Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Бъдещи майки
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 41 отговора

София

Мнения: 2 878
Знам, погледнах в търсачката още веднъж, както и преди раждането си съм гледала - има теми за след родилната депресия, но тази не искам да бъде такава. Казвам го, защото въпреки всичко, когато родих не бях достатъчно подготвена - да, знаех, че има такова нещо като следродилна депресия, но не бях подготгвена за нищо от това, което изпитах, а със сигурност щях да се оправя по-бързо или нямаше да затъна толкова дълбоко, ако знаех, че това е нещо нормално и толкова много майки го изпитват.

Ще помоля майките, които не са минали през това чудо да не пишат, ако смятат да пишат, че не са имали такава депресия (в интерес на истината ви завиждам, макар сега да се чувствам доста силна с опита си), за да не стане като предишните постинги, които имам предвид. Все пак това не е анкета, а има за цел да подготви бъдещите майки и да ги направи по-силни.

Ето и аз как се чувствах или моята следродилна депресия:
Започна тогава, когато 6 часа след раждането помолих една сестра да ми донесе бебето да го видя (не го видях добре по време на раждането и жената се смили над мен) - остави го до мен на леглото, аз го гушнах, а то се разплака. И плака 2 минути с такъв оглушителен рев на фона на тихата нощ, като от време на време в резултат на полюшванията ми се успокояваше за 2-3 секунди и отново започваше. Попитах, защо плаче. "Защото е бебе" беше отговорът, но за мен не беше така. Бях отнякъде заблудена, че бебето веднага ще направи контакт с мен като негова майка и ще ме познае и ще се успокоява от мен, но не. Това дете, според мен ме отхвърляше. На следващия ден ми я донесоха за кърмене - започна да суче гърдата ми сякаш винаги я е сукала, но не това беше проблемът, естествено - нямаше вид на това бебе, което винаги съм си мислила че ще родя. Може би главите на всички ни са пълни с образите на онези бебета от рекламите (поне едномесечни, със сигурност) - с голи или светли главички - моето се роди с толкова много коса, че чело нямаше чак и имаше вид на вечно сърдито дете, но след 3 дни дали свикнах с нея или просто тя взе да се вчовечава... Но въпреки всичко не я чувствах като своя. Беше ми толкова далечна, не можех да повярвам, че аз съм я родила, не помнех как е станало това, това дете въпреки че вече не плачеше като го гушнех, сякаш ме отхвърляше, а и аз не усетих това майчинско чувство, което очаквах да изпитам инстинктивно. Стоеше при мен на всеки 3 часа по за един час и след като заспеше след сукане се чудех какво да я правя, докато дойдат да я вземат. Да се виждам и гушкам със сълзи през всеки свободен момент в прегръдката на мъжа ми бе по-важно за мен. Едва дочаквах да я вземат и тичах надолу (превита от болката от операцията по стълбите). Стоях на пейката при мъжа ми и там плачех дори - исках да се прибирам вкъщи, очевидно не ставах за майка - ами аз дори не бях сигурна, че ще се справя. Толкова много чаках това бебе, с такова нетърпение бременеех - гледах идващите на преглед бременни в болницата й плачех при вида им. Исках пак да съм бременна, бебето да си е в мен (моето бебе), пак да съм уверена в себе си, пак да знам какво ме чака или поне да си мисля така. И изпитвах такава вина за това, което изпитвах. Лекарите се скъсаха да ме успокояват, че било нормално - да, и аз бях чувала, но според мен никой не беше изпитвал такава вина като мен.

