- Публикувана: 19 апр. 2008, 15:07 ч.
- Последно мнение: 17 окт. 2008, 10:32 ч.
Доколко е здравословно за детето оповестяване на тайната?
Май е време и аз да напиша няколко думички в качеството си на мама на по-големи дечица. Никога не съм афиширала факта, че са осиновени, но от друга страна - ако е ставало въпрос за осиновяване, да - споменавала съм го като нещо, което се е случило, но на което не придавам някакво по-специално значение. Децата от своя страна не говорят много за това, не го казват на всеки нов човек, с когото се запознават. Преди седмица, може би две, Борко ми разказа как едно момиченце от неговия клас (5 клас) го попитало дали познава някой, който да е осиновен. На което Борко отговорил "Ами да, познавам доста осиновени деца". "Ама само знаеш, че са осиновени или ги познаваш добре?", продължило да настоява момиченцето. "Най-малко трима познавам много добре - отвърнало моето момче. - Сестра ми, мама и аз." Другото дете отначало не повярвало, но когато Борко потвърдил, то казало "Блазе ти! Вие и тримата изглеждате толкова добри и щастливи!"
Та, мисля - децата ни растат, избират свой собствен начин да съобщават или не своята "тайна". И това е тяхно право. Не бива да го правим вместо тях. Но трябва да сме безкрайно честни спрямо тях и с тях.
Та, мисля - децата ни растат, избират свой собствен начин да съобщават или не своята "тайна". И това е тяхно право. Не бива да го правим вместо тях. Но трябва да сме безкрайно честни спрямо тях и с тях.
Нашият син все още не знае, тъй като скоро ще става на 3 години. Мисля, че тръгването на градина не е най-удачният момент да го информирам. Нямам намерение да крия от него истината, но мисля поетапно да я разкривам. Какво ще се окаже в действителност, не знам. Но ще трябва да минем по тоя път. Само някои от най-близките ни приятели тук знаят. Според мен осиновяването е акт, който засяга родителите и детето. Не е нужно да се оповестява на всеки срещнат. Аз съм на принципа - нека то да знае, а да каже на когото реши. Зато и толкова ми хареса поста на Дефи.
Нямам намерение да информирам учителките в детската градина - и не защото се срамувам или ме е страх, просто не смятам, че е нужно. Поне на този етап. А вие, мами, на коя възраст сте започнали да говорите на детето си за това? Аз си мисля, че преди да тръгне за първи клас би трябвало да знае истината за себе си, ама кога и как точно - все още се главоблъскам. Така или иначе, струва ми се, че нашето дете все още не е подготвено за това. Доста е любознателен, страшно много говори, задава всевъзможни въпроси, но такива екзистенциални все още не го вълнуват (едва миналата седмица видя новородено бебе и беше много сащисан). Не знам дали да изчакам детето само да ми подаде някакъв сигнал или изкуствено да го подтиквам натам.
Нямам намерение да информирам учителките в детската градина - и не защото се срамувам или ме е страх, просто не смятам, че е нужно. Поне на този етап. А вие, мами, на коя възраст сте започнали да говорите на детето си за това? Аз си мисля, че преди да тръгне за първи клас би трябвало да знае истината за себе си, ама кога и как точно - все още се главоблъскам. Така или иначе, струва ми се, че нашето дете все още не е подготвено за това. Доста е любознателен, страшно много говори, задава всевъзможни въпроси, но такива екзистенциални все още не го вълнуват (едва миналата седмица видя новородено бебе и беше много сащисан). Не знам дали да изчакам детето само да ми подаде някакъв сигнал или изкуствено да го подтиквам натам.
На мен ми отне най-дълго време да подготвя себе си за този разговор. Минахме през много труден етап на отработване на информацията и болката е единия ми син и тогава много съжалявах, че не съм го излъгала, че не съм изчакала още, но детето премина през болката и сега е много по-спокоен, признаците за хиперактивност отшумяват, много по-различен е, и по-спокоен и уравновесен. И вече не съжалявам. МНого болка беше натрупал и си я изплака. На рамото на мама.
