Гласувайте за "Моето вагинално раждане след секцио"

1. ПО-ДОБРИЯТ НАЧИН ЗА МЕН

Първият път не знаех почти нищо за раждането. Причина за секциото беше седалищно предлежание при първескиня и несъстоятелност на контракциите при 6 см разкритие. Първото само по себе си не е причина да ме резнат, освен това бебчо беше малък. А второто беше в следствие от лежането по гръб, бъркането и психичекото напрежение.

Още в началото на втората си бременност попитах гинеколожката ми, дали мога да родя нормално. И тя ми обясни, че за да раждам по естествен път трябва по време на раждането да ме следят на монитор, а нашата болница е малка и не е оборудвана с монитор за родилките. По-късно научих, че могат да ми дадат направление за МОНИИАГ, където приемат такива раждания. Трябва предварително да ида там на преглед, защото там са специалистите и само те могат да преценят дали ще има възможност да родя нормално или не. Но има смисъл този преглед да се направи към края на бременността – например към 36-а седмица, защото преди това още не е започнала силно да се разпъва матката в областта на разреза. Там на ехограф преглеждат самия белег и казват дали той е състоятелен. Повечето много ми се чудиха защо искам да ходя да се мъча, вместо да избера лесния начин, който и без друго ми се „полага” по медицински причини. Но аз си мислех за естественото раждане. Бях разкъсвана между желанието да усетя нормалното раждане и страха от болката. И към всичко това да добавим и неизвестността...

Но си казвах: „Трябва да опитам!” Знаех, че ако поне не опитам и изпусна тази възможност може да съжалявам цял живот. Представих си се години напред, поглеждайки назад – имала съм предоставена възможност, а съм я загърбила само защото за момента това ми се е видяло по-лесното. В такива моменти осъзнавам, че има неща, които не могат да бъдат измерени нито с пари, нито с отделено време, нито с изпитана болка. Има неща по пътя ни, които не бива да изпускаме, защото подминем ли ги ще съжаляваме цял живот и ще се питаме: „А какво ли би било, ако...???” и никога няма да можем да си отговорим на този въпрос. Ето от това се изплаших най-много. И реших – ще направя всичко каквото мога, а да става каквото ще.

В Интернет намерих списък на изискванията, които са нужни за да приемат такъв вид раждане. Нещо такова:
1. шевът да е хоризонтален - тук става въпрос не за външния, който не е критерий, а за този на матката
2. бебето да е с главичката напред
3. да няма някакви други проблеми с плацентата, пъпната връв или предлежанието
3. да не е много голямо бебето
4. жената да е минала на специален ехограф, на който да са й казали дали шевът й е състоятелен (достатъчно здрав)
5. предишното секцио е било по "текущи" причини
6. нямало е усложнения по време на бременността
7. здрава майка

Дойде времето да идем до МОНИИАГ. Докторката там ми обясни, че е важно да се знае как е правена операцията – какъв е разрезът, как е шит, с какви конци. Успях да се обадя на лекарката, която ме беше оперирала в България, за да получа информация за тези неща. Тя ми каза, че и при тях вече може да се ражда нормално след секцио.

Гинеколожката ме прегледа и каза, че шийката вече се била изгладила и може всеки момент да започне раждането. Като този „всеки момент” може и да се проточи една седмица. Каза да мина на ехограф и да ме приемат още сега в болницата.
Обясних на лекарката, която ме прие, че ме е страх от спомените за предишното ми раждане, а тя ми казва: „Ти сега няма да мислиш за това какво е било, то е минало, сега е друго.” Всички лекарки бяха единодушни, че раждането ми ще мине леко и бързо, защото ми се брои за второ раждане. И аз така се настройвах. Следващите два-три дена ми правиха разни стандартни изследвания, минах вече и на ехограф – казаха, че шевът е хубав.

След няколко дена имах и доста силно течение – нещо като бяло течение, но беше повече и имаше жълтеникъв отенък. Един следобед ставам и ме стяга корема точно на вратата и водите текнаха.
Закараха ме в предродилната. Сложиха ми нещо венозно за обезболяване. Включиха ми монитора. Разрешиха ми да лежа на една страна, защото по гръб ми беше лошо. И оттам нататък помня, че си проспах контракциите. Помня как по време на контракция дишах дълбоко и учестено и после пак се унасях. Докторката почти през цялото време стоеше на един стол до мен и от време на време си слагаше ръката на корема ми, което ми действаше много успокояващо и мило. По едно време ме гледаха и на ехограф. Докторката пак ме прегледа и я питам – колко е станало. А тя: „8 см.”... Взех да се разбуждам и вече ми беше ясно, че ще се ражда. Съмненията дали ще ме режат или не съвсем се изпариха. Лекарката започва да ми обяснява как точно да се напъвам и правихме тренировка „на сухо”. Вече контракциите съвсем ме завладяха и едвам си поемах въздух между тях. На всяка контракция ме караха да си вдигам крака нагоре за да се отварят родовите пътища. Трябваше да ги обдишвам все още и да се опитвам да не се напъвам. Ама какво ти задържане. Всичко ми се беше надуло отдолу и не можех да удържам. Обясниха ми, че още 5 пъти обдишвам и се местим в родилната зала. По едно време акушерката ми вика: „Ето, още малко остана, виждам косичката – черна е!” В този момент всякаква болка се изпари. Забравих въобще, че ме е боляло. Всъщност, наистина, болка вече нямаше!!! Единственото, за което си мислех е как да изпълнявам съвестно това, което ми казват, както и това страхотно напрежение от желанието да напъвам. Изцедиха ми едно памуче с вода по лицето и устните. Станах и полекичка тръгнах към отсрещната стая. Там ми позволиха да се измия на чешмата преди да се кача на магарето. Това ми дойде супер. Та така – легнах на леглото, понапънах се няколко пъти. Лекарката ми направи епизиотомия. Викат ми :”Я виж!” Гледам аз – бебето наполовина излязло, наполовина вътре. Още един напън и готово. Не можех да повярвам, че това се случи! Просто за мен беше като някаква магия. Да! Случи се! Аз успях! Питат ме :”Я кажи сега кое е по-лесно – секцио или раждане?” Без въобще да се двуомя с усмивка казвам ;”Раждане!!!” Лекарката каза, че мога да се обадя на мъжа ми.

Цялото преживяване от изтичането на водите до телефонното обаждане беше 4 часа. По документи се води, че бебето е сложено веднага на гърда. Но реално това беше едно твърде неудовлетворително поднасяне и едвам докосване на устничките й до зърното ми. После ме зашиха под упойка. Започнаха да ми я носят чак на другия ден за кърмене на 3 часа.

Възстановяването беше тежко. Няколко дена ми причерняваше пред очите като се опитвах да ставам. Това при мен е основно реакция на упойката. А заради епизиотомията не можех да сядам около месец. Но удовлетворението, че това се случи с мен беше неимоверно по-силно от всякаквите физически неудобства.

Успех на всички, на които ви предстои нормално раждане след секцио! Пожелавам ви това да е един от най-вълнуващите, невероятни и прекрасни моменти от живота ви, както беше и при мен!

2. ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ВАГИНАЛНО РАЖДАНЕ

Име: Таня. Години: 37, съвсем наскоро навършени. След броени дни първородната ще празнува първият си двуцифрен рожден ден. Моята своенравна и опърничава дъщеря направи своя изненадващ дебют в една доста студена съботна сутрин. Беше планирана за секцио за около десетина дни по-късно, но тя милата реши да ми спести страха от неизвестното и нежеланието ми да прекарам полагащите се тогава цели 2 седмици в болница. Много ме беше страх от това секцио. Но очният ми доктор бе категоричен, че с тези диоптри нямам друг избор. Да, млада бях, наплашена и глупава! Първата операция в живота ми мина успешно. Нямах никакви очаквания и приемах съдбата такава каквато е! Два дни в реанимацията страдах от болката от разреза и от препълнените ми гърди. Прегърнах дъщеря си чак в понеделник на обед.
Юбилейният си 30-ти рожден ден посрещам отново бременна, на хиляди километри от България, в САЩ. Този път притеснена от непознатото, от чуждия език, от липсата на семейството и приятелите ми. Спокойна само за едно, ще раждам секцио, някак си вече знам какво да очаквам. Спокойна, но за кратко. Следящата ме гинеколожка е убедена, че високият ми диоптър не може да бъде причина за ново секцио и ме праща на очен специалист. Очният доктор е съгласен с нея и ето вече нови вълнения – ще раждам вагинално! Разбира се, че ужасно се вълнувам, страхове и емоции всякакви, а времето си минава и терминът ми наближава. Докторката ми решава, че бебето расте твърде голямо и е необходимо да ме индуцира. Аз на два пъти отказвам, но при третото й настояване, вече няма как да се измъкна и ето ме с голямо нежелание рано-рано в един майски вторник в 6:30 в болницата с мъжа ми. Не ми е приятно, че ще ме индуцират. Желанието ми беше да родя колкото се може по-естествено – без системи и упойки, но съдбата ми е отредила друго.
Настаняват ме в една огромна стая, с дивани, телевизор, тоалетна. Въобще ще кажеш не болница, а луксозен хотел! Дежурната акушерка изглежда мила, но доста се мотае, защото се оказва, че наличната им техника не работи! Смени апаратурата, започна да записва тонове и контракции. Бебето е добре, контракции никакви. Разкритието ми е едва 1 см. Към 8 часа ми поставят вече системата. В 8:30 ми пукат водите и най-ужасния момент от раждането започна! Никога не бях изпитвала такава болка. Нито дишане, нито смяна на позата ми, нито опит за разходка помага! Аз не мога да повярвам, че естественото раждане е толкова ужасно. Независимо, че първият път родих секцио, родилния процес беше започнал и докато ме оперират бяха минали около 7 часа с контракции и болки. Този път обаче за толкова кратко време контракциите ми са толкова начесто и толкова силни, че започвам да губя съзнание. Виждам как мъжът ми е много притеснен и заявявам че искам епидурална упойка. Акушерката ме проверява отново и е ужасно учудена, че само за около час и малко съм вече с 5 см разкритие. Анестезиологът се забавя, но все пак към 9:20 вече съм с упойката. Почти веднага се почувствах по-добре, толкова добре, че й казвам на акушерката, че бебето е готово да излиза, защото имам огромно желание да напъвам. Междувременно акушерките са сменили, и новата, проверявайки системата установява, че са ми вкарали два пъти по-голяма доза от предписаното оскитоцин. Веднага го поправи, но вече беше късно. Аз бях готова да напъвам – разкритие 10 см! Напъването не беше никак болезнено или трудно. Още повече, че акушерката беше много добра и страхотно ми помагаше. И пак тя след около 40ина минути напъване ми каза да спра. Бебето не реагираше добре на напъните, пулсът му взе да се губи. Последва обаждане на докторката и споменаване на тази ужасна дума форцепс! Като насън ми е все още – подготвената маса с огромните щипки, появата на докторката заела позиция, ужасът изписан върху лицето на съпруга ми. Слава Богу че просто за секунди всичко свърши и моят син проплака, татко му преряза пъпната връв, А в следващия миг бебето вече беше в ръцете ми. Червен, сбръчкан с ужасно деформирана глава, но здраво ревящ. Пробвах да го сложа на гърдата ми и той млъкна! Порадвах му се още малко и ми го взеха – трябваше да го измерят (не беше никак голям – 3.560!), да му сложат капки в очите, да му вземат отпечатъци от петичките и да го сложат на топло. През това време мен ме зашиха. Малко след това мъжът ми отиде с малкия в детското, където са го къпали и облекли. След около час, който прекарах сама, ми казаха, че е готово да ме преместят в друга стая. Адреналинът ми беше толкова висок, че бях готова да летя. Но не ми разрешиха даже и да ходя. Но някъде към 2 часа следобед вече бяхме заедно с бебо, щастливо гушнати и опитващо се да суче.
Важното е, че въпреки изпитанията и посмачканата главичка на сина ми всичко завърши добре! След време доста се порових из нета за информация относно вагиналното раждане след секцио и установих колко много грешки е направила гинеколкожката ми. Трудно ми е още да й простя абсолютно забранената за рязана матка индукция. Нямаше да има и нужда от форцепс. Защото пъпната връв се беше оплела около раменцата на сина ми, именно заради индукцията и ужасно неестествените контракции. Но от друга страна съм благодарна за това, че можах да изпитам и един вид естествено раждане. Независимо, че в индукцията и то със сгрешена доза няма нищо естествено. Но важното е, че се възстанових много по-бързо, нямаше никакъв проблем да гушкам и вдигам не само сина ми, но и дъщеря ми, да се справям сама с всичко и да не ми тежи липсата на роднините от България. С времето лошия привкус от сгрешената доза и форцепса отшумя. Отдавна не се бях и сещала дори, но ето помолиха ме и разказвам. Знам че, ако мога да върна назад времето, бих променила доста неща (най-вече абсолютно ненужното ми секцио, направено в България), но нали сега имам децата си и любовта ми към тях не се влияе по никакъв начин от това как са се появили на този свят. Не мога да кажа че ме е яд, но просто ми е мъчно за пропуснатите първи мигове с дъщеря ми, абсолютно ненужния форцепс при раждането на сина ми и трудното ми възстановяване след наложилото се второ секцио преди година, когато се роди и вторият ми син.
Напоследък в България вагиналното раждане след секцио става все по-популярно. За съжаление засега инициативата е почти изцяло на българките. Проведено по правилният начин вагиналното раждане е абсолютно най-доброто за майката и бебето, не само от емоционална, но и от чисто практическа гледна точка. Надявам се, все повече лекари да имат желанието да се посветят всеотдайно на тази кауза и все повече майки да имат възможността да изпитат тези нови емоции и преживявания. Разбира се, всяко раждане е частен случай, но зная, че всички забравяме лошото и болките, а в спомените ни остават само този първи миг, когато зърваме малките детски личица.

3. НА ТРЕТИЯ ПЪТ УСПЯХ!

Аз имам две раждания със секцио. Първото - поради високо кръвно в хода на нормален родов процес - тоест секцио по спешност при почти пълно разкритие. Седалищно, 4 кила, 53 сантиметра, Николай. Белегът ми е 20 сантиметра. Престой в реанимацията - ужасен, никакви болкоуспокояващи, още на излизане от операционната взе да ме пуска упойката, бързо проходих, но имах много болки. В епикризата на това безумно раждане пише, че в 5 и 5 сутринта е родено такова и такова бебе с ПЛАНОВО секцио поради седалищно предлежание. Нямах сили и желание да се разправям, защото не съм подозирала какво ми предстои.

И забременях случайно 4 месеца след това. Отидох пак при същия доктор, който не беше много стреснат от малката разлика, втората бременност беше по-лека, с навреме направен серклаж и със съвсем безболезнено сваляне. Трябваше да е задължително със секцио. Аз бях много наплашена от първия път и драпах с нокти и зъби за нормално раждане, но не би. Не намерих лекар в София, който да се съгласи да води нормално раждане толкова скоро след секцио, така че ме срязаха по единствена индикация - предходното секцио. Дъщеря ми я извадиха ден-два преди термина. Лежах от сутринта на носилката гола със запретната нощница, катетризирана и осистемчена - взеха ме чак на обед. И каква гледка - същия екип като миналата година - и докторката, и анестезиологът, и акушерката... Пълен потрес. Те ми гледат корема и ме пита милата лекарка "Кой ти направи тва грозно секцио, ма", аз като по-чук и от нея казвам "не знам, с маска беше лекарката, по спешност ми е секциото"... Изровиха журнала от миналата година...видяха, че са същите... И взеха да ме миличкосват - "Ама това сме ние, миличка, не ни ли позна". да повърне човек и без сонда. Роди се здраво-право синеоко момиченце, пак 4 кила, но 52 сантиметра, Галина, на 21.7.1997. Проплака тихичко и беше рядко гушкаво бебе, лепнато за мен, докъм годинка и нещо живееше на не повече от 50 сантиметра разстояние...

Пет години по-късно, в началото на 2002 - пак забременях случайно. Но подходих към бременността сто пъти по-съзнателно и недоверчиво към общите лекарски приказки, изчетох де каквото намерих, открих клубa в dir.bg, там проверих новите избрани от мен лекари, там затвърдих решението си този път да родя нормално (моя приятелка от там, Shanya беше родила така и много ме окуражи, благодаря й отново). Друг, който ми помогна много беше също човек от клуба там - д-р Трифонов от Стара Загора и на него съм благодарна за успокоителните думи и вниманието. Спрях се финално на д-р Дуковски от Майчин Дом, въпреки, че третия серклаж ми го направи д-р Маленов от Св. София, но той отказа да води нормално раждане след две операции. Дуковски и Нецов бяха единствените от софийските лекари, през които минах тогава, които ми направиха впечатление на различно отношение към пациент, който си плаща. Останалите масово хем искат да вземат някой лев, хем да не навлизат в професионални разисквания с невежествени родилки. За мен това беше много важно - да знам, ако нещо се прави, защо е необходимо и какво става в резултат на него и ако се пренебрегне - пак какво става... Поне в тая област се подготвих страшно.

Акушерката - мнооооооого сръчна и много добра като човек, имам луд късмет, при нормалното раждане, както излиза, лекарят служи да изразява негативното си отношение към живота по принцип, а акушерките вадят бебетата. Благодарение на нея мина така нетравматично, имам достатъчно въображение да си представя при една по-немарлива или по-безотговорна акушерка какъв шев и кройка щеше да падне............

А иначе явно наистина моите две операции са кофти късмет - с първото седалищно бебе за 4 часа почти бях родила, второто нормален процес нямаше, та сега като ми падна запушалката - нищо - нощес в 12 се пукна мехурът, но не изтече всичката вода, докато дойде майка ми от съседния квартал с кола - да гледа децата, вече имах през няколко минути много силни контракции и сериозно разтройство, друм в МД, видя се, че докторът няма да дойде, така казаха и дежурните там, бръснене, клизма и оттук започва циркът - "защо се държиш за вратата, момиче, идвай", "не мога, раждам"....... Как не родих в тоалетната не знам, много силни болки и направо на родилната маса след като ме прегледаха 10 души и не можаха да повярват, че раждам от 40 минути, а не от обяд......

Не съм такъв герой, поисках си упойка на няколко пъти, да, ама не, както каза анестезиологът - ти си вече родила, каква ти тук упойка. И по-добре, после лежах с едно майче, дето яко го цепеше глава след епидуралната...

Доста виках като напъвах, но по-скоро си помагах, отколкото пищях, похвалиха ме безкрайно много пъти как напъвам, даже комплиментарно питаха какво съм спортувала и силно ме изкушиха да им кажа "лека атлетика във втори клас" - на десетина напъна излезе, не е безболезнено напъването, но не е и най-болезненото според мене - последните контракции, съчетани с подскачане из тоалетните на оная архитектурна грешка, бяха по-кофти скараха ми се къде си слагам ръцете и че си свивам краката като напъвам и че не съм влязла по-рано за секцио и че съм повярвала на доктора ми, според когото това бебе трябваше да е кило по-малко, лекарката не беше точно груба, а по-скоро лично обидена от безотговорното ми отношение...

Дадоха ми бебето да го прегърна здраво още докато беше наплескано с мас и казаха, че съм първата майка, дето не си пази нощницата.... тя понеже беше много чиста...

Ролята на акушерката е адски важна накрая, не ми е правила точно масаж на перинеума, но определено държа на бебето главата на няколко пъти, когато не можах да спра изцяло напъна, а и с пръсти го измъкваше така, че да няма травми ни по мене, ни по него - супер болезнено ми беше - но нямам ни едно разкъсване - да е жива и здрава тая жена!!!!!!!! Е, раменете на Крали Марко нямаше никакъв шанс да излязат и ме срязаха - не усетих изобщо, после обаче и плацентата изобщо не щя да излезе - чакахме я 15 минути и част от екипа ми се радваше, останалите се редуваха да ме натискат - ама не стана, наложи се да ми бутнат една пълна упойка и да я махат ръчно, после да кюртират, ревизират, шият и пр...

Възстановяването ми не беше по-кратко отколкото след секциото. Но усещането за удовлетвореност - коренно различно.

При бебе над 3900 механизмът на раждането е друг, тогава обиколката на раменете е по-голяма от тази на главата. Рискът по принцип е от руптура на матката, има доста материали, случва се и на нераждали жени. Моят съвет е да се опита нормално само ако майката самата много настоява да е така - както беше при мен. Ако има колебания дали не е опасно за теб и за бебето, или страх от болката примерно - не се захващай. Второ секцио се понася по-леко от първото, сочи моят опит.