После се прибрахме вкъщи, бях посвикнала с нея и даже се бях привързала към малкото беззащитно човече - ами сега, тя започна да плаче още в колата, сякаш я отвличах, вкъщи кое по-напред - на изваря шишето ли, да преваря и охладя вода ли - а то плаче ли плаче и в първите няколко часа нямах никоя жена под ръка която да ми помогне! Ами първите нощи - плаче, а аз не мога да й помогна с коликите и се чувствах толкова безсилна и загубена като майка! Ревях с нея всеки път, толкова ми беше мъчно - каква майка съм, щом не мога да успокоя детето. Минаваше ми през главата мисълта дали искам нещата да са както преди - не, не исках, щях със сигурност да се чувствам като ограбена, нещо страшно да ми липсва и виновна за нещастието на всички около мен, но ми минаваше тази мисъл, нали? Да, чувствах се нещастна, че нещата вече не ги контролирам както преди и никога вече няма да знам със сигурнаст какво следва. Странното беше, че изпитвах една такава безнадеждност и болка, сякаш съм изгубила близък човек безвъзвратно. Няколко седмици по-късно осъзнах, че имам натрапчивата мисъл, че мъжът ми вече не ме обича както преди, а сякаш на половина по-малко или по-малко, а другата си обич - даваше на дъщеря ни вече...

Майка ми дойде, стоя 1 кошмарна седмица и си замина - детето плачеше почти непрестанно, аз вече зверски го обичах, но така безсилна и виновна се чувствах, че не мога да го успокоя. И накрая останахме двенките сами - и от тогава никой не може да ни раздели. Няма някой който да може по-добре да я гушка, да я успокоява (не, тя пак си плаче безспир по време на коликите и в такива моменти, но аз така си мисля, че по-добре от мен никой не може да я държи!). Никой не е толкова търпелив - всеки дава съвет - "остави я да си поплаче в креватчето, нищо няма да й стане", но не. Това е моето детенце и никой не знае по-добре да се грижи за него. Никой няма право да я държи самичка, когато нещо я боли. И съм много много по-уверена - вече почти седмица не съм плакала с нея!

И за протокола - около мен е пълно с жени които са преживяли следродилната депресия, но не би и една да ми каже предварително какво да очаквам - щях да се чувствам по-нормална. Едната не е искала да вижда и детето и мъжа си няколко дни, акушерката ми не е искала дори да си види първото дете 5 дни. За следващото бебе ще съм подготвена!

Може би има и по-красиви бебета от моето, но моето е най-сладкото, най-чаровното и най-обичаното!
Цитирай

Варна,морето,сините вълни.

Мнения: 2 785
Почти същото.Първия месец беше ад.Коликите я мъчат,тя реве-аз със нея.Мъжа ми я носи,даде ми я-тя ревва два пъти по-силно и аз започвам:"Ето,това дете ме мрази."На 20 ден направих мастит и изкарах Нова Година е банята с горещ компрес в/у гърдата.Рагадите ми бяха така ужасни,че като дойдеше време за кърмене се опитвах да го отложа по всевъзможни начини.Как не я отбих тогава просто не знам...Но,ако можех да се измъкна някъде без нея,бях първа кипра.Хем се чувствах гузна,хем не я чувствах тая връзка за която всички говорят.Казвах на мъжа ми,колко хубаво е било като си бяхме двамата,как не съм създадена да бъда майка и съм направила голяма грешка.Сънувах малката в ужасни кошмари като дяволче и как ме яде.Ужасен беше първия месец,добре че отмина.Надявам се,че с второто няма да се повтори,ама знае ли човек....
Цитирай

София

Мнения: 2 026
да ви е жива и здрава малката буболинка! #Milti

и, Валентина, благодаря ти за тази тема и за това, което си описала като лични усещания!
Цитирай

Няма такава държава!