В момента, в който влезе в сила решението за осиновяване на детето ми, оповестих на всички, ама по такъв триумфален начин, все едно съм спечелила нобелова награда, или все едно съм осиновила принца на планетата абе ,с две думи "Толкова съм щастлива, че ми е чудно, защо не започват всенародни и международни тържества".И през ум не ми е минавало да крия, то очевидно и няма как ,момченцето е голямо.Едва ли не, очаквах всеки на който кажа да ми честити радостно и с това да приключи въпросът.
Но не.Очевидно, човешкото любопитство/ дори и не злонамереното, а съвсем естественото/ е безгранично и една откровеност води до изискване за друга такава.
И заваляха въпросите от тъпи, по-тъпи.
-А казват ли кои са родителите.
Отговор-да.
Следва въпрос-ама какво точно казват ,казват ли възраст, социално положение, здравословно състояние, участие в клуб по интереси/това, последното го измислих, но е сходно като въпрос на зададените/
-Ама как така не е научен, защо е още с памперс.Учи го, учи го.
Е, уча го, ама детето е от две седмици при нас
-а, учи го.Пък нашето...и следва описание на гениалните възможности на биологичното дете да се изпикае в гърне на далече по-ниска възраст.
-Откъде го взехте.
-Кой номер гащи носи/това, разбира се също го измислих, но пак е сходно/
Тук описвам само въпросите на добронамерените, на очевидно злобните дори не обръщам внимание, за тях нямям функция "запис"
Та и аз се питам, доколко е здравословно да се обявява тайната на осиновяването на широк кръг хора.Днес в градинката една баба пак ме захапа за този пусти памперс и ми беше на устата да и кажа, че дедето ми е осиновено ,но се спрях.Реших, че където мога да си спестя истината ще я спестя.
като не казваш, оставяш само околните да се сбутват и да шушукат:"Осиновено, осиновено".Но като кажеш следват един след друг още сто въпроса.
Но на учителките в детската градина/живот и здраве, като тръгнем/ ще кажа-В училище-също.Моята майка е учителка/пенсионерка/ ,имала е в класовете си много осиновени деца и от нея зная колко е важно деликатното отношение към тези деца
Но не.Очевидно, човешкото любопитство/ дори и не злонамереното, а съвсем естественото/ е безгранично и една откровеност води до изискване за друга такава.
И заваляха въпросите от тъпи, по-тъпи.
-А казват ли кои са родителите.
Отговор-да.
Следва въпрос-ама какво точно казват ,казват ли възраст, социално положение, здравословно състояние, участие в клуб по интереси/това, последното го измислих, но е сходно като въпрос на зададените/
-Ама как така не е научен, защо е още с памперс.Учи го, учи го.
Е, уча го, ама детето е от две седмици при нас
-а, учи го.Пък нашето...и следва описание на гениалните възможности на биологичното дете да се изпикае в гърне на далече по-ниска възраст.
-Откъде го взехте.
-Кой номер гащи носи/това, разбира се също го измислих, но пак е сходно/
Тук описвам само въпросите на добронамерените, на очевидно злобните дори не обръщам внимание, за тях нямям функция "запис"
Та и аз се питам, доколко е здравословно да се обявява тайната на осиновяването на широк кръг хора.Днес в градинката една баба пак ме захапа за този пусти памперс и ми беше на устата да и кажа, че дедето ми е осиновено ,но се спрях.Реших, че където мога да си спестя истината ще я спестя.
като не казваш, оставяш само околните да се сбутват и да шушукат:"Осиновено, осиновено".Но като кажеш следват един след друг още сто въпроса.
Но на учителките в детската градина/живот и здраве, като тръгнем/ ще кажа-В училище-също.Моята майка е учителка/пенсионерка/ ,имала е в класовете си много осиновени деца и от нея зная колко е важно деликатното отношение към тези деца
... да питам как запазвате написаното, като ви изтече времето, за да го оставите с потребителското си име.Пак не усетих, че ми е изтекло времето
Сега, ако не забравя се "изхитрявам" да да си запаметя написаното по два начина:
единият: пиша си в полето за отговор, но преди да дам "публикувай" маркирам и копирам във временната памет на компа. Ако се окаже, че времето ми е изтекло,задавам изход и влизам наново във форума и си пействам запаметения отговор.
Този метод обаче не защитава написаното от затриване в случай, че спре тока напр.
Затова препоръчвам другия метод:
Пиша си поста в компютъра си и го запаметявам там, после го пействам към темата, за която е-метода е с 100%сигурност!
