоди в живота ми......Раждането мина леко и пак така сякаш на шега започна всичко  Smile Беше 3 август, баща ми имаше рожден ден и аз още от сутринта имах усещането, че бебето идва. Върнаха ме от родилното защото било рано, тапата беше паднала, но това нищо не значело според техните думи. Родилното отделение е на 5 мин от вкъщи, а родителите ми живеят в другия край на града. Около половин час преди да тръгнем към тях усетих някакво пукване и започнаха течовете  Smile. Ние обаче си отидохме у нашите и бяхме готови да сядаме на масата. Не се задържахме дълго там 
В 2:30ч. на 4-ти август се роди нашето момченце Стелиан  Very Happy Няма такова чувство...........Гледахме се с леля му (тя беше до мен през цялото време) и хлипахме. Той беше най-красивото новородено, това мъничко личице и тези съвършени черти, тази сила и воля за живот, която струеше от него. Той е всичко за мен – радост, тревоги, спокойствие и диво безпокойство, сила и страх от неясното бъдеще, той е смисъла на живота ми. Толкова е хубаво всичко това..........и едновременно толкога страшно на моменти.
Нашата звездичка е вече почти на годинка - усмихнато, будно и контактно дете. Кърмя го още и това е най-сладкото чувство, а когато ме погледне и каже „мама” ми омекват колената. С такава гордост ме изпълва това мъничко човеченце и всеки ден благодаря на Господ, че ме е дарил с такова щастие. Моля се да е здрав и пожелавам на всяка жена да изпита това, което изпитвам аз в момента. 


30. Милена Иванова - “БожеНствен дар”

Бих могла да напиша дълго и прочувствено есе, бликащо от силни думи и модерни похвати, но смятам, че няма по-добър коментар по-темата от това, което е отразено в очите и съхранено в сърцето на една майка.Затова реших да ви изпратя наща снимка, запечатала тия съкровени мигове и откъси от тайнописите на душата по страниците на моите дневници:

17.12.2004г. “.....Страй ме е! Баткото ме умилява, кат0о дойде да ми пожелае “Лека нощ!” с нежна целувка по челото с тихичко прошепнато в ухото:”Мамо, Бог да те пази!”Пожелавам си хубав и вълшебен ден утре!Нещо не ме свърта...
19.12.2004г.Очите ми са насълзени дали всичко ще мине благополучно и този път...Навън вали, дано ми върви по вода.Със слушалките на ушите слушам радио 1 и сякаш специално за да ме откъснат от болките пускат всичките ми любими песни...Скорпионс, Шаде...Тоновете са ОК...Откачам..”Аризонска мечта”.Зле ми е.Брайън Адамс...Барбара Стреизънд..Умирам!!!!!!!!!!!!!!!
Тръгвам към стола на екзекуцията, хвърлям електрониката, идва ужаса...Господи, НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
.....От 4 часа съм щастлива майка на втори брой 100% мъжкар!Успях да го гушна и нацелувам, снимам.Че какво друго да правя в тоя момент...Очаквам утрото с будни очи...Как да заспя от вълнение??? Сърцето ми е храм на благословението...

28.10.2005г.”....Мило мое дете, от всичко на света най-много ти желая да изпиташ някога  толкова силни, разтърсващи и неповторими емоции, каквото изпитвам сега с теб! Не, най-искам да си здрав и след всяко неразположение да ставаш все по-жилав и мъдър.Защото всяка болка пречиства и извисява душата. Помага да израстнем. А аз вярвам, че ти ще израстнеш хубав, ивисен срещу бурите като бор, целунат от слънцето.Знам, че ще устоиш на всичко и ще имаме още хиляди поводи да се гордеем с теб! Както се надявам , че и ти ще изпитваш същите неща към своите деца...Скъпи Емо,
майчинството много ме промени...Ти се роди въпреки моите безразсдства и твоята поява бе най-съкровения миг в живота  ми.Роди се с такава чудовищна болка, но оживях, знаех, че съдбата няма да ме лиши да те имам на този свят, защото ти си събрал всичките му вълшебства и красоти!!!
Но НИКОГА не съм предполагала, че ще ме дариш с толкова свръхсетивни, осъзнати, неописуеми и приказни моменти. Казват, че в природата всичко се компенсира, за да има баланс...И навярно според тази сила за всяка сълза на отчаяние, за всяка болезнена въздишка и умора до агония съм получавала своите звездни мигове. С цялата си душа ти желая да изпиташ върховното умиление да наблюдаваш как съня минава през клепачите на детето ти. Да усещаш диханието му, леко като пролетен полъх, надвесен над креватчето му. Да усетиш как от вълнение сякаш ток пронизва ръката ти, когато галиш сънливата детска косица, както се случва с мен сега! Очите ми са покорени от теб-нослето ти-капчица роса, усните ти-усмихнати малинки, целунати от лятото, кожата ти-пухкава и нежна като захарен памук...Мекия мъх на учудените ти в дъга вежди, върховно пухкавите ти пръсчета, вълшебната ти усмивка-всичко това ме кара да мисля дълго за безграничността на Природното Съвършенство...Слънчево мое дете, ти си тъй малък, а съм ти посветила вече толкова стихове, покорена от твоята душа, белязана със святост.Но нито един възторжен химн, нито един вдъхновен стих не могат да отразят какво ми се случва!!! Не могат да разкажат за божествената радост и благодарност, с които е благословено майчиното сърце! Ти си творение на обичта и хармонията и ти желая те да присъстват неизменно в живота ти. Аз вярвам, че ще ми простиш за миговете, в които съм пренебрагвала твоите желания за забавления и внимание, попаднала в хватката на чудовищна умора...Безсилна да зарадвам сияйната ти душа, осъдена на щастие. Знам, че детското ти сърчице ще забрави следите от грижи по лицето ми и в твоите очи ще бъда най-прекрасната майчица.Какъвто си ти за мен и за баща си. ...
“2005...............Докато правя кафето сладура се буди осран, опикан и ухилен. След час-същата процедура, но вече и двамата сме омазани в попара, включително покривката, килима, пердето, стената и телевизора...Бясъг се смее и от устата му хвърчи още храна...”
“2006.............Много ми се насъбра тия дни-Емо е обезобразен от рани-натъртена брадичка, цицина между веждите, обелен нос, раздрано ухо, порязани пръстчета...Мечтая поне за 10 минути тишина, да спрат пронизващите писъци, белите, раните и да принадлежа за миг на себе си, толкова съм капитулирала, смазана, изтормозена от болести, антибиотици, прегледи, безсъние, разходки, чистене...Готова съм да се предам...Леглото е пълно с трохи и части от колички, вчера изхвърлих из под него няколко гнили ябълки, скъсани гердани и разсадени цветя...Все по-често се караме, не сме същите...Дребния не ми дава да мисля за проблемите-бърка ми в очите, скубе, крещи и плюе, цели.
2007 ....Искам да избягам за няколко дена-където и да е! Толкова сме омърлушени. Искам някой да ме гушка и успокоява, но точно сега едно педя-човече иска същото. И то сега е всеопраделящо и всезначещо. Зъби, възпалени уши, повръщания, хаос, безконечни ревове, хаос в къщи, хаос в чувствата, мислите...Защо търпя всичко това? Звучи мазохистично! Умората ми е чудовищна!
Полудявам от битовизми, борба за няколко минути за кафе и книжка...Работа, динамика, отговорности, домакинство, срещи, болници, домашните на баткото, любовните му проблеми, мъжките настроения, сметките, неуредиците...Докога??? Стомахът ми е на топка, нервите ми бушуват, избиват ме вълни. Боже, нямам още 30, а сякаш съм в критическа....”

Ей, и вие сте така, нали??? Всички ние се правим на силни, но не сме. Мислим се за различни, но не сме! Иска ни се да  сме всевишни, но не сме. Тъжни сме, озлобени, слаби...Объркани. Жадуващи. Недоспали. Несигурни. Но точно ние трябва да внушаваме Радост. Да излъчваме Сила.
Да проявяваме Разбиране. Да намираме Начини. Да се научим да /си/ прощаваме. Да забравяме за загорелите манджи, завистта на колегите, белите на децата и бездушието на съпруга понякога...
Иска ни се са сме НЕЩО ПОВЕЧЕ. ДА СМЕ КАТО....Да, променени сме! Ние сме МНОГО ПОВЕЧЕ- ние сме УНИКАЛНИ. Ние сме благословени с най-невероятната магия-да бъдем майки-да дарваме и учим на живот. Имаме право на грешки! Имаме право да изглеждаме зле! Имаме право да изискваме съчувствие и помощ! Имаме право на не знаем! Но нямаме право да не обичаме-себе си, децата си, близките си, Бог, който ни е “въвлякъл” в това Тайнство-Майчинството.Няма нещо толкова истинско, преобразяващо и красиво! И вие знам, че тайно го съзнавате!

 Мили момичета,
 Прегръщам ви с огромно уважение и признание за това, което СТЕ, за живота, който сте дарили или ще създадете. Вярвам във вас и ви обричам на непримиримост и святост! Доверете се на своите чувства, научете децата си на онези трите, непреходните-НАДЕЖДА, ВЯРА И ЛЮБОВ!
« Последна редакция: нд, 22 юли 2007, 07:38 от Mamma »
Цитирай

София

Мнения: 4 910
31. Милена Петрова - “БожеНствен дар”

Кога измина една година?
Една година, откакто прегърнах сина си. Една година откакто чух бебешкия му плач. Една година от първият му ден на този свят. Една година...
Бързо отмина... Почти не я усетихме
Помня деня, когато се роди сина ми - един слънчев септемврийски ден. Помня очакването, тревогите, а после радостта, вълнението - имам син!
Първото докосване. Мекото вързопче, което ми подават и сълзите в очите ми. Ето го - Голямото Чудо. Едно прекрасно бебе, мъничко и топло. С мека, черна коса и чипо носленце.
И първата вечер с бебето вкъщи. Учудването ми, когато го видях за първи път голичко. Толкова беззащитно, толкова мъничко...
И дните ни заедно - еднообразни на пръв поглед, но толкова различни един от друг. Първата усмивка, първите колики, първото пюре и супа... и първото зъбче и крачка...
Толкова радост само в една година.
И тревоги и безсънни нощи.
Кога измина една година?...


