Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 67 отговора


Мнения: 335
Провокира ме вчера един пост на Петя.

Става дума за болката и загубата и чувството за непълноценност както и всички промени, които настъпват с нас и хората около нас когато разберем, че почти не можем или въобще не можем да имаме собствени биологични деца.

Не си спомням някога да сме говорили сериозно за това. И е нормално. Почти винаги прескачаме истински болезнените теми особено, когато ни е трудно да понесем болката или когато не можем да се изправим лице в лице със страховете си.

Така, че искам да ви предупредя, че темата, ще е много болезнена. Ако не ви понася прескочете я.

Много отдавна и много често си мисля за промените, които настъпват с нас и хората около нас когато разберем горчивата истина - май май не ставаме за биологични родители. Иска ми се да споделите как се справяте. Вие и човека до вас.

Ще ви разкажа за мен. Или поне това, което осъзнавам.

За мен шока беше огромен когато разбрах. Може би при мъжете информацията за отвратителна спермограма прилича на информация за липса на тръби при жени. Може да се каже, че няма шанс за оправяне.

А шока приличаше на шофиране. Слушаш хубава музика и се кефиш на скоростта. Изведнъж виждаш стена пред теб. Само дето изчезват и ламарините и стъклата и оставаш седнал с волан в ръце летящ срещу стена, а нямаш даже и спирачки. И се размазваш... После трябват 2 екипа швейцарски часовникари за да те съберат за седмица.

Няколко месеца се бях предал напълно. Бях спрял почти да работя, всичко беше изгубило смисъл. Бях умрял.

После се амбицирах кански. Да доказвам на себе си и на всички, че това не е така. Че не е вярно. Че мога да имам деца. И че това, че според някакъв си доктор няма да мога, ама хич няма да ми навреди на психиката, даже напротив.

Минаха години. Ако не се лъжа 3. Хомеопатия, билки, операции и по 2 шепи хапове на ден. Все неща, които сигурно са ви познати.

Случайно или не през този период направих няколко смени на работа, които бяха от зле на по - зле. През този период сериозно бягах от себе си и се криех като щраус в пясък от проблема ми. И не съм имал само този проблем. Временни малки победи - подобрения, убеденост, че това не може да се случи на мен, че сякаш е шега и ей сега ще се събудя и всичко ще е наред. Години наред потъвах все повече и повече.

После спрях. Една година се оставих на течението. Никакви хапове, никакъв трибестан, спимени, пчелни прахове, витамини, цинк, магнезий, антиоксиданти и забравиш още какво.

Напуснах работа. За мен е странно. Останах повече от 6 месеца вкъщи. Предстоеше ми сериозна операция.

Тогава започнах да се променям. От тази операция можеше и да си заминеш. От липсата на спрематозоиди не.
Но това, което започна да ме променя не беше така широко дискутираната среща със смъртта, която и така не се осъществи. Това, което започна да ме променя беше факта, че проблема ми можеше и да е вроден. Макар, че и това не го доказаха. Но това започна да ме води към мисълта, че може би Онзи Там Горе си знае работата. Защото ако живеех преди 100 години сега нямаше да мога да ви пиша тези неща. (Нормално, тогава не е имало ток, камо ли интернет:) но не само заради това). Защото целта най - вероятно е да не се предава моят здравословен проблем натам.

И изведнъж осъзнах, че даже и да бях успял да имам собствено биологично дете щях да съм се провалил. Защото е много вероятно да му предам проблема си. И след години пак да се справя със здравословни проблеми като моите.

След това започнахме процеса по осиновяване. Скоро започнах нова работа. Доволен съм. Сякаш нещата се нареждат малко по-малко.

Повече от година сме с Боян. Променил ли съм се много? Приел ли съм проблема си? Променил съм се. Мисля, че поглеждам с все по-малко страх тази болка. Но тя е в мен. Тя е с мен. И винаги ще си остане. Може би някой ден, ще можем да си говорим с нея, но дотогава ще ми пречи.

Мъжете, повечето в своята природа са ловци. И обичат да се състезават. И да си мерят колите, пишките, жените, заплатите и кой колко бири може да изпие.