Мнения: 784
Абсолютно същото и при мен, само че продължи малко по-дълго  - около 2 месеца. Аз също бях бясна, че никоя жена не ме предупреди, не ми разказа, докато бях бременна, а в последствие се оказа, че доста майки са го преживели. Това, което е най-важно според мен е да не очакваш, че майчинският инстинкт ще те изпълни веднага, още първия път, като гушнеш бебето. Идва малко по-късно, когато жената се поуспокои от преживяването, от промяната /не само хормонална/ и от страха, че сега си отговорен за още някой. А и самото бебе отначало не знае на кой свят се намира - първите месец-два то почти не общува с околните - не че не иска, просто не може да намери изразните следства. После почват едни усмивки, сладки муцунки и разбира се рев, рев, рев  Very Happy Също така, според мен, е абсолютен мит, че ще разбереш за какво реве по начина, по който плаче - това при нас стана чак след 6-я месец, а дотогава налучвах ...... и се чувствах лоша майка, или поне неоправна.
Цитирай


Мнения: 1 679
Бях чувала за депресия през бременността, но такава за щастие не изживях. През бременността бях най-спокойната бъдеща майка на света /въпреки, че не беше безпроблемна/. Родих бебето си и още като го погледнах се разочаровах. Двамата със съпруга ми сме светли, а то се роди с голяма тъмна коса и много ама много червено телце. Но това още не беше нищо. Както и да е ... преживях някак си 3-те дни в родилно, където нямаше ток, баня или храна ... бебето спеше по 9-10 часа непробудно, после ставаше за 10 минути и после пак дъъълго спане. На четвъртия ден беше изписването. Гърдите ми се стегнаха, но покрай суетенето с букетите, тортата и бонбоните минаха няколко съдбоносни часа. Прибрахме се у дома и о...ужас... гърдите ми бяха станали твърди като камък и много болезнени ... бебчо се опитваше да захапе, но нямаше сили и само пискаше от глад. На помощ дойде братовчедка на мъжа ми, акушерка, която ме упрекна защо не съм предприела нещо, че гърдите ми били в окаяно състояние. Започна 12 часово изстискване. Аз умирах за сън /4-то денонощие не бях спала, в нашето родилно бебе-майка делят една стая нон-стоп/, ревях от болка ... следваше компрес след компрес ... но проблемът се задълбочи. В полунощ съвсем се запуших и тогава с мъжа ми отидохме в родилно и ги помолих да ми бият инжекция окситоцин. Прибрахме се и тогава милият започна да ме изцежда с помпата, че аз нямах капка сили и така до сутринта. Очите ми бяха подути от плач. После открих друг проблем - при раждането се беше преразтегнал перинеумът и не можех да усетя кога ми се ходи до тоалетна и направо се напишквах. Депресията се задълбочи. Чувствах се безпомощна. Отгоре на всичко пъпа на бебчо беше отрязан прекалено ниско, забра гной и почна да кърви. Отново рев. Появи се секрет в очите - рев. И така ... за всяко нещо рев ... Дори като го кърмех, плачех ... съответно близките ме съветваха да се успокоя, че ще ми спре кърмата ... но не възприемах. И наистина ... след няколко дни започна да ми спира кърмата - от преумора, стрес и изживените болки. По чудо се оправих. Но отново много рев и сълзи, съответно бебчо се изнерви и започна много да плаче ...
Но слава богу всичко това продължи само около 3 седмици ... след това нещата влязоха в релси и сега само си спомням за изживения кошмар.
Цитирай

