За анонимността, даряването и борбата..

  • 3 519
  • 61
  •   1
Отговори
  • Мнения: 639
Здравейте!

Има ли сред вас такива които не се притесняват да излязат от анонимност? Да разкажат болката си, дори и под псевдоним, или да застанат пред камера?
А бихте ли дарили част от своите получени при стимулация яйцеклетки? Доброволно и безвъзмездно да помогнете на семейство да сбъдне мечтата си?
Как да се преборим с предразсъдъците? Как да покажем наистина колко голям е проблема? Как да покажем на хората, че проблемът не е "срамна болест", а истинска, дълбока болка...?

# 1
  • Стара Загора
  • Мнения: 7 351
nani_ обичам те  Heart Eyes

# 2
  • Мнения: 461
Никога не съм правила тайна от проблема. Всички около мен знаят, че имаме проблем и че опитваме това или онова за да го решим. Бих застанала пред камера и без псевдоним. За съжаление живея в Германия и ще има трудности, ако питането ти не е принципно.
Аз лично никога не съм смятала стерилитета за срамна болест и тъй като открито говоря за това, не съм имала и случаи на подмятания или подпитвания. На конкретен въпрос, защо нямаме деца във всичките му варианти, отговарям с истината. И през ум не ми е минавало да се притеснявам.
Въпроса дали бих дарила част от моите оплодени яйцеклетки е вече по-труден. Ако обстоятелствата позволяваха бих. Но:
1) бих ги замразила за евентуални мои по-късни опити.
2) тъй като никой доброволно и безвъзмездно не ми поема разходите по инвитро процедурите, не мисля че бих могла да бъда толкова великодушна. Бих ги продала, за да си финансирам следващ опит, ако се наложи. Ако забременея и родя и имам замразени яйцеклетки, за които съм сигурна, че няма да ми трябват, бих ги подарила. Но ми се струва, че не бих искала да познавам хората.

# 3
  • Мнения: 4 324
Вече нямам проблем с анонимноста, имах, но вече не ......... И аз като nat смятам че стерилитетът не е срамна болест, но за съжаление не е това мнението на обществото ..... Sad Никой не ме пита какво чакаме още или защо нямаме деца ...... Мисля вече на всички е ясно и без да задават въпроси. Историята си бих я разказала, но няма много за разказване ...... Виж болка и мъка има в изобилие. За пред камера, не ставам Wink много се шашкам Wink Пробвах, наистина не ставам.

За яйцеклетки, мисля че бих дарила, но това е много много лично и мисля, че ако ще го правя, ще е на близък човек или поне на някого когото познавам. Но пък това си е нож с две остриета .... Принципно бих дарила, да!

Как да се борим с предразстдтците - не знам .... Може би трябва много говорене и истината, а не да си заряваме главите в пясъците като щрауси. Трябва да се говори, май това е единственият начин! Повечето момичета успели от първият път, не разбират и няма как да усетят колко е голяма болката ни. Много майки които познавам най -редовно употребяват фразата „ти ще видиш, като имаш свои ....” и т.н. Ама аз искам да видя искам и аз да не спя по цяла нощ .... Sad Трудно е човек да изпита чуждата болка.....

# 4
  • Мнения: 639
Именно Верити! Трябва да се говори, а не да се крие! Всички казват "не се притеснявам, не се страхувам", но когато трябва да покажем, че този проблем съществува и да изискваме от институциите се оказва, че проблем няма. Защото не е официално демонстриран. Е как тогава да изискваме помощ и подкрепа?
За даряването - изискване е донора и реципиента да не се познават, за да се случи даряването е нужно донор и реципиент да са синхронизирани. Замразяването на яйцеклетки за следващ опит е хубаво решение - качеството им след размразяване обаче е несигурно..Факт е, че има много млади момичета, които по една или друга причина разчитат само на това и помощ могат да получат не от спонсори, държавна помощ или каквато и да е институция, а от други момичета. Ако нямате намерение да замразявате какво би се случило с  останалите яйцеклетки? Ще бъдат оплодени, пресяти и не всички ембриони ще бъдат ползвани. Замразяване или в боклука...Ами ако реципиентката забременее, а дарителката не..? Доколко очакващите помощ са готови те да помогнат? Не е лесна дилемата..
За общественото мнение - не е тайна, че обществото ни все още възприема проблема като нещо любопитно и пикантно. Клюките и обсъждането  допълнително огорчават и нараняват. За да се промени обществената нагласа трябва да се говори, да се показва..Единици са момичетата готови на това...
Един ужасен кръг на тайна, болка и надежда...
Като цяло същността на питането е до колко сте готови да помогнете на някой друг, въпреки собствената си болка? Защото всяка една стъпчица е част от пътя към сбъдване на нечии мечти!