Аз съм мъж. И нищо мъжко не ми е чуждо. Как ми се отразява тази загуба? Как да ви го опиша... Например ако приемем, че ще се надбягвам с друг мъж все едно да съм застанал 10 мт. зад него. Не тръгваме заедно. Колкото и да се опитвам да я подтискам не ми помага. Пречи ми. Почти навсякъде.

Все по - малко с времето, но може би винаги ще ми тежи. Щом сега мога да го споделя с вас, значи поне мога да поглеждам.

Как се отрази на Джу тази загуба? Много труден за мен въпрос. Много малко сме говорили за това. По - скоро не знам. Ако иска нека тя да обясни. Определено не е положително.

Дали се е отразило на отношенията между нас? Със сигурност. И то не положително. Друга тема:)

Дали може да ни разруши връзката? Няма нищо невъзможно. Но не вярвам само това да е достатъчна причина. По скоро бих казах, че не.

Ще се радвам да споделите как се справяте с този проблем. Аз не усещам да се справяме много добре ние. По-скоро зле. Може и да успеем да си помогнем  bouquet

Ще си позволя да сложа и постинга на Петя, които ме провокира.
« Последна редакция: чт, 02 авг 2007, 14:34 от Магьосника от Оз »
Цитирай


Мнения: 335
ДАР ЗА МЕН написа в една друга тема:


Дойде време за откровения. Ама той Мага си е провокатор, знаем си го.

Моята шантава история в кратце.
Ожених се много млада, едва на 20 години. Не се ожених по любов, а по...не знам как да го формулирам, просто той беше най-добрия човек на света и аз реших, че не е възможно някой ден да се влюбя в него. Разбира се и двамата искахме тутакси дете. А то не идваше...
Ходих по лекари, които ми казваха, че ми няма нищо. Ходих по екстрасенси. Плачех тайно, след роднински намеци, няма ли да правим внуци.
Така две години.
Две години, в които освен безспирните ходения по кабинети, вече живеех с твърдото убеждение, че имам проблем.
Докато не попаднах при д-р Желязков, известен фитотерапевт и гинеколог. Нейсе, човекът ме погледна и каза: Абе момиче, нищо ти няма, ама дай да видим мъжа ти.
Накратко, спермограмата на мъжа ми беше лишена от всякакви надежди.

Нито за миг не съм си помислила, че е невалиден като мъж или, че ще ме лиши от нещо. Нито за миг. Аз избрах партньор в живота, не донор.
Виж, не мисля, че за повечето жени е толкова важно да родят, но за много от нас е важно да станат майки.
Разделихме се със съпруга ми, защото той не успя да преживее положението си. Защото стана озлобен човек и започна да се доказва като мъж по най-тривиалния начин. Защото категорично отказа да обмисли варианта осиновяване. За инсеминация с донор, дума да не става. Защото, такъв какъвто стана, вече не разпознавах онзи добър и нежен човек.

Не съм го лъгала, както сториха с мен след години. Не съм мачкала душата му. Разбрах, че него болката, чисто по мъжки, го беляза много тежко и аз не успях да му помогна.
Е, тогава аз бях все още здрава. И не съм го обвинила нито за момент, че прекарах две години по безмислени изследвания. Но, че се отказа от нас и бъдещето ни, да.
Цитирай

монако ди бавариа

Мнения: 4 138
мдамммммммммммм. понякога много ми е жал за мъжете. ама много.
не е чудно, че събуждат майчинските ни чувства.
моето мнение за мъжете не е много ласкаво. единици са тези, които уважавам.
аз не съм имала мъж, който да е стерилен. а бяха трима Mr. Greenсъпрузи де.
спомням си кога разбрах, че аз съм стерилна. на 23. един мил лекар направо ми плесна в лицето-забрави да имаш деца. лекарите в тогавашната тина киркова се погрижиха да стана стерилна.

