МАЛШАНС – възможно ли е с една-единствена дума да се обясни края на един живот, който още не е започнал ?! Идва внезапно, без предупреждение, цапардосва те право в лицето и не те оставя да си поемеш дъх, да осъзнеш какво става, хваща те неподготвен....... Но това е нелепо – кой родител е ”подготвен” да загуби детето си ?!?!?!!
Дълго преживявах това, което в момента пиша. Изпитвам нужда да го споделя. Вероятно ще разстроя доста хора, ще бръкна дълбоко в раната, но искрено се надявам, че тази моя изповед ще помогне на други родители, преживели загуба, да не се страхуват от това, което преживяват и да си дадат обяснения за много чувства, емоции, реакции, мисли.
Моята история започна с една желана първа бременност, без видими усложнения и проблеми и завърши с бездушно-безпристрастно наречения в медицината „късен спонтанен аборт” в 20 гестационна седмица. Мамите, които са го преживели, знаят, но за непросветените да кажа - това представлява истинско раждане, при което майката изживява ужаса и мъката да роди детето си с пълното съзнание, че то няма никакви шансове да живее. Животът приключа тогава, когато в действителност трябва да започне.... За мен лично това беше първият момент в живота ми, в който съм се чувствала истински безпомощна да променя каквото и да било. Целият ти свят започва главоломно да се разпада, попадаш в някакво безвремие, блуждаеш някъде между болката и отчаянието и се питаш това наистина ли се случва, а съзнанието ти инстинктивно отказва да приеме, че кошмарът е истина.
За лекарите всичко приключва когато са „спасили” майката, абразиото е направено без усложнения и инфекцията е овладяна. Надеждите, радостите, целият свят, който си носил в утробата са „плод”, „ембрион” с летален край.... За мамите, загубили рожбата си, това е началото на един дълъг и уви, труден път, който трябва да извървят. За това иде реч в моето писание.....
ЗА БОЛКАТА. В началото е само тя, всъщност цялата си болка. Тя се е настанила навсякъде, заела е всяко кътче на плачещото ти сърце. Обикновените хора казват „времето лекува”. Ние, „необикновените” вече човеци, знаем, че ТЯ никога повече няма да си отиде. Просто с времето ние свикваме да живеем с нея, почти успяваме да се споразумеем с болката по нашето дете – отделяме й съкровено място в сърцето си, а тя отстъпва пространство, за да може там отново да влезе обичта, която ни е толкова необходима, за да продължим..... Освен това вече знам със сигурност – по-страшна от физическата е душевната болка.
ЗА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Какво пропуснах? Направих ли всичко възможно, за да не се стигне дотук? Непрестанно си задаваш въпроси и търсиш отговори, които в повечето случаи не съществуват. Уж правих всичко, което предписваха лекарите, което препоръчват дебелите книги за щастливи бременни и отглеждането на още по-щастливи деца, държах се така, както се очаква от отговорна бъдеща мама: спазвах здравословен режим, ходех редовно на прегледи, напривих всички необходими изследвания, редовно си вземах витамините и фолиевата киселина. Дори през живота си никога не съм пушила!!!! А ЗАЩО тогава се случи? Поисках да видя бебо, но само отдалеч, а трябваше да си взема истински сбогом.... На този и по-късен етап от бременността, когато ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ, една майка трябва да има възможност да се сбогува с детето си. Иначе ще се измъчва и съжалява цял живот.
ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!! Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.
ЗА СТРАХА. Неусетно се промъква, ей така между другото. Но поставя бариери пред всяко ново начинание, дори само при мисълта да започнеш нещо. Сковава те в най-важния момент когато трябва да вземеш решение, да направиш първата стъпка по пътя по-нататък. Няма ли да се случи отново? Ще намеря ли сили да продължа, за да дам шанс на друго бъдещо дете, на човека до мен, на себе си? Ще мога ли да се справя? А ако не успея? Тези въпроси все още ме измъчват, но знам, че няма да получа отговор докато не продължа напред. И също така знам, че този страх ще ме съпътства и в бъдеще, но че ще се науча да го контролирам. В противен случай той ще вземе контрол над мен.
