Хиперфагия - булимия без повръщане

  • 20 540
  • 55
  •   1
Отговори
# 30
  • Кацнала на едно дърво.
  • Мнения: 3 192
Каквото и да се случва, винаги има едно наум - след това мога и ще отида еди-къде си за едно еди-какво си - да ми се случи поне нещо хубаво днес, заслужавам. Храната е приятелка, слушателка, терапевтка, любовница, любовник... Единственото моментално удоволствие без усложнения.
Кога започна този флирт с яденето и премина в обреченост? Кога нормалното удоволствие от добрата храна, на маса с хубави хора и готин лаф стана зависимост? Хранохолик? Храноман?

Факт е, че кантарът ми показва сериозна злоупотреба с храна - 40% свръхтегло и мастна маса! Пак добре, че все още ходя, работя, имам желания и цели, гледам децата си и къщата. Имах желания за диети, за отслабване и упражнения, но сега при споменаването на тези думи ми става зле. Толкова пъти съм се проваляла в диетите. Отслабвала съм с 10 кг за един месец на лекарства с неописуеми странични ефекти, с 9 кг за две седмици на дебелариум, какво ли още не. Неминуемо си връщам масата рано или късно, тъй като явно не съм в състояние да поддържам нормалното ядене, което пък да поддържа постигнатото тегло. Та това си е храномания - да го наречем поне с истинското му име. Имам най-разпространената зависимост - от храната. Не го отричам.

Преди години някъде прочетох следния съвет измежду хилядите за отслабване: „Ще започнете да отслабвате, когато храната престане да бъде единственото удоволствие в живота ви". Направи ми впечатление по различността си от всички други, но го взех за твърде претенциозно. Все пак имах доста други удоволствия в живота си. Тогава не знаех колко много се съдържа в това изречение...

Добре, каква съм, какви са тези проблеми, преживявания и случки, които биха могли да бъдат причините за това? Естествено, нищо особено. Аз съм на прага на средната възраст, нямам още 40, с добри социални показатели, омъжена, с две малки деца, с много добро професионално развитие и начин на живот без луксовете на горната класа, но и без никакви ограничения. Както казва мой близък приятел и периодичен любовник (а, да, и това го има за отмятане в портрета ми) - всичко е налице, за да бъде човек щастлив и доволен.

Моят най-голям враг открай време е моето тяло. Не помня момент от живота ми да съм се харесвала. Харесвах отделни части - лицето си, краката си, гърдите си, но тялото никога. Когато бях на най-долната граница на теглото си след пубертета, помня, че пак се чудех как да скрия коремчето. Сега вече просто го мразя. Преди година и половина събрах сили (и пари естествено) да се подложа на коремна пластика и да премахна леко увисналата вече торба отпред, причинена освен от прекомерно ядене и от двете бременности.

# 31
  • Кацнала на едно дърво.
  • Мнения: 3 192
След операцията не можех да се храня както обикновено поради стегнатостта на шевовете и свалих без особени усилия 10 кг. Естествено, в момента съм наваксала повечето от тях. Стана ми за пореден път пределно ясно, че с периодични диети няма устойчив резултат. Нещо генерално куца в генералната схема. Какво е то?

Дадох си сметка, че ям стресово, и то боклуци. В спокойно състояние поне подбирах храната, с която да прекаля. Мъжът ми казва на маса «изключи хронометъра» - тоест, ръката ми с пържените картофи или други хапки прави подобно движение между чинията и устата ми. Когато съм под стрес, вземам кора хляб, изостанал фъстък, парче шоколад - просто нещо да потъне надолу. Нещо като антистрес хапки.

Дадох си сметка, че рядко успявам да огладнея. На обяд с колегите, вечер със семейството, кръчми и гости с приятели, празници с фамилията - все на софри и на отрупани маси. Направи ми впечатление, че повечето пъти първа посягам към храната на масата. Чудех се как издържат другите, без да обърнат внимание на ястията пред себе си. Едвам дочаквах да посегне някой и аз - заедно с него. Тоест имах нужда да усетя вкуса на яденето. Нарочно организирах приятелски събирания на софри, че да не съм някак сама в греха си.

Дадох си сметка, че ям много бързо - винаги свършвам първа или от първите и винаги опразвам чинията си. Просто омитам яденето и след това чакам останалите. Дъвча бързо и гълтам големи хапки. Обичам вкуса на храната, но нямам търпение за следващата хапка от същия вкус. Тежко ми е след такива хранения. Но всеки път забравям за това.