направиха ми лапароскопия, откриха киста, обаче вместо да режат веднага ме оставиха. ми така де, на хората им изтече работното време, няма с мен да се занимават я.
резултата дойде след няколко месеца. посукана киста колкото портокал, опасност от перитонит и операция по спешност. едната тръба я няма, другата-пластика. кауза пердута.
преди това правихме изследвания. спомням си съпруга ми, когато получи своите. оказа се, че е плодовит като бик. и макар да беше много интелегентен, се хвалеше с това наляво и надясно. комбинирано с учудващата му потентност беше явно огромно доказателство за мъжественоста му.
аз се чувствах някак си дефектна.
трудно преживях факта, че не мога по нормален начин да забременея, но никога не опитах други начини. никога повече не отидох на лекар по този повод.
аз съм доста вярващ човек. винаги съм мислила че Господ си знае работата и явно съм била права.
и на мен не ми е чужда мисълта, че след като така е решил Той, значи има причина.
гледам децата на моите най-близки роднини. ами да ви кажа, ни едно не излезе стока. наркотици, кражби, чудеса безумни. имам четири племенника и всички са-единия да хванеш, па да удариш другия. явно семката нещо не ни е стока. е и до възпитание е, но честно казано даже малко ме е страх да си предавам гените.
никога не съм се чувствала по-малко жена, напротив. навремето когато минех по улицата имаше трупове на купове. така че се наживях юнашки 35
болката ми беше, че не съм майка. предлагах майчински чувства на всеки, който срещах в живота си. на някои места това имаше положителен ефект, на други си счупих главата.

мисля, че на никоя жена няма да и хрумне, ако се окаже бездетна, да му олаби края. виж при мъжете е друго. тъй като явно плодовитост е равно на потентност, след като разберат ужасната диагноза се чувстват и по-малко мъже. което е много тъжно.........
ама май ще навляза в темата за съвършвнството на жените и несъвършенството на мъжете, а тя е опасна и някак не е честно. все пак магьосника ни е единствен мъжки индивид и трябва да си го галкаме и пазим и да го глезим, за да не избяга baby_neutral

болката ни явно е различна. моята беше най-силна първия ден от месечния цикъл, който дамусеневиди винаги е бил точен като часовник. мисълта ми беше-пак не съм забременяла. и така до 19.08. 2006.
сега си имам други дертове. пампи, пюрета, недоспиване, притеснения. не ме боли. нито малко, нито много. никак не ме боли. единственото, което остана е любопитството, какво дете бих родила. обаче това е суета и аз съм вече голямо момиче, затова и тези мисли ме спохождат много рядко. да не говорим, че нещо май определено забравям, че не аз родих алекс. с толкова четене из форума, с толкова стрес, ми се губят някои моменти. това, че бях с нея още отпреди раждането и явно също допълва усещането.
бездетието ми щеше да разруши последната ми връзка. просто вече бях озверяла и мъжът ми плащаше с лихви прегрешенията на всички. направих живота му ад. на него принципно му бях достатъчна само аз. а и си го беше страх човека. дете, ангажименти, промяна на навиците.....
е, сега всичко си дойде на мястото. спим по 3 часа на денонощие, и двамата сме умаломощени, но не даваме детето никому. тя пък има енергия за двама.
мисля, че е май най-разумно за мъже, които осиновяват, да имат момиче. личният ми опит ме навежда на тази мисъл. не говоря за мъдрите мъже, те са рядкост.
магьоснико, помислете за още едно дете, за момиченце. по беглите ми наблюдения, мисля, че това ще ти даде пълното спокойствие Peaceи всичко ще си дойде по местата.
не приемай съвета ми напълно сериозно, но помисли над тази възможност.
Цитирай


Мнения: 1 249
Имам близък мъж със следната история.

(Сега се замислих дали нямаше да е по-щастлив ако не можеше да има деца).

Голяма любов с омъжена жена - съпруга на много влиятелен, да не кажа, опасен човек.
Човекът отсъства за периоди и двамата с моя близък живеят почти като съпрузи при пълна дискретност.
Жената има детенце от съпруга си (около 5 год.)
Жената забременява от любовника.
 
Съпругът научава за всичко.
Моят близък  се опасява за живота си и почти се разболява от страх...
Жената прави аборт.
Уж се разделят, но повече от 20 год. и до старостта имат връзка, каква точно не знам.