ЗА СУЕВЕРИЕТО. Малко преди ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ една приятелка ми беше казала, че трябва вече да си сложа червен конец на китката против уроки. Имало лоши хора с лоши очи.... Така и нямах възможност да го направя, а трябваше веднага да я послушам – толкова ли беше трудно да сложа една червена връвчица със синьо мънисто?! Може би тогава нещата щяха да са други.... А дали не изкупувам стари грехове от предишни животи? Или над мен тегне някакво родово проклятие? Опитвам се да върна живота си назад и да видя, дали не съм навредила на някого и сега това лошо дело да ми се връща като бумеранг. Напоследък сънувах странни сънищи, на които не отдадох необходимото значение. И търде често срещах мъртви птици и животни, вървейки по улиците. Това някакво предзнаменование ли е било? Рационален човек съм, но в състоянието на духа, в който се намирам, тези мисли почти естествено изплуват в съзнанието ми.
ЗА СЪСТРАДАНИЕТО. Това е нещо твърде индивдуално и приема особени форми. Странно, но си мислех, че в такъв момент ще получа най-голямо разбиране и съчувствие от жени, които вече са майки и разбира се от най-близкото ми женско обкръжение. Наистина получих цялата любов и състрадание от най-близите си и от много мами, които имат различни житейски съдби. Но трябва да призная, че най-голямото ми разочарование в това отношение дойде пак от майки, от щастливи майки, за съжаление част от тях също близки (или поне аз ги смятах за такива) – демонстрация на всякаква липса на такт и разбиране за ситуацията и състоянието, в което се намирам. И също така получих невероятно човешко разбиране от жени, които още не са изпитали майчинството, а също и от мъже. Няма правила и стандарти за човещината – човек или я носи в себе си, или само формално се числи към висшите същества, за каквито минаваме ние хората.
ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА. На другите. И моята собствена. Този обрат в съдбата ми даде ясна и по-различна представа за хората, с които се бях заобиколила. И ми наложи да направя ревизия на някои „приятелства”, познанаства, на представите за взаимоотношенията, които имах до момента. Когато се сблъскат с някаква драма на друг човек, много хора не знаят как точно да реагират или реагират неадектватно. „Ти си млада, ще имаш други деца” – по-нелепа реплика през живота си не съм чувала!!! Опитвах се да ги оправдавам за странните им реакции и липсата на разбиране, дори да търся вина в моето поведение, в изострена ми чувстителност и повишена емоционалност. Подтисках всичко, което се надигаше в мен, правех се на силна, само и само да не засегна някого, да не го поставям в неудобно положение. И се отпусках само пред определени най-близки хора. Но стига! Една жена, която е загубила детето си, има право да даде израз на болката си, на чувствата и емоциите си. Какво от това, че често плаче, лесно избухва или се затваря в себе си! Тази жена има право да прояви егоизъм. Пък другите трябва да проявят толерантност. Особено семейството и приятелите. Нали това е смисълът на тези връзки – не само в добри, но и в лоши моменти.
ЗА ПОЗНАНИЕТО. Винаги съм предпочитала знанието пред невежеството. И реплики като „малшанс” или „Бог така е решил”, защото Той прибирал при себе най-добрите и поставя на изпитания тези, които обича, ме влудяват. Освен това мисля, че в добрите дела на този свят Бог може и да има някакво участие, но зад всичко лошо, се крие мисъл и ръка човешка и Господ няма нищо общо с това. Не искам да коментирам нашите лекари и силно разклатеното ми доверие в българската медицина. За „епикризата” да не говорим – слагам я в кавички, защото това, което получих от Майчин дом, с много голямо въображение може да се нарече редовен медицински документ. Достоен е за публикация в пресата и в учебните пособия за това как НЕ трябва да изглежда такъв документ. Изчетох един куп литература, изрових всякакви информации в нета, знам вече толкова много за спонтанните аборти и преждевременните раждания, че определено ядосвам някои лекари с въпросите си - затруднявам ги и им създавам излишно работа. А никой досега не е посочил конкретна причина за това, което се случи. И това, че вероятността да се повтори отново е много малка, не ме удовлетворява. И трябва ли да загубя още деца, докато вляза в техните стандарти, за да ми обърнат достатъчно внимание и да подходят отговорно и професионално?! Някъде четох, че преждевременното раждане е механизъм на природата да защити майката. От какво е трябвало да бъда предпазена? Странно, но познанието не ми носи покой. Приятелката ми дава обяснение: „Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.
ЗА КУРАЖА да продължа и да намеря отново смисъла в това, че „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН”, въпреки всичко. Наскоро, ровейки се в нета, попаднах на една мисъл: „Надеждата не е убеждението, че нещо ще завърши добре, а увереността, че нещо има смисъл, независимо как ще завърши”. Не знам как ще завърши, но няма да се предам, а моят малък АНГЕЛ, който нося в сърцето си, ще ми вдъхва кураж.