32. Нели Самуилова - “Посветено на Ясен прекрасен”

Интересно как представата ми за майчинството бе толкова различна през периода на моята бременност. Това да нося в себе си един нов човек бе за мен най-великото преживяване. Имах чувството, че не съм от този свят. Аз не усещах земя под краката си. Тези 9 месеца бяха невероятни. Това състояние е неописуемо – една вътрешна топлота, една замечтаност, една любов. Мисля, че
за всяка жена този период преминава различно, както всяка жена е уникална по своемо, но за мен беше прекрасно. Всеки ден говорех на детето вътре в мен, опитвах се да достигна до него, да му изпращам светли мисли. Сега, когато това дете е на една година и осем месеца виждам, че всичко това е дало резултат. Той е наистина това, което си мислех, че ще бъде. Но интересното е,
че когато бях бременна представата ми за майчинството беше много различна от реалността. Мислех си, че майчинството ще бъде също толкова идеално и безпроблемно, като самата ми бременност. Естествено сблъсъка с реалността беше доста болезнен. Резултата – дълга следродилна депресия. Но когато премина и тя осъзнах, че майчинството е още по-хубав период от
бременността. Да наблюдаваш и помагаш на едно човешко същество да пораства и да се себеутвърждава , е наистина невероятен процес. Това същество, освен всичко друго е и плод на силната любов между двама души. То е Божие създание. Най-хубавото е, че колкото и да се опитваме да го оприличим на някого, той е различен, той е новия човек, уникален по своемо и естествено надминава всички ни с разума си. Защото всеки нов човек е по-добър в нещо от своите предшественици. Предизвикателство е всеки родител
да открие именно това, което прави неговото дете неповторимо и различно.
Защото по този начин ще може да му помогне да се утвърди като личност.
Но преди това е началото. Защо ли всяко начало трябва да е трудно?
Изведнъж се сблъскваш с неща, които не си предполагал, че ще бъдат въобще проблем – как да хванеш малкото човече, как да го накърмиш за пръв път, как да го изкъпеш. Мислех си, че така известният майчински инстинкт някакси ще ме направи по-уверена. Но уви – ралността не беше точно такава. Тогава се появи и страхът дали всичко му е наред, дали всичко с мен е наред, дали стига
майчиното ми мляко. А когато се окаже, че на твоето мъниче не му е достатъчна твоята кърма – болката е наистина голяма. Но така или иначе се примирих. Нямах друг избор. Примирих се и с това, че цялото ми време се върти около бебето. Но това си е част от майчинството – безсънни нощи, притеснения, безкрайна умора. Когато премина този така труден период вече бях по-силна, по-уверена като майка, с по-голямо самочувствие и не на последно място по-слаба физически. Но ако не беше трудния период как щях да оценя сега този прекрасен момент, в който наистина мога да се насладя спокойно на майчинството в цялата му красота. Как щях да се насладя пълноценно на първите стъпки, на първите срички, на първото смислено „мама“ и „тати“.
Най-великото щастие е да виждам безгрижната детска усмивка върху красивото личице на моето съкровище, да приклекна с разперени ръце, когато той се затича да ме прегърне, да седне до мен и да се сгуши. Това е то – щастието да бъдеш майка. Не бих го заменила за нищо на света.


33. Пауна Казакова - “БожеНствен дар”

Аз все още не съм станала майка,но ми предстои това да стане на 08.08.2007 г. Но според моите разбитания,това че не съм родила не ме прави по малко майка от моята собствена.
Чаках да забременея  в продължение на една година след диагноза стерилитет.Като начало тази думичка ме изплаши невероятно много помня как съобщих на моята майка и как сълзите не можаха да не се излеят като водопад от очите ме,как започна моя кошмар и моя устрем да стана майка въпреки всичко,Заредиха се дълги дни и нощи във постоянно ровене в литература ,интернет ,ходене по лекари ,молби, безкрайно чакане пред кабинети,безброй изпити хапчета търсене на вариянти и алтернативи,до моето пълно отчаяние ,до преди да стигна до лекаря който е с главно Л,жената която ми даде надежда за живот ,която ми показа правилния път и каза ,че преди всичко Господ е този който ще ми помогне,странно нали,странно е лекар да се уповава на Господ ,а замисляли ли сте се ,ако наистина вярата бъде обединена с лекраствата какво може да се случи? Е аз повярвах ,повярвах на тази жена която ми подаде ръка и не ме отчая както направиха редица други,а може би тя повярва в мен и може би и тя се моли за мен,незнам може би никога не бих научила,само искам да кажа :
Д-р Димиторова целувам Ви ръка..................
Малко след като се видях с тази жена тя ме изпрати при специалист който се занимава само със стерилитет и ме изпрати от нейно име за да ми се обърне специялно внимание,при лекаря който бях не бях специялна защото имаше много жени кото бях с подобни  или  по сложни проблеми от моите,и някак си ми беше неудобно ,да бъда по различна ,стоях като всички тях с часове пред кабинета всеки път обяснявах отново и отнов какви процедури ми се прилагат,защото лекаря имаше толкова много пациентки,че му се завиваше свят и не може да помни 1000 жени ,няма как да стане ако го напарви сигурно ще му изгорят бушоноте.
Налагаше ми се да ходя почти всеки вторник,беше изморително имаше жени които се пререждаха,бяха нахални бяха решили,че са богопомазани,но както се казва с търпение се постига много.
След многото чакане и надежди,сълзи ,кавги и всякакви драми дойде деня в който ми закъсян за пореден път,но този път след направения тест се показаха така желаните две чертички,всяка една майка може да каже как се е почувствала когато е видяла собствения си тест ,аз не смеех да се зарадвам не смеех дори да си помисля,че това наистина става,мълчах не казвх нищо сърцето ми се беше свило и едва биеше,чакаше с нетърпение потвърждението от лекаря,и така и стана изчаках определените седмици  и отидох на ултразвук,и там видяха мъничкия плоден сак  ,но аз не успявах да се зарадвам,трябваше да минат още 3 седмици и тогава да отида да видят дали е станало бебче с биещо сърчице,едва не паднах от кушетката когато видях малката мигаща точица,сълзите тръгнаха сами не можаех да кажа нищо,съпругът ми ме чакаше навън аз не знаех какво да правя да отида и му споделя или да избягам...................
„Вече ще съм мама”-Тези думи не можех да избия от главата си,най красивите думи на света ,радоста и мъката вплетени в едно,това не може да се опише,чувствах сърцето си като волна птица а съзнанието  и мислите ми не бяха в действителноста.
Усмивката не слизаше от лицето ми ,до деня в кото направих кръвоизлив,бях пощуряла единствеото кото мислех е ,че съм загубила дългоочаваната си рожба,не можех да се успокоя ,не помня как стигнах до болницта,щях да се разпадна пред вратата на кабинета ........
10 дни в неизвествност ще оживее ли,ще успеят ли да го спасят?
Успяха,спасиха го сега вече е голям почти 8 месеца всеки ден ми съобщава,че е тук и че не се е предал,че има воля за живот ,че ще е моето най глезено момче,на мама и татко най-голямата радост,но всеоще ме е страх ,колкото повече наближава деня толкова по ме е страх,говоря му всеки ден и всеки ден получавам малки сладки ритничета,вълнува се с мен общуваме си и може да звучи странно ,но знам че ме рзбира знае колко е обичан и ще бъде най голямата радост за всички ,най-чаканото бебе от всички .
Чакам с нетърпение деня в който ще мога да го гушна и ще вдъхна сладкия аромат на бебче,ще видя първта му прозявка ,първата усмивка,първото гукане,първото кърмене ,първия плач,и той ще усети моята майчина любов.
Господи пази детенцето ми мен и всички около нас,благослови всички майки  с техните дечица както и техните бащи,благослови всички които ме обичат и всички които ме мразят,дай мир на хорта и пази България.



П.п: Благодаря ,че има сайт като вашия от вас получих първите знания,за стерилитета,от вашия сайт намерих и Д-р Димитрова,с вас реших да споделя най голямата си радост,пожелавим Ви всичко най-хубаво и нека Господ бди над вас и вашите семейства
Благодаря BG-MAMMA.COM


34. Петранка Пеева - “БожеНствен дар”

Имам честта да съм майка на двама сина. За мен те са наистина божествен дар. Не защото имах проблеми при зачеването и раждането им – бях късметлийка в това отношение – бързо зачеване, лека бременност, безпроблемно раждане. Но за мен  те са моят божествен дар, защото чрез тях научих най-важните уроци в живота си.
Когато родих първия си син бях на 28 години и си мислех, че съм вече зряла и познавам света около себе си, хората в него и най-вече  себе си  достатъчно добре. Уви, това съвсем не беше така. Най-важните уроци, свързани със себеопознаването  и опознаването на хората получих  и все още получавам, докото се грижа за двете си момчета.
Още при раждането им научих, че голямата болка може да донесе неописуемо щастие.
Докато ги кърмех научих, че едно просто действие, като даването на храна прехвърля непоклатим мост между две същества.
През дългите безсънни нощи, седейки до леглата им, когато бяха болни се научих на себеотрицание и издържливост.
Отговаряйки на безкрайните “защо”, “как”, “кога” и “къде” се научих на търпение.
Научих, кой е най-добрия начин да натрупаш опит – като се поучаваш от грешките си -  понякога се налагаше да ги оставям  да паднат, за да се научат не само да не падат, но и да се изправят бързо.
Научих се да  прощавам на всички  и всичко  – те винаги ми прощаваха, когато си изпусках нервите и повишавах тон – често без основателна причина.
Научих се да преодолявам страха си – когато те започнаха да излизат сами с приятелите си и да закъсняват понякога.
Научих чрез тях какво означава  “Закона за непоисканото добро” -   да не натрапваш  помощта си, а да я даваш само когато ти я поискат.
Научих се да бъда справедлива и колкото и да ми е трудно да  критикувам хората, които много обичам , когато грешат.
Научих се да преодолявам отхвърлянето, колкото и болка да изпитвам -  когато те не приемаха  съветите ми и не желаеха  да разговарят с мен.
Научих , че най-ценно е   здравето – за мен   е по-важно е да са здрави, отколкото да имат шестици в бележниците.
Научих се на безрезервна обич; научих се да се усмихвам; когато ме боли; научих се да прикривам  паниката, която понякога ме обзема;  научих се да отстъпвам от принципите си, когато е необходимо; научих се да приемам другите, такива, каквито са, а не да ги прекроявам -  и най- вече научих се да бъда майка.
   А навярно ще получа  и  много нови уроци, защото на тях им предстоят още много важни стъпки в Живота – избор на професия, брак, деца, дом. Тези събития ще донесат много нови изживявания за тях и за мен, разбира се.
   Вече съм почти на 45 години. В живота ми са се случвали много неща – някои хубави, някои не толкова хубави. Но нещата, които са с най-силен емоционален заряд винаги са свързани с моите синове. Сигурна съм, че така ще бъде винаги – защото чувството да си майка е наистина уникално -   чрез него аз получавам своите божествени уроци.