Той се жени, жена му не може да роди.
Той иска да зардва с потомство родителите си, но не става.

Слеd wreme осиновяват дете. Уж по взаимно желание. В деня, в който го взимат вкъщи, той изчезва за три денонощия, след което се завръща с гумена топка - подарък за детето.

Срамува се и е разболява от неудовлетвореност, че не е продължил рода си и не е зарадвал родителите си.

Има периодични любовници  една от тях забременява и ражда дете, поне с 15 год. по-малко от осиновеното. Родното дете си има законен баща, но е доста болнаво , а междувременно бащата се мести в друг град.  Това дете (рожденото) живее и сега със съпруга на майката и с майка си (презумпция за бащинство по семейния кодекс, никой не води никакви дела, градът е малък...)

Родителите на въпросния мъж (особено баща му) много си харесват и обичат осиновеното дете, приемат го естествено и топло. Той няма сетива да долови това.

За жалост, въпросният мъж умира адски неудовлетворен и отчаян, нито грижите на детето и внуците,  нито нищо, което се случва и се приема за радостно от хората, не е в състояние да му донесе утеха и успокоение.

През годините продължава да се среща с жената, която е била бременна от него, тя идва да го види и последните дни.

Преди да умре прави опит да извика приятел - мъж, за да предаде нещо на някого, но не успява и това да направи.



Никога не съм си и помисляла да разказвам това, но Мага и Петя са  толкова скъпи за мен, че си струва да го кажа.



Моля се душите на умрелите да ми простят Hug Hug Hug


« Последна редакция: чт, 02 авг 2007, 22:31 от Miraetta »
Цитирай

На първо място в телефона на дъщеря ми :)

Мнения: 918
Сега ще напиша неща, които никога и на никой не съм споделяла. Дано ме разберете. Истината е, че когато срещнах моя мъж той вече имаше две деца-момчета от първия си брак, които обожаваше до полуда. Бракът му не бе сполучлив, но той беше получил от него това, за което предполагам мечтае всеки мъж  - да продължи гените си.  Обичах мъжа си  и бях готова да приема всичко, което беше свързано с него. Децата също обичах безкрайно, макар да знаех че аз няма да заема мястото на майка им. Въреки това, аз искрено се надявах, че от нашата връзка ще се роди дете, което да бъде плод на нашето общо желание. Е, това не се случи (което аз преживях доста зле) и аз се притесних, че това може да рефлектира върху чувствата му към мен. Страдах ужасно и се чувствах непълноценна жена. За моя голяма радост той ми доказа, че ме е избрал заради мен самата (за което съм му безкрайно благодарна) и не го интересува, че аз не мога да имам биологични деца. Беше с мен, когато преминавах през всичките болезнени процедури, през всичките непрятни интервенции и бе до мен, когато имах нужда от него. В един прекрасен ден той ми предложи вместо да продължавам да се измъчвам с ненужни терапии да си осиновим дете. Тогава разбрах, че ме обича такава каквато съм, а не заради това, че може да види продължението на гените си чрез мен. Че желае аз да съм щастлива. Мислих дълго, мисля че ми трябваха около 2г. докато осъзная, че това е единствения начин да имаме свое дете. Ако този мъж не беше до мен аз нямаше да се реша на тази стъпка и нямаше да намеря себе си. След като подадохме документите за осиноваваен сякаш всичко си дойде на място. Знам, че моето дете ме чака там някъде. Вече няма мерене на температура всяка сутрин, няма планиране на интимните ни контакти, няма разочарование при всеки следващ цикъл. Най-накрая намерих покой за душата си и мисля, че съм по-пълноценна жена за съпруга си. Май това, което написах е доста объркано, но се надявам че ще ме разберете.
Цитирай