СЕГА ПО ТЕМАТА:
Всички сме минали по този път-отначало, докато сме в процедура по осиновяване (и вътрешната ни тревожност е висока) го обявяваме наляво и надясно!... То и няма защо да се крие де!...
После проумяваме, че трябва да се държим естествено- БР не тръбят на всеуслушание как са заченали детето си напр., не обсъждат непрекъснато как са се върнали (СА ГО ВЗЕЛИ) от родилния дом ит.н...
Сега на моменти съжалявам, че в началото съм била тъй обстоятелствена!... Много мои бивши колеги и по-далечни познати, с които се виждаме или не се виждаме с години спокойно можеха да живеят с вярването, че детето е родено от мен....
Посещаващите този форум искаме да се надяваме, че за децата ни ще е здравословно да знаят истинската си история.
Забелязах, обаче и случаи, в които децата реагираха по начин красноречиво доказващ, че за тях информацията за произхода им е била твърде ранно поднесена.
Мисля, че здравословната доза казване за децата ни касае взаимоотношенията на доверие помежду ни.
От там насетне психичното им здраве е в риск:
Не би било здравословно за детето ми връстниците й (примерно) да й крещят в игрите: "Майка ти не ни е майка! Теб са те изоставили!"
Или да чуе подхвърляне: "Ей това е храниниче!"...
Засега като че повечето от задблоковата ни площадка знаят, че е осиновена(!?)-все пак се появих с поотраснало дете...Всички я приемат със симпатия и се радват:"колко е напреднала и комуникативна!"... Но аз не съм казвала за осиновяването на никой от тях...
Днес ходих да проуча подробности за кръщенето й, което го мисля откак сме заедно кажи - речи и взех, че изтърсих накрая пред отеца (от страх да не пропуснеме нещо важно и в последния момент празникът да се провали): "А има ли някаква специфика в ритуала при осиновените деца, защото дъщеря ми е осиновена?"
Попът ме погледна изненадан от въпроса ми и с блага усмивка ми каза: "Не! Та Вие сте негова майка и пред Бога! Приели сте да го гледате и напътствате! ВИЕ СТЕ НЕГОВАТА МАЙКА!"...
В момента, в който влезе в сила решението за осиновяване на детето ми, оповестих на всички...
човешкото любопитство/ дори и не злонамереното, а съвсем естественото/ е безгранично и една откровеност води до изискване за друга такава.
... и аз се питам, доколко е здравословно да се обявява тайната на осиновяването на широк кръг хора.
човешкото любопитство/ дори и не злонамереното, а съвсем естественото/ е безгранично и една откровеност води до изискване за друга такава.
... и аз се питам, доколко е здравословно да се обявява тайната на осиновяването на широк кръг хора.
Всички сме минали по този път-отначало, докато сме в процедура по осиновяване (и вътрешната ни тревожност е висока) го обявяваме наляво и надясно!... То и няма защо да се крие де!...
После проумяваме, че трябва да се държим естествено- БР не тръбят на всеуслушание как са заченали детето си напр., не обсъждат непрекъснато как са се върнали (СА ГО ВЗЕЛИ) от родилния дом ит.н...
Сега на моменти съжалявам, че в началото съм била тъй обстоятелствена!... Много мои бивши колеги и по-далечни познати, с които се виждаме или не се виждаме с години спокойно можеха да живеят с вярването, че детето е родено от мен....
Посещаващите този форум искаме да се надяваме, че за децата ни ще е здравословно да знаят истинската си история.
Забелязах, обаче и случаи, в които децата реагираха по начин красноречиво доказващ, че за тях информацията за произхода им е била твърде ранно поднесена.
Мисля, че здравословната доза казване за децата ни касае взаимоотношенията на доверие помежду ни.
От там насетне психичното им здраве е в риск:
Не би било здравословно за детето ми връстниците й (примерно) да й крещят в игрите: "Майка ти не ни е майка! Теб са те изоставили!"
Или да чуе подхвърляне: "Ей това е храниниче!"...
Засега като че повечето от задблоковата ни площадка знаят, че е осиновена(!?)-все пак се появих с поотраснало дете...Всички я приемат със симпатия и се радват:"колко е напреднала и комуникативна!"... Но аз не съм казвала за осиновяването на никой от тях...