Дълго преживявах това, което в момента пиша. Изпитвам нужда да го споделя. Вероятно ще разстроя доста хора, ще бръкна дълбоко в раната, но искрено се надявам, че тази моя изповед ще помогне на други родители, преживели загуба, да не се страхуват от това, което преживяват и да си дадат обяснения за много чувства, емоции, реакции, мисли.
Моята история започна с една желана първа бременност, без видими усложнения и проблеми и завърши с бездушно-безпристрастно наречения в медицината „късен спонтанен аборт” в 20 гестационна седмица. Мамите, които са го преживели, знаят, но за непросветените да кажа - това представлява истинско раждане, при което майката изживява ужаса и мъката да роди детето си с пълното съзнание, че то няма никакви шансове да живее. Животът приключа тогава, когато в действителност трябва да започне.... За мен лично това беше първият момент в живота ми, в който съм се чувствала истински безпомощна да променя каквото и да било. Целият ти свят започва главоломно да се разпада, попадаш в някакво безвремие, блуждаеш някъде между болката и отчаянието и се питаш това наистина ли се случва, а съзнанието ти инстинктивно отказва да приеме, че кошмарът е истина.
За лекарите всичко приключва когато са „спасили” майката, абразиото е направено без усложнения и инфекцията е овладяна. Надеждите, радостите, целият свят, който си носил в утробата са „плод”, „ембрион” с летален край.... За мамите, загубили рожбата си, това е началото на един дълъг и уви, труден път, който трябва да извървят. За това иде реч в моето писание.....
ЗА БОЛКАТА. В началото е само тя, всъщност цялата си болка. Тя се е настанила навсякъде, заела е всяко кътче на плачещото ти сърце. Обикновените хора казват „времето лекува”. Ние, „необикновените” вече човеци, знаем, че ТЯ никога повече няма да си отиде. Просто с времето ние свикваме да живеем с нея, почти успяваме да се споразумеем с болката по нашето дете – отделяме й съкровено място в сърцето си, а тя отстъпва пространство, за да може там отново да влезе обичта, която ни е толкова необходима, за да продължим..... Освен това вече знам със сигурност – по-страшна от физическата е душевната болка.
ЗА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Какво пропуснах? Направих ли всичко възможно, за да не се стигне дотук? Непрестанно си задаваш въпроси и търсиш отговори, които в повечето случаи не съществуват. Уж правих всичко, което предписваха лекарите, което препоръчват дебелите книги за щастливи бременни и отглеждането на още по-щастливи деца, държах се така, както се очаква от отговорна бъдеща мама: спазвах здравословен режим, ходех редовно на прегледи, напривих всички необходими изследвания, редовно си вземах витамините и фолиевата киселина. Дори през живота си никога не съм пушила!!!! А ЗАЩО тогава се случи? Поисках да видя бебо, но само отдалеч, а трябваше да си взема истински сбогом.... На този и по-късен етап от бременността, когато ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ, една майка трябва да има възможност да се сбогува с детето си. Иначе ще се измъчва и съжалява цял живот.
ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!! Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.
ЗА СТРАХА. Неусетно се промъква, ей така между другото. Но поставя бариери пред всяко ново начинание, дори само при мисълта да започнеш нещо. Сковава те в най-важния момент когато трябва да вземеш решение, да направиш първата стъпка по пътя по-нататък. Няма ли да се случи отново? Ще намеря ли сили да продължа, за да дам шанс на друго бъдещо дете, на човека до мен, на себе си? Ще мога ли да се справя? А ако не успея? Тези въпроси все още ме измъчват, но знам, че няма да получа отговор докато не продължа напред. И също така знам, че този страх ще ме съпътства и в бъдеще, но че ще се науча да го контролирам. В противен случай той ще вземе контрол над мен.
ЗА СУЕВЕРИЕТО. Малко преди ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ една приятелка ми беше казала, че трябва вече да си сложа червен конец на китката против уроки. Имало лоши хора с лоши очи.... Така и нямах възможност да го направя, а трябваше веднага да я послушам – толкова ли беше трудно да сложа една червена връвчица със синьо мънисто?! Може би тогава нещата щяха да са други.... А дали не изкупувам стари грехове от предишни животи? Или над мен тегне някакво родово проклятие? Опитвам се да върна живота си назад и да видя, дали не съм навредила на някого и сега това лошо дело да ми се връща като бумеранг. Напоследък сънувах странни сънищи, на които не отдадох необходимото значение. И търде често срещах мъртви птици и животни, вървейки по улиците. Това някакво предзнаменование ли е било? Рационален човек съм, но в състоянието на духа, в който се намирам, тези мисли почти естествено изплуват в съзнанието ми.