Дадох си сметка, че ходя по заведения и сама - на обяд или докато децата са на кино, за да ям. Вкусната храна е като награда за мен. Едно от основните удоволствия в живота, заедно със секса. Прегръщах успокоения от рода на: «Храната и сексът са основни качества, необходими за оцеляването, затова са толкова неустоими». Някак подминавах очевадния факт, че са неустоими, особено храната, май само за мен.

Направиха ми бележка, че предлагам на децата повече от нужната им храна. Дадох си сметка, че го правя подсъзнателно, за да се оправдая пред себе си, че сме в заведението, уж за да хапнат децата, а всъщност сме там заради мен.

Дадох си сметка, че дълго време обвинявах другото и другите - било въпрос на метаболизъм, тази е слаба по рождение, онази яде повече от мен, но не трупа, аз трупам дори и от въздуха, колкото и да ям и да не ям, не свалям, имам малки деца и се сяда по три пъти на масата, дояждам им яденето, децата трябва да ядат и аз с тях, да не обидя този или онзи, който готви много вкусно, само да опитам от това-онова. А, да, и бременностите и кърменията бяха много удобно извинение.

Стана ми ясно, че някак саботирах всяка диета преди или след края й. Както и всички планове за усилена физическа активност. Твърде далече беше всеки резултат от диетите и упражненията, а удоволствието от яденето беше веднага, на момента. Имах смътното усещане, че така или иначе не мога да спечеля борбата с неяденето, и че не точно то беше истинският враг. Нещо не ми се връзваше.

Дадох си сметка, че храната е основното лично удоволствие в живота ми в момента. Признах го. Колко тъжно и жалко ми се видя това!

Замислих се внимателно кога съм била в добра форма и не съм «затъпквала» проблемите си. Било е преди житейските предизвикателства - преди децата, преди 35-те, преди брака, преди ипотеката - преди основните крайъгълни камъни. Естествено, бракът ми има проблеми като всеки брак. Няма да ги изброявам, тъй като не са мерило, нито оправдание за спасителното ядене. Мъжът ми ме обича и уважава, заедно сме от вече 17 години, заедно гледаме децата и строим нова къща на чудно място.

Добър екип сме и добри приятели. Вече не ми е любовник. Това беше един от големите удари по моето женско самочувствие. Дълги години се борихме за секса. Мислех, че съм го преживяла. Но очевидно ми е било нужно хранително избиване на този ужасен комплекс. Мотото е «защо да се напъвам да отслабна, той така или иначе не ме желае, а като майка на децата си и такава ще ме има».

Може би е това - имам много обич, но нямам любов и страст. Може би затова прибягвам към храната. Този мой секс-приятел, за когото споменах по-горе, също не ми е точно любовник. Тоест няма влюбване и любов и там. Излиза, че и сексът не е достатъчен. Мисля също, че за една жена не е достатъчна само връзката с децата, колкото и пълноценна да е тя. Дори напротив, липсата на други човешки връзки прави и родителските отношения непълноценни.

Почнах да се замислям какво ми липсва. Мъка по любовта? Последната година се влюбих два пъти - единия път плътски, втория път съвсем като гимназистка. По различни причини нямаше развитие. Чувствах се отблъсната, нежелана, нехаресвана, нямах самочувствие открито да давам сигналите или да свалям мъжете. Мислех си «как ли му изглеждам, като някоя загоряла лелка сигурно», въпреки че бяха мъже на моята и дори над моята възраст.

# 32
  • Кацнала на едно дърво.
  • Мнения: 3 192
Търсих из интернет. Намерих симптомите си описани така, че само оставаше да сложа името си отгоре. Емоционално хранене. Оказа се, че «топлата вода е открита». Направих си тест и се оказах тежък случай на емоционално хранене. На десетте прости въпроса отговорих «понякога» и «почти винаги» от трите възможни отговора - рядко, понякога, почти винаги:

1. Опитвам и не успявам да сваля тегло и/или да го поддържам.
2. Чувствам, че яденето ми е извън контрол.
3. Ям, без да изпитвам глад.
4. Посягам към храна, когато съм под стрес и потисната.
5. Ползвам храната като източник на удоволствие или като награда.
6. Храната е често в мислите ми.
7. Не съм в състояние да контролирам теглото си.
8. Ям разточително.
9. Срамувам се от себе си и от яденето си.
10. Храната ми помага да се справя с чувствата си.

