за попляскването

светът е оцелял, защото се е смял. признавам се за виновна. грешката е моя.

Абе от попляскване има нужда от време на време, по-важно е след попляскването как ще реагираме дале пак ще го гушнем или ще се държим твърдо пък в душите ни кръв ще тече.

Айде да дооспамя 
Матааа...марш в ъгъла да се срамуваш. Ама преди това мини да те поопляскаме  .

"Глас народен- глас божий"  вече има ново звучене  !

 

  И да продължа със спаменето - като се премести тук тази темичка умря и загуби първоначалния си замисъл, който е много важен за мен а предполагам и да други осиновители .... 

Ето защо аз когато дойде време да си ходим казвам/ "След малко тръгваме!". След още 2-3 минути пак й напомням, че си тръгваме след 5 минутки и когато стана и кажа, че е време за тръгване, тя веднага дотърчава бъбрейки щастливо и тихо и мирно си тръгваме.
Един вид трябва да им се даде време да се настроят на вълна тръгване.
А по темата за пляскането и аз пляскам! Тая работа с говоренето е много модерна сега, но понякога едно тупване по дупето има стойността на хиляда изприказвани приказки, ако, разбира се е на място, в точния момент и БЕЗ ЗЛОБА! И това не важи само за осиновителите, а за всички родители.
Преди години в един магазин едно 4-5 годишно момченце изрече по адрес на майка си един наръч грозни, нецензурни думи, а тя му говореше с нежен и благ тон. Да ме прощават моралистите тук, но едно дете не може да говори така на родителите си , колкото и да е ядосано! Това детенце избълва всичко това, защото му беше отказано да му купят бонбони.  Ако моето дете ми говори така със сигурност няма да му говоря. Ще го предупредя, че не трябва да ми говори така и ако и това не го озапти ще го шляпна и ще го накажа, а после, когато се успокоят нещата ще си говорим. Пак се възмутих като се сетих за това хлапе!
 Хайде спокойна нощ от мен

Психолозите казват, че това не е възпитателно, защото така детето няма да се научи да носи отговорност за действията си. Примерно, не е внимавало и за това се е спънало в мечето. Ти се караш на мечето, че е застанало на пътя на детето и сваляш вината от невниманието от него. Така то се научава, че за всичките му неуспехи и препятствия, му е виновен някой друг .
Нещо такова...

А по темата. Да, плясвала съм детето ми. Но само като ми изпадне в безумна истерия и безпричинен гняв, налагане и тръшкане. Този период беше от 2 години до 2 и половина някъде. Сега е много мило, добро и разбрано дете... не съм я плясвала от сигурно 1 година вече. Надявам се да не ми издишат отново до там нервите, защото после съжалявам до безкрай.

Не съм осиновила дъщеря си, но честно казано нямам и усещането да е 'моя'. Това и ми даде увереността, че ако един ден осиновя дете ще изпитвам същото към него каквото чувствам към рожденото си дете сега...

Никога не съм си мислила, че осиновено и родно дете се възпитават различно /като не отчитам случаите, когато осиновеното дете е било дълго време в дом и поради това има нужда от по-специални грижи.../ в това число и по отношение на боя...упс "попляскването". В този форум гъмжи от теми по въпроса с удрянето

Преди да родя заявявах много гордо, че при нужда ще си 'поплясквам' детето, нужди обаче нямам все още. Удряла съм я по дупето 3-4 пъти, поради това, че съм си изпуснала нервите, а не защото е имало нужда и го помня много ясно и виновно. Дори да искам - не мога да го забравя, защото винаги, когато пиша в този подфорум твърдото си становище против боя т.е.  попляскването, шляпването и прочие ефимизми, вимнаги се намира някой да ми натрие носа с думите: "Аааааааа, Иса, ти също си призна, че си я удряла." 

Освен всичко останало в БГ нямаш право да удряш детето си.