35. Петя Стойкова - За майчината любов”

Некрасов е изказал една доста простичка и същевременно дълбоко истинна мисъл: „Жена, това е велика дума,която съчетава и чистотата на девойката, и себеотрицанието на другарката, и подвига на майката.” Понякога наистина се чудя що за феномен е жената…И защо, по дяволите, се нарича „нежния пол”?! Струва ми се прекалено силна да се нарича така, след като е успяла да извоюва много сериозна и отговорна роля в живота на мъжа и едно достойно място в света.
Лесно ли е или трудно на това въплъщение на красотата и нежността да премине през всички роли в живота си- тази на девойката, на съпругата, на любовницата, на съседката, на колежката, на дъщерята, на снахата, за да достигне накрая ролята, в която се съдържа целият смисъл и цялата истина на нейното съществуване- ролята на майката. Вечната и святата! Единственото божество на земята, което не познава атеисти. Единствената роля, която напълно осмисля всичко. Защото каквото и да е означавала до сега за другите, сега жената е МАЙКА! Нейната любов е всесилна, първобитна, егоистична и в същото време безкористна. Любов, която не зависи от нищо. Колко сили са нужни, за да дадеш живот, да отгледаш и запазиш живот… Това коства на жената всичко, което е градила и постигала до момента, в който се появи малкото човече, което единствено ще има специална дума за нея – МАМО! Единствената „титла”, която я прави пълноценна и щастлива. И не се случва никаква магия или чудо, когато майка и дете се
гледат безмълвно, а в същото време си „казват” хиляди неща; не е чудо, когато мъничкото личице е изкривено от сърцераздирателен плач, а мама знае какво точно значи той;не е чудо, че въпреки че има само две ръце, майката може да води и трите си деца за ръчичка; не е магия, когато русичка детска главица се отпуска на майчината гръд и целият свят сякаш главозамайващо се завърта…Не е чудо! Майчина любов е! Природа е! Или майчино чувство, или интуиция, или както всеки иска да си го нарече.
Не са измислени думи, с които да се опише. Знаете ли защо? Защото чувствата не трябва да се описват, те трябва да се изживяват. Затова Бог ни е дал сърце. А на майката-тайничко е дал две!


36. Петя Стойкова -  “Към МАМА”

А бяхме други!...
Бяхме малки! Бяхме истински свободни. Бяхме...Едва отворили очи, едва видели слънцето, дъжда, земята, пъстрата дъга. Едва прогледнали. Деца! Децата на Земята. На Слънцето, на седемцветната дъга децата. Ние!
Във пясъчника, между две пързалки, като цветя, като снежинки бели, невинни, мили, непокорни, палави и даже малко смешни, малко странни, подскачаме, иглаем и крещим.
Навсякъде- от пясъка горещ под босите крачета до нежно синьото небе над русите главички се носи най-прекрасната, най-благодарната, най-святата, признателната дума МАМО! Сред звънкия невинен смях-тъй чист, така по детски някак с много обич, с протегнати измърсени ръчички, с усмивка толкова прекрасна, светла, детска, истинска усмивка, очичките ни ясно казват: МАМО, МАМО!
И вечер в мрака, най-страшен за детето, до лампата приседнала едва, на коленете си поставила полузадрямалата детска главица, с глас по-нежен и от глас на самодива, МАМА пее своята приспивна песен. Не! Не мама- там е всичко!
А днес? Не, не деца. Вече големи, отдавна възрастни човеци. Без звънкия невинен смях, без ясните очи-звездички, без искрената истинска усмивка, без мръсните ръчички...Вече със свой живот. Вече с проблеми, с грижи. Сочи по-мътни и от блато, с безжизнени ръце, с безрадостни лица, почти без усмивки. Живеем! Живеем някак монотонно, някак сиво, като в буря. И бързаме ли, бързаме... Но пак сме ние!
А бяхме други! Бяхме малки!...
Но, МАМО, има нещо живо оттогава. Впрочем живо отпреди милион години, старо колкото човека. А именно това, което и днес ти казвам с благодарност, с обич- МАМО!
А бяхме други! Бяхме малки!...
Но дори сега цялото ми същество крещи, от цялото ми тяло се откъсва с космическа сила един единствен смислен стон- МАМО!!!


37. Радина Савова - “На Теа”

ТЯ СПИ…   
Моето малко съкровище, моето малко момиченце.Толкова я чаках, толкова я жадувах, толкова я мечтах.Дали успявам да й го покажа?Дали усеща какво означава ТЯ за мен, дали разбира колко я обичам…ДАНО…Защото я изстрадах, защото се борих за НЕЯ.Дори когато ми се струваше, че съм на дъното, че нямам повече сили да продължа неравностойната борба, която животът ми беше поднесъл, аз пак не оставах паднала в прахта, а ставах и продължавах да се боря.Бях сигурна, че един ден ще победя и ще нося с гордост най-висшата титла...МАЙКА.И моята победа дойде...чрез НЕЯ.В мен растеше едно мъничко човече, МОЯТА МЕЧТА.Дойде в момент, когато бях на кръстопът, в момент, когато ангелите на небето се събират, за да преначертаят пътя на човек.Но нямаше нужда, защото ТЯ беше вече реалност и цялото небесно царство не би могло да ми нарисува по-щастлива съдба, от тази, която ми дари МОЕТО БЕБЕ.Нямаше значение дали е ТОЙ или ТЯ, важното беше да се чувства добре при мен , своята майка, и да расте здраво.Обожавах да си лежа и да гледам как ме рита и да се опитвам да позная дали това е петичка, ръчичка или колянце.Нямах търпение да се срещнем, да гушна малкото създание в прегръдките си.Не се страхувах от раждането, защото то щеше да ме събере с моето детенце.И когато усетих, как ТЯ се отделя от мен, светът се взриви, никой и нищо друго не съществуваше в този неповторим момент, освен моята дъщеричка.Чух плачът й...и усетих, че най-благословените сълзи бликат от очите ми, усетих как любовта се разлива във вените ми като гореща лава, за да ме изгаря до края на дните ми.Иска ми се да мога да опиша с красиви думи чувството, което изпитах, когато за първи път Я взех в прегръдките си и когато ТЯ се сгуши до гърдите ми и засука блажено.Но нямам достатъчно силни думи за това, някак си всички са твърде слаби, за да изразят състоянието на безтегловност, в което изпаднах.Времето беше спряло, нямаше никой друг, само АЗ и ТЯ.Исках този миг никога да не си отива, той беше само НАШ, нашето тайнство, което двете бяхме споделили.Но мигът трябваше да отлети и да запечатам споменът за него, чрез всяка фибра на тялото си.Трябваше да отлети, за да се отправим двете заедно към едно дълго и вълнуващо пътешествие...новия живот, които ни очакваше.И тогава чух небесен ангелски хор...бях благословена, бях МАЙКА.
СЕГА ТЯ СПИ…   
Гледам я и ме залива една мощна вълна на обожание, потопила съм се изцяло във вълната, сляла съм се с вълната, АЗ СЪМ ВЪЛНАТА.Ще дам и последната си живителна капка, за да бъде ТЯ добре, за да е щастлива.И пак ще продължа да съществувам, за НЕЯ, заради НЕЯ, чрез НЕЯ.Защото АЗ съм вселената, аз съм вечността, аз съм любовта, претворена в едно малко и  крехко бебешко телце, в една чиста и невинна душа ...В НЕЯ .
А ТЯ СПИ…
Гледам лицето й...най-прекрасната гледка, която съм виждала.Очичките, които все се смеят и искрят, сега са спокойни обвити в пелената на гъстите й и извити миглички.Тези очички, които ме карат да се чувствам истинска и жива...ЖЕНА.
Гледам устничките, kоито не спират да бърборят.Които се разтеглят в най-неустоимата усмивка.И ТАЗИ усмивка е смисълът на моя живот, моето призвание.
Малките ръчички сега са гушнали любимата маймунка.Но утре отново ще заровят  пръстчета в косите ми, ще докосват лицето ми, ще опознават света ЧРЕЗ МЕН.
И този аромат...разтърсващ и опияняващ същевременно.Този аромат, който се стеле край мен като мъгла, който се е пропил в мен...в обонянието ми, в кожата ми, във всичките ми сетивата.Не бих го сбъркала с нищо...АРОМАТЪТ НА МОЕТО БЕБЕ.
Утре още щом отвори очички  ще ни връхлети ураган от нови емоции, но сега...
...ТЯ СПИ…


38. Силвия Христова - "Боженствен дар"

