Не мога да спра да мисля за това и да се страхувам!

Ужас Това наистина ми прилича на фобия някаква! Не пиши по форумите, а иди на лекар, може да имаш нужда от някаква терапия или лекарства, знам ли Боже, как се издържа такъв терор Милата

И аз много се страхувам като пътувам или шофирам.Вече дори отбягвам на шофирам,защото все си мисля ,че някой ще ме блъсне или както карам ,след някой завой ще има спряла кола и аз ще я ударя и т.н. Единственото ми спасение е да си говоря с някой докато пътувам или да се опитам да мисля за приятни неща.Не ти помогнах много, но все пак знаеш,че има и други като теб

Да, Биси, точно си ме разбрала. Ей такова ми е положението. А трябва да пътувам, няма начин и то най-рано до края на март.

Човек колкото повече има да губи, толкова повече се страхува.
Мисля, че докато се контролираш всичко е О.К.
Аз от 2 години се страхувам от самолети и от автострадата.
Преди, летенето винаги е било удоволствие, сега ми се иска да хукна да бягам щом видя рейсчето.
Контролирам се, не съм спряла да летя, да шофирам. Гледам да мисля позитивно. Още не съм за лекар и не бих го нарекла фобия, също нямам паник-атаки. Много лесно ги раздавате диагнозите.  

Аз минах през същото. Беше ужасно и ми остана като травма от една тежка катастрофа. И до ден днешен, ако имам възможност не шофирам, а когато пътувам, съм най-внимателният шофьор. Спрях да чета новините за катастрофи в нета и вестниците, не гледам и тези по телевизията. Известно време дори си пийвах по една лъжица мента, глог и валериан преди да тръгна. Помогна ми. След още известно време започнах да се успокоявам с лафа: "На който му е писано де се обеси, няма да се удави" и така до ден днешен. Ако мислиш, че ще ти помогне, консултирай се с психолог. Успех!  

И дано войната по пътищата спре, не ми се мре в консервна кутия, заради малоумието на поредния идиот!

Имам чувството, че съм го писала аз. Пътувам често до Варна. Преди не ми е правило впечатление. Просто си заспивах и това е. Сега само стискам нещо и се блещя. Случвало ми се е ако се кара бързо дори да ми прилошава.

Абсолютно същата съм. За сега самоконтрола работи, но винаги рева когато видя катастрофа на улицата/магистралата. Тук се казва енкзаити- прекалено безпокойство. Стреса много допринася за това състояние.

Ако наистина е толкова зле при авторката, определено бих се обърнала към специалист за съвет

от известно време ме нападат такива страхове- страх от катастрофа, страх от смъртта, страх от болести
наистина е ужасно, особено когато си представям разни ужасяващи гледки и не мога да се самоконтролирам
попринцип не съм някоя паника, бих казала, че съм доста "корава", организирана и трезвомислеща
не мога да си обясня на какво се дължи това, а най-много ме е страх за детето...
знам, че не помогнах на авторката, просто си изливам чувствата и да знае , че не е единствената

Много е вероятно след раждането, майчинския ти инстинкт да е отключил тази фобия.
По принцип е нормално на всяка майка да и минават разни абсурдни мисли през главата, но в твоя случай вече е патология. Обсебена си от натрапчиви мисли, които затрудняват ежедневието ти.
Според мен трябва да потърсиш помощ от психолог.

mimche*, 
Аз лично не виждам нищо общо между неконтролируемите, внезапни и безпричинни прединфарктни състояния , изпотявания и тн. описания на паник-атаките ти с темата   
Страховете от катастрофа, загуба на близки ( и статукво) са нормални и напълно конкретни. 
И докато са под влияние на елементарен контрол няма нужда да пукаме дъвките.С две думи - правиш от мухата-слон.

Защо не отидеш да си лееш куршум.
Вярно,че е бабина деветина,но понякога има ефект.

