Не презадоволяме ли децата си?

Ами, да! Абсолютно си права.

Не мисля, че децата трябва да се възпитават чрез лишения! Аз лично не смятам, че щом детето има всякакви играчки и похапва вафлички всеки ден е глезено! Децата трябва да се учат в дух да държат и ценят други стойности, не материалните, така че лишаването от дребни неща най-много да ги натъжи и огорчи

Труден въпрос, с труден отговор. Мисля, че по-скоро въпросът е "Къде е границата?". Кога трябва да се купи, кога да се откаже? Де да можехме лесно да балансираме.

Въпросът не е във вещите, а в отношението.

Ами, като прочетох това цялото, си мисля, че ти самата трябва да се замислиш върху риторичният си въпрос в темата...

Аз лично, не задовлоявам прищевки и желания, които надвишават разумната граница.
Децата, така или иначе не знаят цената на парите, това е дълъг процес. Учим се още и ние на някои неща.
Но, определено съм върл враг на изхвърлянията. Нищо възпитателно няма в тях. Напротив създава се погрешни очаквания в децата.
Изпитала съм го...

Подкрепям Янита.Аз също се старая да не лишавам децата си отмного неща,но и ни задоволявам всичките им прищевки.Не им купувам скъпи неща,защото мисля ,че им е раничко още.Старая се да им обесня,че не всичко което виждат по витрините на магазините им е нужно и не всичко могат да го имат.Като погледнеш ,навсякъде реклами,от хубави-по-хубави стоки,но всичко ли можеш да го имаш.Стярая се да им обесня а и заедно да преценим,кое ни е нужно на дадения етап,и срещам разбиране от тяхна страна.Искам да ги науча да ценят парите и усилията ни,с които сме ги заработили.Не смятам,че трябва да им "угаждаме".

Много е индивидуално. Всеки сам поставя собствените си граници, тъй като за различните хора различни неща се считат за абсолютна необходимост, за абсолютно вредни или ненужни и за такива, без които можем, но които е добре да имаме. Границата на "нормалното" и "ненормалното" е толкова относителна, а освен това и променлива дори само за конкретния човек, зависи от толкова обективни и субективни фактори, че не виждам как хора, живеещи в напълно различни светове /социални, духовни, физически/ ще имат аналогични граници на "необходимост" и "прищявка".
Всеки за себе си би казал, че не изпада в крайности, т.е. не купува излишни неща и не лишава децата си, което за мен специално е необективно. Затова не го твърдя по отношение на самата себе си. Оценката за мен самата винаги ще бъде необективна и невярна. Затова не я правя.
Друго ме стряска- много хора служат на вещите, вместо да е обратното. Прекалената привързаност на хората /не само на децата/ към вещите, фетишизирането им и разглеждането на същите не като прост предмет за извършване на определени функции, а като символ на други неща /благополучие, популярност, принадлежност към формална или неформална група и т.н./ е нещото, което мен специално би ме притеснило повече.

Моето не мисля, че е презадоволено, но и тя е още малка, ще видим като порасне 

Конкретно за телефона - като дете много си пазех нещата. И точно, когато най-много се стараех, или чупех нещото, или го губех. Така, че не мисля, че некупуването на телефона нямаше да постигне ефектът, който искаш.

Да, мисля, че презадоволяваме сина ни. Постоянно споря с мъжа си за това. Жалко е, но е факт. И дори не знам, докъде ще доведе това.

За нашето семейство мога да кажа, че не ги презадоволяваме. Децата знаят, че ще им купим необходимите неща и не се случва да се тръшкат или да проявяват някакви капризи за едно или друго. Учим ги за цената на парите. Когато пазаруваме за тях не роптаят, ако им кажа, че едно нещо е прекалено скъпо или че точно в момента нямат нужда от него. Не са капризни, дори не обичат да харчат.
Имат какво да облекат, имат какво да ядат, за училище имат каквото е нужно, не прекаляват с исканията и затова в повечето случаи получават каквото са си поискали. И не става въпрос за това, че не можем да си позволим някакви неща, а дали си заслужава да ги купуваме.
Пазят си нещата, случвало се е някой да плаче за някаква дребна играчка, защото му е любима. Това си е нормално явление и за децата, че понякога и за възрастните.
Да са живи и здрави, в това отношение всичко е наред. Като гледам част от съучениците им, те са по-скоро презадоволени или поне не им стига това, което имат. Но във всяко семейство нещата са различни. Може моите отстрани да изглеждат като будали, защото не предявяват претенции да искат постоянно.

И аз съм мислила по този въпрос. Това зависи от родителите, но не изцяло. Смятам, че има значителна опасност да ги презадоволяваме  и това да доведе до нездрав поглед върху живота. Лесно се свиква, че нищо не е фатално, щом счупеното може веднага да се замени с ново или с подобно. Научават, че това, което искат, го има в един или друг магазин и не е нужно усилие и време за придобиването му. Така ценените неща в живота намаляват и отношението се пренася върху всичко останало. И аз попаднах в капана на китайските магазини, магазините на старо, хипермаркетите. Нали е евтино или пък всичко има- купувах, за да познава детето ми повече интересни неща и да развива сетивата си (е, с 80-100 лв майчинство тогава не съм купила кой знае колко). Счупеното не ме натъжаваше, защото лесно можеше да се замени. Да, ама синчето и то се научи така. Добре, че се усетих горе-долу рано и вече внимавам. Щом аз се подлъгах и подмамих от изобилието, представям си какво е в главата на сина ми, който не е познавал друг живот преди това. Сега гледам сами да си поправяме счупеното, така както са правили и правят родителите ми например. Но синът още се учи как да не прекалява с исканията си.
Изобилието на стоки и достъпността им е основата да се роди консуматорско и чакащо наготово поколение, така както стана в Япония. Но все пак там има и такива млади, които са научени от родителите си да ценят и най-малкото. Говоря от личен опит.
От японското възпитание се впечатлих най-много от факта, че в първите години от живота на детето му се угажда, а строгото възпитание почва към предучилищна възраст. Понеже и при моя син се получава горе-долу така, надявам се да има повече резултат Все пак сега разбира какво му обяснявам, при това знае и двете страни на монетата и се надявам поне да не изглежда будала, който не смее да си поиска 

За мен са важни две неща:
- детето ми да не е вещоман;
- и да не е егоист.
В този смисъл не се терзая точно колко играчки има, колко е счупила и колко шоколади е изяла тази седмица. Радвам се, че не измерва любовта ни чрез подаръците, и че с охота разделя нещата си с другите деца. Мрънка като всяко дете за различни щуротии, но и много добре знае кога трябва да спре и да изчака подходящия момент, за да ги получи.
Така, че съм напълно съгласна с мнението, че не е важно какво и колко купуваме, а как го поднасяме на децата. Изтръпвам като чуя малко детенце да прави изявления за себестойността на някоя играчка. Ясно е, че всички изпитваме малко или много финансови затруднения, но да караме децата от малки да пресмятат колко дъвки могат да получат за този шоколад, примерно е пресилено... Има и други начини да научим децата на умереност. Не е задължително да им натякваме колко сме се охарчили за тях. Това, предизвиква обратен ефект в повечето случаи.

Моите са научени от малки, че на ден получават по не повече две покупки. Не им правя сметка на стойността, оставям им правото на избор - дали да е поредното шоколадово яйце, което дори не ядат, или да получат книжка, комплект моливи или просто фибичка. Изобщо не отварям дума за цената на яйцето или фибичката. Въпросът е да бъдат умерени в това, което искат. И да степенуват желанията си по важност. Критериите, по които преценяват важността, са си техни.