в село на завоя преди Шенген

Мнения: 4 244
Валентина - благодаря ти че ми напомни за изживяните от мен чувства преди 5 години
Когато държах за пръв път дъщеря си в ръцете си - 5 мин след раждането, реши за себе си в първия момент, че това е най грозното бебе на света и че никога няма да мога да изпитам някакви чувства към него. Галех го, говорих му, дадох му да засуче и в същото време усещах в себе си една съпротива и болка от това че не се чувствам майка.
Детето ми се роди малко преди 19 ч
Зяла нощ седях в леглото без да мигна и ми минаваха през главата най идиотските мисли които можеха. Ужасавах се от себе си, отвращавах се, чувствах се неспособна да бъда майка. Нито можех да се зарадвам, нито да заплача от щастие. Точно за тия чувства не бях подготвена и едва ли не ми идеше да потъна в земята от срам заради тях.
Носеха ми ревящия вързоп, кърмех го и го връщах обратно в детската стая. Не усешах никаква близост, никаква тръпка, само задължение.
Така минаха 3 дни. Вечерта на 3 ден след посещение на половината рода около леглото и някои подметнати реплики, ми донесоха вързопчето за кърмене.
В един миг "прогледнах".
Вече не виждах грозно маймунче - червено-жълто (от жълтеницата) и с черна рошава дълга коса, а видях едно малко сладко бебе. Видях моето бебе!
И като ревнах.... Тихи сълзи на щастие, на радост, на любов и хиляди неизброими и неизразими с думи чувства (сори, ама и в момента плача). Часове наред плаках и се наслаждавах на малкото създания което беше моя дъщеря. Тази нощ остана при мен. Аз не спах - наслаждавах се на звуците които издаваше докато спи, тихото и прохъркване мъркане, сладостното сукане при поредното кърмене.
На 5 ден, когато ни изписаха и ни пратиха по живо по здраво у дома, аз вече бях МАЙКА!
С 2 дете нямах избощо такъв проблем - даже пролях сълзи на щастие като го гушнах още като се роди. Вече душата ми и тялото ми знаеха какво става и бях готови да поемат отговорността наречена МАМА

Мили бъдещи майчета - четете и се подгответе че и това го има, за да не се срамувате като мен и Валентина от обзелите ви чувства. Това е част от процеса на ставане да си майка
Цитирай

тук-там

Мнения: 1 080
Валентина, страхотна дъщеричка си имаш!!! Много е сладка. Явно не си виждала новородено, иначе не би се усъмнила и за секунда, че твоето бебче е една малка красавица. Похвално е, че се опитваш да подготвиш бъдещите мами, много полезен постинг! Надявам се обаче, никоя мама да не преживее твоите душевни терзания.

Мила, имам един въпрос в страни от темата. Вашият татко не е ли онзи гооолям симпатяга от "Господари на ефира"? Преди време гостуваше на Гала и тя го изпита по бащинство. Мисля, че не бъркам и ако е така, имаш страхотно семейство. Усмивките не лъжат!
Цитирай

София

Мнения: 2 878
Цитат на: mtz

Мила, имам един въпрос в страни от темата. Вашият татко не е ли онзи гооолям симпатяга от "Господари на ефира"? Преди време гостуваше на Гала и тя го изпита по бащинство. Мисля, че не бъркам и ако е така, имаш страхотно семейство. Усмивките не лъжат!


Той е - това е нашият превъзходен баща, сега е гушнал малката Билянка и си гледа мача - двете му страсти заедно, правеше й муцунки, за да му се усмихва...