Изминаха цели 8 месеца и 7 дни откакто станах майка, а още не мога да повярвам, че успях да сбъдна най-голямата си мечта и да завърша една много трудна борба, която подложи на изпитание волята, нервите и търпението ми. Всъщност историята започна с началото на 2000 година когато реших, че нещо не е наред при нас след като бебе не се появява. Всички упорстваха, че нещата са на психологична основа, а мъжът ми непрекъснато повтаряше, че секса ни е малко и затова не става. Да, но нещо вътре в мен ми подсказваше, че има проблем, само дето не знаех къде да намеря информация какво да направя и към кого да се обърна и затова си мълчах и чаках. Не по-малко объркващо беше и това, че тъкмо се бяхме дипломирали и млади и зелени бяхме и безпарични.
    Даааааа, трудна работа и голяма главоблъсканица беше за мен да открия какво и как. Точно в онзи труден момент докато си ровех из Интернет случайно попаднах в клуб “Проблемно забременяване” и започнах да се образовам. Споделях с момичетата там до къде съм стигнала и как вървят нещата, страдах с тях и се радвах когато някоя успее да види заветните две чертички.
   За жалост тъй като съм доста недоверчива в началото така и не можах да открия докторът за мен. Обиколих почти всички болници и кабинети и търсех истинският доктор и човек на когото да се доверя. Междувременно папката с изследвания придоби огромни размери, а аз все повече се разочаровах и отчайвах. Въртях се в омагьосан кръг от изследвания на хормони и несъществуващи инфекции и нищо не ставаше. Сексът в един момент просто ми опротивя. Приемах всеки неуспех трагично, нервите ми не издържаха вече, а за капак останах и без работа, което тотално ме влуди.
   Така в главоблъсканици, огромни постинги и много четене по въпросите на стерилитета мина доста време – близо 5 години. За това време с много лутане установихме, че мъжът ми е за операция, която той веднага направи. В последствие аз започнах съвсем да задълбавам в сферата на нетрадиционната медицина и билколечението, места с чудодейни свойства и т.н, но ми трябваше спасителна сламка, за да не се предам. И така стигнахме до краят на 2005 година когато най-накрая открихме нашият човек, лекар и нашата клиника. Най-накрая ни обърнаха внимание и чуха какво ни притеснява, усещахме, че те наистина се интерсуват, а това действа доста ободряващо на фона на предложения от други “лекари” да излъжа съпруга ми, че съм бременна от него като направя инсеминация от донор  (пълен ужас).
   Независимо от доброто попадение на клиника и специалисти обаче нещата не ставаха.Наложи се да посетим имунологична клиника в град Плевен, за да се консултираме и с други специалисти за положението, в което сме. И ХОП точно след тази консултация СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА и всичко някак си потръгна в правилната посока. Направихме всички възможни изследвания и се оказа, че аз съм генетичен носител на тромбофилия и това е вероятна причина за неуспехите, както и факта че се откриха антитела при мен, които също пречеха на мечтата ми да стане реалност.
   От всичко изследвано се оказа, че перспективата е бременност, която да протече изцяло на аспирин и хепарин, за разреждане на кръвта, а и венозни вливания на други препарати.
   Аз изпаднах в тотален стрес за около месец, след като разбрах цените на медикаментите и бях наясно, че финансово няма да можем да издържим дълго, ако нещата не се развият както трябва. Ходех като призрак на работа, но мисълта ми беше другаде, а желанието за бебе нарастваше все повече и повече.
   Дата 06.02.2006 година - денят на моята инсеминация, Ден, който няма да забравя никога.
   Точно тогава отидох в лекарския кабинет с целият оптимизъм, на който бях способна и наистина бях много уверена, че всичко ще е ОК, защото аз правя и ще направя и невъзможното за да стане бебето факт. И въпреки, че приятелките ми, които бяха преживели инсеминации и неуспешни забременявания по естествен и изкуствен път ми обясняваха да не се самонавивам и да карам по-спокойно, защото гаранции няма АЗ ВЯРВАХ. Вярвах и усещах, че времето е дошло.
   След точно две седмици се знаеше вече, че съм бременна УРААААААААА!!!!!!!!!!!Хубаво успях, ами сега какво? И ето тук започна трудната част с очакването и всички страхове, които непрекъснато ме върхлитаха. А мен никак не ме бива в чакането и с търпението.Аз си искам всичко сега и на момента, но в тази ситуация нямаше как да стане.
   Бремеността ми мина доста изнервящо трудно с объркани изследвания, ужасно много прегледи, инжекции и хапове в излишък, доста четене за това как трябва да се чувтствам и какво ще се случи след това. Радвах се на малкото човече когато го виждах като точица в началото, на тупкащото му сърчице в по-късните етапи, на ритниците, от които корема ми подскачаше и т.н и т.н.Цялото ми същество се беше устремило към това да доведа нещата до един хубав край.
   Чувствах се хем радостна, че успях, хем умирах от страх пред бъдещето, но едно беше сигурно малката точица растеше и определено беше борец, защото нито за момент не се предаде. И така на 23.10.2006г. точно в 9 часа проплака моята малка принцеса Габриела с идеалните мерки 3,450 и 49 см.
   По-щастлива, изморена, уплашена и еуфорична не съм била в живота си. В един момент осъзнах, че от тук нататък каквото и да става аз съм МАМА – тази, която обича, знае много неща и винаги е на разположение.
   При първата ни среща с малката красавица съвсем се смаях колко е малка и красива. При раждането бях я видяла, но за малко, а и от загубата на кръв,която беше доста голяма при мен, не бях сигурна дали съм си фантазирала за някои детайли или са били реалност.
   Пребиваването ни в родилният дом беше трудничко за мен и с нетърпение очаквах да се приберем у дома, където заедно с таткото старателно бяхме подредили всичко необходимо, което бяхме купили за малкото съкровище. Едно нещо обаче не бях предвидила в сметките – ние нямахме и най-бегла представа как се сменя памперс, как се къпе бебе и ред други наглед простички неща, но не и когато искаш всичко да е направено по най-добрия начин.
   И ето ме мен майката героиня, със сбъдната мечта, подсмърчам на вратата на съседка, която не познавам, но знам че има бебе и я моля да дойде и да види дали сме сложили правилно памперса, защото малкото човече се къса от рев, а аз съм изчела доста неща кое как се прави, но точно в онзи момент всичко изчезна. И Слава Богу, че попаднах на отзивчив човек и получихме така нужният начален тласък, защото просто ситуацията беше хем много смешна, хем доста трагична в моите очи тогава.
   Майчинството доста ме промени. Започнах да гледам на света съвсем различно. Някак си отсях плявата от живота си и оставих стойностните за мен неща и ако до тогава съм правила компромиси с хора, които не харесвам но търпя вече не е така. Сега в живота ми има една голяма слънчева усмивка на малката Габи, която получавам всяка сутрин за начален старт на нелекия ми ден и тази усмивка ме кара да се чувствам длъжна да премахна от небето на нашия делник всички по-тъмни нюанси на синьото, за да може тя да грее ярко и задълго.
   Откакто моята малка принцеса се роди минах през доста етапи на израстването за кратък период от време.В началото бях като подгонен заек, който не може да си намери място и само се щура насам натам. Плачех непрекъснато, опитвах се да бъда перфектна във всичко и когато не успявах се натъжавах и пак плачех. Беше ми трудно и тежко, защото живеех с доста заблуди относно това колко леко ще ми бъде след като моето малко риткащо човече се роди. По един или друг начин живота срина всичките ми пясъчни кули за перфектност. Не успях да кърмя бебето си.Два месеца се борих с това да успея, но накрая се предадох и това ми тежи и до ден днешен, въпреки че знам че съм направила всичко възможно.
   Майчинството си има доста тънкости и много, ама много моменти които поставят човек на изпитание, но едно е сигурно с любов всичко може и се постига, а аз определено обичам моята малка палавница и някак си с инстинкт, четене и гледане успяваме да се отглеждаме така че тя расте едно усмихнато, палаво, любопитно, умно, красиво, е злоядо /но какво да се прави иделни хора няма/ дете.
   Уникално е изживяването да виждаш как с всеки ден уменията на малкото човече се увеличават и ти имаш принос в това. Страхотно е да видиш усмивката с първото зъбче, първият успешен опит да се изправи и направи първата си крачка. Радостна съм когато виждам как посреща света с усмивка и кара всички да и се усмихнат.
   Знам, че не съм гении, сигурно не съм и най-перфектната майка, но се надявам да съм най-добрата майка за моето дете.
   За мен майчинството е задача с доста неизвестни и много решения и ще съм щастлива, ако успея да намеря повечето от тях, за да отгледам един спокоен, щастлив и успял човек. И ако един ден установя, че това е реалност усилията ще са си стрували, а до тогава ще се наслаждавам на всеки миг труден или изпълнен с еуфория просто защото той е неповторим, също като нас самите.


39. Силвия Христова - “Мамооооо”

   Преди време в един час по метеорология в университета една преподавателка ни разказа история за зеленият лъч на слънцето. Тя спомена, че има поверие според което ако човек види този лъч ще бъде много щастлив и ще сбъдне мечтите си /а аз имах само една да стана майка/.
   Е, след този разказ доста сутрини в града и на планина аз ставах в ранни зори и гледах в очакване небето, за да съзра заветният лъч и да си пожелая да сбъдне най-голямата ми мечта да имам бебе. Все си мислех, че съм успяла за съзра зеленото в багреното ветрило на утринната зора, но след като с месеци мечтата така и не се сбъдваше започвах да се взирам отново и отново. Молех се с всички сили и независимо от неуспехите ми със забременяването си казвах, че няма да спра да вярвам, че ще стана майка и че предсказанията от чаша кафе от преди 10 години, на наша позната, ще се сбъднат и ще имам бебе-момиченце. Мечтаех как то ще е скорпион като мен, как ще празнуваме през октомври заедно рожденните си дни, как ще е палава и усмихната, как ще е най-умното и красиво същество на света.
   И така с мечти, усилия и много вяра, която беше на приливи и отливи, с доста упорство и преминаване през много перипети сбъднах мечтата си и на 15.02.2006г разбрах, че ще ставам майка.
   Любов, объркване, страх, отново мечти, студена реалност и много, много топлина, която прелива от сърцето към малката точка на екрана на видеозона са малка част от емоциите, които съдбата ми подари. А тя малката точица растеше и хубавееше, размърда се и започнахме да си общуваме по нашия си начин, които само ние двете разбирахме – уникално и неразбираемо за хората, които не са го изпитали, просто защото няма как да се обясни и опише.
   Не съм имала съмнение, че ще имам дъщеря. Бях учудена обаче как изведнъж всичко, което мечтаех да стане стана. Тя се роди на 23.10.2006 г. Точно ден преди моят рожден ден и беше и е най-красивото и стойностно нещо, което ми се е случвало. Усмихна ми се по бебешки и тихо и кротко започнахме живота си заедно.
   Майчинството е нещото, което ме превъзпита в доста посоки. Сега не мрънкам когато ми е трудно, знам че ако тя вече е станала и се усмихва от леглото и за мен е време и няма “изморена съм и не мога”, знам че ако трябва да направя нещо, което не знам как става непременно ще намеря начина, за да е доволна и усмихната тя.
   Тя – най-усмихнатото и лъчезарно нещо в ежедневието ми. Усмихва се на всичко и се радва на обикновенните неща, които аз под тежестта на ежедневието съм забравила, че са толкова очарователни. Кара всички да и се усмихват и със своите 4 зъба и желанието си да ходи е едно малко пате, решило да покори света и съм сигурна че ще успее.
   Понякога ние големите забравяме, че за да умеем толкова неща някой преди това ни е научил и ни е подкрепял в първите опити да го направим. Сега аз заедно с дъщеря ми разбирам как обикновенни неща като хранене, пиене от чаша, говорене и много други не са никак обикновенни, а изискват доста усилия и търпение. С всеки изминал ден виждам как усилията ми с лъжичката и непрекъснатото ми бърборене дават плод и как малктото човече израства и умее все повече и повече неща, а когато някой и се възхити колко е красива и умна сърцето ми прелива от гордост.
   Няма човек на този свят, който да подготви една майка да бъде такава, няма жена която да знае всичко, което ще изисква от нея нейното бебе-дете. Ние майките ставаме такива с времето, учим се от грешките си и растем заедно с децата си, виждаме през техните очи, обичаме ги много, опитваме се да сме безкрайно търпеливи и успешни във всичко, за да може малкият човек с гордост да заявява един ден, че това е МАМА и тя знае и може всичко.
   Удивително е как едно толкова малко същество така променя живота на жената-майка. То грабва сърцето й в своите малки ръчички и го задържа там завинаги. Защо ли? Ами, защото с появата му няма на света човек, който майката да обича повече и няма друга толкова силна, истинска и дълбока връзка, която не се влияе от разстояния и събития.
   Вълнуващо и божествено е когато малките ръчички се протегнат към теб и малките уста нашепват нещо на специфичния бебешки език, а ти знаеш че си най-важната и уникална за мъника и че друга такава няма като теб. Мощен двигател е любовта в процеса на опознаване и преодоляване на пречките на израстването заедно, тъй като колкото и да не си го признаваме и ние растем заедно с децата си.
   С моето дете в ежедневието ми се върна смехът от сърце, искрен и звънлив, извиращ директно от душата. Тя ми подари толкова мигове на щастие, че понякога се учудвам как е възможно да съм живяла преди. Вярно случва ми се да заспивам от умора сядайки на пейката в парка при разходка, влизам по-рядко в Интернет, не мога да издивявам тотално на партита някъде нощем, както беше преди, но знам АЗ ИМАМ НЕЩО И НЯКОЙ ПО-ЦЕНЕН ОТ ВСИЧКО ОСТАНАЛО, който съдбата ми подари, за да обичам, обичам, обичам и отгледам с усмивка, колкото и трудно да е на моменти, но ако всичко беше лесно достижимо едва ли щеше да има този толкова магичен и божествен чар.