За който се реши да ражда нормално след секцио - три съвета – да намери лекар, който ще е сигурно, че ще дойде, консултация с още двама преди раждането за теглото на детето, според моя лекар, бебето ми беше над три, но под 3900, тоест сбърка с кило почти. И трето – редовни Кегелови упражнения!

И последно, след такова раждане трябва непременно да се направи ревизия, тоест опипване с ръка отвътре на стария белег, прави се с упойка. Има едно такова нещо, дето се зове тиха руптура - това е подъл проблем, ако не се прави ревизия, можеш да си идеш от перитонит за нула време. Не е явно изразено, като при нормалната руптура, да не дава Господ.

Нормалното раждане има куп предимства пред секциото, ако показателите са в ред. Не съжалявам, макар че не беше леко - беше бързо и много щастливо.

4. МОЕТО ЕСТЕСТВЕНО РАЖДАНЕ СЛЕД СЕКЦИО

Да разкажа и аз за моето естествено раждане след секцио, още един пример, че е възможно.
Втората ми бременност беше дълго чакана. Отне ни почти 18 месеца да “забременеем” отново. Скоро обаче радостта ни беше помрачена – в 7-ма седмица започна кървене. В спешното отделение потвърдиха, че бебчо е добре и сърцето му бие. Препоръчаха ми пълна почивка на легло.
След седмица кървенето спря, но в началото на 9-та седмица започна отново. Отново отидохме в спешното, и, за щастие, отново сърцето на бебчо биеше. Този път ми изписаха лекарства за задържане. Казаха, че вероятно има някакъв проблем с плацентата, макар че не уточниха, какъв. Това се потвърди и след раждането.
Този път кървенето продължи няколко седмици. След 20-та седмица на бременността ми спряха лекарствата за задържане и лекарят ми каза да се наслаждавам на бременността и че вече няма риск да загубя бебето.
В 34-та седмица започнаха да ми изтичат по малко околоплодните води. Първоначално не бях сигурна, дали наистина това са водите, но решихме за всеки случай да отидем до болницата. Там с лентичка, тип лакмусова хартия, потвърдиха, че наистина изтича амниотична течност, че имам 1.5 см разкритие, контракции на 9 мин., които аз не усещах, но шийката на матката не е скъсена. Веднага ме приеха в болница и ме сложиха на система с антибиотик, за да не започне инфекция, тъй като плацентата е пробита и бебето вече не е в стерилна среда. Лекарят ми каза, че ще опитаме да задържим раждането до началото на 36-та седмица (9 месец), казаха ми да лежа и да ставам колкото може по-малко. Бях в самостоятелна стая, със собствена баня , такива са всички стаи в родилното отделение тук (Монреал, Канада). Бебето е при майката през цялото време. Раждането също става в стаята, не се налага да те местят, и на него могат да присъстват колкото искат близки и роднини. Часовете за свиждане нямат ограничение, а в стаята има и допълнителен матрак, ако таткото или някой близък искат да останат да спят при майката.
Приеха ме в болницата в неделя вечер, и една седмица по-късно, на 14 януари, неделя, започнаха контракции. Дежурната лекарка провери и каза, че имам вече 2.5 см разкритие и леко скъсена шийка на матката, и вероятно до час ще започне раждането. След около час и половина контракциите се засилиха, но до вечерта се разредиха и постепенно спряха.
На следващия ден, понеделник, цял ден имах подготвителни контракции, които почти не се усещаха. Моят лекар мина да ме види, погледна бебето на видеозон, каза, че е около 2450-2500 гр, че има достатъчно амниотична течност. Лекарят ми обясни, че вече става рисковано да се задържа раждането, тъй като се повишава рискът от инфекция, и ако започне естествено раждане, няма да го спират. Каза също, че ако не започне, на 17-ти януари, в сряда, ще ми сложи система с окситоцин за предизвикване на раждането, тъй като това не повишава риска от руптура на матката при естествено раждане след секцио.
Във вторник през нощта се събудих с контракции. Извиках сестрата, тя ме сложи на монитора, който показа контракции на 10 мин. Те продължиха през остатъка от нощта и през деня във вторник, общо около 10-11 часа. Не бяха особено болезнени, но заради тях не можах да спя. Затова реших да използвам контракциите да се рахождам из стаята, понякога прикляках или се подпирах на леглото и се навеждах, за да се намести беба по-добре в таза. Не ми направиха преглед за разкритие, тъй като се страхуваха, че може да се внесе инфекция. За мое разочарование, вечерта контракциите отново затихнаха и спряха. Е, реших поне да се наспя и да имам сили за следващата сутрин, когато трябваше да ми сложат системата за предизвикване на раждането.
Да, но беба си е със собствено мнение. Следващата нощ, в 3:30, пак се събудих с контракции, но доста по-силни и по-начесто. Освен това ми се повдигаше, беше ми студено и цялата треперех, все едно ме втрисаше, а като бонус имах и разстройство – всички признаци за едно започващо раждане. Извиках дежурната акушерка, която отново ме сложи на монитора. Този път контракциите бяха на 4 до 6 мин. Направиха ми преглед за разкритие – 4 см. Оставиха ме да ме наблюдават, за да видим, ще започне ли този път раждането (от третия път, най-накрая), или не. След един час имах 4.5 см разкритие. Аз се надявах да е по-голямо, особено като се има предвид, че контракциите бяха и начесто, и доста по-силни и по-болезнени от тези предишния ден, но ми казаха, че е нормално. Моето първо раждане е планирано секцио, не съм имала нито контракции, нито разкритие, и сега очакваха раждането да продължи около 12 часа, като първо раждане.
Опитвах се да ходя по време на контракциите. Докато ходех, болката беше по-поносима, а контракциите – по-начесто. Но понеже ми беше студено и треперех, не можех да ходя много. Затова лежах, после ставах, ходех, пак лягах, и така до сутринта. Дежурната сестра идваше от време на време да ме слага на монитора, за да следи тоновете на бебето.
Към 8 сутринта минаха дежурната лекарка и акушерка от следващата смяна, които щяха да ме следят през деня. Прегледаха ме, лекарката каза, че имам вече 6 см разкритие, и ми спука околоплодните води. Акушерката ми се поскара, че понеже съм искала да ходя, не съм постоянно на монитора, а те искат да следят тоновете на бебето, тъй като падането на тоновете на бебето е един от признаците за руптура на матката, ако се получи такава. Аз казах, че като трябва да лежа, понеже ме боли повече, като съм легнала, особено по гръб, искам епидурална упойка, и тъй като вече беше ясно, че този път наистина ще раждам, лекарката каза, че няма проблем. В болницата предлагат и други методи за обезболяване, като вана с хидромасаж, но и там нямаше как да ме следят на монитор. Пък и честно си признавам, че аз самата вече нямах сили, последните 2 нощи бях спала по 3-3.5 часа и бях доста уморена, пък и раждането ту започваше, ту спираше, и на моменти дори ми се искаше да ми направят секцио, просто да приключи всичко.
Към 8:30 дойде анестезиологът. Първо замрази кожата около гръбнака, където се слага упойката, убождането не го усетих, и само след 5 мин. се чувствах супер. Мина ми и втрисането, вече не ми беше студено, не ме болеше нищо. Браво на майките, които успяват да родят без упойка или с други методи за обезболяване, но аз нямаше да се справя без епидурална. И за следващо раждане, живот и здраве, пак ще си поискам. След слагането на упойката не го усетих раждането.
Мъжът ми дойде малко след 8:30, след като беше оставил дъщеря ни с баба й, и остана при мен до края на раждането. Аз вече не усещах болка, лежах си спокойно, говорехме си, слушахме музика (имах радио в стаята). Ето така се ражда като бял човек, спокойно, без болка.
Около час след слагането на упойката, към 9:30, ми сложиха и система за засилване на контракциите, и след още един час, малко след 10:30, вече имах пълно разкритие – 10 см. Малко след 10:15 аз викнах сестрата, казах й, че усещам нещо, не ме боли, но има нещо различно. Тя ми вля още епидурална упойка, но усещането не премина. Тогава тя ме провери за ракритие и каза, ами усещаш, защото имаш вече пълно разкритие. Докараха стерилни инструменти, чаршафи за бебето, креватче, дойде и дежурната лекарка, и в 11:05 започнах да напъвам. Лекарката започна да ми прави масаж на перинеума с бадемово масло. Аз усещах контракциите, но без болка. При всяка контракция акушерката и мъжът ми ми повдигаха краката и ги държаха присвити назад и встрани (подобно на клекнало положение), докато напъвам, за да се отвори допълнително тазът.
Беба се роди в 11:35, след само 8 часа раждане, последните 30 мин. - напъни, което според лекарката е много добре като за първо раждане. Роди се 2550 гр, 45.5 см, мъничка, но здравичка, диша самостоятелно, с развит сукателен рефлекс, без проблеми със сукането, каквито имат някои по-малки и недоносени бебета. Аз имам 5-6 шева заради епизиотомията, която ми направиха при излизането на главата на беба. След раждането на плацентата видяхме, че в нея има 2 малки дупки, през които е изтичала амниотичната течност.

Лично моето мнение, като сравнявам двете ми раждания, е че болката след секциото, когато излязох от упойка, и болката по време на контракция, за мен са напълно равностойни. Болката след секциото обаче беше постоянна, за разлика от тази по време на контракция, защото между контракциите имах 4-6 мин. почивка и дори се случваше да задремя между две контракции. Освен това, ако можех да ходя повече, нямаше да усещам толкова контракциите – когато ходех или заставах в различни пози за раждане, болката беше доста по-слаба, отколкото когато лежах.
Възстановяването след раждането обаче изобщо не може да се сравнява – една седмица след секциото все още трудно ставах, трудно се движех, имах болки, и ако дъщеря ми не беше в болница, нямаше да се справям сама с грижите за нея. Сега не само се грижа сама за Никол от раждането й, но 5-6 дни след раждането вече си оправях и в къщи. Болки от шевовете почти не съм имала, а и тези, които имах, са несравними с болките след секцио. И най-добрият вариант за тези, които се страхуват от болката, според моят опит, е естественото раждане с епидурална упойка.

Пожелавам успех и на другите майчета, на които им предстои да опитат естествено раждане след секцио, и се надявам и те да разкажат за своето раждане!!!