Аз съм същия случай. Мисля, че това се дължи на постоянното отразяване на катастрофи в медиите. Имам страх от високи скорости и от извънградско пътуване. Не ме е страх да шофирам в града, но кача ли се на магистралата през главата ми минават какви ли не ужасяващи картини. Преди като пътувахме извън града винаги ми е било весело и самото пътуване е било удоволствие и релакс, а сега съм в напрежение през целия път. Също така и когато мъжът ми пътува сам някъде, постоянно си мисля да не му се е случило нещо лошо и съм на тръни докато не ми се обади че е пристигнал жив и здрав. Това състояние въобще не е нормално Човек трябва да мисли позитивно, с тия лоши мисли само викаме лошото, но не мога да го контролирам.
За всичко са виновни новините от 2-3 години насам започнаха постоянно да вадят черни статистики.
Хубаво е човек да си има едно наум на пътя, но това моето граничи с мания.

i az se strahuvam no i leeneto na kor6um ne mi pomaga ,dage se strahuvam ot smartta i ot tova 4e ako umra mlada niama koi da se grigi za decata mi ,postoianno pla4a za kakvo li ne ,strah me e ot vsi4ko lo6o koeto moge da ni se slu4i ,strah me e

Боже, как те разбирам.... Аз получавах същите пристъпи при пътуване с кола. Лошото е, че в
един момент взеха да се появяват и когато аз шофирам.
Опитах да ги подтискам с леки успокоителни, които обаче беше невъзможно да взимам, когато съм зад волана.
През последните месеци започнах да правя нещо като автогенни тренировки и определено нещата се уталожиха. Все още изпитвам притеснение, но това не е мъчителния страх без причина от преди..... Някак си той отстъпи място на много изострено  внимание, когато съм на пътя и взимане на определени мерки (например, не можеш д ме накараш да пътувам неделя следобед по селски пътища, когато всички джигити са си направили среща).
Майтапът е, че този страх се появява само когато пътувам с кола. Въпреки, че често летя, в самолета никога не съм получавала пристъпи на безспокойство. Сигурно, щото за пилоти тапиите се взимат по-трудно и малоумниците все още са малко...  

Успех в преодоляването на тази фобия    Колкото до хапчетата, определено трябва да се консултираш със специалист ако решиш да взимаш нещо, особено ако си шофьор 

Адреналина не се ли отделя от надбъбречните жлези? Аз преодолях атаките със  самовнушение.Не,че от време на време не ми се случва пак, но е слабо и минава за минути.Но преди самовнушението, пих една година лекарства и после реших да се опитам да се справя и без тях.

  Определено се посъветвай със специалист! Това е силно изразена страхова невроза, лекува се! Не чакай, нещата да се влошат и да започнеш да изпитваш тези страхове и по други поводи. Напълно поддържам казаното от mimche
Кураж не ти трябва сама да се бориш с това и да се опитваш да го овладееш, а да си признаеш, че имаш нужда от професионална помощ, и това не е срамно.

Напълно те разбирам. И аз съм същата - много ме е страх от катастрофа - имам фобия. И аз пътувам често, а пътуването ми е направо изстезание. А даже съм и шофьор  и често шофирам, но когато аз съм зад волана, не ме е чак толкова страх. Мечтая си за момента, в който ще мога да кажа "Блейк, телепортирай ме!" - ето това е моя начин за пътуване (за тези, които не знаят култовата реплика, тя е от един фантастичен филм, който се появи по ТВ някъде през осемдесетте години - "Седморката на Блейк"). И интересното е, че досега не съм участвала в катастрофа - откъде е тоя панически ужас и аз не знам. 

Нямаш нужда по психолог на този етап - ако положението се задълбочи до панически пристъпи със сърцебиене, задух и прочее физически проявления, тогава ще е наложително да се обърнеш към такъв. Аз бях абсолютно същия случай, плашеща работа. От 10 години съм шофьор, обожавам и да се возя, пътувала съм зверски много - никога не съм изпитвала страхове, по-сериозни от обичайния инстинкт за самосъхранение. Преди година-две обаче нещата се измениха и стигнаха дотам, че да изпитвам отвращение само от мисълта за автомобил. Всеки път, тръгвайки на път, се молех да стигнем живи и здрави; проучих всички видове Каско и застраховки "Живот"; ако знаех, че някой близък в момента е из града и чуех сирени, подтикът ми да се обадя и проверя дали всичко е наред, беше непреодолим. Точно преди да обявя себе си за ярко луда, забелязах, че тези ми страхове са избирателни - не с всяка кола, не на всеки път и не с всеки вид транспорт. Влаковете и самолетите не ме безпокояха толкова, колкото автомобилите. Третостепенните пътища не ме фрустрираха толкова, колкото магистралите и светофарите. Джиповете не ми създаваха безпокойството, което изпитвах в леките автомобили. Оттам нататък реших, че фобиите ми не са фобии, а най-нормално състояние за всеки, комуто се налага ежедневно да се сблъсква с идиотщината по нашите пътища. Има хора, които пътуват рядко и е нормално тези неща да не им хрумват. Когато обаче изминаваш минимум по 150 км. дневно и респективно виждаш поне по 2 катастрофи на живо; когато си погребал неколцина познати, смазани сред ламарините, тогава трябва да си дебил, та да не се трогнеш и да не се страхуваш за себе си и за семейството си. При ежедневно шофиране рискът от инцидент е много голям, за съжаление. За да те окуража, ще ти кажа, че при мен натрапчивият ужас изчезна за един ден - в момента, в който си гарантирах повече сигурност на пътя.