40. Сисинка Стоянова - “Обичам я откакто се помня”

Обичам я откакто се помня...
Всичко, което съм правила в живота си е било с мисъл за нея. Исках да изживявам красиви истории, за да мога един ден да и ги разказвам. Исках да познавам интересни хора, за да мога един ден да и говоря за тях. Исках да се уча на щастие, за да мога един ден да уча и нея. И пишех дневници, и събирах снимки грижливо и старателно, за да не забравя нито една малка подробност. И все с мисъл за нея....
Зарадвах се много, когато моето момче една сутрин ме събуди с пръстен в ръка и с въпроса – Ще се омъжиш ли за мен?  Зарадвах се много, защото осъзнах, че това е човекът с когото ще я създадем . Той – ще е нейния баща. И много ще я обича, защото много обича мен, а тя ще е част от мен ....и от него. Той избра мен и аз избрах него.
    Бях безкрайно щастлива на нашата сватба, защото знаех – срещата ми с нея наближава...Когато доктрът каза „Честито, ще си имате бебе” – пролетта дойде и изгря слънце, а беше студен, декемвийски петък 13-ти.
   Най-после бяхме заедно. Сега я заобичах още повече. Грижех се за нея, милвах я и я успокоявах. И тя ме успокояваше. Беше само на 3 месеца, когато лежах в леглото с ръце върху корема и се притеснявах дали всичко с нея е наред, когато усетих леко, нежно пърхане, сякаш ми каза – добре съм, не се тревожи. И така 9 месеца – не пропускаше да ме поздрави с краченце нито за добро утро, нито за лека нощ. Забавляваше ме с юмручета и ритници, когато ми е скучно и ми се усмихваше на прегледите с ехограф.
Винаги съм знаела, че ще е момиче. Ще е момиче, за да ме разбира... и за да я разбирам и аз. Ще играем на кукли, ще пускаме хвърчила, ще скачаме в локви, ще правим къщички за птици, ще се смеем, ще говорим. Двете, заедно. 
    Видяхме се за пръв път на 20 септември. Много бяхме щастливи и двете. Когато я целунах имах усещането, че целунах небето. После я погледнах и и казах на ум – Здравей, чаках те... но тя не се учуди, знаеше...
   Сега сме неразделни. Като в онази песен на Аеросмит – Не искам да изтървам нищо. Всеки миг прекаран с нея ми е базкрайно скъп.
   Пауло Куело казвал в една от книгите си, че някои срещи са уговорени от душите, още преди телата да се срещнат. Моята душа винаги е знаела за тази своя важна среща и вечно се стремеше към нея. И сега, когато тя се случи, душата ми ликува.
   Понякога, докато си играе я гледам и си мисля, че съм ужасно щастлива, че сме заедно. И тя ме поглежда и се усмихва и сякаш казва – ....и аз, ......мамо!.....
Цитирай

София

Мнения: 4 910
41. Стефка Вихрогонова - “Моята Вселена”

Моята дъщеричка Мария се появи в живота ми някъде в началото на януари 2006 г. , когато след шестия тест с две чертички, наистина повярвах че съм бременна. Едва бях успяла да се похваля с новината, че ще ставам мама, когато едно уж рутинно изследване донесе заплахата от тежка болест. Моето неродено дете беше обречено на възможността изобщо да не се роди, да не може де живее. Лекарите ме предупредиха, че трябва да бъда подготвена за избора дали да задържа бебето И тогава, през кошмарните дни и нощи, обляни в сълзи, в очакване на диагнозата да се потвърди или отхвърли, аз осъзнах, че за мене такъв избор не съществувава. Малкото същество с туптящо сърчице, което растеше в корема ми, не беше просто част от плътта ми, от мислите, надеждите, мечтите ми, то беше станало част от душата ми, беше цялата ми душа. Може ли човек да се откаже от душата си? Мисля, че в онези тежки моменти на изпитание за първи се докоснах до великото и святото тайнство на майчинството.
Слава Богу, родих живо и здраво бебе. Мария избра да се покаже на бял свят на празничния 6 септември 2006 г. Дойде по-рано от очакваното, ококорена, гръмогласна и рошава, след като здравата ме беше измъчила. Очаквах, че след всичко, което бях преживяла преди и по време на раждането, в момента, който зърна бебето си, ще се разплача, ще изпадна в неописуем възторг. За мое огромно разочарование, чувствах единствено безкрайно изтощение. Защо го нямаше тайнството?
 След два дни, затрупана с купища поздравителни есемеси и обаждания от роднини, приятели, колеги, в едната ръка с огромен букет рози от щастливия и горд татко, а в другата- малкото бяло вързопче, все още неразбираща какво ми се случва, се прибрах вкъщи. И тогава започна денонощната борба за правото да се наречеш майка.
Не помня точно на кой месец, но доста време мина, след едно поредно нощно будуване, като гледах как моята малка дъщеричка се усмихва насън, с алени бузки, трептящи мигли и леко влажна на тила косичка, тайнството отново се върна. Връхлетяха ме такива приливи на обич, нежност, гордост, радост, триумф, осъзнах, че в живота ми наистина се е случило велико чудо. Разбрах, че това невинно, малко и крехко същество, е побрало в себе си цялата ми вселена.
Когато ме погледне със сините си очички, литвам високо в сините небесни простори, потапям се в лазурните дълбини на морето, лежа си и мечтая сред поляна, цялата покрита с дъхави теменужки.
Когато ми се усмихне, слънцето озарява стаята и душата ми, безброй сини звездички засияват, изящни пеперуди пърхат с крилца.
Когото запее с детското си гласче, ята от пролетни птички чуроликат, планински поточета ромолят, весели камбанки звънят.
Когато ме прегърне с малките си ръчички и допре бузка до моята, усещам какво е топлината на огъня, сладостта на меда, пулсът на живота. Усещам какво е Любов.


42. Светла Дянкова - “БожеНствен дар”