5. РАЗЛИЧНО

Иван. Желаех го. Борих се за него. Упорито пазих леглото шест месеца. След три неуспешни бременности наближаваше мига на срещата ми с него. Бях готова. Не допусках, че ще ме оперират. В началото на деветия месец, при едно обичайно ставане от стола, корема ми се разпъна настрани, като че ли бебето се беше заклещило. Изпитвах ужасна болка. Леко, съвсем леко натиснах от ляво и то смени позата. Болката изчезна. Малко по-късно при прегледа се установи, че е трябвало да натисна от другата страна. Моето бебче беше заело много странна поза – с коленцата напред. Лекарският екип бе категоричен – планово секцио.
Лежа на операционната маса. Притеснена съм. Упойката е поставена. Заспивам… От някъде дочувам: „Честито майче! Имаш си момченце.” Потъвам…. Ужасна болка. Събуждам се. Искам да попитам, но нямам сила. Гласа ми не излиза. Суетят се около мен много хора в бели престилки… Отново потъвам. Отварям очи и стена от болка. Едно усмихнато лице на възрастна жена с много мек и топъл глас: „Хайде бе девойче, събуждай се. Цялата рода се притеснява, че няма кой да даде име на бебенцето. Вече две денонощия те чакат. Как ще се казва?”
По-късно разбрах, че моето момченце е живо и здраво, а това беше най-важното. Боли ме ужасно. Не мога да помръдна. Искам да видя рожбата си, но ми отказват. Чувствам се празна, безсилна, нещастна… Всичко се беше случило без мен. Всички близки ми говорят колко е красив, че прилича на татко си….Плача. Боли ме, но не само операцията.
На четвъртия ден ме извеждат от реанимация. Носят ми бебето. Ето го. Наистина ли е моето?! Прегръщам го. Гледам го. Изучавам го. Целувам го. Странно е. Слагам го на гърдата. Засуква. Онова майчино чувство за което се бях подготвяла не се появи. Вина….
Да обичам Иван и да му бъда майка – това се случи постепенно.
Възстановяването бе болезнено и бавно. Повече от месец не можех пълноценно да се грижа за моето малко съкровище Иван.

Димитър. Бях сигурна, че с тази бременност, ще успея, независимо от проблемите, съпътстващи ме до края на шестия месец. До последно работех. Иван е почти на шест години. Твърдо бях убедена, че този път ще съм главно действащо лице…
Седмица преди термина ми се пука мехура и водите изтичат. Спокойно се приготвям. Имам уговорка с доктор, но се оказва, че не е възможно точно в този ден…Отивам в болницата. Дежурният екип ме приема в пред родилно отделение /часовника показва 16,00/. Акушер гинекологът развива теорията, че не мога да родя вагинално щом веднъж съм родила със секцио. Тонът е повече от груб. Нямам никакво разкритие. Подготвят ме за секцио. Работното им време изтича. Идва следващата смяна… Отново преглед. Докторът усмихнат и спокоен. Говорим си. Споделям с него моето желание за вагинално раждане. Грейналите му очи и окуражаващите му думи ми дават криле… Ще се справя! Слабите контракции се засилват постепенно. Трудно се лежи. Не ме свърта на леглото. За да не мисля за болката, за която толкова бях слушала, съм си взела дебел любовен роман. Чета разхождайки се по коридора. Минава час. Отново преглед в 19,00. Разкритие 2,5 пръста. Слагат ме на апарат за следене на тонове и контракции. Викат за консулт детската лекарка. Тя е притеснена. Акушер гинекологът подробно ми обяснява какво се случва – бебето е с усукана пъпна връв и при по-силна контракция тоновете падат. Налага се да се избърза и да се помогне за разкритието. Поставят ми система. Контракциите се засилват и зачестяват. Боли, но търпимо. „Напън? Задръж! Бързо на магарето! Напъвай! Спри!” Налага се малко да клъцнат за да освободят вратлето от пъпната връв. Леко парене. Кога ли ще боли неистово, зверски? „Напъни! Дишай! Напъни! Ето я главичката! Дай пак! Браво! Час - 19,20”. Плач. Първата глътка въздух на моето дете. Прекрасен е! „Как си?” Как съм? Летя! Някой ми беше казал, че е като оргазъм. Да, но най-невероятния, силен и сладък…. разлива се и изпълва цялото ми същество. Обичам! Обичам всички! Щастлива съм!.... Напъни за плацентата! Анестезиологът избързва с упойката и не успявам да гушна моят втори син. Потъвам. Ето ме отново. Докторът довършва с кърпенето. Ревизията на матката е минала успешно. Щастлива съм! След три часа престой в залата на собствен ход се качвам в стаята. „ Почивай си, майче, че ще ти трябват сили като ти донесем бебчо сутринта” Да почивам?! Чувства и хормони бушуват в мен. Не мога да мигна. Гледам стрелките на часовника, очаквайки моето бебче. Визитация. Моето детенце го няма. Защо? Проблем? Оказва се, че нощната смяна не е захранила детето, защото то блажено си спяло и решили да уважат моето желание да го закърмя, но пропуснали да предадат информацията на следващата смяна. Дежурната сестра му дала доза адаптирано мляко като на захранено дете и Митко всичко избълвал на фонтан. Защо повръща? Изследвания…. Всичко е нормално! В ранния следобед моят втори син е в обятията ми. Прекрасен е! Поставям го на гърдата и той лакомо засуква. Чувствам го толкова близък…Обичам го! Щастие…
На четвъртия ден след раждането се прибрахме у дома. Чувствах лек дискомфорт, но след още няколко дни и това отшумя. Бях сигурна, че следващия път ще раждам пак вагинално.

Георги. Дойде момента в нашия живот да се появи и третият ми син. Очаквах го. Бях готова. Знаех какво ме очаква. Смело поех към болницата…
Този път избора е изцяло мой. ВИП отделение на АГ болница. Същия лекар. Същото усмихнато и спокойно лице. Започва се. Бебчо е с усукана около вратлето пъпна връв, а и водите са много малко. Разкритие 4 см. Пукат ми мехура около 10,30ч. Тоновете падат…Системи… Разкритие…Много боли.. Напъни… Главичката се показва. Напън, втори, но нещо спира бебето.. Епизиотомия. Доктора освобождава вратлето … Напън…Облекчение. „Ето го! Прекрасен е! Виж как се е усукал целия в пъпната си връв и затова не може самичък да излезе. Прекрасна работа свършихме! Ето гушни го…” Час на раждане 13,00. Сълзи се стичат по бузите ми. Сълзи на радост! Георги мърка в прегръдките ми. Вземат го за минутки за да го измият, претеглят и прегледат. Не го изпускам от поглед. „Браво майче, имаш си прекрасно, здраво момченце! Догодина ще те чакаме да ни родиш и момиченце” Щастлива съм! Акушерката ми го подава отново за няколко минути. Упойка. Ревизия. Шев и кройка. Ето ме отново. Оглеждам се. Той – моят трети син лежи на плота и ме чака. Толкова е мъничък и беззащитен… Отнасят го за час – два за да съм си починела. Каква почивка? Искам да е до мен! В 17,00 ми носят моето момченце. Татко му и сестра ми са до мен. Посрещаме Георги заедно. Невероятно е! Слагам го на гърдата си. Трудно му е, но се опитва да суче. Изморява се бързо и заспива. Обичам го! Блаженство…
На третия ден след раждането си бяхме у дома. Налегна ме много тежка следродилна депресия. Изпроводих бабите по-живо, по-здраво и поех грижите за моите момчета. Не съжалявах, нито сега съжалявам за моя избор.
Иван, Димитър и Георги – моите момчета. Обичам ги безкрайно!

6. НЕЗАБРАВИМИ МИГОВЕ!

Преди седмица синът ми стана на 3 годинки, какъв по –хубав повод от това да си припомня онзи незабравим миг, когато го прегърнах за първи път.
Имах лека и безпроблемна първа бременност. Всичко вървеше добре, като по учебник, както казваше моята лекарка до деня на самото раждане. Постъпих в болницата с изтекли води и контракции на 5 мин. и се очакваше до 2-3 часа да родя, но постепенно контракциите ми намаляваха и бебето "не искаше" да излезе. Спешно извикаха екип и ме оперираха. Бях под пълна упойка и нищо не помня, когато се събудих, ми казаха, че имам дъщеря и ме откараха в реанимацията. Там лежах, а мислите ми бяха при моето бебче. Питах се как изглежда? Дали е добре? Исках да я гушна и да я притисна към гърдите си. На другия ден за пръв път я видях и я прегърнах! Това беше най-щастливият ми ден! Много исках да я кърмя, но за съжаление от стреса или от друго кърма не ми дойде, но независимо от това бях най-щастливата майка на света.

4 години и половина след този ден, отново забременях и отново имах същите радостни вълнения както и през първата си бременност, но имаше един въпрос, който ме "тормозеше" - по какъв начин ще родя? Споделих притесненията си още на първата консултация и лекарката ми отговори, че няма проблем да рода нормално. И така в очакване на "големия" ден. Мъжът ми каза да се доверя на лекарите, да не мисля за това и да не се притеснявам. Бяхме в друга държава, сами, но трябваше да се справим!
Бременността ми протече нормално, ходех на прегледи всеки месец, радвах се на видимо растящият ми корем и чаках сигнал от бебчо. И така седмица преди термина, на 25.09 с изтекли води вкъщи и контракции бях приета в болница. Първите ми думи бяха, че това ми е второ раждане, че първото съм го родила секцио (това го пишеше и в картона ми) и какви са шансовете това да го родя нормално. Лекарят ме успокои, че за сега всичко е нормално и не вижда причина за секцио.
Каза също, че за него е най-лесно да ме "среже", но засега няма намерение да го прави. Видях го само още веднъж, през останалото време до мен беше една акушерка и мъжът ми. Бях спокойна, не ме болеше, защото ми поставиха епидурална упойка (по мое желание, разбира се!) и така след 2 – 3 часа разкритието ми стана пълно, контракциите се бяха засили (акушерката ги следеше на апарата) и дойде момента, в който трябваше аз да си "свърша" работата. Чух плач, усетих облекчение, но и много, много радост и вълнение ме обзе. За втори път станах мама. Целунах ръцете на акушерката, благодарение на която родих така бързо и без никакви усложнения, която със своето излъчване и спокойствие ми вдъхваше кураж през цялото това време. След няколко часа ми го донесоха, за да го сложа на гърдата си. Все още нямах кърма, а само няколко капчици коластра, но бях твърдо решена да го кърмя. Чувствах се прекрасно, и след два дена си бяхме с бебчо вкъщи при щастливите кака и татко. Това е накратко моята история, за двете мои напълно различни раждания, завършили слава богу с добър и щастлив край!
На всички бъдещи майки, желая леко и безпроблемно раждане, независимо от изборa Ви. Доверете се на лекарите, те са истински професионалисти и вярвайте в себе си! И много незбравими мигове в живота Ви!

