Неизказани думи!

Те стояха един срещу друг... Държаха се за ръце... Гледаха се... Отдалече им личеше, че са много влюбени... Че значеха много един за друг! Гледаха се безмълвно... Лицето му бе спокойно... Той се чувстваше толкова добре в нейното присъствие! Но защо Тя бе така угрижена? Защо погледа й блуждаеше наоколо? Защо очите й бяха пълни със сълзи?
Тя си пое дъх... Той я погледна с очакване, но Тя не каза нищо, а само се усмихна... Оу... Това беше една много измъчена усмивка... Но Той не разбра! Беше се загледал в красивите й тъмни очи и нищо друго не бе важно за него... А мигът с нея... Това беше всичко!
Той я държеше в обятията си и я целуваше нежно, милваше я и прокарваше пръсти през кестенявите й коси... Вдишваше я... Тя ухаеше така прекрасно, затова Той искаше да я вдиша цялата! Не искаше да я пуска никога!
Както лежаха един до друг, Тя изведнъж вдигна главата си и отправи към него поглед, чакащ... Чакащ какво? Някакви неизказани думи?!
Той я погледна право в очите и я попита: "Какво има сеньорита? Тревожи ли Ви нещо?"
А Тя отмести бързо погледа си, сгуши се в него и въздъхвайки каза: "Няма нищо сеньор... Нищо не ме тревожи..." и затвори очите си...
В този миг по лицето й се търкулнаха сълзи... Бяха като бисерчета...
Но какво очакваше Тя от него? Какво искаше да чуе?
Той я усети, че плаче... Повдигна с едната си ръка брадичката й, а с другата, обърсвайки сълзите й, я попита: "Защо плачете? Какво Ви тревожи любима?"
Последната дума кънтеше дълго време в душата й...: "Любима..."
"Колко красиво и нежно звучеше, изречено от него..." мислеше си тя, но повторното задаване на въпроса му, бързо я свали на земята...
"Кажете ми, какво Ви тревожи?"
Тя мълчеше... Не знаеше какво да му каже... Гледаше го и се надяваше... На какво се надяваше? Какво чакаше? Онези неизказани думи ли очакваше?
Продължаваха да се гледат... В очите му се четеше тревога и загриженост, а в нейните... В нейните палещи очи имаше несигурност, страх, но имаше страст, желание и... Думите заседнаха в гърлото й... Горчиви сълзи напълниха очите й...
В главата си Тя повтаряше милиони, милиарди пъти онези думи, които така желаеше да му каже, но и така силно копнееше да чуе! Но защо не му ги казваше? Какво я спираше?
"Сеньорита?" каза Той.
Тя бе първият човек, на когото Той си позволяваше да вярва!
За пръв път от толкова време насам, Той усещаше живота! Тя го бе събудила! Заради нея Той дишаше! Нея Той обичаше!
"Обичам те"... дали не бяха това онези неизказани думи, които тя толкова силно желаеше да чуе от любимия си!?
Той отново я попита: "Кажете ми любима моя сеньорита, какво Ви има?" и още по голяма тревожност се прочете в очите му...
Тя въздъхна отново: "Няма нищо скъпи ми сеньор...", отвърна с леко раздразнение и нежелание, след това го целуна. Той прокарваше пръсти през меките й коси. Тя се сгуши в него, мислено му каза "Обичам те!" и заспа в прегръдките му...
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
  Дойде време да поговорим за неизказаните думи!
Жадували ли сте за думи..... в които да ви кажат съвсем открито 'Обичам те!'?
Дойде ли мигът в който да ги чуете?Колко дълго чакахте?Или остана блян!
А вие?Казвали ли сте ги на човекът който обичате?Колко време ви трябваше за да изречете вълшебните слова?
А имате ли неизказани думи?Там дълбоко заседнали в гърлото ви,чакащи подходящият момент!
Накратко!
Казвате ли лесно 'Обичам те' или оставяте думите неизказани!