С кое ви развълнува най- много .... ?

"..развълнуването най-много" търпи развития и става постоянно и надграждащо. Както казва Мираетта по- горе : "Детето дава жокери!"

Гледаме трите Й най-ранни снимки (от дома, преди моята поява). Три пози- аранжирани с мерак (на едната детето е върху детско колело). Три снимки на самотно дете, с тъжни очи...

Пореден път:

Тя: "Исам покажеш ми пак когато бешох малка!"  Гледаме тези снимки, на която е най-малка (бебешка снимка така и не получих в дома. Казаха, че няма!?)

Тя: "Де мама?";
Аз: "Все още те търся по целия свят!";

Тя: "А аз там плаках, плакаах!...";

Аз: "Защо плачеше?";

Тя: "Шото, шоото беше тъжно ми... шото чаках..., а нямаше майкаТа!"
 МайкаТа, не аз-мама , а МайкаТа като някакъв идеален образ, дълбоко интегриран в душата на всеки!...

Потресаващото за мен,бе, че това беше нейния разказ- никога не съм говорила напр. за това "че е стояла сама и тъжна, докато е чакала мама да дойде".

Не съм си и позволявала и когато говоря за ТАМ да използвам думата "Дом". Исках за нея тя да е символ на сигурност и уют. Заимствах от тук и нарекох институцията: "Къщата за деца".

Отначало имах съпротиви да говоря с детето, за живота му преди да станем семейство... Явно беше, че разговорите (плахо инициирани от мен) му причиняват болка и повишават тревожността му. На следващ етап се оказа КАТЕГОРИЧНО , че те й помагат да се събере - да започне да си подрежда пъзела, сама определяйки с "термини" някои събития от живота й преди:

Преди ден-два:

Тя: "Аз кото (като) бях В ДОМА (!?!?!); в бебешката група де (добра аналогия-сега е в детската група), там имаше много бебета-лоши!"

Аз (уплашена за това определение, защото правя препратка към негативен Ад/з/ -образ) - знаете, че винагии, когато ми се случи "неволна" езикова или правописна грешка я оставям, поради информативността й....

 Та Аз: "Защо казваш, че тези бебета са били лоши?;

Тя: "Шот те всички плачеха... плачеха много /за/ майките!... И мишки имаше много... там в дома!..."

Какъв ли ужас е да си плачещо бебе, околокоето щъкат мишки? И реален образ ли са те или метафора на нещо!?...
 Тук вече почват моите лутания. Но Дъщеря ми ми показа: "Тя ЗНАЕ и ПОМНИ, онова в "което е участвала", както ни убеждаваха порасналите осиновени тук...

На 4 г. Вики ме попита когато аз и тате сме се родили при бебетата ли сме били. "А ние бяхме при бебетата." За интонацията и погледа няма смисъл да обяснявам.

Нов фотоапарат играчка.
Той- Снимам всички, които раждат. Усмихни се, снимам и тебе, защото си раждала.
Аз  -  Не съм раждала. Нали знаеш?
Той- Ами мене си родила?
Аз- Тебе не съм те родила аз. Знаеш го, нали?
Усмихва се, сякаш иска да каже- знам, но само за играта.
Той радостно и възторжено - Мамо, мамо сигурно като се родим / има впредвид преродим/ ще се падне ти да ме родиш.

преди няколко дни.

- Искам братче!Искам братче!Искам братче! Чуваш ли, братче бебенце искам.
- И аз искам, но ще ми е много трудно да гледам две деца сама.
- Аз ще ти помагам, мамо. Аз ще го гледам. Искаш ли, мамо?
- Аз много искам, но трябва да си преценя и силите.
- Искам да ми родиш братче или да го вземем от бялата къща.

При нас тези разговори се случват често. И са спокойни . Засега. Все пак, както казва Теа в другата тема , чакам 8-10 години и знам, че тогава ще го осъзнае напълно. Сега е просто степен на осъзнаване. Във всеки случай не съжалявам, а напротив много се радвам, че му казах отрано. Просто той е такъв тип- обсъжда, споделя, не таи. И си допадаме за това много.

Отваря той темата.
Обеснявам за пореден път за мъжът и жената, които са го създали и не са приели да го гледат, защото така са решили.

- Аз исках по-бързо те да си отидат, защото се изплаших, че те ще ме гледат, а аз исках ти да ме гледаш, а не те.
- Но , как така си ме искал, ти не си ме познавал?
- Как така? Така . И грозното патенце се родило при друга майка, но като не го искали , то избягало и после го намерила добра стопанка и се грижела за него добре . Еми и аз така. 

Порази ме онова ,която стои като скрит смисъл и той не го изказа, дали си го е помислил? Грозното патенце, не го искат. Но и то не ги иска. И избягва. И си намира добра стопанка, която го гледа и го превръща в красив лебед. 
 

Заради тази част, никога не правя аналогия с грозното патенце. По-скоро давам пример с далматинчетата .