7. КОПНЕЖ ЗА МНОГО ДЕЦА

Всичко започна от мечтата ни за деца, не едно, не две, а пет или шест. Един ден, обаче, тази мечта беше попарена в родилната зала на една болница, когато ми казаха: „Не става, трябва да те режем.” Без обяснение, без аргументи, просто не се получи разкритие. Това беше първото ми раждане.

Но, слава Богу, мечтите не умират трудно. Лекарите бяха много скептични, затова започнах да търся информация на други места – книги и интернет. Опитвах се да намеря отговор на множество въпроси: Защо раждането не вървеше? Какви са рисковете да родя по нормален начин след секцио? Какви са противопоказанията? Междувременно се натъкнах на много интересна информация: че процентът на ражданията чрез секцио в България е твърде висок – достигащ до 28%. Нима приблизително всяка трета или четвърта жена в миналото е умирала при раждане? Или може би днес жените раждат при неестествени условия?

Дните минаваха и моята надежда започна да се възвръща. Мечтата ни за много деца отново възкръсна с нов живот, превърна се в непоколебима вяра, че трябва да опитам, че мога да родя нормално.

А междувременно още един живот растеше в мен, който трябваше да се появи на бял свят една година и единадесет месеца след раждането на първата ми рожба. Разликата между децата нямаше да бъде дори две години, а това беше минималното време между секцио и следващия термин, за да ми разрешат лекарите да се опитам да родя нормално, както промълви под сурдинка един гинеколог.

Бременността минаваше неусетно и безметежно, покрай радостта и грижите около първото ми дете, и в търсене на лекар и болница, където да родя второто. В първата болница нямаше да се върна, дори ако дойдеха с цветя и бонбони да ме поканят. Аз съм човек с достойнство, а там третират пациентите като статистически случаи. Към средата на осмия месец по Божието провидение се свързах с един познат лекар, който ме насочи към една докторка. Щом чух (за пръв път) думите: „Браво, жена, че искаш да имаш много деца. Ще направим всичко възможно да ти помогнем”, знаех, че съм при правилния човек.

И така дойде терминът. Бебето си седеше кротко в мен и въобще не даваше признаци, че иска да излиза. А от всичко четено знаех, че по всякакъв начин трябва да избегна изкуственото предизвикване на раждането. На всичкото отгоре трябваше да влизам една седмица по-рано в болницата. Още си спомням как на всяка визитация обяснявах на персонала, че не съм за планирано секцио, а за нормално раждане. Терминът дойде, а бебето все така си мируваше вътре, но аз не се притеснявах, защото, това е нормално при мен, а освен това бях чела, че в световната практика „преносване” означава, когато жената не е родила, след като мине една седмица след термина. Знаех, че трябва да се разхождам, въпреки ограниченията на болницата. Затова мъжът ми идваше, обличах една рокля върху нощницата, и прекарвахме много време в разходки навън.

Резултатът не закъсня: в ранните часове на втория ден след термина се събудих посред нощ със странното чувство, че ми е студено, и че ме боли корема, сякаш ми идваше периода. ВЕЧЕ знаех какво означава това, така че станах, и започнах да ходя. Нещо повече, започнах да клякам, когато усещах слабите контракции. Бях прочела в интернет, че клякането разтваря тазовите кости до 15% повече, което е много важно при жени, които са ги набедили, че имат тесен таз. После, когато се засилиха контракциите, и започнаха да стават по-болезнени, трябваше да приложа урок номер две: да отпускам волево мускулите на перинеума, докато трае контракцията, за да не преча на раждането. И ходене, ходене, ходене... Добре че болниците са ги направили с толкова дълги коридори, за да може раждащите жени да ходят. Междувременно се обадих на докторката, видя ме, насърчи ме, и ми каза да съм търпелива, и че по-късно ще ми даде хапче за засилване на родовата дейност.

Денят минаваше, контракциите се усилваха, аз си кляках, ходех си, хапвах си. Не знам на кой му е хрумнало, че раждащите жени не трябва да ядат и да пият, но раждането е толкова сериозно усилие на тялото, и може да продължи толкова дълго, че накрая жената да се изтощи по време на контракциите, така че да няма сили да напъва. Затова си хапвах и пийвах.

Денят се изниза, контракциите се увеличаваха за моя радост. Надявах се, че щом има контракции, трябва да има (дай Боже!) и разкритие. Затова бях извънредно щастлива, когато лекарката ми каза окуражаващо към 8 часа вечерта: „Имаш пет сантиметра, приготви се, ще влизаш в родилната зала.”

Там вече ми пукнаха водите, и трябваше да лежа, за мое неудоволствие. Утешавах се, че контракциите се увеличаваха. Всъщност станаха по-силни, отколкото ми се искаше. Започнах да се моля на Бога, да съкрати това време, защото е страшно трудно. Тук инстинктивно правех просто това, което ми помагаше да търпя болката. Не исках болкоуспокояващи, понеже не ги понасям добре, пък и се боях да не ми попречат да напъвам после. Затова просто си причинявах болка на други места, за да притъпя родилната болка, а най-вече, фокусирах се върху самото раждане: дишане, волево отпускане на мускулите по време на контракция, дълбоко вдишване за почивка, миг покой, и пак, и пак, молейки се едновременно да стане по-бързо това пълно разкритие. Наистина болеше, но болката е остра, импулсивна, а не постоянна, като след операция.

Изведнъж го усетих. Нямаше как да го сбъркам. Напън. И още един. И още един. Бебето искаше вече да излиза.

Обадих се на акушерките, прегледаха ме и се изненадаха, че имах пълно разкритие, а беше минал само час, след като ме бяха приели. Казаха само, че бебето още не било слязло. Помечтах си да мога да стоя изправена, и да клякам по време на напъни. Но млъкни сърце, дано някой ден и това да бъде възможно в нашите болници.

Преместиха ме на масата за раждане, където ме чакаха докторката и мъжът ми. Присъствието на любимия ми подейства силно успокояващо. А гласът му: „Давай, скъпа, още малко, излиза…” ме водеше като светлина през усилията на напъните и болката. Така след половин час се роди втората ми рожба, с АПГАР 10, а матката си остана цяла. По време на напъването ми направиха епизиотомия, затова след като оправиха бебето, ме зашиха на местна упойка.

Бебето не ми го дадоха веднага в ръцете, но беше до мен през цялото време, първо в родилната зала, а после в стаята ми. Не му дадоха изкуствено мляко, а го закърмих аз. Съвсем различно е да вземеш бебето още първия си ден, и да засуче от теб, отколкото да се събудиш от упойка, без да знаеш как изглежда рожбата ти. Да не говорим, че сега бебето просто засука, докато първото си дете успях да го закърмя чак след много рев и сълзи от моя страна, и усилия, защото беше свикнало вече с биберона, когато ми го дадоха на четвъртия ден след раждането.

Минаха няколко години, и още едно (този път огромно) бебе мина през тези „тесни кости” напълно невредимо, за да се усмихне на мама и тати, след като го оставиха на кушетката му в родилното.

А мечтите продължават да рисуват още деца. Дано Бог да ги благослови и наистина да се изпълнят един ден.

8. ЕУФОРИЯ, ЕМОЦИЯ, УДОВЛЕТВОРЕНОСТ

Родих първата си дъщеря през декември 2004 г. със секцио по спешност. Десетина дни преди термина ми се влошиха стойностите на черния дроб и според личния ми гинеколог започнах за разивам прееклампсия. Последва предизвикване на раждането отначало с гел, а на следващия ден и със система окситоцин. Спукаха ми и мехура, глезеха ме с аромотерапия, хомеопатия, но въпреки постоянните контракции не се стигна до сериозно разкритие. Имах и епидурална упойка почти от начало, за която едва след второто раждане разбрах, че ранното й поставяне фактически спира родовия процес. Жалко, че не го знаех по-рано, можех да пробвам да издържа още. И така 24 часа си седях на 2-3 см разкритие, вдигнах и температура и се наложи секцио. Самата операция протече много приятно, бях в съзнание, съпругът ми беше до мен, както и от началото на раждането, говорихме си, шегувахме се с екипа. Всяка от вас знае, че неприятното започва след това. Всичко е до организъм, знам, чета непрекъснато за майки из форума тук, който на следващия ден припкат из коридорите. Аз бях в състояние да стана едва на втория ден за малко и веднага припаднах. Както и да е, възстанових се ужасно, ужасно трудно. Освен трудностите при движение имах и ужасен външен вид.
Забременях 1г. и 9м. след секциото. Гинеколожката ми каза, че ако изчакам 1 г. няма абсолютно никакви противопоказния да се роди вагинално. Честно казано не съм се надъхвала да е на всяка цена такова, исках да имам колкото се може по-безпроблемна бременност и най-вече се молех да не се стигне пак до прееклампсия. Към края имах моменти, в които си казвах, че така или иначе съм минала по пътя на секциото, дали пък да не искам пак да е така...другото е все пак неизвестно. Много ми помогна и мъжът ми, според него след операцията съм изглеждала плашещо, със син оттенък на лицето. На една от консултациите ми в болницата, където избрах да раждам, имах късмет да разговарям с лекарка, чиито раждания са били секцио и последващо вагинално. Споделих, че ме притеснява да не се отвори шевът и че ме е страх, че няма да се справя със заключителния етап на напъването. Обясни ми, че това се случвало много, много рядко. Малко с недоверие я гледах, като ми заразказва колко хубаво е нормалното раждане и ме помоли да си помисля, в крайна сметка според думите й, секцио винаги може да се направи. Посъветва ме и да се консултирам с добър педиатър, който може да ми обясни последите от секцио за самото дете, тъй като последните проучвания сочели завишен процент на свръхактивни и страдащи от концентрация деца в училищата, родени със секцио.
И така си минаваха дните, аз се настройвах все повече да раждам нормално. Ходих на акупунктура при акушерката ми последните 4 седмици, която способства по-бързото разкритие. Пиех по нейн съвет и хомепатични препарати и си правих масаж със специални олиа на перинеума. Този път реших да не ходя на подготвителен курс за раждане, покрай голямата ми дъщеря не ми оставаше свободно време. За съжаление оше откъм 30 г.с. отново започнаха да се повишават стойностите на черния ми дроб, кръвното също. Приеха ме пак в болница по-рано, отначало за наблюдение, после решиха да започнат с предизвикване на раждане. Не им се рискуваше и въпреки че ги разбирах, се борих до последно да отложим с още 1-2 дни процедурата. Беше ме страх, че отново няма да имам разкритие и пак ще се повтори цялата история. А и тапата ми падна точно в болницата, това ми даде надежда, че междувременно раждането ще си тръгне от само себе си. Е, не стана така, започнаха с предизвикване. На който са предизвиквали раждане, знае, че контракциите са по-силни и почти без почивка между тях, а за епидурална упойка ми казаха да не се надявам докато не направя поне 3 см разкритие. Междувременно ме облекчаваха с други болкоуспокояващи, хомеопатия, релаксация във ваната. Водата ме отпускаше наистина изключително приятно. Изпробвах различни пози по време на контракциите, движех се непрекъснато, въпреки системата. Стигнах ги заветните 3 см, сложиха ми епидурал, при първите две вливания всичко беше чудесно, след това се оказа, че упойката явно не е поставена както трябва и освен контракциите започнаха и силни болки от едната страна на кръста, образува ми се някакъв хематом, според акушерката. Приблизително 20 часа след първите сериозни контракции изведнъж на лекарите им хрумнна невероятната идея, че е време за секцио. С мъжа ми им казахме, че след като и аз, и бебето сме добре и няма сериозна причина, не виждаме смисъл да се подлагам на това и то при условие, че толкова много се борихме. Убедихме ги! И така, 27 часа след началото на контракциите дойде заветния миг на истинското раждане. Чувството наистина е страхотно! Вагиналното раждане определено спечели голям фен в мое лице. Не само поради възстановяването след това, усещането как точно даваш един нов живот за мен беше незабравимо! Нямах никакви разкъсвания, никакви шевове, просто нищо. След 3 часа сън бях преизпълнена с енергия, взех си бебето при мен и се гушкахме на воля. Започнах да я кърмя и още в родилната зала, първите ми снимки са от този момент.
Естественото раждане за мен беше истинско положително преживяване. Бях преизпълнена с еуфория и любов към живота, който съм дала. Пожелавам го на всеки!