В такова състояние съм вече 5 години. Но при мен положението е такова , че самата аз катастрофирах. От тогава изпитвам панически страх. Доста време не исках да карам. Сега всеки ден пътувам и непрекъснато мисля същото като теб. Преди бях доста самоуверена на пътя като съм си мислила, че мога да реагирам при всяка ситуация. Оказа се,че не е така. Дори при наличието на 2 автомобила сме били на море с автобуса. Мъжът ми въобще не го взема на сериозно този мой страх. Даже наскоро като бяхме на гости с приятели ,които бяха в нашата кола и се връщахме късно ми вдигна скандал ,че карам с 60 и съм станала гола вода на пътя пък имам книжка от 12 години и карам непрекъснато. Доста пъти съм си мислила дали не трябва да отида на лекар ,но се страхувам,че ще ми се изсмеят.

Не мога да повярвам, че има и други като мен, които изпитват абсолютно същото, терзаят ги еднакви мисли, направо едно към едно. Написаното от ането е все едно от мен, но с други думи, както и от galinela, Маги ДС , Ефа и други от вас.  Докато отивам към автобуса, респ. лека кола и докато се качвам, докато сме още в Сф не се страхувам и не мисля, но излезем ли на магистралата /всеки ден минавам през Хемус/ и скоростта се увеличи изпитвам страх и мислите нахлуват в главата ми. Не ми се е случвало да се потя, задушавам и т.н. физически признаци на панически страх, но един ден в една гъста мъгла, в която с една колежка щяхме замалко да направим челен удар /шофьорът отсреща реагира адекватно, извъртя се и спря/ се върнах вкъщи и се скъсах да повръщам. Пътувам всеки ден, тъй като съм командировка и това направо ми вгорчава живота. Да не говорим, че работата ми е такава, че всеки ден се сблъсквам с ужасии /вкл. ПТП-та/. Опитвам се да се самонавивам и да се справя само с контрамисли, но понякога не се получава. Иска ми се това състояние напълно да изчезне, защото ми вгорчава дните и направо не ми се ходи на работа.

Моят съвет е да потърсиш помощ от специалист....та ти така не си полезна за себе си.....

Аз пък започвам да сънувам кошмари и ме завладява необясним страх,след като гледам някой от тъпите филми на ужасите,които са предпочитани за мъжа ми  уж той не се влияе от тях,но една вечер доста се стресна(чак извика),когато  в 3 часа опитвайки се да включи осветлението на съседната празна стая чу моя глас от там (след като той беше заспал аз се бях преместила в другата стая,за да не ме дразни хъркането му)  .
Може би,трябва да си наложиш да престанеш да гледаш,обсъждаш и мислиш за нещата,които те карат да изпадаш в паника поне за известно време,докато нервната ти система се успокои и успееш да гледаш на ситуациите и под друг ъгъл.
Спомни си и за приказката за онази мома,която плачела над селската чешма  когато я попитали защо тя отговорила,че има син и той,когато порасне ще дойде да си налее вода и дървото,което е над чешмата може да падне и да го убие.Не се притеснявай за нещо,което не се е случило,но направи всичко възможно децата ти да знаят как да се пазят в безопасност,останалото е власт само в ръцете на Бог(съдбата)-там нищо не можеш да промениш,както и да го мислиш. 

Работата ми е свързана с два часа пътуване всеки ден - един на отиване и един на връщане. Имаме час, за да стигнем до работа(70км, тирове, села, градско) и това се постига с каране на 110км/ч. Отнася се както за леките коли, така и за бусовете с по 5-6 човека. Това продължава трета година. Обременена съм и от факта, че баща ми е съдебен лекар... Всеки ден си ги мисля тези неща, дори и знаейки, че каквото има да става ще стане и не мога да го спра! Преди седмици колега беше размазан от пияна двадесет годишна в 06.30 сутринта, чакащ на кръстовище... ?! Аз съм стигала до там, че внимавам какво бельо слагам, дали ноктите на краката са ми лакирани, за да изглеждам добре(виждала съм доста трупове), но поне това преодолях! Миналата събота пътят беше заледен и имаше пет катастрофи по пътя, та аз бях сигурна, че ние ще сме шестата?!
100 % е някаква мания. Едва ли викаме дявола така, защото не вярвам в такива неща. Животът ни е доста скъп явно?! Не знам...