..против съм,не го правя,и у дома е абсол.неоправдано подобно поведение; имам панически ужас от агресия в какъвто и да било вид..като съм бясна практикувам 'изолация' за мен и децата,слагам ги в кошарата и слизам 2 етажа по-долу докато ми мине..
*
..майка ми ме е удряла 1 път,в 7 клас,за един урок по математика;няма по-голяма обида,до днес помня точно къде бях,какво казах и колко време след това не и говорих..явно е въпрос на модел,в моя дом рожден и в създадения от нас бой е нямало и няма..

Удряла съм Ния веднъж,по дупето,не ми издържаха нервите по време на поредната истерия.След това дълго не можех да си простя,чуствах се ужасно.Твърдо съм против боя като възпитателно средство,надявам се повече никога да не я удрям,а също и детенцето,което чакаме(ще бъде осиновено).

Не съм осиновила дъщеря си, но ме учудва, защо при вас има такива терзания, че хората ще си мислят, че по-малко обичате децата си от другите. Този подготвителен 9 месечен срок дето го споменавахте по-горе, ами ... аз не съм си мислела нон стоп за възпитанието на детето си.
Пък и имам чувството, че сте теоритично доста по-подготвени за възпитанието на децата си отколкото много биологични родители.

Аз нямам осиновено дете, но имам мое дете и куче. Кучето много го обичаме всички и го възпитаваме всички дружно. В момента в който то влезна в дома ни стана член от нашето семейство. Подплясквала съм и детето, сега и кучето, но само за опасни неща като тичане на улицата, бъркане в контакта (съответно гризене на кабели). За мен е емоционален момент - в много опасни ситуации да придам важност на забраната (един вид - много забранено).

Дъщеря ми като беше малка скачаше на улицата като й забранях нещо (явно е видяла уплашеното ми изражение и си е извадила извод, че така може да ме нарани), докато един ден един камион мина толкова наблизо, че аз от уплаха и извъртях един (ама не по дупето, а истински шамар). Тогава приключихме със скачането на улицата завинаги.

При кучето, методите на възпитание все пак са други, отидохме на кучешко училище. И понеже напоследък е "модно" ненасилието, се възпитавахме с награди и похвали и т.н. "корекции". Няма да се изненадате, ако разберете, че кученце също тичаше на улицата след "следа", "котка" .....На 8 месечна възраст го блъсна кола на бул. "България" (слава богу нищо не стана, само излетя като топка). След което последваха 2-3 шамара по муцунката, като се опита да "изтича" на улицата следващия път. Сигурно няма да повярвате, че сега пак си търчи и не идва винаги, но като стигне улица сяда и чака аз да го преведа.

Може това с "кучето" да ви се струва крайно неподходящо сравнение, но само такова "осиновено" имам и искам да кажа 2 неща:
1. Щом аз обичам "куче", защо вие да се съмнявате, че обичате децата си.
2. Абе попляскването много помага в някакви такива екстрени случаи.

Абе, хора, защо не четете както трябва? От къде ти хрумна подобно нещо? Кой е казвал, че се съмнява в обичта към детето си? А що се отнася до сравнението... и аз имам куче и обичам животните, ама подобна аналогия, убийте ме, никога не би ми хрумнало да правя

 

Вярно, никой не е казал, ама аз по презумция.  Всеки път като съм пляскала, после съм била гузна и съм се питала, дали достатъчно обичам дъщеря си, защо се е стигнало до там. И винаги съм успявала да се убедя, че все пак всичко си е наред.
Извинявам се, че съм ви пъхнала в моя шаблон, без това да важи за вас. 

А за кучето, не знам дали е толкова странно сравнението, все пак е живинка, радва ни, ние правим всичко за него и не пестим грижи и усилия. Ако е болен се грижим за него, прекарваме много време играейки си, той е страшно другарче и като по-малко братче за дъщеря ми. Като се вгледам в себе си не намирам голяма разлика между обичта към дъщеря си и към кучето. И двамата са ми любими!