9. НАЙ-СЛАДКАТА БОЛКА

Раждането е много индивидуално и лично преживяване за всяка жена, изпълненено с много емоции, страхове, надежди, очаквания и разочарования или сбъднати копнежи.

Първото ми раждане трябваше да е нормално, макар че имаше съмнения за тесен таз и възможно секцио. Влязох в болницата спокойна, но след няколко мъчителни часа по гръб и на системи, вързана непрестанно за монитора, падащи тонове, голямо разкритие, но липса на ефективни напъни се наложи секцио по спешност.
Денят в реанимацията беше един от най-гадните в живота ми – болеше ме ужасно, не можех да мърдам, гледах тъпо в тавана и чаках да стане утре, за да ме преместят и да ми дадат бебето, което ревеше някъде из детското отделение, далече от мен. Възстановяването ми протече бавно, близо месец ми трябваше, за да мога да ходя нормално, но емоционалната травма от проваленото раждане беше много по-голяма.

Скоро след това срещнах колежка от университета, която ми разказа колко леко и естествено е протекло нейното неасистирано раждане в домашни условия. За първи път чувах подобно нещо и изведнъж осъзнах контраста между нас двете – нейното прекрасно раждане у дома и моето измъчено раждане в болнични условия.

Когато забременях за втори път знаех, че този път ще направя всичко възможно да родя естествено. Почнах да чета и да се подготвям. Направих си група за подкрепа с още две бременни приятелки и колежката от университета, на която се обадих специално. Обменяхме си линкове от интернет, книги (The Birth Book, Dr Sears), но най-вече си давахме кураж и подкрепа.

Тази подкрепа ми беше особено ценна, защото извън нашата малка групичка срещах навсякъде скептицизъм и негативизъм относно желанието ми да родя естествено. Дори при влизането ми в болница и прегледа от дежурния лекар бях посъветвана да не рискувам живота си и този на детето си. Проблем се оказа и епикризата от първото раждане: тесен таз.

Имаше и доста други трудности по пътя ми към естественото раждане – неща, които сякаш се опитваха да ме откажат от мечтата ми. Последното беше жълтеница, съпроводена с нетърпим сърбеж по цялото тяло, която развих в последните седмици на бременността – ужасно изнервящо беше, дори не можех да спя от сърбежа. Имаше вероятност да ме приемат в инфекциозна болница, а след това да ме пратят в изолатор в родилното (размина се). В един момент си казах, че може би това не са пречки, а предизвикателства, и ако ги преодолея, ще имам сили да се справя и с раждането. Така и стана.

На следващия ден започна раждането ми – две седмици преди термин. Получих редовни и доста силни контракции, които продължиха цял ден, но при прегледа в болницата ме върнаха, защото все още нямах разкритие. Прекарах деня в почивка и лежане, а при всяка контракция заставах на четири крака или прикляках, за да улесня завъртането на бебето и заемането на най-добрата позиция, а и да се разшири максимално тазовото дъно. Исках да отида в болницата в последния момент. Когато усетих, че при по-силни болки може би няма да издържа пътуването, тръгнахме. Преди това влязох да се изкъпя, масажирах си корема с душа-слушалка и ми хрумна да се потопя в коритото на детето (нямаме вана). Ефектът от водата беше страхотен, но краткотраен – трябваше да тръгваме все пак.

Приеха ме в болницата. Дадоха ми да подпиша стандартното информирано съгласие. Изчетох го внимателно и видях, че всъщност не съм съгласна с някои клаузи. Не подписах. Това имаше неочакван ефект, за който си дадох сметка доста по-късно: за всяка процедура, която искаше да ми прави екипът, ми обясняваха и ме питаха учтиво дали може да ми я направят. В повечето случаи отказвах. Идваха да ми сложат фетален монитор – отказах; вместо това мереха тоновете със слушалка – останаха чудесни до края. По време на една много силна контракция една сестра попита дали ще й позволя да ми сложи абокат, за да е по-лесно слагането на системи при нужда. Реших, че е форма на учтивост, но все пак казах не, и за мое учудване тя ме остави! Отказах и стнадартната епизиотомия и не съжалявам. Цепнах се малко, но мисля, че пораженията щяха да бъдат по-големи при срез с ножицата (мнението е на д-р Сиърс, впрочем, не моя приумица). За системи с окситоцин дори не помня да са ме питали, но бях твърдо против – бях решила този път да оставя процесът да се развие възможно най-естествено, без никакви медицински интервенции, опитвах се да следвам инстинктите си и да оставя природата и бебето да си свършат работата.

Безспорно всичко би протекло много по-естествено и прекрасно, ако бях в „свои води”, у дома или на място, където се чувствам уютно и където мога да създам атмосферата, която да ме предразположи и отпусне: приглушени светлини, нежна музика, ароматни свещи. За съжаление, у нас домашното раждане все още не е стандартна опция и при евентуални усложнения не бих получила нужната медицинска помощ. А в моя случай рискът от усложнения не беше малък.

ВИП залата в болницата беше доста различна от романтичните ми представи: голяма зала със силно осветление, бели плочки, шишенца, метални инструменти. Успях обаче да се почувствам добре в нея: имаше достатъчно място да се разхождам и обикалям родилното легло; креват, на който при контракция заставах на четири крака; беше топло, чисто, а по-голямата част от времето бяхме сами с таткото, което беше страхотно; вратата беше отворена и надничаха да видят как съм, но не ни притесняваха. Убедих се в това, което бях чела, че ако си на краката си, смятат, че всичко е наред и се оправяш сама, а видят ли те по гръб, изпитват желание да ти помагат.

По едно време дойде лекарският екип, направиха ми преглед и установиха, че вече имам 8 см. разкритие. Предложиха да ми спукат водите. От този момент нантатък всичко протече бързо и много интензивно. Болките станаха нетърпимо силни и аз си спомних с насмешка за жените, които в последния момент минават през фазата "не искам повече да раждам, пуснете ме да си ходя" - и аз бях там. Почнаха напъните и един хор викаше край мен напъвай, дишай, напъвай, чудесно се справяш, напъни пак и т.н. Не можех нито да се фокусирам върху тялото си и да слушам какво ми казва, нито изпълнявах добре инструкциите, защото съзнанието ми беше блокирало и не разбирах какво искат от мен. Така или иначе, след няколко много силни напъна, бебето ми лежеше върху корема ми, все още голо, омазано във верникс и с непрерязана пъпна връв – бях помолила да не я режат, докато не спре да пулсира. Шиенето беше доста болезнено, но болката беше най-сладката болка, която някога съм изпитвала – чувствах се като воин, победил в тежка битка, и раните нямаха значение. Ликувах. Бях дала на сина си най-добрия възможен старт – чувството, че се е справил успешно с едно голямо предизвикателство и че заедно сме осъществили една огоромна мечта.

Раждането на второто ми дете е нещо, което ме промени отвътре. Накара ме да повярвам в себе си и да осъзная вътрешната си сила и възможностите на човешкия дух. Събрах опитност, на която винаги мога да се облегна в трудни моменти. Естественото ми раждане излекува травмата от предното секцио. Дори мисля, че е имало причина да родя с операция първия път. Преживяното страдание тогава и натрупаният опит след това ме изпълват с желание да споделям наученото с други жени и да им давам надежда, че естественото раждане след секцио е напълно възможно.

10. ВЪПРЕКИ ПРОФЕСИОНАЛНОТО ЦЕЗАРОВО СЕЧЕНИЕ АЗ ВИНАГИ СЪМ ИСКАЛА ДА РОДЯ НОРМАЛНО. И ГО НАПРАВИХ.

100% съм ЗА нормалното раждане.
Когато раждах първия ми син преди 14 години, преминах през всички родилни контракции и болки, както си минава обикновеното раждане, но в един момент се оказа, че тоновете на бебето се губят и се наложи секцио по спешност. Разрезът беше много малък и операцията беше направена професионално от завеждащият тогава родилното отделение. Това потвърдиха всички лекари от София, при които съм ходила след това- тогава живеехме в София. Всички бяха изумени от малкия разрез и добрата работа. Но въпреки тези подробности, плюсовете на нормалното раждане са много повече. Тогава секциото се правеше само с пълна упойка и въпреки, че бебето излезе, (по – точно излязло, аз не съм свидетел) бързо, възстановяването след това беше бавно. Трябваше ми време да изляза от упойката, не ми донесоха бебето веднага, следваше период на раздвижване и възстановяване, защото секциото е коремна операция и разбира се, пазене.