Скъпи вече-мамчета, откакто пуснах този постинг, час по час го отварям и плача с всяка втора от вас. Никога няма да забравя, колко нещастна се чувствах в болницата, заради тази неподготвеност с която се оказах стегната! Един ден, отворих стаята от която даваха храната, за да видя какво има за ядене и едната от жените вътре възкликна "О, боже - ето го момиченцето дето плака вчера цял ден!" Кой ли не ме видя да плача - плачех по коридорите, когато навън беше хладно (сядахме с мъжа ми пред някой кабинет на столчетата и аз се сгушвах в прегръдките му и плачех (имах чувството, че сълзите ми нямат край)), на пейките в двора плачех пак така сгушена и толкова, ама толкова ме беше срам - минаваха лекари и спираха да ме успокояват, че това е нормално (един даже си приказвал един ден с мъжа ми, за да сподели, че първата си дъщеричка я заобичал едва на 3-тия месец), минаваха родилки и бременни и кой знае какво си мислеха, че ми се е случило - затова също вина изпитвах! Как да го разочаровам като му кажа, че не ставам за майка! "вземи ме оттука, моля те", а той ми вика с усмивка и недоверие "ами бебето", а аз - "ще ме водиш с такси за храненето и пак ще си ме вземаш обратно". Плачех, че след някой друг час мъжът ми ще си тръгне за вкъщи (горкия - прекара едни не много леки събота и неделя - дупето му на релси стана от пейките, от сутринта до 10-11 вечерта е стоял с мен - даже докато кърмех горе в стаята ме чакаше долу), плачех и като си тръгнеше - че се е уморил, че аз съм виновна за толкова много неща! Плачех вечер под одеялото - едва го дочаквах да се прибере вкъщи и му звънях за да си говорим. А прекрасната д-р Ковачева успя на 3-тия ден да ми уреди една ВИП стая, за да може милия да идва при мен по всяко време и да сяда и поляга ако иска. Една вечер (преди да ме преместят) обясних на момичетата в стаята защо плача и като ревнаха и те - всяка бе таила в себе си подобни чувства. Бяхме 5 в стаята - 2 по-младички даже, на моя хал, първескини. Едното по-голямо майче, вече с второ бебе се случи пък да бъде моя позната и съм й благодарна, че се случи там за да я познавам, че да й имам доверие, тя ни окуражи всичките - първият път не е била подготвена, но при втория вече нямаше тези негативни емоции. Всички в стаята бяхме след секцио, доста трудно ставахме и ходехме приведени, а тя сладко ни намигаше като идваха бебетата - "не можели да ходят! я се вижте как скоквате като чуете количките в коридора! как да нямате майчински инстинкт!"
 
Бъдещи майчета, не е срамно това, което може да изпитате. И повярвайте ми, като чуете от всички нас, какво е нормално да преживеете - то даже и не е толкова страшно!!! А когато смените болничната обстановка с домашната - е много по-лесно! Макар че първия ден вкъщи също ми беше голям шок - вървях из апартамента и го гледах с други очи - къпех се под душа и си мислех - ето тук се къпах толкова отдавна, когато бях бременна и си мислех с вълнение от нетърпение за следващия ден, ето холът - тук спахме последната вечер и цяла нощ си приказвахме за утре... А бебето е вече вкъщи - боже, колко различно ми изглеждаше всеки предмет...

Но непременно, непременно, момичета, намерете си някой кайто да бъде до вас - някоя жена, приятелка, майка - раждала, с която да можете да си поговорите, докато за първи път хранете бебето (тогава ще ви е по-спокойно), да си поплачете, да си кажете, какво ви тежи - да е някой пред който да се чувствате спокойни и да плачете, ако ви се иска. Помага - тя най-вероятно ще ви разкаже за нейните чувства, когато е била на ваше място, не се изненадвайте! И дано съпрузите или партньорите ви са толкова мили и всеотдайни, та ей така невинно като нашия татко да се навеждат над детското креватче и да шепнат "бебко, имаме си вече бебе" с усмивка... Толкова мило ще ви става...
Цитирай

София

Мнения: 5 374
Валяяяяяя.мила,сега ако ти разкажа за моята "депресия"-сигурно ще паднеш от майтап.Аз първата вечер у дома си ревах за..стаята в болницата Laughing  #Crazy .Както и друг път съм писала-родих в болница Лозенец и много бях доволна и от отношение,и от условия.Да не говорим,че за всяко най-малко нещо ми се притичваха на момента.Изведнъж се озовавам у дома,чудя се кое откъде да почна -близките ми само седят до мен и чакат нареждания-а аз не знам какво и що и как.....И в банята под душа се наревах на рамото на милото....Сега си обяснявам,че ми е липсвала сигурността от болницата и че съм се терзаела дали ще се справя.Е,слава Богу,справям се вече като автоматче-и татенцето също-и засега сме си отгледали едно малко "зверче"в добрия смисъл на думата-така го нарече педи. Laughing -понеже е якичък и много буден.Но по темата-моята депресия беше с някакъв много странен "обратен"знак.Всеки с номера си-какво да правиш............ Mr. Green
Цитирай