Нова Загора

Мнения: 526
Моята история много прилича на тази на Магьостника, много консултации много лекари 10г поред, докато спермограмата на моя мъж излезе че нещо не е наред. Той много не прие факта, аз също не приех че мъжа ми може и и да не е наред пък и защо трябваше да се тормози. Реших че така ми е писано. Мъката която носих 10г сега осъзнавам че е било идно егоцентрично желание да съм като другите жени. След като си осиновихме Никола, дори и не мисля за мое дете просто сина ми е достатъчен. Аз съм индивидуалист и благодаря на Бог че имам Човек до себеси, доказал обичта си си към мен. Прочетох някъде тук из тази тема че може би семката ни не трябва да се продължава и аз мисля така, като гледам роднините си и по какъв път са поели. Не съм много сигурна биологичното ми дете дали ще да е било здраво и съм обедена че Бог си знае работата. Той ме е предпазил от нещо. Тази мъка и аз я имам но си мисля че просто и един игоизъм и нищо повече.
Цитирай

Враца

Мнения: 4 382
Ние опитвахме за бебе почти 4 години, първата година без да се тормозим особено, но след това тръгнахме по различни изследвания. Забременях и имах време само да видя 2-те чертички и след това преминах през ранен спонтанен аборт, който според един лекар във Враца може би не бил аборт ами рак. Както и да е, продължихме с температурата, хапчетата, изследванията, изпадах в невероятни дупки- не исках да виждам деца, плачех по цял ден и само това ми беше в главата, нищо друго не ме интересуваше. Забременях пак и не се зарадвах, защото чудото трая пак 3 дни- пак спонтанен аборт. Тои път вече минахме на генетични и имунологични изследвания. И там разбира се проблеми, а аз пак бях с положителен тест, който си остана така за кратко. Ако преди бях в дупка, сега направо бях на дъното на дупката 1 година. Минахме на следващите изследвания, които се оказаха много добри и точно да започнем с инсеминация и ме шаморасаха с други проблеми.
През цялото това време съпругът ми беше с мен, идваше с мен на всеки преглед, на всяка манипулация, опитваше се да ми помогне по вякакъв начин, но за мен нямаше помощ, просто исках дете, чудех се защо все на нас, защо не може да стане чудо.
от 3 години чета този форум, защото знаех, че ако не става веднага се премествам насам. На съпруга ми му трябваше повече време да премисли идеята за осиновяване.
След като подадохме документите изведнъж живота ми се промени, аз се промених. Живеем истински, няма термометри, дори не помня кога ми е идвало- записвам си Smile, чакаме почти без нерви и сме щастливи.
Ако след време може да опитаме за биологично дете- добре, ако ли не ще осиновим 2-ро дете.
Цитирай

Нова Загора

Мнения: 526
wa wa извинявай ако ти прозвучи лошо това което ще напиша но мисля че когато при нас не става нещо значи си има по-висша причина, причина която ние сме много по-малки за да осъзнаем защото Бог е решил така. Така аз приех това което Бог отреди за мен. Мисля че ме е предпазил от трагедия която не бих понесла, не мисля че мога да загубя свое дете или да го гледам как страдам, а ми е дал щастието да отгледам хубаво дете изоставено от майката си. Помисли ако всички жени можеха да имат свои деца, то изоставените кой ще ги отгледа? Знам че имаше нещо като приказка:    Един човек се оплаквал че Бог му дал много голям кръст, та Бог му го показал и човека видял че всъщност неговя кръст е толкова голям колкото е можел да носи, ни по-голям ни по-малък. Така е и с нас, така ни е отредено, борим ли се срещу съдбата само увреждаме здравето си, а през това време можем да сторим много. Живота е много кратък. 
Цитирай

Враца

Мнения: 4 382
Няма за какво да се извиняваш. Може би е така, не съм разсъждавала по този начин. За мен целта беше една и стъпка по стъпка вървях към нея. Погледнато сега битката ми взе повече, отколкото ми даде, но тогава не мислех за това
Цитирай


Мнения: 3 666
Аз доброволно се отказах от забременяване след четири загуби за 3 години. Ако се бях напънала щях да забременея и да родя, но реших, че не си струва страха и проверяването през 30 минути дали съм прокървила или не. Намирам за безсмислено вманиачаването в това да забременееш и родиш задължително. Деца има бол. Съобщих един ден на мъжа ми, че искам дете, но не искам да забременявам, казах му, че ако държи да има биологично негови деца, вратата е отворена да си ходи, той категорично отказа. Никога не съм се чувствала непълноценна като жена, самочувствие имам дори в излишък. Смятам, че моите и на мъжа ми гени наистина си струва да се продължат, но след време. След две или три години може и да се напъна да родя, ще видим. В момента не искам. Това, което искам е да имам дете, за да запълни тишината в дома ни и малкото ни свободно време.