Всичко свързано със създаването на живота и неговото по-нататъшно му развитие създават много емоции и допринасят за изграждането и на родителя.
Поне с мене е така. И като всеки родител бих говорила с дни и часове за онези неповторими и непосредствени първи усмивки, първи думички, казани с техния меден звънлив гласец, за блясъка и радостта в очичките им, когато разбират че правят някоя дяволия или когато ги прибирам от яслата след работа, отдаването им на удоволствия каквито са похапването на бонбончета или сладоледче….. безброй много са те и със всяко дете тези мигове са различни, което прави майчинството още по-интересно, неповторимо и уникално. Поне аз се чувствам така с моите два малки юнака…
И така ако трябва да започна съвсем от начало то трябва да кажа , че в основата на нещата за мене стои живота, или съдбата /който както иска да го разбира/ и раждайки детенце получаваш наистина един божествен дар, най-съвършеният подарък който можеш да си направиш!
При мен и двете бременности не бяха планирани, но разбирайки за тях с готовност и удоволствие и без никакво съмнение продължих напред, въпреки другите житейски предизвикателства. Първият път когато се усъмних, че съм заченала, а впоследствие съмненията ми се потвърдиха, бях на екскурзионно летуване в Рила планина и тази мисъл така ме окрили , че през цялото време се чувствах величествена и горда като планината…сякаш в мен имаше някакво перпетуум-мобиле, което ми придаваше една по-особена лъчезарност, одухотвореност, красота и завършеност. По-късно, след като съмненията ми бяха потвърдени, се чувствах много горда от това, че съм покорила вр.Мусала бременна, със счупен пръст и….. една тежка раница…както и сега обичаме да се шегуваме вкъщи. И така цялата бременност и мисълта за малкото бебче ме караше да се чувствам лъчезарна като разцъфнала пролетна градина и
някак си по-особено одухотворена, може би защото имах безпроблемна бременност и бъдещето бебче се чувстваше желано, обичано, очаквано. И така до великия момент, когато бебо изведнъж реши, че трябва да се роди на зазоряване на Лазаровден и то възможно най-бързо и аз се чудех как да стигна до болницата…По-късно като се поопознахме го подозирахме, че може би бе чуло, че баща му се кани да ходи на риболов и да хване голямата риба и така му помогна да си хване едно 3,500гр „шаранче” – за по-добър „улов” и да си мечтае не може…Така все още свиквайки с новата си „работа” на майка изведнъж се оказа, че много хубаво не е на хубаво и трябваше да стъпя здраво на земята – бебо имаше много лош ларингиален стридор и затворено слезно каналче на лявото оче / следствие от ранното раждане/, за което никой от педиатрите и очни лекари, с които се консултирахме, не даваше 100
% гаранция за безпроблемно и бързо излекуване. Ние - млади и неопитни „новоизлюпени” родители, сякаш изведнъж осъзнахме, че раждането само по себе си е нищо, че появата на детенце е дар, за който доброволно съм поела отговорност да пазя и развивам, че „работата” - т.е. да е здрав, да го възпитам, да му дам основните принципи и разбирания за живота и т.н. е отговорност, която съм поела още с разбирането на бременността, че това да си родител не е някаква детска игра на бащи и майки, а отговорност, която
поемаш за цял живот, независимо от това до каква степен си осъзнал важността на събитието.
Това отрезвяване сякаш ме накара наистина да се почувствам майка - майка, в оня свят смисъл на думата, който само бях чела, чувала от познати и мечтаех да ми се случи някой ден. Тогава разбрах и се убедих, че майчинството освен радост и нежност носи тревога и безпокойство, учи на себеотрицание, безрезервно себеотдаване и много много любов. Разбрах, че майчинството не е само да дадеш живот на детето и да го нахраниш – това всеки би могъл да го направи, но да го разбирам и да му помогна да опознае света и заедно да преоткриваме обществото, да се науча да го приемам като самостоятелна завършена личност.
Майчинството не е само да си говорител или преводач или водач на рожбата си, за мен то е най-важният етап от живота на една жена – физиологичните промени й помагат да израсте психически, емоционално, да затвърди отношенията с партньора си и с другите деца, ако й се наложи.
Затова, когато разбрах, че отново съм бременна, се почувствах невероятно щастлива за неповторимата възможност да създавам, да творя, да изграждам още една личност от нас тримата….И да очаквам утрешния ден с предизвикателствата, отправени от и към малките ни деца – откриватели и пътешественици на живота, да очаквам и се наслаждавам на неповторимите „велики” моменти, когато някоя постъпка на детенцето ми ме накара да се почувствам горда от това, че аз съм неговата майка, както когато на
сбогуване с леля си само на 1. и 7м. големият ми син взе ръката й и я целуна като един истински джентълмен! Всички тези детайли правят майчинството уникално, защото живота и личността сами по себе си са уникални.
Ако мога да направя едно сравнение бих казала, че за мен майчинството е неповторимо истинско приключение – „Сървайвър МАМА” . Изпитанията , които взаимно си предлагаме и разрешаваме ни спомагат за един невероятен и непосредствен „тийм билдинг”! Smile ... За който с удоволствие бих кандидатствала отново и препоръчвам на всяка приятелка!…


43. Цвети Якимова - "Боженствен дар"

Да бъда майка – това беше моята мечта. Сега е моята реалност!
„Майчице свята”! Това е песен, която ме трогва винаги, когато се сетя зя нея или когато я чуя. А Дева Мария или Богородица – символ на жената-майка, ме кара да се прекланям пред висотата ма майката. Моето дете – едно малко момченце ме учи да бъда майка и ме кара да гледам на света от друг ъгъл. Моето дете е наистина моят божествен дар, чрез който усетих майчинството и открих посоката и смисъла на моя живот. Да бъда майка за мен означава:
     Да усещам, че мисълта ми е посветена на моята рожба;
     Да полагам всички усилия за интереса ма моето дете, без да смятам, че правя жертва;
     Да усещам, че в сърцето ми има непресъхващ извор на любов и грижа за моето дете;
     Да виждам усмивката на моето дете, да чувам неговия смях, да чувствам неговата малка ръчичка;
     Да бъда щастлива, когато моето дете е щастливо;
     Да показвам на моя малък подарък колко е ценен за мен;
Да бъда майка за мен е всичко, едно чувство и усещане, че съм пълноценна и истинска.
   Смятам, че в България майчинството все още  не се възприема като индивидуална и обществена ценност. В този смисъл то е недооценено, а детето като цяло не се възприема като божествен дар. Доказателство са многото домове за изоставени деца, в които децата никак не усещат духовен комфорт и не се чувстват като дар, за който грижата е удоволствие и благодат. Това го има в семейството. Но в нашето време устоите на семейството са нестабилни.
Когато се роди моят син, аз бях щастлива. Ден по-късно се разбра, че в нашия град в един контейнер е открито изхвърлено бебе. Защо то е  било ненужен дар и оставено да умре изхвърлено на боклука!? И това не е частен случай. По медиите чуваме за доста такива случаи. Контрапункт на този абсурд е невъзможността на много двойки да имат свое дете, мъчението и страданието им са огромни, а лекотата, с която се хвърлят бебета в контейнери за боклук е отрицание на техните преживявания.  Всяко дете е ценност и истински божествен дар и мисля, че тази мисъл е необходимо да ни е пропие. А майчинството е свято, защото е свързано с жертвеност и всеотдайност.


44. Wbuehne - "Терсене човек"

Термин 20 юни. Чакаме едно малко сладко момиченце.
Но... това момиченце проявява характер. Още преди да се е родило.
Не иска да излиза. Стои си на топло при мама и не мърда.
В един миг реших, че то не иска да е зодия Блиzнаци. Иска да е рак.
Успокоих се. Знам, че няма неродено бебе. Все ще и помогнат някак да излезе.
Зодиакът влезе в Рак. Легнах си неспокойна.
Усещах тренировъчни болки. Унесох се и заспах.
По едно време нещо ме ръчка. В просъница поглеждам часовника. Боли. Преминава. Мина време. Пак боли. Поглеждам пак часовника. 10 мин от предната. Унасям се. Пак боли. Пак часовник. Пак 10 мин.
Ха! Има раздвижване.
Изчаквам кротко още половин час. Вече не спя. Вече съм нетърпелива.
Пеперудките из корема ми се разхвърчаха. Дали?
Мина още половин час. Вече са на 8 мин. Иде ми да се хиля като пача.
Ставам тихо и кротко и отивам в банята. Пускам гореща вода във ваната. Ще правя акушерската проверка. Ако минат, значи е фалшива тревога.
Хехехе. Не минават. Продължава да си боли. Аз почвам да пъшкам. Да прилагам разни техники на дишане. Да пуфтя като локомотив.
След ваната реших, че е време за по едно кафе и една върла закуска. Като невидяла ометох огромни количества хляб, сирене и домати. Ще рече човек, че ще идва второ пришествие. Събудих нежно половинката с думите ”Време е”. Той като скочи, в паника, нахлузи дрехите и готов да ме кара до клиниката. Ха, сB5дни сега, пийни едно кафе. Ти да си видял първескиня да роди за половин час?
Пие кафе човекът, ама му тъка отвътре. Ще си изгори езика от нерви. Люхна го и скочи.
Грабна ми чантата и готов да ме кара. Да, ама болките станаха на 5 минути. Докато сляза до колата, пуфтях и пъшках като за световно.
Добре, че сме наблизо. Има няма 3-4 минути с колата. Ако не го спирах, мъжа ми сигурно щеше да отнесе глоба за превишена скорост. Що ли се чудя, всичките мъже са такива.
Като пристигнахме в клиниката мен бавно и постепенно почна да ме обзема паниката. Болките продължаваха да си идват на 5 минути, обаче разкритие само 3 см.
Мъжът ми ме остави с майка ми и отиде на работа. Пък и какво ще виси да чака, най-малко 10 часа ще минат. Такава ми беше вътрешната нагласа.
Не знам що тегели направих по коридорите на болD0ицата. Болка, спирка, дишане, масаж, почивка, разходка, болка, спирка, дишане... Часовете се нижеха неусетно.
По едно време умалях и поисках да си легна. Беше ми добре само на едната страна, да ама на бебето – не. Обърнах се на другата.
По едно време болките станаха нетърпими. Толкова се бях унесла в ритъма дишане, издишане, пик на болката, спад на болката, че бях загубила представа за времето.
Викам на акушерката да ми сложи обезболяващо. Тя се смее и ми вика, че вече ще раждам и не останало за кога да ми слага. А аз клатя глава и викам – То затова ли толкова ме боли.
Както бях отмаляла и унесена, то изведнъж се мобилизирах. Ето, края се вижда.
Скоро ще гушна човечето.
Настана една суетня. Дойде докторката, попита ме може ли стажантките да гледат.
За мен нямаше значение. Бях на финалнат0 права. Концентрирана в усещанията си. Има ли напън, няма ли, кога почва, кога свършва.
Цялата бях станала слух и поемах само командите на акушерката. Дай! Задръж! Пусни! Дай! Задръж!
Аааааааааааа виждам вече главата. Леле каква рунтава черна коса.
Душата ми забунтува. Как черна коса бе, хора!
Чак исках да спра да раждам. Толкова ми стана криво.
Но това трая само секунди. В следващия напън само дето не ми изскочиха очите и звездички видях. Главата била вклинена. Още малко... Вижда му се края... Още малко.
Още две вдишвания и малкото човече изскочи като тапа.
То заплака веднага. Аз заплаках веднага. Протегнах ръце да го взема.
Подадоха ми го – омазано в бяло, в червено като патладжанена мартеничка. В бяла хавлия. Топло, пълно с живот, съпротивляващо се на хладната стая, на режещия др0бчетата му въздух, на различния шум, ритащо и заявяващо с пълен глас на целия свят “Вижте ме, аз съм тук, дори и да не ме искате!” същество.
Едно беззащитно, порозовяващо, дишащо, търсещо същество. Бебе. Детенце. Момиченце. Моето момиченце. Моето...
Кънти в ушите ми – моето, моето, моето. Като ехо без отговор.
Чувствам се празна, безвъздушна, безтегловна...
Човечето търси да се гуши, търси да ме души, търси да суче. Намери...
Каква наслада. Каква буря от усещания пронизват тялото ми. Като пияна съм, бездиханна, ненаситна. Да попия всеки един миг. Всеки един миг от един живот пълен с изненади, опак живот на опако детенце. Моето малко раченце. Моята дъщеричка!