# 5
  • Мнения: 1 950
Нямам проблем с анонимността, нито с камерите, нито с това да разказвам историята ни. Никога не съм и имала, хората около нас знаят и не се притеснявам да говоря. Напротив, точно защото знам, как много двойки се измъчват с този проблем, как не смеят да споделят и губят ценни години в тази борба, искам да им дам кураж. Вече няколко семейства около мен, близки и не толкова близки, потърсиха специализирана помощ в клиника по репродуктивна медицина, само защото им споделях нашата история и им давах кураж, споделяйки също успешните истории от нашия форум.
Знам какъв късмет искарах самата аз, попадайки в този форум. Вместо да чакам години наред и тогава да потърся адекватна помощ, аз я потърсих още на 8 месец. Точно защото искам да спестя годините болка на много семейства, разказвам за нашия случай, въпреки, че още не сме успели, за което вярвам и се надявам, че ще стане Praynig
Лошото е обаче, че общественото мнение трудно може да бъде променено. Такава ни е народопсихологията. Колкото и да разказваме историите си, колкото и да обясняваме, че стерилитета не е "срамна болест", колкото и да разплакваме аудиторията с мъката и тъгата, които носим в сърцата си, ние за обикновения човек си оставаме или "ялови", или Господ ни е наказал за нещо си, а също сме и озлобени от годините борба Wink. Всеки е чувал по нещо подобно зад гърба си. Така мислят хората, много ми се иска да се опитаме да променим това мислене, но то е трупано, трупано години, векове. То е като шкембето и чесъна, като ракията и шопската салата Wink.
Колкото до донорството на яйциклетки, с най-голямо удоволствие бих дарила, ако можех разбира се. Но за съжаление първо правя малко яйциклетки при стимулация, второ май хич ги няма като качество Sad

Един ужасен кръг на тайна, болка и надежда...

Мда, точно този израз използвах миналата седмица сред няколко момичета от форума, с които си говорихме по този въпрос. Нани, все едно си ни прочела мислите Laughing Един омагьосан кръг, това се получава.

Последна редакция: пн, 15 окт 2007, 10:18 от zvetun4o

# 6
  • София, Борово
  • Мнения: 1 773
аз лично никога не съм се притеснявала да говоря за проблема си.
Факт е, че хората, които не са пряко засегнатри не могат да разберат сериозността му.
За повечето това по-скоро е някаква прищявка и дават до болка познатият съвет "успокой се и ще стане".
За даряването на яйцеклетки - да, бих дарила!

# 7
  • Мнения: 712
Мисля, че Диана е права. Малко хора са наясно, че това е диагноза, болест, също като диабета и хипертонията. Че тя влошава качеството на живот, инвалидизира те в някаква степен, чувстваш се непъноценен... Но не е дамга, печат, присъда. Когато слушам съвета "Успокойте се, почакайте, млади сте още" ми и де да крещя! Сякаш ако не мислиш, няма да си белязан, а ако говориш за това си част от бездетните и няма изход.
Не се срамувам от проблема ни, срамувам се от реакцията на голяма част от хората около нас.
Бих излязла пред всички с лицето си, с името си, но тъй като това е проблем на нашето семейство, трябва да го обсъдя с мъжа ми. При нас факторът е мъжки, за това от самото начало съм се чувствала леко неудобно да говоря по въпроса. Все пак, това засяга основно него и решението трябва да е негово. Но много от приятелите ни знаят, семействата ни знаят, мисля, че той не крие проблема си, макар и да не го афишира без нужда. Мисля, че е много важно да се говори за стерилитета, да се знае. Няколкото поредни репортажа по различни телевизии тези дни ни подействаха добре - аз имам форума, но той няма своя група и затова е важно да знае, че не е сам, не е само той...
Трудно е... Трудно е да преминеш през това, но алтернатовата е да се откажеш. Едва ли някой би я приел.

Не съм сигурна дали бих дарила яйцеклетки. Или по-скоро не съм сигурна дали бих дарила оплодена яйцеклетка - все пак, това е вече наше дете, на нас двамата... Как да го дам  Sad?

