На 28 години съм, съпругът ми на 31.
Заедно сме от седем години, женени - от 1.
Имаме детенце на 9 месеца.
Щастливи сме, е имали сме и проблеми, но кое семейство няма?!
Снощи му споделих, че съм чела тук, във форума на осиновени и осиновители темиките за всички вас, страхотни, смели и истински майки на осиновени дечица и коментирах проблемите на тези семейства.
И изведнъж той каза: да спрем темата, а кръвта се изтегли от лицето му.
Оказа се, че той самият е осиновен.
Гръм ме удари, от толкова много години сме заедно, толкова неща знаем един за друг, а това чувах за първи път.
На въпроса ми защо не е споделил по-рано отговорът беше, че не смятал, че е нещо важно, понеже той има едни родители (които вече не са между живите) и те са тези, които са го отгледали.
Това с нищо не променя любовта ми към него (освен,че може би става по силна), но все пак смятам, че е нещо важно от миналото му и това, че не е споделил много ме натъжи. Казва, че не искал никой да го съжалява, но въпреки това аз от снощи насам съм много натъжена, нещо отвътре се къса в мен, обвинявам се за много свои постъпки към него, толкова пъти сме коментирали осиновители и наши познати осиновени, боже , как ли го е боляло......
Сега се чувствам неловко, незнам как да се държа, опитвам се да е както преди, но нещо в мен се разкъсва всеки път щом го погледна.
Помогнете ми : какво е полезно в този случай да се прави и казва, той не познава тези които са го създали , твърди, че не иска да ги познава, както и че не помни колко голям е бил, а и спомени от дома няма.
Чувствам, че имам нужда да му дава повече любов, но дали и той има нужда от това.
Той е много затворен и суров човек (сега ми се изясняват част от причините) и не желае да коментира минали неща.
Благодаря ви!