45. Miki hris - “БожеНствен дар”

Майка! Само жена, която е родила, може да разбере истински смисъла на тази дума.
Трудно бих могла да опиша какво усетих в мига, когато нашето малко Слънце се появи на бял свят. В мига, когато чух най-прекрасния плач и видях най-прекрасното мъничко създание. В този миг се забравят всякакви болки и неразположения по време на бременността и на самото раждане. Тогава осъзнаваш, че всичко си е струвало, всяка болка, всеки натрупан кг, всяко трудно ставане от леглото и стотиците останали неразположения по време на бременността. В този миг осъзнаваш, че чудото е станало! Самото растене на бебчето вътре в теб е чудо. Невероятно е! Невероятно е чувството, когато усетиш първото ритниче; когато започнеш да усещаш всяко протягане, всяко обръщане, дори хълцането на мъничкото същество вътре в теб. Невероятно е! Умората и безсънните нощи, които предстоят – всичко това си струва! Само и единствено заради малкото човече, само заради неговата все още беззъба усимвка, само заради неговото гугукане и още и още – струва си!


46. Ламята неСПАСКА - "БожеНствен дар"

Отдавна съм майка... на ангелче и на звездичка. На Луната и на Слънцето. На блясъка и на топлината.

Преди повече от пет години загубих дъщеричката си Сара. Живя едва шестнадесет дни. Животът ми завинаги ще бъде белязан от болката за малкото ми момиченце, от празнотата на несбъднатата мечта да я видя как протяга ръчички, за да я прегърна.

Сега Сара щеше да бъде горда петгодишна кака. Но е ангел.

След 4 години страхове и кошмари намерих сили да събера кураж, за да бъда отново бременна. И да родя. Надявах се силно, от цялото си сърце бебето да бъде здраво и да остане при нас, тук на земята.
Минаха девет месеца, изпълнени с радост, страх, отчаяние, тревоги – най-тежките месеци в живота ми. Нощите бяха пълни с кошмари, но и с надежда – имах си ангел-пазител.
Когато се смеех, в очите ми се събираше цялата тъга на онази, която не е била наричана „мама”.

На 1 април 2007 г., на най-веселата Цветница в живота ми, се роди малката Амалия – с име на китайска роза.
В първия миг не проплака и аз видях всички демони. Но само за миг! Детският плач ги прокуди... надявам се завинаги.

Сега прегръщам малката Амалия, а тя се усмихва в съня си.

Аз знам, че ще дойде момент, в който ще разкажа за нашият ангел-пазител, кака й Сара.

Отдавна съм майка... на ангелче и на звездичка. На Луната и на Слънцето. На тъгата и на радостта.


47. радос - “БожеНствен дар”

Уникалното чувство да си майка! Хем уникално, хем универсално за всяка майка по света! Дали всяка майка го усеща по един и същи начин. Едва ли! Майчинското чувство сигурно е толкова различно, колкото различни са жените, колкото различни са децата. Всяка от нас е уникална личност преди да стане майка, а след това вече имаме нещо, което ни свързва, вече имаме нещо общо. Приемаме чувството за даденост, все едно детето ни е обещана награда, за всички добрини, които сме извършили в живота си. Замисляме ли се изобщо на колко жени Господ отказва тази награда. Дали са по-лоши от нас? Едва ли! Всички ги познаваме – жената от съседния апартамент, колежка в работата, близка приятелка, възрастна леля. Съчувстваме им, окуражаваме ги, стискаме палци, радваме се, когато (ако) се случи чудото и се молим всичко да е наред. По какво Господ избира кого да дари с рожба и кого не. Никой не може да каже. Защото родители стават и хора, които определено не го заслужават, хора, които бият, обиждат, пренебрегват, изнасилват децата си. Защо? Защо има майки, които изоставят децата си, те не чувстват ли тази специална връзка с малкото същество, още когато е в корема им, или в момента, в който се роди.
   Аз също не обикнах сина си веднага, странно чувство беше, когато той се появи, тогава бях сигурна, че никога вече няма да се подложа на това отново, но въпреки всичко веднага почувствах, че има някаква специална връзка между нас. Лежеше си мъничък и безпомощен в болничната количка и ме погледна – огледа ме отгоре до долу, помисли си сигурно: „Тази е мама!” и веднага заспа. Няма да забравя този му поглед никога. Година по-късно, всеки ден откривам по нещо ново в майчинското чувство. Вече съм сигурна, че пак ще бъда майка! Поне още два пъти!
   Замисляли ли сте се някога колко време ви радва новият ви телевизор. Мечтаете за него с месеци и когато го купите, колко време му се радвате. Няколко часа, няколко дни, а после... После спирате да му обръщате внимание, свиквате с него, не ви прави впечатление. Ще кажете – просто телевизор.
   С новата кола е същото – радва ви малко по-дълго – може би седмица, може и месец – а после... Свиквате. Така е с всичко – новата чанта, новата ютия, новите обувки.
   Малко по-различно е с хубава книга, с въздействащ филм. Занимава съзнанието малко по-дълго, става тема за разговор с приятели. Когато я прочетете пак след време си припомняте старото чувство.
   Още малко по-различно е с новото гадже – по-различно, но в основата си същото – просто писва малко по-бавно. Отначало трепети, съмнения, магия, после няколко години, сватба, още няколко години... И един ден, като се замислиш осъзнаваш, че имаш най-прекрасния (или не толкова прекрасен) човек до себе си, обичате се, уважавате се, но любовта като че ли „е преминала на друго ниво”. Дали е така или просто не искаме да си признаем, че я няма вече.
   А децата, ах, децата при тях е толкова различно. От тях се уморяваме, досаждат ни понякога, омръзват с безкрайните си молби и въпроси, но всяка тяхна усмивка, всяка малка радост, всеки „специален” момент с тях ни изпълва с толкова любов. Думи имате ли да я опишете, думи имате ли да кажете колко гладка е бебешката кожа, колко сладко мирише дъхчето им, как ухае косата им, колко са спокойни докато спят, колко нежни са устничките им, когато ни целуват, колко звънливо е гласчето им, когато се смеят, колко напрегнати и съсредоточени са, когато се опитват да хванат точно определен косъм от косата ни. Думи имате ли? На мен не ми достигат. Всеки нов ден е изпълнен с нови усещания, живота пак си върви, но слънцето някак свети по-различно. Пак имаме проблеми, пак се чудим как да ги решаваме, но винаги идва момента, в който поглеждаме детето си, благодарим на Господ още веднъж за него и разбираме, че наистина нищо друго няма значение.


48. k.dimitrova - “БожеНствен дар”

04. 10. 2004г., 16.50 ч. „Аз съм майка”

   Гледам написаното в „Бележки” на мобилния телефон, опитвам се да скрия сълзите зад слънчевите очила и не успявам да подредя чувствата си. Не зная кое е по-силно – безумието от щастието да усещам мъничките телца в ръцете и душата си, допира на малките ръчички, очите, които надничат в душата ми или тази вселенска пустота.
Пътувам. Всяко прелетяло покрай прозореца крайпътно дърво ме отдалечава от Смисъла. „Чакайте ме! Обичам ви”. Разбраха ли ме? Повярваха ли ми? Пътувам. Прибирам се у дома. Сама. Там ме чака единствения до скоро Смисъл. Досега винаги съм му вярвала. Сега думите ми, че скоро всичко ще е наред не ми носят сигурност. „Ами ако…”
   „Аз съм майка”. Къде са децата ми Господи? Там, където бяха и вчера, и преди месец, и преди два, и преди половин година.  „Аз съм майка”. Сама съм. А как гукаше… „Аз съм майка”. Четири малки ръчички танцуваха в косите ми… „Аз съм майка”. Слънцето се е заплело в руси главици… „Аз съм майка”. Този детски плач… „Аз съм майка”.
Искам си децата! Те ме чакат. Един мъж на другия край на страна твърди, че скоро всичко ще е наред, че днес е получил единия документ. „Аз съм майка”. Утре ще е готов другия документ.
   „Аз съм майка”!
   Аз не съм документ! Аз не съм случай! Аз не съм статистика! Аз съм майка!
   Дърветата летят. Лети и времето. Минута. Ден. Нощ. Седмица. Месец. Още един.
   Аз съм майка. И чакам. Чакам да прелетят дърветата, минутите, дните, нощите, седмиците, месеците. Чакам да прелетят документите.
   Аз съм майка и чакам. Чакам пощальона. Чакам закона. Чакам документите. Чакам съдията. Чакам срока за обжалване. Аз съм майка и чакам.
   Дочаках.


49. paralacs - “БожеНствен дар”

здравейте!Реших да ви пиша ,защото ме вълнува уникалното чувство да си майка.Само преди седмица научих,че отново ще ставам майка,няма да крия,че ще е за пети път.Толкова се вълнувам,сякаш ми е за първи път!На 39год.съм и малко се притеснявам ,но вярвам,че ще се справя.Имам двама сина на 21 и 18г,и две дъщери на 17 и 8год,.Горда съм с децата си и не се сещам вече за всичките трудности през които преминах докато ги отгледам.Прекрасно е да гледаш плодовете на мъките си и да осъзнаваш,че това е единственото за което си струва да изтърпиш всичко.Бих казала ,че съм щастлива жена!какво ли да споделя по-напред,имам богата житейска драма зад гърба си ,а и какво ли ме очаква още,не знам,само знам,че съм доволна от живота си.Толкова се вълнувам,ще ставам майка не за първи път,но усещането е неповторимо.Имам подкрепата  този път на всички около мен,децата се вълнуват не по-малко и вече седмица след шока вече съм готова да посрещна новото предизвикателство.Не се сещам за проблемите,за трудностите,всичко се постига,вярвам и искам-тези чувства може само майчинството да ги породи.Желая късмет на всички ,които посещават сайта!