Данче, да ти кажа и аз съм стигнала до там, че понякога да си мисля как съм облечена и как изглеждам. Това определено е маняшко и притеснително. За баща ти не знам как се справя. Честно! Аз съм прокурор и виждам нещата на снимки, в албумите, приложени по делото, в детайли. Говорила съм с колеги, следователи, които са отивали на място, там на произшествието, и всичко е било от нагледно, по-нагледно, но явно са професионалисти, по-хладнокръвно приемат нещата, и се справят по един или друг начин. Но аз се чувствам затормозена и дори задушена от тоя постоянен страх и дискомфорт, от нахлуващите в главата ми мисли и картини, в които участвам и безсилието, че НЕ мога да ги контролирам.

С риск да се отклоня от темата... до колкото знам той е искал да специализира съдебна още като студент. Единственото, което не може да превъзмогне са децата, защото все пак е баща предполагам?! Аз лично като малка се интересувах и съм посещавала моргата(искам да знам какво работи любимия татко) до момента, в който видях една млада жена, а и аз вече бях такава..., представих си се на масата и си излязох. Повече не съм стъпвала там!!! Толкова нелепости има и за това май съм такава. Кошмарът ме спохожда постоянно - с автобус, с кола...

Мисля че това, което казваш, е отговора.Аз също се страхувам.Не само от пътуване(отдавна съм престанала да стоя на открити спирки-винаги гледам да съм се скрила така,че ако излети кола от пътя,да съм далече.)Страхувам се за детето си ПОСТОЯННО, че ще падне от високо, че ше се разсеям на улицата и няма да го опазя, че ще се разболее от сериозна болест и т.н.- вечер си лягам с НАПЪЛНО БЕЗУМНИ картини пред очите.И чувството че нещо непоправимо може да се случи толкова бързо и лесно ме побърква от ужас.Също постоянно си мисля как ще живея без най-близките си хора когато се случи....еди какво си.После започвам да се карам сама на себе си че върша ненормални неща.
Мисля,че когато станем родители,ставаме УЯЗВИМИ,защото  сме напълно безсилни да опазим дечицата си и да се опазим сами за да се грижим за тях.Страха идва от нашето безсилие и от това че сме се замислили по въпроса и сме го осъзнали.
Не мисля че имаш нужда от медикаменти-мисля че просто трябва някак си да приемем че по света има страшно много болка и да свикнем с тази мисъл.(за себе си още не съм намерила начина).
Не знам дали ти помагам, но както казаха по-горе-да знаеш че не си само ти.   

И аз съм в отбора. Но се страхувам не за себе си, а за близките си и най-вече за децата си. Ако ще се случва нещо лошо, предпочитам на мен да се случи, защото другото е още по-лошо.

Аз имам фобия от пътища със стръмни дерета от едната страна... Завива ми се свят, изпотявам се, дишам трудно, случвало ми се е да повръщам, но не съм се отказала да пътувам. Единствено когато аз шофирам се чувствам малко по-добре. Имам фобия от високо също и ос самолети... поне знаеш, че не си единствената. не съм пила нищо досега, не смятам и да го правя, ако не стане наистина нетърпимо. засега се справям

На всяка цена се обърни към специалист. Ако не можеш да намериш, обърни се към личния си лекар да ти препоръча някого.

И аз имам такъв страх, но сякаш е в по-лека форма.

А защо не се преместиш временно там където си командирована, София-Варна или друг някой град през зимата е нещо безумно да се пътува всеки ден. Вземи си детето и мъжа и вземете квартита за 3 месеца там, защо да се мъчиш всеки ден? И Варна има детски градини, ако мъжа ти не може да вземе отпъск може да идва за уикенда при вас, или ти да се прибираш само за уикенда? Незнам, професията ти е натоварваща, майка си, уязвима и изпълнена със страхове, но трябва да се намери сила и решение на проблема, не шофирай в такова състояние, наистина потърси специалист - за съвет, разговор, изследване на хормони, мениджмънт на стреса ...  .

crazy chick - много точно, но...
За съжаление не можеш нищо да предвидиш. Да - можеш да се самоосигуриш, но този насреща... или този зад/пред теб?
Иначе и аз съм в тоз отбор. Но някак не ми се иска да го мисля и да го споделям. Щото леко взе да ми действа филма:"Тайната на щастливия живот" или нещо от сорта беше.