Това е. Не си падам по мелодрамите, тръшкането и губенето на време. Не съм правила трагедии, след всяка загуба поревавах няколко часа и продължавах напред.

Ние и двамата сме деца на възрастни родители, което определено не е лесно. Затова не искам да остарявам в гонене на Михаля. Искам детето ми да има млади родители, които ще могат дълго време да са до него.
Цитирай

София

Мнения: 1 843
Разбира се, отдавна съм си дала сметка, че всички ние преживяваме болката по различен начин. Ако добавим и разликите в пола, нещата стават още по-дълбоки.
Някой беше казал, че всички двойки си приличат в щастието е всяка е уникална в нещастието си...

Била съм и от двете страни и определено болката, угризенията, тормоза се появиха едва, когато причина за липсата на деца във връзката станах аз.
Куриозно е. Приех без никакви травми и колебания факта да нямам никога биологично дете в първия си брак, но в следващия ми, опитвах ожесточено да получа правото да бъда обичана такава, каквато се чувствах вече - различна, непълноценна, не-жена.

Моите перипетии започнаха не от опитите да забременея, така или иначе вече имах достатъчно медицински изследвания и констатации, че съм една здрава, млада жена.
Появиха се, обаче фактори, които застрашаваха моя живот. Няма да ви отегчавам. Прекарах десетина години от живота си в борба с призраци. Тумори, има ги, няма ги. За едни лекари бях странна смесица между патология и нормалност, за други безпочвено притеснена жена, която си внушава, че изпитва страховити болки, докато попаднах при лекар, който ме изгледа с учудване и ме попита как живея с това огромно нещо в мен?!

Най-сетне имах обяснение защо се чувствам странно, защо ме боли и защо бременностите ми траеха само няколко седмици...
Оперираха ме, дадоха ми надеждата, че докато не даде рецидив, имам шанса да забременея и износя нормално бременността.

Разбира се, някъде там, между нощните тичания по болници и спешните приеми, разновидните лечения и процедури, някои лекари си оставиха ръцете, а моето все по-силно желание за деца ме превърна в една обсебена, изтормозена и донякъде налудничава личност.

Трудно се говори за толкова интимно неща като болката. Не защото ме е срам, а защото е трудно да облечеш в думи нещо толкова изяждащо и разрушително.
Матакосмата, каза че никога не се чувствала по-малко жена заради стерилитета. Ето парадокса в многостранието на болките ни. За мен красивата жена, беше бременната жена.
Мразех тялото си. Бях млада, активна спортистка, физиката ми беше повече от приятна за окото, а аз се мразех и презирах.
Питах се: какъв е смисълът? Виждах тялото си като безполезно, изпразнено от смисъл.
Така или иначе през годините никой не разбра какво именно преживявам. Криех се добре. Или пък човекът до мен не долови тази крещяща болка. Разбира се, думи като "Бях готов да се откажа от най-ценното заради теб" или "На бодлива крава, Бог рога не дава", бидейки сама в най-тежките моменти - с патологична бременност или след тежка операция, никак не помогнаха.

Дъното на отчаянието? Разбрах, че стигам дъното, когато омразата ми прерастна дотам, че тайно се наказвах. Събличах се, гледах се в огледалото, виждах перфектните си форми, плоския си корем...после започвах да се удрям, силно. Налагах се с каквото ми попадне. Крещях. Исках тялото ми да стане толкова грозно, колкото заслужава. Безполезното тяло. Празното тяло. Аз самата - празна и безполезна...

През годините лъкатушех между представите какво би било, ако приема, че животът ми ще премине без да отгледам дете до насилственото убеждаване на партньора ми, че би било прекрасно да осиновим...Започвах процедурата на два пъти. Стигнахме само до първата среща с директорката на два Дома. После партньора ми решаваше, че не може да го понесе, да понесе мен. И сигурно с право.