50. tarzanka - “БожеНствен дар”

Винаги съм мечтала да работя с деца и мечтата ми беше осъществена, макар и не за дълго. Мечтая и за много деца. Искам да имам пълна къща с дечурлига, които да се гонят наоколо, да вдигат врява и да си бъдат опора. И ето - дългоочакваната новина дойде - ще ставаме родители! 9 месеца на очакване и накрая - получих едно щастие и едно разочарование. Щастието да имам дете и щастието да видя обичания човек щастлив - щастлив, защото аз съм го направила щастлив! И в същото време разочарованието от себе си, която не исках да виждам собственото си дете!!!  Shocked Шок за мен и за околните. Това беше толкова очевидно. Вършех си задълженията, но както се казва - просто по задължение! Боже, какво става с мен??? Защо се получи така? Тогава любимият мъж ме попита защо правя всичко насила, защо не обичам това дете, то беше толкова желано?!?  newsm78 Тогава открих в някаква случайна статия, че се срещала следродилна депресия. Реших, че това е причината, но не знаех как да разреша проблема. Но пък разбрах, че цели 9 месеца съм чакала да родя, да се освободя от корема, да мога да получа отново силната прегръдка на силния мъж, да мога отново да получа любовта, която не можах през бременността. А вместо това, след раждането цялото внимание се насочи към детето и аз се оказах още по-пренебрегната. Споделих своите мисли със съпруга си и го помолих да отделя поравно внимание за мен и за детето. И това наистина проработи. Успяхме заедно да се справим с моето състояние за около месец. Постепенно започнах да чувствам детето все по-близко, исках да бъда до детето все повече и по-дълго. Научих се да се грижа за нашата малка дъщеря, да я уча да живее, да играе, да се учи. И аз заедно с нея. Научих се да се правя на маймуна, да пея песнички, да скачам до припадък и да си мятам главата. Времето минава неусетно и тя вече ходи на ясла, а аз безумно много я обичам. newsm44 Странно е как чувствата могат да се променят. За нищо на света не бих заменила чувството, което изпитвам сега - на майка, и което не можах да изпитам след раждането. Това е нещо невероятно. Но ето и новите тревоги - искам да й осигуря нещо, а аз нямам нищо. Искам да й осигуря собствена стая, но живеем под наем. Искам да й осигуря хубави играчки, но те са много скъпи. Искам да й осигуря МОООООГОООО  newsm21 любов, но и това се оказва трудно, защото заплатата на тати не стига и не мога да си стоя вкъщи. И ето отново този избор - да бъда майка или да имам кариера, да дам любов или да дам дом?!? Всъщност реших да опитам да ги съчетая. Слава богу шефката се оказа разбрана и се съгласи да ме преназначи на друга длъжност с много удобно за мен работно време. newsm53 В крайна сметка си припомних как преди 7 години татко умря и аз рабрах, че никога не му бях казала колко много го обичам, а сега имам две прекрасни същества, които искам не просто да знаят, че ги обичам, но и да го чувстват. И съм решена на всичко, за да им осигуря моята любов! И ако работата ми пречи да дам тази любов, съм готова да я пренебрегна и да търся други варианти, но никога повече да не пренебрегвам близките си хора!

Божествен дар и уникално чувство да си майка, но и татко, който все още се насълзява при спомена за първата среща очи в очи!


51. Mam4e Bandit - “БожеНствен дар”

Помня че една жена се опитваше да ме убеждава как сьм нещо което не съм..обвини ме по невероятно жесток и безсмислен начин, без причина , като в обидата присъедини и дъщеря ми...Много плаках и много ме боля.Знаех че нямам причина да страдам, тъй като изреченото от нея бяха лъжи и безумици.НО пак боля.Тогава обаче за пръв път се замислих за това какво всъщност е да бъдеш майка.Какво означаваше това за мене,какво все още е.Бременността,която изкарах благодарение на Бога и Майката Божия без телесни проблеми, но с много мъка в душата.Безпаричието и нервите, незрелите постъпки на обърканият ми съпруг, който в едон момент ме нараняваше , в следващия плачеще в ръцете ми и не аз,бременна, отчаяна и сама в чужда държава , имах нужда от помощ,а той...Тогава си мислех и за моята майка.Инстинктивно я мислех, имах нужда от нея,като всяко дете,коагто го заболи,си търси и иска мама...
Знаех чЕ е момиче.Знаех го от момента в който на 10 декември 2004 разбрах , че в мене тупка мъничко сърчице.Говорех за бебето в женски род.Наричах го по име. Помня как плаках отчаяна в онова метро,когато паднах ,бременна в 18тата седица,заЩото всичко ме болеше и си мислих че ще я изгубя."Миличко мое, моля те , остани при мама..Мама има само тебе в този момент.Моля те, не ме напускай..Мама ще се грижи за тебе и ще те пази..Ти си маминото храбро момиче,не ме оставяй сама..."Изгубена в тълпата ,изплашена, отчаяна, крачи една бременна 22 годишна българка по улиците на Германия и стиска последните 50 цента в джоба си , говоорейки почти на глас с едно неродено бебе...Даже в оня момент вече бях майка.Бог ме чу и не я изгубих...Не я изгубих и когато с заплахи ме принудиха да изнеса на ръце по стълбите съвсем самаа еддна тежка микровълнова печка, без да ги е еня за дебелия ми корем и бебето в него.Не мислех че има нормални хра, способни да причинят една сама жена, че и бременна ,нещо подобно.отпусанах корема и стегнах само рьцете, молейки се на Бог да ми помогне още веднъж да не се случи нищо на бебето ми.Успяхме,ние двечките.Нещо повече-Бог ми показа , че ми я пази,както пази и мене...Почти по чудо отидох уж "случайно" на лекар точно в правилния момент, за да се установи че трябва да извадят малката с Цезарово сечение преди да се е обезводнила...В оня ден бях благодарна на целия свят-на усета, който ме прати на лекар без да имам планиран чАс,на милата анестезиоложка, украинка , която абсолютно безболезнено и с много чувство за такт ми сложи упойката и ме галеше по бузите докато аз , на 16 август 2005 ,в 8.32 сутринта станах майка...ПЛаках и благодарях на Бог  от щастие и облекчение, че успях с цената на всичко да прегъзрна наживо малката Киара, която още неродена даваше толкова опора и сили на мама...
И разбрах колко прелест и доброта , и същевременно колко панически страх е свързан с усещането да си майка.Никой не ме беше подготвил за това.Всички казваха колко е прекрасно,колко е  вълшебно,колко е трогателно..Да, всичко това принадлежи към майчинството..Но  ,за вечния страх за рожбата-никой не ме беше предупредил...Паниката когато бебка повърна кръв,и облекчението, след което избухнах в щастливи сълзи,когато се установи че е моята собствена кръв,от разранените ми гърди,която малката е погълнала с млякото...Дните и нощите в които не успях да й смъкна температурата и тя три дни лежа с 40.2 градуса в ръцете ми, без да могат нито лекари, нито лекарства да й помогнат  и неземното щастие когато на третия ден се събуди леко умсихваща се и с бистри очички, искайки водичка и "ам!"
Милото ми малко моми4енце е всъщност вече един боец.Пребори се многократно за живота си,с помощта на Бог разбира се.И от ден на ден растат с нея и страхът, и гирижите ми, но и радостта...Расте и усещането Че съм се превърнала в жена, в истинска жена, че съм ценена и обична такава каквато съм.че всичко което правя има смисъл.
А някаква жена се опита да ме обвини , че съм пресметлив егоист и лоща майка,без да ме познава, без никога в живота си да ме е виждала.Една жена, която също е майка.Не , вече не ме боли.Та аз имам всичко!Имам прекрасната си дъщеря, съпруга си,зная през какво минах,зная какво съм.Аз съм майка.Една щастлива майка.Какво да искам повече?


52. tinitita - "Боженствен дар"

Когато се съмнявам във мечтите ни,
хвани сълзите ми
и разпилей ги вън.

Домът ни
трябва да остане същият –
от слънцето по-грейнал
със усмивката
на най-прекрасното момче в света.

Когато се запитам
смисъл има ли
в това да остаряват бавно дните ни,

за онзи ден ми напомни,
секундата,
в която
човече мъничко
извика
със всичките си силици
и пръсна
сърцата и света ни от любов.
Цитирай

Варна

Мнения: 1 008
Момичета,конкурсът свърши пък никой не почерпи Laughing-кои са победителките и защо се спотайват или още не се знае?
Цитирай


Мнения: 2 205
Момичета,конкурсът свърши пък никой не почерпи Laughing-кои са победителките и защо се спотайват или още не се знае?
И аз това се питам newsm78.Моета фаворитка беше Виолина Димитрова   bouquet
Цитирай

София

Мнения: 3 058
аз лично чакам някой официоз  Wink да се произнесе кой печели!
ще черпим иначе, няма да се отървете
Цитирай

Варна

Мнения: 1 008
аз лично чакам някой официоз  Wink да се произнесе кой печели!
ще черпим иначе, няма да се отървете
Побутвам-дано някой се сети да се произнесе.
Цитирай
Без побутване, резултатите бяха обявени на посочената дата в отделна тема


Това  е копи от нея:
"Цитат на: UNICUS

Здравейте,

Ето, че конкурсът "БожеНствен дар или за уникалното чувство да си майка" приключи.
Съдейки по многото писма, беше интересен и успешен. Журито беше залято от множество прекрасни стихове, разкази и есета.
Определянето на победителите не беше никак лесно. И това не е клише!
С всяко следващо получено писмо ни откривахте нови чувства, уникални преживявания. От всеки мейл струеше много любов. Използвахте силни думи.
Дали успяхме да разкрием уникалното в чувството на майчинството - определено Да.
Дали остана скрита магията - отново Да!

Колкото и тривиално да звучи, всички участници заслужават награда. И всъщност вече я имате. Това са онези малки или по-големи слънчица, които осмислят живота ви, и тяхната любов ви вдъхнови, за да се включите в този конкурс.

И така, след краткия увод, (който всички едва изтърпяват при всяко награждаване) нека просто да обявим победителите.

Първо място - Милена Иванова за "БожеНствен дар"

Второ място - Петя Стойкова за "Към МАМА"

Трето място - ellyst (Елка Трендафилова) за "Ден втори"

Специалната награда, определена с гласуване от потребителите, безспорно (с 46 гласа, 19,7% от гласувалите) отива при Диана Гошева за "БожеНствен дар".



Молбата към всички обявени победители е да изпратят точния си физически адрес и телефон за връзка на мейла на организаторите от UNICUSBULGARIA.COM - office@unicusbulgaria.com



Благодарим за ползотворното сътрудничество на Бг-Мамма!

Желаем на всички още много УНИКАЛНИ изживявания! "
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.