Преди две вечери, докато говорихме за малките кученца, че са като бебенца и Ники каза: И аз съм бил бебе, нали?
Аз: Разбира се, всички са бебета първо, а после порастват.
Ники: Дааааа, и съм излезнал от твойто коремче.
Аз: /опитвайки се да говоря с усмивка и като на майтап/  Аааааааааааа  ,  не, не си бил в моето коремче.
Ники: Ами в кое коремче  съм бил?
Аз: Ами , не знам, в някое друго...
Ники: В кое?
Аз: Не знам , в коремчето на някоя жена.
Ники: В на Ина ли? /това е жената от Дома, която им свири на акордеон/
Аз: Ооо, не! Ти после си отишъл там при лелите и Ина да те гледат, докато се намерим.
Ники: Ама вие вече ме намерихте! /въодушевено/
Аз: Да , и вече сме семейство и...........

Всичко това го говорим, докато се смеем и гъделичкаме. От тогава не ме е питал нищо. От време на време иска да му разказвам нашата приказка за Ники, и вече сам я довършва.
Засега не изразява болка, не я показва, но не знам какво му е в главата.

Боли ме , като чета какво се случва при Калина, Корни и др. Предполагам , че и ние няма да останем незасегнати. Само се моля този период да минава по- бързо и по-леко.  Бях се подготвила за такива неща преди да тръгнем към осиновяването, но да го изпиташ не е същото, като да четеш за това. 
Кураж на всички!

Започва да обяснява белите с това, че като се сети за онази жена всичко му става наопаки. От два дни не разрешавам преди сън да говори за нея, за да не му става "тъжно и наопаки", точно преди да заспи и да не идват "лоши кошмари". Говорим за онази жена жена тази вечер и той ясно и настойчиво, за първи път с този изискващ тон "ЗАЩО? Защо тя се е обърнала и си е тръгнала? Както в Робинсън. Защо неговата жена се обърна и си тръгна?".
Моите отговори /дано на никого не се налага да отговаря, но все пак са си някакъв вариант/ Не зная. Тя си е свършила нейната работа и ви е родила, и добре си е свършила работата, защото сте прекрасни. Аз се опитвам да си върша добре моята работа като майка да ви обичам най-много в целия свят, и да ви възпитавам, да ви готвя, да се грижа да е чисто в къщи. Тате се опитва да си върши добре работата да е татко - да ви учи на всякакви мъжки работи, да се грижи за семейството, да ни води с колата на разходка, да ни купува подаръци и да не може да живее без нас. Вие се опитвате да си свършите вашата работа - да се държите възпитано, да изяждате храната за здраве, да слушате в детската градина, да си учите думите с госпожите и много работи още. В семейството има правила - както в слонския парад в джунглата, в детската има правила, тате кара колата по правила - и всички хора като ги спазват е лесно.
Имаше и още, но ми се разми.

Маги е само от седмица при нас. Не знаеше как да се обърне към нас-на име ли или мама и тати. И сега все още греши-на мен казва тати и на съпруга ми мамо. По мъничко започна сама да се поправя. Мисля си,че тя просто не знае какво означават тези думички.
Само дето не знам какво ще отговоря,когато ме попита защо не е при родната си майка. Още повече,че ще трябва да я водя на срещи с нея. Надявам се времето и реакциите на детето да ми подскажат отговора.

Дарена, извини ме,че излязох от темата. Но в момента всяка нейна думичка за мен е вълнение. Старая се максимално да разчета правилно сигналите,за да мога да реагирам правилно.

orange, аз никога не съм правила аналогия с грозното патенце, нито с далматинци, нито с който и да било от другите приказни или филмови  герои. Тази аналогия е негова. Сам си я е направил. Точно това ме порази. Каза ми го един единствен път. Тогава. Не е говорил  повече за това.

Мариана Кандилова, всичко,  с което те е развълнувала е по темата. Да. Всяка нейна думичка.

Е, изрових си съответната тема, макар че привидно е леко в страни от коткретната и заявка:
Но! Спомените, житейската история и разкази са процес, който се развива и надгражда!...

Днес  Тя спонтанно-без да сме говорили по темата: “Там в дома нали няма деца, щото... всичките майки са взели влакчето и са отишли при децата си и са ги завели в къщи!”…

По телевизията дават кадри от дом за медикосоциални грижи- децата, очичките им. 
-Мамо, какви са тези деца?
И аз -Тези деца са ... онези- обеснявам.
-Защо никой не ги е взел?Никой ли не ги е харесал? Никоя майка и никой татко?! Ами те няма ли да си имат майка и татко? Кой ще ги гушка?...
и
т.н. разкъсващи и раздиращи въпроси. И накрая заключението:
-Защо така е решил дядо Божи, мамо?
и решението:
-Искам да отидем при тях да ги видим!
и почти всеки ден:
-Мамо, кога ще отидем при онези деца, да им занесем подаръци и дрешки, и да ги видим?