Последната капка беше преди няколко години. Загубих поредната бременност. Този път боля тихо. Бях сама с болката си и я пазех съкровено в себе си. Партньорът ми, обаче явно не виждаше такава трагедия в това и след неуместната шега пред наши близки, които дойдоха да ми честитят за бебето...нещо в мен се скъса.

Зарязах всичко. Дългогодишен живот в чужда държава, мъж, дом, кариера. Събрах един куфар с дрехи и реших да започна на чисто. На чисто със съвестта си, със себе си, със света около мен. Сама. И най-сетне изпитах усещане за покой. Нямаше вина, нямаше болка. Имаше само един път, водещ до това, което сега ме прави щастлива, красива, сигурна.
Животът е шегаджия. Именно тогава се появи човекът, който ме разбра без думи и не просто ме подкрепи, ами застана до мен и закрачи редом по този път.

Ние сме такива егоисти в болката си, че понякога се унищожаваме без да си дадем сметка за това, което причиняваме на човека до нас.
Аз се справих с нея, защото й позволих първо да ме обсеби изцяло. Продължи дълго, защото исках да съм сама в това изживяване. Нараниха ме, но и аз нараних.

После разбрах простата истина: ако аз не се обичам и не се приема такава, каквато съм, никой не би могъл да го направи заради мен.
Затова първо посветих време на детето, личността, жената в мен. Дадох й правото да се харесва, да бъде глезена, правеща лудории, да капризничи, да иска и да получава.
Спрях да я наказвам и да я обвинявам затова, че се е наказвала.
Обичам онзи период на лудост и терзания, защото без него нямаше да стигна днес дотук. Щях да изпитвам съмнения, колебания, щях да си задавам въпроси.
А сега не ги изпитвам.
Щастлива съм. Майка съм и жена.
Цитирай

София

Мнения: 9 301
Хайде и аз да се намеся, където не ми е работата.
Не мисля, че Онзи Там просто е решил да прекъсне твоя род, Магьоснико, нито че Бог има нещо общо с това, дали да имаме биологични деца или не.
Проста сметка - когато бях на 18 и 19 години забременях "по грешка" два пъти и направих два аборта по желание, след това имах трето забременяване с последвали 7 години стерилитет.  Ако Онзи там беше преценил, че моят ген не трябва да бъде продължен, то защо се опита три пъти да го продължи?
Стерилни двойки е имало и ще има, какво ще направим с живота си решаваме ние. Едно време хората са се женели на 15 години (може и цифрата да не е точна, за което моля за извинение) и са раждали по 5-10 деца, от тях са оживявали половината, една трета или по-малко. Това е било нормално. Напоследък живота се промени - женим се по-късно и планираме по-малко деца, но пък детската смъртност е по-малка. Но, едно е двойка на 18 години да пожелае дете, друго двойка на 35-40, нали? И къде е казано, че гените ти на 18 години са "по-читави" от гените ти на 35?
Това е малко извън темата. По темата ще кажа, че ние бяхме "късметлии" с мъжки и женски фактор (2 в 1), т.е. не се е стигало до размисли, защото знаеш, че вината е в теб и него. Това избегна проблема - ами ако го напусна, той ще може да има свои деца и обратното. Дали ме промени стерилитета - ДА, дали го промени него - ДА, дали съм страдала - НЕ, правехме всичко възможно, дали той е страдал - мислех, че не, докато не забременях и той 100 пъти не ме попита, дали е от него newsm78.
Цитирай


