какво да кажа сега?

Не и обяснявай ка ктой не я обича. Ако ен искаш да лъжеш не засягай темата.
Просто понякога при възрастниет се случва така, че се разделят. Децата не са виновни. И родителите продължават да ги обичат дори и разделени.
Не си казала какво всъщност той изобщо вижда ли я от време на време.

представям си каков ти е
но не бива да казваш на детето че баща й не я обича - дори да е истина
просто й ажи, че заради вашите си лични взаимоотношения и по ред др причини му се налага така...
спести й допълнителната болка - когато е готова да разбере нещата тя сама ще ги проумее
не е нужно да я лъжеш - просто истината може да бъде поднесена по много начини нали?

А ти от къде знаеш, че баща й не я обича?
Това, че не обича теб не означава, че не обича детето си. А дори и да не я обича - Аз никога не бих казала такова нещо на дъщеря си. Децата имат нужда от увереност и спокойствие. Да им кажеш, че любимият им татко не ги обича е безумство, което ще навреди ужасно на психиката на детето ти... и изобщо няма да накриви шапката на бившия ти /ако е боклук/, а ако е свестен човек - ще го изкара от кожата му.

Аз бих се обадила на бившия да му кажа, че детето иска да го види.

Никога не бих казала на детето си, че баща му не го обича!
Обясни и че я обича и че само ще живеете разделени.
Постовете на останалите са по-подробни. Подкрепям ги

Тази тема сме я коментирали сто пъти. В никакъв случай не казвай на детето, че баща му не го обича. Тя ще се чувства виновна след това. За нещо, което дори не разбира. По-скоро се помъчи срещите им да станат регулярни, а той да не си измисля глупави оправдания за отсъствието си. Казваш, че някои родители живеят разделени, но въпреки това обичат децата си. И това, че бащата се сърди за нещо на мама, не означава, че детето има вина за нещо.

Аз пък, да си призная, въпреки че тук чета, че може да не е редно...но обяснявам с подробности всеки елемент.  Знам, че я боли понякога, но предпочитам детето да знае истината, отколкото да си прави и храни излишни надежди.

За мене делата са важните, а не помпозното показване на чувства.

Не мога току-така да пренебрегна факти, които аз виждам, а детето не може. Не искам да я виждам заблудена, тогава когато аз виждам истината. Така или иначе, мисля и в двата случая ще бъде наранена. Надали спестявам нещо.

Дистант, зависи колко е голямо детето...И изобщо...
Но казвайки сама знаеш, че това е относително понятие.
И друго. Да допуснем, че бащата наистина е пълен кретен. Защо трябва да обясняваш и това в детайли? Явно за теб това е факт. И ако е така, дъщеря ти ще го установи след време сама. Децата не са глупави. Те много добре виждат какво се случва около тях.

Но наистина, И аз така смятам, за съжаление 

МамаМаги наистина много пъти сме разсисквали тази тема. Ще ти е от полза да прочетеш някои от нещата които сме написали. Има и различни варианти които сама може да нагодиш към твоята ситуация.

distant разбирам много добре какво искаш да кажеш но както е казала Сабина: зависи колко е голямо детето...И изобщо...

Аз също не лъжа децата си и им казвам истината. Никога обаче не съм им казала, че баща им не ги обича. Казвам, че той ги обича по свой си начин. Казвам им че проблеми е имало между нас двамата и че понякога хората се разделят и не се разбират, също както те не винаги си играят със едни и същи деца. Опитвам се да принизя нещата до тяхното ниво за да го разберат правилно.

Вярно е, децата са много умни и не е нужно да им казваме че БНД не се интересува от тях или не ги обича. Те сами много бързо го осъзнават когато нито веднъж не получат подарък или дори картичка за РД, когато никога не са потърсени от него, когато не можеш да ги заведеш на екскурзия защото баща им не подписва за паспорт, когато не можеш да им купиш желана но скъпа играчка понеже баща им не дава пари....
Не си мислете че децата не забелязват тези неща. Дори и да не го осъзнават сега, след време всичките им спомени ще са свързани със вас което логично ще доведе до оформяне реалния образ на бащата в тяхното вече зряло съзнание...

На детето трябва да се казва истината,но в достъпен за него вид.
Как да обясня на моя син,че баща му не изпитва нужда да го види.За мене е кретен,но не мога да го нарека такъв пред Нико.
Все още не съм получила директен въпрос-"Къде е моя баща",но и това скоро ще стане.
Не смятам да му казвам измислици от рода на-"той замина,умря т. н."
Ще му обясня че баща му има друг дом и друго семейство и затова не може да го вижда.Дори и това ще е лъжа,защо по дяволите да не може-може ама не иска.
Само че как да го кажа това без детето да се почувства виновно.
За него,щом баща му не иска да го вижда-значи не е слушал,бил е лош и тате му се сърди...