София

Мнения: 889
И мен не ме подмина депресията. Родих секцио, сравнително леко, но прекарах първите 18 часа в интензивно. Донесоф(ха ми бебето да го видя, но бях толкова зашеметена, че ми е като син. На следващия ден още като ме качиха в стаята една акушерка ми я донесе и ....изчезна. Ужас - не знам как да кърмя, как да я хвана, нямах и коластра дори, детето се дърпа от мен - рев, рев, тя реве и аз рева. Имах чувството, че са ми донесли някакво бебе, не моето. Тотално се побърках. Опитвах се 3 дни да кажа мама....Ужас. Като се прибрахме в къщи - още по-голям стрес - да я изкъпя, да я преоблека, да й сложа памперс за пръв път - не спрях да рева. В продължение на 1 месец ме тресе, но най-страшно беше първите 2 седмици, и особено първата. Така, както не знаех какво да правя, не давах и на другите да ми помогнат, нещо като самонаказание - не съм добра майка, нека ми е зле. Боже, като си помисля в какви истерии изпадах, как крещях на мъжа ми, че е идиот, изрод, да не ми докосва детенцето...после рев, извинения, след час пак истерия, после рев, понеже не знам какво да правя, имах и проблеми с кърмата, терзания, че не съм обсебена от всепоглъщата майчина обич...Направо още настръхвам като си спомня какъв ужас беше - ако не рева, крещя, ако не крещя, рева  Smile Просто ми е чудно как ме изтърпяха мъжа ми и майка ми, която идваше всеки ден, а аз я гонех и не й давах да пипа бебето, а после и звънях и ревях, че не ми помага...Слава богу, всичко отминава....
Кураж момичета, не е нещо ненормално, почти всички сме минали оттам.
Цитирай

sofia

Мнения: 805
Бях чела, че има следродилна депресия, но не съм очаквала такъв ужас. Детето ми беше желано, забременях след лечение на стерилитет, имах проблемна бременност и много се пазих и т.н. Какво беше изумлението ми, когато родих сина ми не почувствах нищо освен бегло любопитство. Когато ни изписаха от болницата нещата станаха кошмарни - толкова ме болеше всичко, шевовете ми дърпаха, а бебето ревеше постоянно. Аз плачех с него и се чудех няма ли да ме остави на мира да поспя. Когато заплачеше особено през ноща аз направо издивявах. Съпруга ми се чудеше кого да успокоява- мен или бебето. Нямах желания да се храня, нито да върша нещо, чувствах се така все едно ми е пропаднал живота - така ли ще е занапред? Как ще живея сега? Исках да се разболея, за да не се грижа за него, а някой друг да го прави. Същевреминно се определях като изключително лоша майка, която не заслужава детето си. Лошото е, че това продължи много дълго- 4-5 месеца. Дори мислех, че трябва да отида на психолог, че не съм съвсем наред. Слава богу всичко вече отмина, но само като си спомня колко зле се чувствах  планове за второ дете въобще не правя.
Цитирай

в гората

Мнения: 2 979
Цитат на: Валентина

Бъдещи майчета, не е срамно това, което може да изпитате. И повярвайте ми, като чуете от всички нас, какво е нормално да преживеете - то даже и не е толкова страшно!!! А когато смените болничната обстановка с домашната - е много по-лесно! Макар че първия ден вкъщи също ми беше голям шок - вървях из апартамента и го гледах с други очи - къпех се под душа и си мислех - ето тук се къпах толкова отдавна, когато бях бременна и си мислех с вълнение от нетърпение за следващия ден, ето холът - тук спахме последната вечер и цяла нощ си приказвахме за утре... А бебето е вече вкъщи - боже, колко различно ми изглеждаше всеки предмет...