Мнения: 286
Най-напред да каже, че страшно ме комплексирате с тези дълги постове. Кога успявате бе хора? Аз работя през деня, а вечер малката ламя не ми оставя и секунда свободно време. Не се оплаквам - щастлива съм.
А за болката: май не е имало такава. Имаше надежда да родя до една определена възраст. Май добре, че не се получи. Аз, да ви кажа право, не си харесвам чак толкова гените.  Не, че имаме заболявания в рода, но някои качества на характера ми като свръхчувствителност, ранимост, деликатност и пр. страшно са ми пречели в живота. Не бих искала детето ми да прилича в това отношение на мен.
Откакто се помня около мен е имало осиновени деца и осиновители. Някак си израстнах с това. Винаги съм приемала осиновяването като нещо съвсем естествено. Баба ми, лека и пръст казваше: - Който няма деца, да си осинови, да се не мъчи.
Когато дойде и моето време, просто го направих. Такава радост и щастие изпитах, че мислех, че целият свят трябва да празнува заедно с мен.
Всъщност аз навярно съм целуната от Бога, защото поне до този момент не съм получила нито един упрек, намек за непълноценност или негативно отношение заради начина по който се намерихме със сина ми. Напротив - навсякъде ме приемаха възторжено и ме поздравяваха. Е, със сигурност не всички околни са приемали това позитивно, но поне не са ми го споделили.
Тука наскоро имаше един пост с въпроси. Единия беше: "Чувствате ли се пълноценна майка".
Да, чувствам се на 1000%.
Цитирай


Мнения: 960
Аз не мога да споделя преживяно от мен по темата. Но чета написаното тук от всички вас и тихичко си плача. Само да не си помислите, че е от съжаление към вас. Не бих си го позволила никога.
Чета ви и си мисля за моите родители. Не знам как се преживява мисълта, че няма да имаш дете, което да наследи гените ти (умишлено не използвам израза "свое дете"). Помня  само притесненията си, когато решихме да имаме дете и първите месеци все не се получаваше... Но това е друго...
Когато бях малка "тормозех" мама и татко с желание за братче или сестриче. Казваха ми, че съм родена след операция и мама не може да има повече деца. С това временно приключвахме темата. До следващия път.
Въпреки това те са правили опити, завършващи винаги със спонтанен аборт. Помня един от тях. Бях в 4-ти клас. Бяхме на почивка и мама прокърви. Болница, лекари, инджекции за задържане, линейка и в по-голям град... Нищо. Колко съм разбирала тогава- не знам. Но знам, че си поплаквах тихичко без да ме видят. Помня притеснението на татко. И очите на мама...на сутринта. Не знам какво е било вътре в тях след поредния неуспешен опит. Може би празно... Не знам...
Когато мама ми каза за осиновяването ми бях вулкан от емоции. Тогава разбрах и за болезнените операции, за очакването, за  разочарованията...
Но из между всичко това, с моите 19-20 тогава години си мислех и за още нещо. Че искам да имам такава любов. Като тази между тях двамата. И че съм благословена с любовта, която те ми дават.
Когато родих дъщеря си, мама беше най-щастливия човек на земята. Видяхме се веднага след раждането и в същите онези пусти тогава очи, сега грееха безброй слънца. После ми сподели, че се е чувствала така сякаш тя е раждала. Че е имала усещането, че преживява моята болка и моето щастие...

Знам че това, което пиша не е съвсем по темата... И моля да ме извините. Но всички тези спомени се върнаха в мен и не можах да се стърпя   ooooh!  Smile

 Hug Hug Hug   bouquet

Цитирай


Мнения: 335
Фоксче,

съгласен съм, че Онзи Там Горе може и да не е имал това впредвид или пък, че не разчитам правилно знаците.

Възможно е да съм си обяснил по - този начин необяснимото за мен и да съм приел това обяснение за разумно.

Споделих го с вас, точно защото специално на мен много ми помогна. Наистина след като ми влезна тази мисъл започнах да се променям. Сякаш прогледнах. Бях се концентрилал в тъпата болка и празнота (Чудесна дума за усещането Петя) и сякаш не виждах нищо друго. Започнах да проглеждам. Малко по-малко.

С толкова химери сме се сблъсквали и обграждали. Какво лошо има ако ни помагат?

Радвам се, че има хора, които не страдат не преживяват тежко тази загуба.

Макар, че не ми се вярва много:)

Хубаво е да се огледаме как се отразява на хората около нас. Често толкова здраво зацикляме върху проблема, че нищо друго не съществува за нас дълго време. А през това време може да са настъпили и промени:)

Лошо е, че знаем толкова малко как се отразява на половинките ни...
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 67 отговора