# 8
  • Мнения: 1 950
Рокси, става въпрос за яйцеклетка, не за оплодена такава. Hug

# 9
  • Мнения: 3 453
Всички наши близки и познати са запознати с проблемите ни. В началото ми беше неудобно да разговарям за това. В един момент си дадох сметка, че от всички нас зависи промяната на общественото мислене и нагласа. Започнах открито да говоря за стерилитета. Правя го винаги с усмивка. Да, срещам съжалителни погледи, но те бързо отминават. За сега успявам да убедя обкръжението си, че стерилитетът не е присъда, не е наказание или нещо, от което се срамуваме.
Проблемът се корени в незнанието. Хората не са запознати, неизвестността и липсата на каквато и да било представа за заболяванията в тази област, ги плаши.
Повечето хора не реагират адекватно, защото са объркани и не знаят какво точно да кажат. Тогава идват репликите - "Успокойте се, ще стане, когато не очаквате", "отидете някъде на почивка", "не го мисли и ще стане".......Сякаш има пряка зависимост между спокойствието и показателите на спермограмата!  Tired До това води незнанието. Затова трябва да се говори! Аз започнах от обкръжението си. Ако всяка една от нас го направи, все ще е нещо! Peace
Съпругът ми също не крие проблема, въпреки, че никак не му е лесно да говори за това.
Сблъсквала съм се и с хорската злоба - "ето на, те си имат всичко, но най-важното нямат". Опитвам се да не обръщам внимание, но понякога не се получава.
И аз като Верити, съм чувала приказки - "ти ще видиш като си имаш свое..." или " ти ще видиш, колко е трудно да си бременна...".  Какво да видя и какво да разбера! Сигурно е трудно да си бременна, да си майка може би е още по-трудно, но нима на нас ни е лесно! Сякаш повечето операции и манипулации, на които се подлагаме, са като разходка в парка! Confused Сякаш някой ще ни върне разбитите нерви и безсънните нощи!
Или - "ще видиш, колко разходи има по едно дете" - сякаш ние не правим разходи - по клиники, за прегледи и манипулации! Confused
Не, ние си живеем охолно и се наслаждаваме на свободата си, свобода, която не сме искали!
Какво не бих дала да будувам цяла нощ, заради дете, да сменям памперси, да целувам мокри от плач очички!
За голяма част от обкръжението ми, аз съм едва ли не маниачка, отделям твърде много време и енергия на този проблем. Незнайно защо, хората си мислят, че ако поставя проблема в периферията на живота си, то той ще се реши от само себе си! Confused

За яйцеклетка - да, бих дарила, стига да е анонимно.

# 10
  • Мнения: 712
Цветунчо, аз съм голяма бяла птица на моменти...  doh признавам си, че не съм наясно с момента с донорството  Blush Кой какво дарява, как и на кого... Извинявам се за тъпото изказване по-горе  Embarassed

# 11
  • Стара Загора
  • Мнения: 7 351
А стерилитета болест ли е? Rolling Eyes За мен и мъжа ми не е болест...просто състояние. Никога не съм го възприемала като болен...нито той себе си е възприемал така.
Да даря яйцеклетка - незнам...мисля, че не. Много е лично за мен.

# 12
  • Мнения: 1 143
Една приятелка ми каза: Ама какви са тези изследвания, какво е това чудо с тия клиники? Много се грижиш за “кожата си”! Казах й какви са. Казах й и за всички перипетии и процедури, през които сме минали. Казах й за причините, поради които не става. Не споменах нищо за болката. Мислех, че ме разбира – първото й детенце почина малко след като беше родено, а с второто, което е на 2 годинки вече, проблемите продължават и до сега. И какво ми отговори? – Яжте много червени чушки, там има витамин С, много помага. Повтори ми го поне десетина пъти. Въпреки това, което се опитах да й обясня. И накрая за капак ме попита – “И като не стане, какво? Трагедия ли е ?” Отговорих й, че е забавно, както и всичко онова, през което минаваме. Затова не обичам да говоря. След като собствената ми сестра, когато се чудеше дали да прави аборт или не, ми каза, че вместо да гледам котка, да взема да й отгледам детето, и без това си нямам друга работа.....  Още ме боли. Не говоря, не защото ме е срам, а защото все още не съм се научила да показвам болката си. Може би всички ние, или поне по-голямата част от хората, трябва да се учим да говорим – да показваме болката си и да разбираме чуждата, да "съчувстваме", без да нараняваме. Тогава може би ще се научим и по-лесно да прощаваме или да приемаме, когато някой волно или неволно бръкне с пръст в раната.

