Обучение и помощ преди и след осиновяване

Ок.

Но не мислите ли, че ако бяхте прилично информирани, ако не директно за следосиновителния период и вероятните реакции на детето, то поне в правилното тълкуване на поведението му по време на предосиновителния период, по време на срещите, щяхте да си спестите доста излишни притеснения и травми?

Ще доразвия темата за "НЕ" - то на Ирина, за да илюстрирам нещо, което се случва всъщност често, да не говорим при по-големите деца.

Като нормален човек и донякъде благодарение на форумните мистични разкази за трепването на сърцето, познаването на "моето" дете, както и веселото втурване на същото в майчините обятия... аз реших, че тя не ме желае!
Не ме харесва, не ме иска, казва го ясно!
Разбира се, бях отчаяна и се разплаках от безпомощност. Това не го бях предвидила. Аз бях решила, че първото обаждане ще е и първото ми дете. А сега, накъде?
Тогава се включи моят инатлив механизъм - ти сега мислиш, че не ме искаш, но аз те искам и ще ти покажа, че ще бъда най-добрата майка!

Сега ми е смешно.
Как можех да очаквам дете на 4 години, живяло там от третия ден на раждането си, да влезе и да скочи в прегръдките ми. Или поне да не ме погледне... и като види там безпределната ми любов, да не се усмихне?!
Дезинформация. Това е думата.

Вчера една от водещите фигури на въпросната организация, каза нещо много просто, вярно и хубаво, докато се смеехме над този епизод:

Обикновено това НЕ е най-отчаяното ДА на света.
То значи: Вземи ме, моля те, вземи ме въпреки всичко и ми покажи, че ме искаш на всяка цена, че съм важен за теб, макар аз да те отблъсквам...

Ето един незначителен на пръв поглед епизод как може да промени изцяло две съдби. Аз бях на крачката да се отдръпна, макар и с голяма болка, заради неправилно изтълкуваните знаци. Колко ли като мен са го сторили вече?

Ще си позволя да се самоцитирам - не съм казвала, че не трябва да има предварително обучение - напротив, трябва, но то трябва да е концентрирано върху други неща - ето това, което казва Дар, също да ни провокира да си отговорим на някои въпроси относно желанията ни за пол, възраст, етнос и т.н., да ни подготви за първата среща.
Ще кажа и още нещо - хубаво би било на по-късен етап от идването на детето у дома, да се включат и осиновени пораснали деца - тяхната помощ би била незаменима, особено при проблемите, които възникват в пубертета.

Скъпа, Свткавичке, съжалявам, че не мога с думи да предам една по-цялостна визия на идеята, но колкото и да се стремим да следваме модела на вече съществуваща подобна схема, ние ще трябва да вложим и нещо от себе си, да го съобразим според специфичните ни нужди и харакетр на осиновяванията у нас.

Мога само да предположа, че чрез типа "директен контакт", много от неудобните моменти, недоразуменията и т.н., които се получават във форума чрез писмения израз, ще отпаднат. Тогава ще имаш на разположение много повече опорни точки - визуални, вербални, слухови, а това е различно, нали?
Ти сега, усещаш ли с колко нежност ти говоря, защото това изпитвам, докато пиша? 

Международните осиновявания са много различни от нашите.
Смело казвам, че там хората се справят с много по-тежки ситуации.
Осиновяват се често по няколко деца едновременно в голяма възраст, обикновено и с различен цвят на кожата, липсва комуникация, тъй като не говорят езика и т.н.

Тази форма на взаимопомощ не цели само да обучава. Понякога освен чиста терминология или интерпретации на поведение, имаме нужда просто от морална подкрепа. Без значение в кой етап сме. 

Е, а де. Или съм чела наопаки, или писмото пак ни играе номера.

Осиновените големи деца, биха били безценна помощ, но не бива да забравяме, че те макар и на възраст, в себе си имат още много болка и рани.
Тоест, опитвам се да кажа, че не можем да ги притискаме за подобно нещо. Ако сами изявят подобно желание и почувстват сила за това, бихме могли само да им благодарим от сърце.

Ще задам още един въпрос и после млъквам.  (за известно време...)

Има един въпрос, който се задава в периода на проучване и обучение, което тече паралелно у нас, а навън след като кандидатите вече имат готови доклади (доколкото ми е известно).
Той е удачен за тези, които сега са в период на проучване или очакване, или тепърва тръгват по този път.

Как си представяте бъдещето ви дете?