5 години и 10 месеца след това родих малкия си син, като отново бях убедена, че искам да родя нормално. Работих през цялата си бременност и до последния момент бях на работа. Раждането мина гладко, като бях изключително удовлетворена от факта, че веднага след раждането можех да взема бебето си и да го кърмя. Възстанових се изключително бързо, можех да се движа свободно, да играя с голямото си дете, и то на игри с топка и такива, които изискват повече и резки движения, което не би било възможно, ако бях оперирана. За мен това беше важно, тъй като не исках по-голямото ми дете да се чувства пренебрегнато.
Ако забременея отново, пак бих направила всичко възможно, за да родя по естествен път.

11. МОЕТО РАЖДАНЕ, 1г 10м СЛЕД СЕКЦИО, ЕСТЕСТВЕНО, ИЛИ КАК ОТКРИХ ТОПЛАТА ВОДА!

Никога не ме е било страх от раждане. Котката ни си раждаше спокойно, без стрес и паника легнала до нас на леглото. Живяла съм дълги години на места, където раждането у дома с минимална медицинска намеса е по скорo норма отколкото изключение и винаги съм си представяла, че ще родя точно като котката - без упойка, на леглото си, тихо и спокойно. Домошар съм и прибягвам до болници и доктори само в краен случай.
За първото раждане мъжът ми не беше въодушевен от идеята за раждане вкъщи и не можеше да повярва на разказите на колегите си за домашните раждания на децата им. Беше против, изтъквайки страха от усложнения, възможността да се повреди асансьорът (живеехме на 7я етаж). Междувременно се оказа, че за периода в който се очаква да родя, всички акушерки, обслужващи нашия район са заети и решихме да раждам в една от близките болници, където следяха бременността ми. По план трябваше да раждам в родилна вана. В 28 седмица ми изтекоха водите, оказа се, че в болницата няма свободен кувьоз и ме закараха по спешност в друга болница, много, много далече от нас, където трябваше да лежа, докато се освободи място в университетската болница или докато родя. След 4 дена вдигнах висока температура, която не можеха да свалят дори с венозни антибиотици, извикаха по спешност консултантката от дома и тя ми съобщи, че трябва да ме свалят в родилно. Извикаха мъжът ми, който току що си беше тръгнал, и в родилно ми съобщиха, че ме подготвят за секцио. Онемях и попитах не може ли да се опита нормално но ми обясниха, че недоносеният плод едва ли ще издържи на силните предизвикани контракции, тъй като вече показваше признаци на дистрес, а раждане не започваше и нямах никакво разкритие. Събраха куп професори, бях яла и пила, а трябваше да ми се даде пълна упойка, защото поради треската се страхуваха, че спиналната упойка би вкарала инфекция в гръбначния стълб и би ме парализирала. На 11 януари 2002 година се роди най-красивото бебе, което някога съм виждала - моят обичан и обожаван син, който днес е едно красиво 5-годишно момче, което пише, смята, скача и рисува и по нищо не се отличава от връстниците си. Да живее секциото и адаптираното мляко!!!!!!!!

Не съм си представяла, че ще имам повече от едно дете. Единствено дете съм, майка ми също, че и баба ми. Мързелива съм и обичам да си поспивам. Стана обаче така, че забременях отново година и два месеца след секциото. Току що бяхме се преселили във Франция. Не знаех, че тук, за разлика от Англия, където родих за пръв път, трябва да се запази място за раждане още в първите седмици. Особено в Париж положението с места в болниците е трагично. Раждането вкъщи е нечувано и ЗАБРАНЕНО, епизиотомиите, секциите, отделянето на бебето от майката първата нощ и захранването с адаптирано мляко "докато дойде кърмата" са рутинни и се считат за напълно нормални. В частната клиника, където следяха бременността ми ми направиха куп ненужни и даже вредни изследвания, защото били задължителни. Меренето на таза при нормално сложени жени и вагиналните прегледи отдавна са отречени от съвременната медицина. Наслушах се на глупости, но аз се бях подготвила с материали от нета. Някои от гинеколозите противоречаха един на друг. Чух че:

- секциото за мене е неизбежно, тъй като нe са минали 2 години от предишното (за два месеца по малко)
- секциото за мене е неизбежно, тъй като въпреки че са минали почти две години, нямат преведена епикриза и не се знае как е рязана матката
- секциото за мене е неизбежно, тъй като въпреки донесената преведена епикриза, не се знае как е зарастнала матката
- секциото за мене е неизбежно, тъй като дори и да е зарастнала добре матката, първото ми раждане е в 6 месец и допълнителното разтягане на тази бременност може да предизвика изтъняване и разкъсване
- трябва да раждам без упойка за да мога да усетя евентуалната руптура (като чели се усеща)
- епидуралната е неизбежна, тъй като контракциите на рязаната матка са нетърпими (не че нерязаната не боли)


Тропнах аз, рекох и отсекох, че ще раждам нормално!!!! Синът ми в този период изживяваше ужасната втора година, скачаше върху нас и не си представях как ще се грижа за бебето, опазвам оперирания си корем и тичам, превита на две след него, как ще го нося и понасям ритниците и прочие, защото той все още си беше бебе и нямаше как да му се обясни. Гинеколожката се съгласи при условие, че не се налага предизвикване и нямам дълги силни и продължителни контракции. Раждане във вана не можело, защото нямало как да следят за руптура. На 27 ноември трябваше да отидем за ехография за да се прецени размера на плода. Обадиха се от клиниката да ме помолят да отида по-късно, тъй като гинеколожката ми е в ......секцио. Влязох да се изкъпя и започнах да усещам болезнени контракции. Едвам се облякох, тропнахме сина ми у съседката и потеглихме. Не можех да седя в колата. На един светофар не издържах и излязох да се разтъпча. В клиниката ме попитаха дали искам да полегна. Казах им, че искам да скоча от балкона и ги помолих да извикат бързо гинеколожката за ехографията за да си ходя. Дойде акушерката и ме качи в родилно. Сложиха ми колана за запис на тонове и ми каза, че апарата регистрира много силни контракции, раждането е започнало и съм с два санта разкритие. Гинеколожката пристигна, прати мъжа ми за багажа и му каза, че до полунощ ще съм родила. Обясни ни, че всички операционни, родилни и следродилни стаи са заети и веднага щом се освободи място, ще ми сложат епидурална. Настаниха ме в предродилна стая с обикновено легло, гардероб и душ кабина, като изрично ми забраниха да ползвам ваната. Нареди да следят тоновете и да я извикат, ако контракциите са силни и разкритието не напредва. Умирах от болка. Дойде сестра с една топка и ми показа как да дишам и да се люлея върху топката за да облекчавам болката. Не помагаше. Каза ми, че съм в самото начало и трябва да се успокоя. Уплаших се какво ме чака и поисках епидурална, ако не за друго поне да мога да полегна. Изпитвах нужда да поспя, бях изтощена, защото предишната нощ не бях спала. Реших да взема душ, за да се окопитя и парирам умората. Влязох да си взема душ и........ открих топлата вода. Когато ме стегнеше контракция си обливах корема с най-горещата вода, която излизаше от душа. Банята стана като сауна. чувствувах се спокойна. Олекваше ми. Опитах да пийна вода, но повърнах. Врялата вода облекчаваше и най-болезнената контракция. Спомних си африканките, които раждат в глинени вани пълни с гореща вода. Времето минаваше. Нямах часовник. Чувствах се комфортно, бях намерила лек за болката. Бавно и постепенно болката намаля, контракциите се сляха една в друга и усещах само леко, но безболезнено стягане. Реших да изляза и да си полегна, даже ако мога да поспя, тъй като бях прекарала безсънна нощ. Оказа се, че леглото е заето. Не видяли багаж в гардероба и настанили новопристигнала родилка. Върнах се в банята, но ми се доходи до тоалетна и натиснах звънеца. Дойде санитарката. Попитах я къде е тоалетната. Каза ми да пикая в душ-кабината. Обясних и че ми се ходи по голяма нужда и извика акушерката. Тя ми обясни, че това са напъни за раждане, с девет санта съм и ми търсят къде да родя, защото всички легла са заети. Зарадвах се, но се притесних, защото съм останала с впечатление, че най-силната болка е при изгонването на плода. Акушерката ми обясни, че след много болезнени контркции мозъкът произвежда ендорфини и може и нищо да не усетя. Така и стана!!! Помолих да извикат мъжа ми. Заведоха ме в една мъничка стая с висока кушетка за записване на тонове. Питах нямат ли нещо по-ниско. Предложиха ми да раждам на пода. Качих се на кушетката и акушерката ми каза, че най-добрата поза за да не се разкъсам е настрани. Като се обърнех настрани, обаче виждах пода и ми се завиваше свят. Акушерката излезе, защото навън новопристигнала раждаше. На паркинга. Останах с две стажантки. Помолих ги да не ме пипат без ръкавици, на което ми отговориха, че кръвта е стерилна. Казаха ми, че на етажа няма ръкавици и че вече съм към края. Влязоха мъжът ми, когото едвам изчаках и акушерка. Аз напъвах а акушерката ми казваше да не напъвам. Интересно, че по филмите съм гледала обратното. Пукнаха ми водите и с два-три напъна се роди моята красива първа дъщеря, 15 минути след като се обадихме на таткото, който излезе късметлия, че беше с мене само през последните 5 минути и изпусна мъчителната част. Настъпи облекчение и еуфория. В суматохата ми се размина епидуралната, за което не съжалявам.

А, щях да забравя хубавото, шампанското беше на поискване, също като адаптираното. Наздраве!

12. "ЛУДА", АМА ЩАСТЛИВА!