В този случай тестът ми препоръчва «професионална терапия», която да открие истинския враг - причината за емоционалното хранене. Аз сама се замислям отдавна - какво ме кара да се осланям на храната и защо точно на храната? Една от причините е малкото други удоволствия или тяхната относителна недостъпност - някои са твърде скъпи, други отнемат много време, трети изискват хиляди уговорки с други хора. Оглеждам се наоколо из познатите си - повечето от тях имат по един или два подобни «отдушника».

Класиката е верижното пушене, други един-двама пият редовно и по много. Има няколко планински маниаци - наричам ги така, тъй като прекарват много повече време сами в планината, отколкото със семейството си или с приятели. Същото е с няколко риболовни маниаци. За другите пристрастености и зависимости няма да говоря тук.
Изглежда малко са хората, които се справят без някоя обсебеност в лека или тежка форма. Излиза, че моята е храната. Независимо от конкретната причина, тя е моят спасителен пояс. Това е основното.

Иначе всеки има някакви проблеми и предизвикателства - провален брак, несподелена любов, тежко детство, проблемно дете или родител, неудовлетворение от работата. Въпросът май е с какво ги смекчаваме. С какво се тешим. И дали утехата ни не ни носи повече проблеми, какъвто е моят случай. Създавам си сама омагьосания кръг: липса и нужда от удоволствия - храна - повече храна - свръхтегло и вина - липса на самочувствие - още по-малко удоволствия.
Ето какво мисля в момента: Не се харесвам. Не харесвам тялото си, каквото е сега. То не е виновно, аз съм му натъпкала храна. Избивам го в още храна.

Повече движение, фитнес и какво ли още не не са решението, а спомагателните неща към нещо по-голямо. Решението е да уволня храната като основен източник на удоволствие, да се разделим с нея като «гаджета» и да си останем приятели. Храната е само едно от удоволствията на живота. В никакъв случай не е основното или единственото. Диети, гладуване, извънредна физическа активност са допълнителен тормоз в ежедневието, а скъпите процедури и лекарства - тормоз и в бюджета.

Засега в борбата ми с тялото и организма ми те печелят. Вместо да се борим, да вземем да станем партньори. В екип с душата и ума ми. Каквато и празнота да има в живота ми, каквато и липса и мъка да има, свръхяденето не е решението. Не е средството. Напротив - то задълбочава проблемите.

Ако бебето плаче и не е гладно и му се бутне шишето с храна, то го плюе и продължава да търси утехата си. Мога само да се поуча от това бебе. Ще търся другите удоволствия и занимания. Ще търся преживявания, хора, дейности и неща, на които в момента храната е провалил се заместител. В моменти на копнеж по приятно преживяване храната е едното нещо, което искам най-много, но от което се нуждая най-малко. Има други начини да се наградя, поглезя, развлека или утеша.

Ще потърся други неща за правене, които обичам и са приятни, и които нямат лавинния ефект върху мен, както прекаленото хранене. Ще поразмисля върху живота си още, за да потърся това значимо нещо, което наистина искам и ми липсва. Храната е жизнено необходима за тялото ми, а не за душата и за чувствата ми. Те си остават "гладни". Когато има усещане за самота, разочарование, чувство на непълноценност, душевна болка, дори и просто скука, то не се променя със свръхдози храна и още храна.

Даже напротив, когато съумея да си припомня ефекта на допълнителната порция, някак да извикам образа на натрупването на масата по тялото ми, да усетя тежкото виновно чувство на провал и неодобрение, както и да си спомня от какво ме лишава прекомерното ядене в крайна сметка, веднага ми присяда тази допълнителна хапка или доза.

Аз съм социална личност и общуването с хора с подобни предизвикателства би ме мотивирало много. Също така съм общителна и емоционална, и всяко общуване е за мен удоволствие. Искам да е така и за събеседниците и приятелите ми, да им е приятно да са с мен. Ако нещо трябва да се пълни, то не е стомахът, а животът ми.

# 33
  • Кацнала на едно дърво.
  • Мнения: 3 192
Пускам цялата статия, защото смятам, че има полза от нея.

# 34
  • Мнения: 22 277
Статията определено е много полезна.
В даден етап от живота ми бях стигнала точно до това положение. Бавно и неусетно качих 6-7кг, през това време преживях доста болезнена за мен раздяла с човек, когото обичах. След това си казах майната му, толкова съм дебела, че почти няма дреха от преди, която да ми става. Започнах да нося дълги поли и блузи, продължих да се тъпча всеки ден, първо солено, сладко, солено, сладко. Така само след 1г вече бях с 20кг над обичайните ми. След това се взех в ръце и ги намалих на 10кг, забременях, родих. Около 2-3месеца след раждането пак ме избиха лудите и започнах да се тъпча, качих 4кг. Сега вече премахнах проблема, почти вкарах теглото си в разумни граници и продължавам нататък.
Много важно е човек наистина да намери смисъла и радостта от живота и някъде другаде освен в храната, както е посочено и в статията. Да си постави определени цели и най-вече да изглежда така, че сам да се харесва.