Вдигам ръка първа!/
Моето дете няма цвят на очи, коса, няма дори и възраст/ е, приблизително има/но това е моят син!Да, точно така-син.Не съм написала претенции за пол, разбира се, защото не е редно, защото е "ограничаващо" и "еснафско", защото ако беше твое родно дете....и т.н. и т.н., защото трябва да сме широко скроени, и да, децата са еднакви и да, какво значение има пола.Но си признавам  намекнала с недомлъвки моето желание и то макар и половинчато е отразено в доклада.Така го чувствам- аз ще бъда добра майка на син.Интуитивно усещам за каво ще си говорим, как да съм му полезна, как да го прилаская,как да го поведа за ръчичка по пътеките на живота. правилно или не имам усещания. За дъщеря- много по-трудно.След това, което написах очаквам предвидими реакции тук ,но за мен ще е неимоверно ценно да разбера за себе си защо е така, защо са такива усещаниятами и представите ми и дали греша като дори само си позволявам да мечтая, дали тази нагласа няма да навреди на бъдещото дете.

забравих да кажа, че точно този въпрос не ми е задаван при проучването.Дори вчера си припомнях някои от въпросите, бяха /за мен / твърде странни.Не казвам неудобни или нежелателни, просто странни.Като напр. от кое поредно кандидатстване съм влязла да уча в университета

Щеше ми се да изчакам още няколко отговора, но тъй като не мога да издържа да те държа в напрежение, виждам колко си емоционална и някак предугаждам вълнението ти.

Не бих могла и не искам да подлагам на анализ отговора ти. Не това е целта.
Ще ти отговоря като човек, минал по този път и изпитал позитивите и негативите на едно обучение, водено по готов въпросник, но без вложена човешка съпричастност, а не на последно място, може би и лишено практически опит.

Мисля, че един бъдещ осиновител не може да не си представя бъдещото си дете. Би било в противовес с човешката, с майчината натура.
Тези представи може да не са свързани с физическия аспект на детето, но с много други.

Какво се цели с този въпрос?
Признавам, че го зададох така, както го задават в чужбина. У нас, или поне на мен ми го зададоха така: Какви са вашите очаквания към детето?
Разбира се, борих се до последно да докажа, че именно това се старая да не храня очаквания към детето, защото от опита си знам, че когато има такива, често следва разочарование.
Психологът не прие това за отговор и продължи да ме върти на шиш, докато не изгубих търпение, грабнах един лист и нарисувах: точка, точка, запетайка, минус, скобка, закривайка... и после нарисувах две протегнати ръце към мен и една голяма усмивка.

Психологът не коментира рисунката ми. Погледна ме по-скоро доволно от това, че изгубих самообладание.
А, всъщност... аз бях нарисувала най-голямото ми очакване и това, което щеше после да ме стресне най-много!

Ако бях на мястото на психолога, а ти ми беше отговорила на въпроса, както горе, просто бих задълбочила разговора в насока - А, ако ти се обадят за момиченце, искаш ли да си представим, ако е момиче? Хайде да разиграем една илюзия, ти си майка на едно малко, палаво момиче...
Тук, обаче следва работата на професионалиста, да извади от теб страховете и колебанията ти и да те подсигури, не да те плаши.

При мен, тогава, беше достатъчно някой да улови момента и да ми каже: Ами, ако не се усмихне и ако не протегне ръце???

По мое мнение, целта на този въпрос е напълно конструктивна и тя е да ни предпази от нереални очаквания, а при такива в рамките на реалното, да ни подготви за повече възможни ситуации.

 

Здравейте, момичета! Отдавна не съм влизала при вас, но вече някъде бях споменавала, че ние, като осивили в чужбината, сме минали през такова обучение. Искам да споделя горе-долу как беше при нас, може да бъде от полза при организирането на такава процедура.
При нас, за да осиновиш, задължително трябва да се свържеш с агенция по осиновяване. Тя от своя страна, според одобрени и утвърдени проекти, е длъжна да проведе обучение на кандидат-осиновителите. При нас това обучение продължи 9 месеца. Средно по 1 среща на месец. Това бяха групови занимания. Първата среща беше запознаваща - всяко семейство се представяше накратко, а и на тази среща ни накараха да осъзнаем, че не търсят дете за родителите, а родители за детето. Втората среща беше със семейство, което вече беше осиновило. То ни разказа своя опит преди и след осиновяването. След това последваха срещи с психолози, лекари, юристи. Едва след тези срещи минахме през т.нар. квалификация - ставаме или не, грубо казано, за осиновители. Тези, които все още според мнението на специалистите не стават, им се препоръчват още някои допълнителни срещи. Разбира се имаше и посещение на психолог в дома. Който после изготвя доклада за семейството. След одобряването идва най-трудният период - на чакането. Когато се обадят, че имат новина за теб, се уговаряш и отиваш да видиш детето. Тук нямаш право на няколко срещи с детето (най-много два-три дни да си помислиш). Още на тази първа среща с детето ти се дава и цялата информация за него. Ако решиш, че това е твоята рожба, специалистите от агенцията ти помагат да оформиш молбата и да я подадеш в съда. В някои съдилища и според настроението на водещия съдия, могат да ти издадат решение за настаняване на детето в дома ти, преди да е минало делото. По този начин се спестява дългия период между проучването от съда и самата дата на делото. Освен това максимално се съкращава времето за престой в институцията. Нашият син също дойде в къщи преди още да бяхме правно негови родители. Лично аз смятам това за един огромен плюс на тази система - да не се подлагат родителите и детето на опознавателни срещи и да не се чака понякога до 6 месеца.

mamaG, хубаво си споделила този опит с нас. Благодаря!