Днес ходих да проуча подробности за кръщенето й, което го мисля откак сме заедно кажи - речи и взех, че изтърсих накрая пред отеца (от страх да не пропуснеме нещо важно и в последния момент празникът да се провали): "А има ли някаква специфика в ритуала при осиновените деца, защото дъщеря ми е осиновена?"
Попът ме погледна изненадан от въпроса ми и с блага усмивка ми каза: "Не! Та Вие сте негова майка и пред Бога! Приели сте да го гледате и напътствате! ВИЕ СТЕ НЕГОВАТА МАЙКА!"...
-Ама как така не е научен, защо е още с памперс.Учи го, учи го.
Е, уча го, ама детето е от две седмици при нас
-а, учи го.Пък нашето...и следва описание на гениалните възможности на биологичното дете да се изпикае в гърне на далече по-ниска възраст.
Е, уча го, ама детето е от две седмици при нас
-а, учи го.Пък нашето...и следва описание на гениалните възможности на биологичното дете да се изпикае в гърне на далече по-ниска възраст.
За оповестяването на тайната - аз отдавна съм спряла, пък и се ядосвам, че казах в детската, понеже едната учителка все ме посреща със забележки относно развитието на детето ми, като например - ами другите деца знаят по 3-4-5 песнички, пък твоето само една - учете го, учете го, че изоставя. Интересно дете, което до преди 10 месеца знаеше 10 думи, как се очаква да може да запаметява песнички и стихотворения, като още не е усвоил езика? Но нейсе.
Най-фрапантният ми случай от неоповестяване на тайната е от миналата седмица - водя ситната на педиатър (не нашия), понеже е болна. Педиатърката възкликва - ама колко са ви различни децата, изобщо не си приличат - имам една приятелка, на нея децата й също не си приличат - големия е рус със сини очи, а малката чернокоса с тъмни очи. Тъкмо да изясня грешката (нали е докторка) и нашия се обажда - "Ами да, аз бил малък бил ус с очи." Замълчах - нали щеше да лекува малката, но сърце не ми даде да разваля желанието на детето си да бъде като останалите деца.
На мен тепърва ми предстои да преценя доколко ще е здравословно за детето ми факта , че не съм спестила истината за появата на детето ми в моя живот. Горда съм , и то не защото съм извършила нещо геройско , а съм горда с нея - прекрасната ми дъщеря. И на въпросите и въпросителните погледи / от типа "Откъде пък изведнъж ти се появи дете???"/ винаги съм отговаряла истината , такава каквато е. Аз от дъщеря си няма да крия истината за нея - а тя е проста - аз съм нейна майка и аз и тя сме нашето семейство. Ако иска да търси БМ , ще я подкрепя. Но доколко ще е здравословно за нея , още не знам. Въпрос на подход от моя страна, въпрос на изграждане на ценности в нея, въпрос на злобата на хората.
Като че ли и аз превъзбудена от факта че се намерихме с детето ми , попрекалих с оповестяването. Имам предвид , че може би на 1% от хората можех и да си го спеся. Но щях едиствено да си спестя тъпи въпроси от сорта на / цитирам/ :
"Ама българче ли е , да не са ти пробутали някое циганче?"
"Какви са родителите?Кои са те? Откъде са"
"Защо са го изоставили?"
"Ти пита ли да не е болно от нещо?"
"Ами що не си роди твое ами бързаш да осиновяваш ?????!!!!!!"
И още поне 20 вариации на подобни щуротии. Но каквато държавата , такива и хората в нея.
Боже , понякога съжалявам , че живея в България.
Но да кажем , че само 10% от реакциите бяха такива.
Надявам се докато дъщеря ми стане на възраст 5 - 6 години , българите наистина да станем ТОЛЕРАНТНИ , с което мнооооого се гордеем , ама не сме , и да започнем да си гледаме нашата работа , а не на другия.
Защото ако някой нарани детето ми на тема , че е осиновено , ооооооооооооо , не ми се мисли.......
Като че ли и аз превъзбудена от факта че се намерихме с детето ми , попрекалих с оповестяването. Имам предвид , че може би на 1% от хората можех и да си го спеся. Но щях едиствено да си спестя тъпи въпроси от сорта на / цитирам/ :
"Ама българче ли е , да не са ти пробутали някое циганче?"