# 35
  • Мнения: 3 050
Интересна статия и полезна тема (предвид това че уча за фармацевт).  Peace
Мисля че е важно човек в днешно време да знае повече за тези опасности и да не приема храната нито като заплаха, нито като нещо което ще му донесе щастие и любов.

Искрено пожелавам хората, които си признават за това, да се измъкнат и да намерят своята златна среда! И винаги помнете от къде сте тръгнали, за да не се връщате назад Peace
Иска се воля, но нищо не е невъзможно   bouquet

# 36
Ходил ли някой на психиатър да сподели ?Вярно ли е ,че за около 6 месеца може да се излекува този проблем?

# 37
  • Мнения: 1 531
Ако някой се интересува, може да прочете в Гугъл за хиперфагията - безразборно тъпчене с храна, без последващо повръщане като при булимията и като следствие затлъстяване, естествено. Случайно днес попаднах на тази информация. Изумена съм и съм ужасена. Не мога да си затварям повече очите, че имам проблем. Лекува се само при психиатър!!! #Crazy Било вид наркомания! Shocked
Тъй като психиатрите, специализирани в лечението на анорексията, булимията и хиперфагията са единици в България, ще трябва да се справям сама по някакъв начин.
Ако някой има такъв проблем или се е лекувал, моля да сподели.


аз имах. тонове мога да изпиша по въпроса. чак сега започнах да усещам, че май съм на път да се справя окончателно.

# 38
  • Мнения: 1 531
Ходил ли някой на психиатър да сподели ?Вярно ли е ,че за около 6 месеца може да се излекува този проблем?

при мен се почувствах по-сигурна към година. за 6 месеца свикваш с определен режим на хранене, но си още много лабилен и много лесно можеш да се върнеш в изходна позиция.

# 39
  • Мнения: 372
Колко посещения на месец при психиатър се правят?

# 40
  • Лондон
  • Мнения: 403
Не знам колко посещения на месец се правят,но знам ,че  може и с направление от джипито.Което значи- първи преглед до 30 дни и втори до 45 дни.Ако греша поправете ме.

# 41
  • Мнения: 269
parvo se izvinqvam za latinicata, problemi s pc-to.
Statiqta ot Vasilica-umnica e mnogo vqrna i polezna. No za sajelenie re6enie na tezi problemi tarsq ot 14-15 godi6na, samo se zadalbo4avat. Nito braka, nito deteto pomognaha drugo da izmesti hranata ot uma mi - mnogo tajno za men. Vse o6te tarsq re6enie i opitvam...

# 42
  • Мнения: 288
mistake, защо реши, че си непременно една от страдащите от хиперфагия?  Shocked
В смисъл, дали не е само въобразяване, а просто да си ядеш повече, но не и да страдаш от хиперфагия... Често се случва да си откриваме болести сами, но далеч да не страдаме от такива...
Колко ядеш? Колко често? Колко можеш да погълнеш?
Отиди първо на лекар, обяснявайки му от-до ситуацията и го питай, дали по негова преценка е това (може и да не е специалист)... и чак тогава мисли, дали страдаш от това или не. Иначе сам човек себе си поболява с такива мисли. Имаш ли си и на идея как сама можеш да си вкараш психо-атака без да осъзнаваш и да се поболееш...? 

Последна редакция: нд, 18 май 2008, 17:27 от Cantrell_NY

# 43
  • Мнения: 902
И аз в кюпа. дали има някакви групи за взаимопомощ(освен тук)

и ако някой може да препоръча психолог, който е помогнал за решение на проблема newsm78
Аз преяждам предимно с тестени продукти и мед ooooh!и днес пак преядох. хапна ли малко бях хляб и ми отваря такъв апетит #2gunfire #2gunfire заради много въглехидрати и високия гликемичен индекс

# 44
  • Лондон
  • Мнения: 403
Ами моя съвет е,не си поставяй диагнози ,а иди на психиатър и нека той да предцени за какво става дума.Може  да няма нищо общо с хиперфагия и булимия.И аз таки си мислех ,обаче нищо подобно.

Общи условия

Активация на акаунт