А след осиновяването, имате ли някаква подкрепа, някаква помощ психологическа, практическа, морална и от кого при евентуални затруднения?

Интересно ми е по време на това сериозно обучение, говориха ли ви за изживяванията на изоставените деца? За т. нар. първична рана, за провокациите им в последствие, за израза, който дават външно на болките си?
На какво наблягат през тези 9 месеца?

Да, говориха ни. Бяхме разделени на групи - в зависимост от възрастта на детето, което желаем да осиновим, дали е първо осиновяване или следващо, дали семейство или самотен родител. Така че обучението е приспособено към тези неща. Помня, че за домашно от първата среща получихме следното - да напишем писмо до нашето бъдещо дете. След това това писмо беше прикрепено към доклада за нас. Обясняваха ни как могат да реагират децата. Учиха ни например (ние бяхме в групата за най-малките деца - от 1,5 месеца до 1 година), че майката не трябва в началото да сменя парфюма си. Колкото и да изглежда странно, това се оказа вярно - детето на такава малка възраст разпознава по мириса. Учиха ни в началото, колкото и да искаме да се хвалим на другите, да не пускаме много чужди хора, да не даваме на друг да носи детето - за да може то да свикне с нас и да се адаптира по-лесно. Говорихме за тайната, за разкриването и т.н. За тези, които вече са осиновили, се организират срещи, където можеш да отидеш с детето, да споделиш опит. Винаги, ако имаш проблем, можеш да се срещнеш с тях и да получиш подкрепа.

Аз не съм осиновител,само бъдещ приемен родител. Но ще си позволя да се включа,защото смятам,че имаме нужда от помощ. Преди и след като детенцето влезе в дома ни. В Стара Загора екипа по приемна грижа работи по шведски модел. Обучението ни беше групово,проведено под формата на ролеви игри. Много говорихме за чуствата на изоставените деца,какво губят от живота в институция,как биха ни провокирали. Думата "първична рана " не беше спомената,но с други думички това ни беше обяснено. Не ни дадоха готови рецепти как да се справяме. Мисля,че това няма и как да стане,защото всяко дете е различно и реагира по различен начин. Но и аз като Фоксче със сигурност свалих розовите очила. Обучението ми даде най-обща представа за това какво ме очаква. Останалата част от картинката си допълних от изчитането на форумите тук. И въпреки това не съм готова.И понеже си давам сметка за това,много се страхувам. Имам още много въпроси. Имам дъщеричка и не знам как ще реагира тя на приемното детенце,макар,че вече знае,как у нас ще дойде да живее една малка нейна приятелка.
Така или иначе след идването на детето в къщи ще ни посещават от екипа по приемна грижа и отдела за закрила на детето. Гарантираха ми,че ще ми окажат всяка необходима помощ. Много се надявам това да стане и то компетентно.

Забравих нещо.....Дар, подготвиха ни и за това,че може детето да не ни приеме. И за това,че трябва да бъдем МНОГО търпеливи. И че тези деца не знаят как да общуват,как да изразят по правилния начин чуствата си и не бива ние да реагираме първосигнално.
А що се отнася до представата ми за детето,аз лично нямам никаква...И съзнателно не градя такава. Детето е дете,няма значение какъв цвят е косата или очите му.

Определено търпението в случая не е просто дума, а означава нещо, което на моменти изисква ужасно много и целенасочени усилия.
Убеждавам се, че за приемните родители е предвидена една доста по-добра подготовка, нищо, че е само на теория. Странно, че се получава така, разликата е само във формата на грижа, но самата грижа не е различна.

Аз макар, че вече съм минала по този път все пак ще се включа. На мен ми зададоха въпроса по иначе. Как ще реагирате ако детето не отговори на вашите очаквания когато порасне?
Бях много учудена, че ме питат това и отговорих - само да е живо и здраво. Нямах и нямам никакви свръхамбиции за него. Само дето си мислех, че ще се роди момиченце, пък то излезе момченце. И имах притеснения, че с момче няма да се справя, ама на - справям се/поне до този момент/  колкото и нескромно да звучи.