Препоръчвам го, на авторката на Темата.

 Нямаш нужда по психолог на този етап - ако положението се задълбочи до панически пристъпи със сърцебиене, задух и прочее физически проявления, тогава ще е наложително да се обърнеш към такъв. Аз бях абсолютно същия случай, плашеща работа. От 10 години съм шофьор, обожавам и да се возя, пътувала съм зверски много - никога не съм изпитвала страхове, по-сериозни от обичайния инстинкт за самосъхранение. Преди година-две обаче нещата се измениха и стигнаха дотам, че да изпитвам отвращение само от мисълта за автомобил. Всеки път, тръгвайки на път, се молех да стигнем живи и здрави; проучих всички видове Каско и застраховки "Живот"; ако знаех, че някой близък в момента е из града и чуех сирени, подтикът ми да се обадя и проверя дали всичко е наред, беше непреодолим. Точно преди да обявя себе си за ярко луда, забелязах, че тези ми страхове са избирателни - не с всяка кола, не на всеки път и не с всеки вид транспорт. Влаковете и самолетите не ме безпокояха толкова, колкото автомобилите. Третостепенните пътища не ме фрустрираха толкова, колкото магистралите и светофарите. Джиповете не ми създаваха безпокойството, което изпитвах в леките автомобили. Оттам нататък реших, че фобиите ми не са фобии, а най-нормално състояние за всеки, комуто се налага ежедневно да се сблъсква с идиотщината по нашите пътища. Има хора, които пътуват рядко и е нормално тези неща да не им хрумват. Когато обаче изминаваш минимум по 150 км. дневно и респективно виждаш поне по 2 катастрофи на живо; когато си погребал неколцина познати, смазани сред ламарините, тогава трябва да си дебил, та да не се трогнеш и да не се страхуваш за себе си и за семейството си. При ежедневно шофиране рискът от инцидент е много голям, за съжаление. За да те окуража, ще ти кажа, че при мен натрапчивият ужас изчезна за един ден - в момента, в който си гарантирах повече сигурност на пътя.
[/quote]



Напълно подкрепям казаното  В момента изпитвам абсолютно същото 

Напълно те разбирам,но при мен е преди тръгване на дълъг път.Цяла нощ не спя като хората,а само аз карам.Но като тръгнем на сутринта вече не е така.Най -лошото е,че културните шофьори си вкарват тези страхове от непрекъснатото тръбене по телевизии и преса,а откачалниците,които ги предизвикват хич не им пука.

При тая"черна"хроника и мен си ме дострашава,хем съм само пътник.Човек трябва да мисли позитивно и да отбягва такава информация.В крайна сметка каквото такова...

Аз също имам нещо като фобия от катастрофи...  Когато се кача да шофирам аз тази фобия изчезва. Във всяко друго време, обаче я има. Не понасям да пътувам по магистралата... мога да се мъкна 10 часа по заобиколни селски пътища, но не искам да пътувам по магистралите  Много ясно, че и на друг път може да се ударим, абе навсякъде може, но магистралата ме изпълва с ужас.. Много се страхувма за детето си. Полудявам като си помисля как могат да я пометат някъде. По спирките седим задължително зад някой стълб скрити, за да не ни отнесе някой пиян ненормалник.
Вече започвам да се замислям, дали всъщност липсата на информация не е по-добрия вариант. С всички катастрофи по ТВ-то сами психясвам, а съобщаването им не води до взимане на поука. Ако някой си кара пиян или е безразсъден това е най-малкото дето ще го вкара в правия път..

И аз да се присъединя към повечето от вас.
Имам книжка от 12г.Отначало имах страхотен мерак карах малко,забременях,родих и казах-Няма да карам с детето от зад. Продадохме колата,мъжът ми замина на дълги рейсове.И така 9г. Всеки път като си дойдеше настояваше да купим нова,аз-Не!Тази година купи кола и аз пак -Не, няма да я карам с 3 деца от зад. Покарах малко с него, трябваше да се науча да карам отново.
Трябваше да замине на рейс, хвърли ключовете с думите-Аз знам, че ти можеш да се справиш! и замина. Ами сега! Три дни я гледах от балкона. Лято е, децата искат на плаж,на разходка,на село. Няма как подкарах я, но с някакъв страх не от мен самата, а от хората да не ме блъснат. Карам бавно и в повечето случаи ми бибиткат, че им преча. Завиват под носа ми,всеки кара както си иска. Преди да тръгна ми се обръща корема, правя си предварително маршрут и дали има там къде да спра/колата е голяма и се паркира трудно/.
Надявам се страха да отмине и мисля,че му знам цяра. Всеки ден на волана за да закоравея.