ЗА СЪСТРАДАНИЕТО. Това е нещо твърде индивдуално и приема особени форми. Странно, но си мислех, че в такъв момент ще получа най-голямо разбиране и съчувствие от жени, които вече са майки и разбира се от най-близкото ми женско обкръжение. Наистина получих цялата любов и състрадание от най-близите си и от много мами, които имат различни житейски съдби. Но трябва да призная, че най-голямото ми разочарование в това отношение дойде пак от майки, от щастливи майки, за съжаление част от тях също близки (или поне аз ги смятах за такива) – демонстрация на всякаква липса на такт и разбиране за ситуацията и състоянието, в което се намирам. И също така получих невероятно човешко разбиране от жени, които още не са изпитали майчинството, а също и от мъже. Няма правила и стандарти за човещината – човек или я носи в себе си, или само формално се числи към висшите същества, за каквито минаваме ние хората.
ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА. На другите. И моята собствена. Този обрат в съдбата ми даде ясна и по-различна представа за хората, с които се бях заобиколила. И ми наложи да направя ревизия на някои „приятелства”, познанаства, на представите за взаимоотношенията, които имах до момента. Когато се сблъскат с някаква драма на друг човек, много хора не знаят как точно да реагират или реагират неадектватно. „Ти си млада, ще имаш други деца” – по-нелепа реплика през живота си не съм чувала!!! Опитвах се да ги оправдавам за странните им реакции и липсата на разбиране, дори да търся вина в моето поведение, в изострена ми чувстителност и повишена емоционалност. Подтисках всичко, което се надигаше в мен, правех се на силна, само и само да не засегна някого, да не го поставям в неудобно положение. И се отпусках само пред определени най-близки хора. Но стига! Една жена, която е загубила детето си, има право да даде израз на болката си, на чувствата и емоциите си. Какво от това, че често плаче, лесно избухва или се затваря в себе си! Тази жена има право да прояви егоизъм. Пък другите трябва да проявят толерантност. Особено семейството и приятелите. Нали това е смисълът на тези връзки – не само в добри, но и в лоши моменти.
ЗА ПОЗНАНИЕТО. Винаги съм предпочитала знанието пред невежеството. И реплики като „малшанс” или „Бог така е решил”, защото Той прибирал при себе най-добрите и поставя на изпитания тези, които обича, ме влудяват. Освен това мисля, че в добрите дела на този свят Бог може и да има някакво участие, но зад всичко лошо, се крие мисъл и ръка човешка и Господ няма нищо общо с това. Не искам да коментирам нашите лекари и силно разклатеното ми доверие в българската медицина. За „епикризата” да не говорим – слагам я в кавички, защото това, което получих от Майчин дом, с много голямо въображение може да се нарече редовен медицински документ. Достоен е за публикация в пресата и в учебните пособия за това как НЕ трябва да изглежда такъв документ. Изчетох един куп литература, изрових всякакви информации в нета, знам вече толкова много за спонтанните аборти и преждевременните раждания, че определено ядосвам някои лекари с въпросите си - затруднявам ги и им създавам излишно работа. А никой досега не е посочил конкретна причина за това, което се случи. И това, че вероятността да се повтори отново е много малка, не ме удовлетворява. И трябва ли да загубя още деца, докато вляза в техните стандарти, за да ми обърнат достатъчно внимание и да подходят отговорно и професионално?! Някъде четох, че преждевременното раждане е механизъм на природата да защити майката. От какво е трябвало да бъда предпазена? Странно, но познанието не ми носи покой. Приятелката ми дава обяснение: „Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.
ЗА КУРАЖА да продължа и да намеря отново смисъла в това, че „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН”, въпреки всичко. Наскоро, ровейки се в нета, попаднах на една мисъл: „Надеждата не е убеждението, че нещо ще завърши добре, а увереността, че нещо има смисъл, независимо как ще завърши”. Не знам как ще завърши, но няма да се предам, а моят малък АНГЕЛ, който нося в сърцето си, ще ми вдъхва кураж.
...