Във връзка с това, че по мои наблюдения все повече майки се насочват и завръщат към естественото раждане, бих искала да ви разкажа моята история... Още повече, че май не са много щастливките като мен.
Та значи... Преди пет години родих със секцио, но според мен нямаше никаква причина за това, а просто имах уговорка с лекар, който определено реши да се отърве по-бързо от мен. Разкритието ми беше 6 см и той започна да ми прави изкуствено разкритие, което беше нещо ужасно, за да станело по-бързо. В резултат на това "човъркане", по точно разкъсване, паднаха тоновете на бебето и той реши да ме среже. Питах го защо, а отговора беше, че се е отлепила плацентата. За съжаление, тогава бях толкова изплашена, скована от болка и неинформирана, че каквото и да ми бяха казали щях да повярвам. Впоследствие научих, че при отлепяне на плацентата изтича много кръв, а при мен нямаше и грам. Станах и си ходих сама до операционната и ми нямаше абсолютно нищо. Намазаха ме с нещо, от което кожата на корема ми се лющи в продължение на един месец, сложиха ми катетър преди упойката, а това определно не е от приятните процедури. На всичко отгоре половин час не можаха да намерят анестезиолога и през това време нямах включен апарат за измерване на тоновете, така че за мен си е истински късмет, че детето е здраво и живо.
Както и да е... Срязаха ме... Никак не ми се иска да си спомням този най-кошмарен момент в живота ми. Като излязох от упойка, бях още на операционната маса, доктора вече го нямаше, а някаква жена ме шиеше. Опитах се да кажа, че ме боли, но имах тръба в устата, опитах да махна с ръка, но бях вързана. И така изтърпях си зашиването без упойка... После-реанимация, който разправя че му е било лесно - няма да му повярвам! Не знаех на кой свят съм, дали е ден или нощ, треперех постоянно, умирах от жажда... Едва на следващия ден по обяд някой се сети да ми вдигне чаршафа и видя, че катетъра ми е изваден и лежа в локва с урина и кръв. За раздвижването не ми се говори изобщо. Само ще спомена, че ми направиха пак клизма, помогнаха ми да стана и ме пратиха в тоалетната, където припаднах...
Видях бебето си на третия ден. Имаше яркочервен разрез от скалпел на бузата. Въпреки мазането с какво ли не, белега си е още там, добре че поне не е червен. Все си задавам въпроса, ами ако не беше бузата, ами окото да речем?
Поради ужасните болки не можах да кърмя, просто защото не можех да си държа детето. Не можех и да го вдигам от кошарата, нито да го къпя. Прилошаваше ми постоянно. Силните болки продължиха около месец, но до 8-мия месец, като вдигнех нещо по-тежко ме срязваше корема. След около година отново започнаха силни болки и ми се образуваха някакви втвърдявания по шева. Оказа се, че понеже съм спортувала и съединителната ми тъкан била с повече колаген, затова раната не зараснала бързо и се е втвърдила така. Е сега ми остана само един отвратителен белег. И едно прекрасно детенце естествено.

Изобщо не можех да си помисля за второ раждане, но понеже знам, че мъжа ми иска 2 деца, още на контролния преглед след раждането питах лекарката може ли да се ражда нормално след секцио и тя ми отговори, че няма проблем стига да минат три години. Изчакахме си въпросните три години и започнахме опити за второ. След година и нещо се получи и от момента, в който разбрах, че съм бременна започнах да проучвам какви са вариантите. За мое най-голямо учудване масово се сблъсквах с мнението, че щом веднъж съм раждала секцио, пак трябва да е със секцио. Фактът, че консултацията ми води същата онази лекарка, дето ми каза, че няма проблем да е нормално, а сега твърди, че не може, много ме озадачи. На всичко отгоре ме нарече самоубийца! Пита ме дали съм луда на тридесет и пет години да раждам нормално за пръв път. В момента тя работи в частна болница и сметнах, че просто това им е оправданието, за да ти вземат повече пари. Това просто ме отказа да раждам там.
Започнах да чета по темата и ми направи впечатление, че само в България битува това мнение. Отчитайки факта колко са корумпирани лекарите и как само гледат да ти вземат парите без да се интересуват от теб и последствията от една напълно ненужна операция, реших че ще опитам да родя нормално, и понеже се сблъсках с негативни реакции от страна на лекари, реших раждането да бъде без предварителна уговорка и в последния момент за да нямат време да ме срежат.
Нямах никакви притеснения, понеже бременността ми протече съвсем нормално, изследванията ми бяха добри, от първото раждане бяха минали 5 години и просто бях сигурна, че всичко ще е наред. Консултирах се и с други лекари, които естествено веднага започваха да ми обясняват, че трябва да е със секцио, но срещайки твърдата ми позиция по въпроса спираха да настояват. Даже в последните дни отидох на консултация при началник отделение на болницата, в която бях решила да раждам, и той самия след като ме прегледа потвърди, че всичко е наред, и щом искам ще опитаме нормално, даже ми издаде някаква бележка в случай, че не е на смяна да я покажа, ако имам проблем с колегите му.
И така...започнаха ми контракциите и седях в къщи около четири часа и чаках да станат на равни интервали. През това време прилагах различните техники на дишане и почти не усещах болките. В интерес на истината понеже твърдо си бях решила да раждам нормално, а от първия път си спомням нечовешките болки се постарах да усвоя колкото може повече нетрадиционни методи на обезболяване. За съжаление, като се започна всичко ми се изпари от главата и ми остана само дишането, но свърши отлична работа.
Контракциите ми така и не станаха равномерни и по едно време реших, че ще ходя в болницата да видим какво е положението. Оказа се, че съм със 6 см. разкритие, което почти не бях усетила. Дежурната лекарка беше малко крива, че я събудих, а като видя, че съм раждала със секцио, направо се вкисна. Вика: "Защо ми идваш чак сега, трябваше да е с планово секцио." Казах и че не искам секцио, а тя - как така решаваш как ще раждаш? Ако беше при мен на консултация, нямаше да го допусна. А аз твърдо - да, ама не бях при вас! В крайна сметка нямаше какво да направи и след като видя, че имам голямо разкритие се успокои и не се наложи да показвам бележката от шефа й. Накара ме да подпиша някаква написана на ръка и с химикал декларация, че аз съм решила да раждам нормално и си нося отговорността. После клизма, пукане на водите и система. Неизвестно защо на всички без изключение слагаха системи с окситоцин. Опитах се да я откажа, но...не ми мина номера. Сложиха ме сложиха да легна, закачиха ми апарата за мерене на тонове и системата. Лекарката идваше да ме гледа отвреме-навреме и като ме видя, че дишам ме поощри, а аз я попитах може ли да ми даде още една възглавница за да се поизправя и да дишам по-добре. А тя направо ме пита искам ли да стана! Само това и чаках... Помогна ми да стана както си бях накичена с разните апарати и системи. Но беше много добре, в тази поза прилагах много по-лесно техниките на дишане и буквално усещах как бебето се смъква надолу със всяка контракция. След около половин час лекарката ме прегледа и каза, че разкритието ми е 9 см и скоро ще усетя напъни. След още няколко контракции наистина ги усетих и ме преместиха в родилна зала. Въобще не бях наясно какво се прави там, но ми обясниха как да напъвам и на четвъртия напън бебето се появи. След втория напън ми направиха епизиотомия, макар че според мен нямаше никаква нужда. Аз пак протестирах, но тя с твърд тон ми заяви че тя е лекаря и тя решава какво трябва. Тук тя просто реши да ми се наложи, а аз нямах много възможности за противопоставяне за съжаление. Дадоха ми бебка да я гушкам докато ме шият, и даже се шегуваха да не я хвърля, докато ме шият. Шиенето май беше най-неприятния момент от всичко, но не беше непоносимо. През това време дойде другата смяна и се събраха към 10 човека, които като разбраха, че съм родила нормално след секцио много ми се радваха и ме поздравяваха. После ме провериха да нямам руптура и след като се увериха, че всичко е наред ме изкараха от родилна.
Не мога да опиша еуфорията, която ме завладя. Чувствах се най-щастливия човек на земята. Беше ми едно леко и приятно, идваше ми да полетя... Най-странното е, че така се бях подготвила психически за нормално раждане и знаех всичко на теория, че се чувствах като актьор от филм. Все едно наблюдавах всичко от страни и се движех по определен сценарий. Даже си имах предварително намислени реплики за различни ситуации. Те и лекарите се шегуваха, че много съм говорела. А болките си бяха реални, но ги чувствах някак си отдалеч, все едно всичко това не се случва на мен. Просто ми беше толкова интересно и приятно, че като ме изнесоха от родилна, съжалявах, че всичко е свършило. Исках още... Беше прекрасно! Наистина не си спомням някога да съм имала толкова интензивно и наситено с положителни емоции преживяване. Просто е несравнимо! Безкрайно съм щастлива, че го изживях пълноценно, а не го проспах като предния път!
Така че, момичета, пробвайте нормално, ако не стане, винаги могат да ви срежат. И не се връзвайте на приказките за тесен таз, големи бебета и оплетени пъпни връви. Гледат да се отърват по-бързо от нас срещу повече пари. Не подценявайте и психическата подготовка за да бъде раждането наистина приятно преживяване.
Бих се радвала, ако повече жени имат щастието да изпитат тази несравнима и неописуема емоция. Мисля, че всяка майка го заслужава!

13. РАЗКАЗЪТ НА ЕДНА МНОГОДЕТНА МАЙКА

Моята дъщеря Соня е родена в Русия чрез цезарово сечение поради седалищно предлежание на плода.
Дойдох в Израел в 8-ия месец на втората ми бременност. Аз исках да родя естествено, но лекарите бяха тези, които настояваха да е така. Опитваха се да определят размерите на плода, това беше много важно. В едната болница лекарката определи, че теглото е 4.200 и каза, че се налага секцио, но в другата болница лекарите бяха убедени, че бебето е по-малко от 4 килограма - със сигурност естествено раждане. Тогава изобщо не говорих на иврит, доверих се на лекарите и разчитах изцяло на тях.
Час и половина след изтичането на водите отидох в болница със силни контракции. От всичките ми раждания това беше най-тежкото, защото се брои за първо раждане. Ванечка имаше много голяма глава, много дълго, около 30 минути той не можеше да се роди, накрая го извадиха с вакуум екстрактор. Това не е свързано с предишното цезарово сечение, а с размера на главата и тесните родови пътища.
След като го измериха - 4,550 кг, лекарите провериха дали няма руптура на матката - това се прави под пълна упойка. Оказа се, че няма. Бяха минали 3.5 години след секциото.
Всичките си останали деца - засега още две момчета - родих естествено. Никой не е повдигал въпроса за цезарово сечение - щом предлежанието на плода е нормално, раждайте сами. Теглото на Шушик беше 4.500, на Левушка - 4.650. Радвам се, че ги родих естествено, въпреки че, доколкото знам, в Израел правят до 5 цезарови сечения. Знам само, че не се допуска естествено раждане, ако е имало две поредни цезарови сечения.
В момента очаквам петото си дете, което също се надявам да родя по естествен път.

Днес цял ден чаках с нетърпение! Изчетох ги!!!