Илиева, това си е нормално при условие, че не си карала  Ше свикнеш. Аз като карам не ме е страх... сляза ли от колата или ако се возя.. ми гадно ми е... Сега нямам кола. Тази вечер карах аз и да си призная много ми беше кеф  Ще свикнеш постепенно. Много е важно шофьора да не се страхува докато кара, защото си става направо опасен на пътя. Пък другото е Божа работа!

                   И мен ме е страх. Все още в приемливи граници, но с всяка година все повече. Поради това НЕ шофирам, въпреки, че съм шофьор от близо 12 години... Тогава не ме беше страх, направо си бях леко безразсъдна, но сега... Дивотия!

 
 При положение, че мен ме е страх да возя детето си, а съпругът ми ми казва, че карам перфектно и ми се доверява.

Vache, и тук ли се срещнахме? Права си за твърдението си , но ще добавя само , че при мен не ме е страх от самото шофиране, а от това какви луди мога да срещна и ще опазя ли бебето си? Повярвай ми луди на пътя колкото искаш. Веднъж с мъжа ми пътувахме към София и един караше срещу нас. Ние свиркахме  , давахме светлинни сигнали, а човекът сам на пътя кара срещу нас. В последния момент се дръпна. Май беше заспал.

Аз получих нещо подобно, но след едно дълго застояване в къщи. Налага ми се да пътувам около 600 км на седмица и аз съм единствения шофьор в семейството, така, че всичко мен чака. Изпитвах ужас дори да отида до магазина и постоянно едно такова предчувствие. Нещото което мен ме спаси е да си пълня главата с това как нищо няма да ми се случи и дори и да умра в крайна сметка ще отида при Бог и раздялата ми с децата ще е временна...Преди всяко пътуване се моля и искам Бог да ме пази от всички участници в движението и тях от мен...да е в изправност колата (а тя си е една стара трошка). Бог до сега винаги е бил верен, спасявал ме е от какви ли не ситуации по пътищата, на всяко пътуване все по нещо ми се случва, но винаги без да ми навреди... Слава на Бога сега само малко се страхувам да карам из София и винаги съпруга ми трябва да ме навигира, но останалите страхове изчезнаха.

И аз съм изпълнена с абсолютно същите страхове.Обаче при мен е така-предпочитам аз да карам или човек,когото познавам много добре.Страх ме е от другите шофьори,страх ме е да отида където и да е,отлагам или отказвам толкова предложения за екскурзии,почивки....може би наистина ми трябва лекарска помощ.Скоро установих,че имам паническо разстройство и се чудя дали имат връзка двете неща?

И аз включвам в отбора на "откачалките"! 
Изпитвам ужас , граничещ с усещане за фатално предчувствие, да пътувам извън града или децата ми  да пътуват без мен.
Лятото синът ми пътуваше с родителите ми до Варна - за тези 5-6 часа не зная колко пъти звънях да се уверя , че все още  са живи и щом затворех телефона си представях как катастрофират в същия момент и пак звънях... 
Представям си децата си загинали в катастрофа и започвам да плача, с което будя недоумение в близките ми. 
При всяко пътуване съм сигурна, че повече няма да видя децата си и искам да умра на минутата, за да не се мъча.

И аз съм така - много ме е страх всеки път но сега съм много по-добре отколкото преди две години.Незнам точно какво доведе до тогавашното ми състояние,може би катастрофите,които видях с очите си или тези които гледаме и слушаме всеки ден по радиа и телевизии но аз бях много зле,изобщо не можех да се возя,не можех да се контролирам от страх,краката ми трепереха като се качах в кола - мажът ми се видя в чудо с мен!Накрая ме убеди да отида при някаква баба,която леела куршум в Поморие - аз изобщо не исках,не вярвях че има ефект но се съгласих.След всички процедури отново имах същият страх но постепенно след няколко месеца започнах да се чувствам по-добре дори изкарах шофьорските курсове и сега карам във Варна.Винаги се страхувам когато седна зад волана но смятам ,че ако повечето хора изпитват поне мъничко страх то той може и да бъде полезен - за де сме по предпазливи имам предвид.