За яйцеклетките – да, бих дарила. Мислила съм вече за това. Но възрастта ми не го позволява.

За осиновяването, макар че това се дискутира в друга тема. Бях още дете, когато си представях, че осиновявам не едно, а много деца. Питам се дали това е било под въздействието на някой филм, или съществото вътре в мен е знаело какво ме очаква?  Или просто усещането да бъдеш майка е по-силно от всичко и не зависи нито от възраст, нито от гени? А дали пък това ми желание не е причината за днешните ни проблеми? На тези въпроси също бих искала да си отговоря. Може би там някъде е написано, само че аз не мога да го прочета.

Последна редакция: пн, 15 окт 2007, 20:33 от shoshkata

# 13
# 14
  • Мнения: 1 441
Днес ми е крив ден...  Confused В такъв ден ми се "развихря перото" и ми е лесно да си излея мислите.
Споделих си мнението в темата на Киа за репортажите по телевизията и защо не сме активни в тези изяви. Темата ми е много близка и много съм мислила по нея.... Ще копирам и тук това, което написах там - малко по-различен поглед... Все пак има и друга страна.  Rolling Eyes

"Момичета, много силно ви подкрепям и ви се възхищавам за смелостта да направите това, което правите. 
Аз също съм една от потърпевшите - наложи се д-р Попов да ми подправи диагнозата, за да имам право на инжекции (защото видите ли преди 13 години съм забременяла и това за касата не е стерилитет!!!), после си купувах Диферелин, защото чаках 4 месеца за полагащия ми се, а сега се налага него да го продавам.
Но пиша не толкова, за да разкажа това, а за споделя защо аз не съм толкова активна в тези инициативи. Подозирам, че за доста момичета, причините може би са сходни. Нека само не ви звучи като оправдание. Публичността е това, което ме плаши. Плаши ме това, че трябва да застана и да кажа пред всички, че имам проблем - пред всички, които ме познават в другия ми живот - роднини, колеги, приятели от компании, тези, за които съм безгрижна и щастлива. Не говоря за срам, не ме разбирайте погрешно, говоря за страх. Страх, че всички ще започнат да гледат на мен като на нещо счупено, което трябва да се поправи, като на обект, който трябва да бъде съжаляван, който трябва да бъде разпитван час по час как е и има ли някакви хубави новини и т.н.
И, разбира се, никак не е маловажен проблема с работата. За съжаление в кариеристичния свят, в който работя, да обявиш, че искаш дете, искаш го сега и дето се казва може да стане всеки момент (дай боже) не е точно най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за професионалното си развитие. Това моментално ще те изхвърли от всички дългосрочни и добре платени проекти, от всички планове за бъдещо повишение (особено ако става въпрос за някаква управленска позиция), от планирани повишения на заплатата и очаквани бонуси. Да не говорим, че ако заявиш публично, че имаш проблеми, за работодаделят ти това означава евентуална проблемна бременност, означава болничен, означава излизане в майчинство по-рано от предвиденото. И ако бременността се случи тогава когато я искаме, ще си кажем "Майната им! Да си мислят и правят каквото си искат, аз съм бременна!". Но не става така. Чакаме, чакаме дълго. Аз например чакам от 3 години и междувременно в работата не трябва да показвам, че най-много от всичко искам да спра да работя. И докато чакам не мога да си позволя в работата да ме забравят когато планират бюджета за отдела, когато резпределят новите проекти и след това възнагражденията от тях. Работата и доброто отношение ми е нужна - най-малкото за да мога да си платя безумно скъпите прегледи, манипулации и лечение. И най-лошото е, че не знам колко дълго ще ми е нужна, защото не знам още колко ще чакам...

Не знам, защо го написах всичко това - явно съм имала нужда да го изкажа.   
Сигурна съм че не всички мислят като мен и много от вас ще ме разпънат на кръст заради страха и за това, че заради такива като мен е трудно и с отношението на касата, и на околните, и на обществото като цяло. Сигурно ще са прави, но аз не съм толкова смела, колкото вас.
Възхищавам ви се искрено и ви подкрепям духом във всичко, което правите.   
Но хората сме различни и аз просто не мога да бъда такава. "

Общи условия

Активация на акаунт