Но непременно, непременно, момичета, намерете си някой кайто да бъде до вас - някоя жена, приятелка, майка - раждала, с която да можете да си поговорите, докато за първи път хранете бебето (тогава ще ви е по-спокойно), да си поплачете, да си кажете, какво ви тежи - да е някой пред който да се чувствате спокойни и да плачете, ако ви се иска. Помага - тя най-вероятно ще ви разкаже за нейните чувства, когато е била на ваше място, не се изненадвайте! И дано съпрузите или партньорите ви са толкова мили и всеотдайни, та ей така невинно като нашия татко да се навеждат над детското креватче и да шепнат "бебко, имаме си вече бебе" с усмивка... Толкова мило ще ви става...


Абсолютно съм съгласна с теб.

Човек не трябва да сдържа чуствата и емоциите си..
Колкото по-рано толкова по-добре....

Никога не бях си мислела преди, че мога да се разплача пред майка ми и най-вече пред баща ми за такова нещо.
Дори незнам за какво точно се разплаках...може би най-вече от това дали ще мога да се справям самичка с толкова малко дребосъче....може би..незнам...сега ми се вижда толкова далечно.
Но да, разплаках се...и много ми олекна, особено когато видях уплашените им физиономии..хем ми стана смешно, хем се успокоих, защото и двамата стояха зад мен....
А вечерта когато си легнахме в леглото с мъжа ми се почуствах толкова спокойна, че съм се отървала от така силно стаените чуства в мен, че се почуствах нов човек.
Цитирай

sofia

Мнения: 805
Валентина, теб съм те виждала в парка на Герена. Дори , ако не се лъжа за последно в петък ви видях семейно да разхождате детенце.
Цитирай

София

Мнения: 596
При мен беше малко по-различно, аз си харесах много бебчето от първия поглед и си го обикнах, но и мен много ме беше страх в началото да се грижа за него. 1вия ден в къщи изпаднах в дива паника и чувах непрекъснато бебешки плач, а то миличкото си спеше спокойно. Депресията ме налегна като гръм от ясно небе около 2 седмици след раждането. Една сутрин просто си се събудих с мисълта, че съм ужасно грозна, дебела и мъжа ми вече не ме обича!!! Отидох при бебето, гушнах го и ревах и му говорих, че мама никога няма да го остави, дори тати да ни напусне, ние ще се оправим и т.н  Shocked Нещата се задълбочаваха и непрекъснато ревях и се чувствах все по-отблъскваща! Това продължи около 2 месеца. Слава богу, вече всичко е ок!
Цитирай

София

Мнения: 2 290
Това, че ревях на всеки час заедно с бебето не го броя. Аз и сега си поплаквам вечер - от преумора ли, от нерви ли - не знам. За мен най-ужасното в следродилната депресия беше усещането, че съм в КАПАН. Мислех си: "Как можах да допусна такава грешка? "Направих" едно човешко същество, но се оказва, че май съм сбъркала. И сега какво, вече е късно, не мога да го върна, не мога да се откажа от него." Терзаех се, че ми минават такива мисли, ами ако с тях предизвикам съдбата и нещо се случи на бебето. Чувствах се безкрайно уморена, а когато мъжът ми ми помагаше се дразнех и ревнувах, защото ми се струваше, че той се справя по-добре от мен. Питах околните кога ще свърши този ад, а те ми отговаряха: "малко дете - малки грижи, сега ти е най-леко" Това окончателно ме убеждаваше, че аз съм "дефектната". Ами външния ми вид? Като се погледнех в огледалото се разтройвах още повече. Плачех безутешно. А мъжът ми, очевидно стреснат от цялата ситуация стоеше като вцепенен и не казваше нищо. Аз пък приемах това мълчание като знак, че вече не ме обича, че е разочарован от мен и от моето безсилие...
Хубаво е, че слънцето взе да изгрява и на моята улица. Не мога да кажа, че всичко ми е минало. Знам, че вече животът ми никога няма да е като преди. И колкото и много да обичам малката си кукла все още изпитвам малко носталгия по "онези" времена. Но вече не се самообвинявам за това, а виждам как срещу мен имам едно разбиращо човече и вярвам, че само след месец ни предстоят нови вълнуващи приключения - вече тримата.
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 41 отговора