В София не ме е страх да карам - в тези задръствания и да стне катастрофа, ще е с ниска скорост - само ламарини се мачкат.

Съветвай се с лекар

И аз съм като Karen. Изпитвам панически страх децата да пътуват без мен. Постоянно звъня ако не съм с тях. Но за себе си не се страхувам.

И аз в отбора.Страх ме е дори до село да си отидем.Но в моя случай малко мъжо е виновен.Кара бързо,ядосва се на всички,заяжда се.Всеки километър с него е ужас за мен.

От около година и аз съм на същия хал като вас.
Панически страх ме обзема щом тръгнем извън града, а ако пътуваме за София или Варна си казвам молитвите през цялото време.
Всяка една кола или камион, с които се разминаваме, няколко метра преди да се разминем виждам във фантазията си, как шофьора изпуска волана и ни блъска 
Или пък си мисля, че може да ни се откачи или да се спука някоя гума 
Или нещо да се случи с газовата уредба 
Изобщо ужас. На един изпит дори не отидох до Варна, тъкмо на изхода на Русе нещо изперках и със сълзи на очи накарах мъжа ми да се върнем, защото ме е страх да пътувам 

Другият ми страх е когато фритюрника е включен и някое от децата се приближи - представям си как го  залива врящата  мазнина и го обезобразява. 
Крещя като луда да се махат! 

Мисля, че страховете, които изпитваме, са основателни. Мисля, че натискът върху нормалните хора е прекалено голям. Затрудненията, в които живеем постоянно, са просто смазващи. И това е без грам надежда, светла перспектива или каквато и да е била помощ от където и да е. Нормално е друго - да мислим за последствията от постъпките си, а не да заглушаваме здравия разум. Да помагаме на хора, изпаднали в беда. Когато разполагаме с пари, да ги харчим по съвест и за доброто на нас и хората около нас. Колко българи тази година си купиха яхти? И колко от нашето битие зависи от тях? Как може човек да си се вози в джипа сред море от ужасени и смачкани физиономии и да е щастлив? А децата му как могат да бъдат щастливи? Объркани сме. Забравихме разликата между добро и зло. Ако изпитваме ужас, то е , защото сме нормални хора и все още имаме здрава психика. Вярно, един се страхува от самолети, друг от магистрали, но коренът на страха е един и същ - липса на човечност, взаимопомощ и грижа помежду ни. Нашият дом не свършва с излизането от входната врата. И ние разбираме това неминуемо - след раздяла с близък, след раждане на дете, след преживяна катастрофа или просто като гледаме новините. И накрая, кой дебил измисли това, че само катастрофите представляват интересна новина? Не твърдя, че е българин. Още преди 5 години прочетох в една американска книга, че за да е здрава жената, НЕ ТРЯБВА ДА ГЛЕДА НОВИНИ.

Всичко, което описвате, са просто инстинктите на жената да си опази поколението. Убедена съм, че няма нормална жена, която в една или друга форма не ги е изпитвала. Страхът е най-естественият начин на мозъка да ни предпази. Дори съм срещала теорията, че жените владеят някаква лека форма на предвиждане на бъдещето - секунда или две напред, но понякога напълно достатъчни да се предотврати най-лошото. Моята фобия е някое от децата ми да не падне от тераса/прозорец/друго високо място. Много мислих по въпроса защо е така и си спомних една история, разказвана от майка ми, за това как е предотвратила в последния момент моето падане от 8-мия етаж на 3-годишна възраст. След това изживях същото с дъщеря си, когато беше на пет- хванах я в последния момент. Та за всички фобии и страхове си има някаква конкретна причина. Не съм привърженик на лекарите, но някои случаи мисля, че една-две консултации няма да навредят.
П.С. Извинявам се за дългия постинг, ама съм си такава - приказлива.

И аз имам страх от пътуване,направо изпадам в нервна криза,преди да тръгнем за почивка или както сега ще пътуваме по празниците до провинцията.Споделям го и с близки хора,все си мисля,че в минал живот съм загинала при катастрофа.Страх ме е и от неизлечима болест на мен или близките ми.Направо се побърквам от страх,а знам,че не е хубаво така.Сега чета една книга-"Момиченцето на Адел".Всяка вечер преди лягане се подувам от плач,мъжът ми в чудо се видя.Момиченцето в книгата остава без майка и трябва да бъде отгледано от най-близката приятелка на майка си.На 5 години е,точно колкото мойта дъщеря и толкова нагледно си представям всичко,че даже хълцам от плач.Добре,че е към края книгата,иначе съвсем на зомби ще стана в очите.