Нямам какво да добавя...

Мен лично повече ме притеснява въпросът не какво да кажа на детето, а дали да говоря с него. При Ицко забелязвам отказ да говори за чувствата си към баща си. Не искам да го карам да таи всичко в себе си, но когато попитам нещо - Мамо, не искам да говорим за тати.
Та в този ред на мисли се чудя дали изобщо да ставам инициатор на разговори или да оставя нещата да си минават и заминават.

Той също го изживява Сисе.
Не го насилвай,дай му време.Когото почувства че е готов за такъв разговор,сам ще го предизвика.
Мъж е вече,разбира всичко.

Попитай го, защо не иска да говори? Мисли си, че ще те нарани, обиден е на баща си или нещо друго...? Кажи му, че ако поговорите, може да му помогнеш. Че без значение какво се е случило м/у теб и баща му - ти знаеш, че той винаги ще му е баща...

distant, а случайно да знаеш, че детето ти е отделен от теб човек, със свои мисли и чувства? Защо се заблуждаваш, че тя вярва на всичко, което ти казваш? Защо си мислиш, че ще повярва на твоята истина, а не на някаква друга, нейна си... Когато моите родители се разведоха, майка ми също като теб реши да ми казва истината за това и онова. Дори и сега не вярвам на думите й от тогава. Просто защото никое дете не иска да вярва и да приеме, че баща му е лош. Но такива неща отдалечават, само че не от бащата, а от майката.
Няма да забравя и как баща ми след една неприятна сцена с майка ми, ме заведе в някакво кафе, почти трепереше от яд и злоба, но каза - "Тя е твоя майка и аз никога няма да ти кажа нещо лошо за нея и винаги ще я уважавам." - това го издигна в моите очи неимоверно.

Майката и бащата /без значение от поведението или наличието им/ са основата в живота на всяко дете. Ако единият липсва или има не до там добро поведение - това подкопава основата от едната страна. Но ако другия вместо да се опитва да заздрави тази основа, се опитва да руши...

Иса, страхотен пост си написала. По повод distant се отказах да пиша, понеже не ми се влиза четвърти път в един и същи спор за истината, казването и т.н. Аз на моето дете няма да кажа нищо лошо за баща му и точка. Баща му също няма да каже нищо лошо за мен. Вярвам с цялото си сърце и душа, че това е правилно, но не смятам да налагам мнението си на никой.

Иначе темата ми е много актуална напоследък. С Иво рядко коментираме нещата около нас, обаче виждам, че съм бъркала, че не съм го подтиквала да говорим и смятам да променя нещата. Всичко започна от това, че в понеделник чакахме баща му за вечеря и понеже Иво беше гладен, но не искаше да вечеря без него, седнахме да ядем салатка и да чакаме. И оттам се почна - Вие се разделихте за нищо. Нали виждам, че не сте се карали изобщо и изобщо не се карате (обяснихме му, че сме се разделили, за да не се караме, а да сме приятели, защото не можем да живеем заедно без да се караме). Аз понеже го очаквах това прозрение да се появи в някой момент, имах подготвено обяснение за видовете обич - между приятели, между родители и деца и между мъж и жена. Обаче като започнах да обяснявам и като ревна това дете! И спрях да приказвам, гушнах го, накарах го да ми разкаже за какво му е мъчно - мъчно му било, че тате не живее с нас и не се събираме у нас като истинско семейство (с глас ми идеше да ревна, ей!). За баща му много мъчно му било.

Разбрахме се да говоря с баща му да се виждат по-често - и го направих де, разбрахме се уж. На следващата вечер обаче Иво се начумери, че си бил изгубил един химикал - аз му го бях донесла и пишеше златно. Обяснявах му, че няма проблем, ще му купя нов, пък той ми обясни, че си мислел за тате с тоя химикал и си представял, че баща му работи в такава фирма и му го е направил тоя химикал (баща му е компютърен специалист, никакви допирни точки). И мен някак си тази история ме притесни. Едно е да фантазира, нали е дете, дори го подкрепям, обаче това - не знам, не мога да обясня защо, ама ми звънна камбанка в главата).

Не знам какво да направя - подсещам баща му да му се обажда и да го вижда, поне там нямам съпротива. Може да не се сеща сам, но като го подсетя, никога не се дърпа. Но достатъчно ли е това? Трябва ли да говоря още и още с Иво - да го карам ли да говорим, или да изчакам той да започне?