това е типично състояние на страхова невроза.преминала съм през такова нещо,затова знач как се чувстваш.моето не беше от катастрофи,макар че и аз се притвснявам при пътуване.аз няколко месеца всеки божи ден получавах размазване на погледа,задушаване,буца в гърлото,изтръпване на крайници,тремор и тн.постоянно мислех за разни болести,четях в нета,живота ми беше кошмар.каквото и хубаво да ми се случеше,не можех да го изживея нормално,погълната от страховете си.никой,който не го е изживял,не може да разбре подобно усещане.обиколих всякакви лекари,невролози и др.,направих си всякакви изследвания-магнитни резонанси,кръвни картини,кардиограми,ехографи,разни изследвания с електронни емпулси и много други..и всички бяха в норма!напълно здрава!а аз не виждах добре,треперех,имах болки по цялото тяло,схващания и др.накрая лекарите ми казаха да посетя психолог,че това си е невроза.не е срамно,на всеки може да се случи.аз съм млада,интелигентна,живея хубав живот,не съм имала стресове-но това си зависи от човека,никой не е застрахован.
бях само на един сеанс при психолог,поговорихме,изписа ми леки успокоителни.истината е,че не ги пих и успях да се преборя сама с проблема,макар че е най-трудно да контролираш вътрешния си глас,мислите си.сега,няколко месеца след това,без хапчета,съм съвсем добре.понякога ме връхлитат разни мисли за болести и само нещо да ме заболи се паникьосвам,но вече умея да се владея и прогонвам с воля тези усещания.
когато се убедиш,че наистина всичко е само в главата ти е по-лесно да го преодолееш.
а бях наистина зле.примерно отиваме с мъж ми на романтична почивка,която дълго съм чакала,а аз постоянно се самонаблюдавах,не ядех в ресторант,за да не получа натравяне и усещах как гърлото ми се подува и се задушавам.плачех по цял ден.не можех да се радвам на нищо,постоянно бях неспокойна.
сега не е останало нищо от тия оплаквания.ако случайно усетя буца в гърлото си казвам:Ей,шматко,стига с твоите глупости",намирам си нещо да правя и не мисля повече за това.
съветвам те да посетиш лекар,ако трябва пии някакви успокоителни.неврозата е неприятно състояние,но тя е лечима и няма защо да се мъчим и да си тровим жовота с неоснователни страхове.дерзай!

миналата година страдах много дълго по тази тема. все ми се струваше че поредният идиот ще се забие в колата ми и ще ме убие. бях се замислила да продам колата си, въпреки че обичам да карам и ми е нужно да съм с кола. беше ад. преди да тръгна на дълъг път винаги също си представях грозни сцени. имах една мечта да се видя с б.борисов и той да ми даде катаджийски слънчоглед, фуражка и ножица, за да режа книжките на гадните шофьори.

лично моето решение бяха т.нар. есенции на бах (цветотерапията на бах) - в алтернативния здравен форум май има тема за тях. сега не си спомням коя есенция ми препоръча една приятелка, поръча ми я от англия и страховете изчезнаха за 1-2 месеца. мога да проверя и да ви кажа, ако искате.

негледането на новини няма да те спаси, защото малоумниците ги гледаш всеки ден на пътя, за съжаление. сега пак ме нервят, но поне не ги преживявам толкова тежко...

nadezda isabel ,моля те,провери и напиши кои са тези есенции,че си е живо мъчение така да я караме!

100% фобия,намери си добър психоаналитик и ходи на сеанси известно време,дано ти помогне

Божеее, това все едно съм го писала аз...
Абсолютно същата съм. Вече всяко наше пътуване се превръща в кошмар и за съпруга ми. Непрекъснато му се карам - да кара по-бавно (макс.60-80км.), да не изпреварва и т.н.
Даже ми е казал, че ще ме вози в багажника ако продължавам.
За съжаление докато дават по телевизията разни катастрофи, няма да го преодолеем... Войната по пътищата е жестока.

аз пък смятам,че показването на шокиращи кадри от катастрофи по медиите са доста полезни и действат отрезвяващо на някои хора.нека нагледно видят за какво иде реч и какви може да са последствията от бързото и невнимателно шофиране.наистина у по-чувствителните хора може да се зародят разни страхове,дори фобии,но смятам,че дори един невнимателен  шофьор да си вземе поука пак ще има полза.