"Какви са родителите?Кои са те? Откъде са"
"Защо са го изоставили?"
"Ти пита ли да не е болно от нещо?"
"Ами що не си роди твое ами бързаш да осиновяваш ?????!!!!!!"
И още поне 20 вариации на подобни щуротии. Но каквато държавата , такива и хората в нея.
Боже , понякога съжалявам , че живея в България.
Но да кажем , че само 10% от реакциите бяха такива.
Надявам се докато дъщеря ми стане на възраст 5 - 6 години , българите наистина да станем ТОЛЕРАНТНИ , с което мнооооого се гордеем , ама не сме , и да започнем да си гледаме нашата работа , а не на другия.
Защото ако някой нарани детето ми на тема , че е осиновено , ооооооооооооо , не ми се мисли.......
В къщи "оповестяването" не е свещен еднократен акт. Нашето момче (в момента на 4 г и 2 месеца) си е наясно с факта от самото му идване в къщи
- не е тема която чепка - веднъж седмично ми разказва приказката как е дошъл в къщи като бебе
- не желае да разказва това на други хора
- не задава въпроси от които може да го заболи (засега)
- по 100 пъти на ден се обясняваме във взаимна обич
- купих книжка обясняваща раждането на бебетата - след първото прочитане я пренебрегна и забрави (обича много книжки - ние четем, а той ни ги разказва дословно)
.....
засега е така, ще видим докога
- не е тема която чепка - веднъж седмично ми разказва приказката как е дошъл в къщи като бебе
- не желае да разказва това на други хора
- не задава въпроси от които може да го заболи (засега)
- по 100 пъти на ден се обясняваме във взаимна обич
- купих книжка обясняваща раждането на бебетата - след първото прочитане я пренебрегна и забрави (обича много книжки - ние четем, а той ни ги разказва дословно)
.....
засега е така, ще видим докога
Ами ние сме казвали специално само на родителите си и на поръчителите си. Със сина ми един ден просто се появих на детската площадка. На приятелите си показах снимка - ето това е Иван, или просто им го показах в натура. Повечето не питаха почти нищо. Не зная какво са коментирали в мое отсъствие, но аз се чувствах съвсем естествено навсякъде. А когато се преместихме в сегашния апартамент, никой и не подозираше, че не съм го родила аз. Казах в детската на госпожите, защото считам, че след като са по 5 - 6 часа на ден с него е редно да знаят. В училище също ще кажа, нека учителката да знае и да бъде по-внимателна с моето дете. Например защото се учат и обсъждат стихотворения с думите "ти си ме родила", "ти живота си ми дала", защото все ще се намери някой, който да "знае" и т.н. В по-горните класове ще ги оставя да решават сами на кого да кажат и на кого - не.
С дъщеря ми е по-различно - по всички детски площадки ни познават и всички разбраха, когато се появих с нея. Но и това беше до време. Повечето познати ме поздравиха, дали е искрено или не - твърде малко ме вълнува. Е, имахме и инцидент - една моя "приятелка" с дете на възрстта на Ваньо престана да ми говори след като разбра, че не съм се поинтересувала изрично за произхода на Бени и то след като четири месеца й се беше радвала: "колко е сладка" и "ама тя много бързо напредва". Но и това се забрави и сега се чувствам като всички майки по площадките - обсъждаме кой колко и какво яде, на кого му паднало зъбче, кой как се отнася с братята/сестрите си и т.н. Отсега нататък, като изключим учителките в детската и в началното училище, както и евентуално при медицински прегледи, аз по собствена инициатива на никого няма да разказвам каквото и да било, нека децата сами да решават на кого какво и кога да казват.
А относно казването на самото дете - аз считам, че лъжата би била фатална за отношенията ни един с друг. Всяко дете на възраст около 4 години започва да се интересува как се появяват бебетата и неминуемо започва да разсъждава на тема "когато съм бил/била в коремчето на мама". Кой ако не мама трябва да отговори на тези въпроси? И ако в този момент мама излъже, как после да иска и детето да не я лъже и да й има доверие?
С дъщеря ми е по-различно - по всички детски площадки ни познават и всички разбраха, когато се появих с нея. Но и това беше до време. Повечето познати ме поздравиха, дали е искрено или не - твърде малко ме вълнува. Е, имахме и инцидент - една моя "приятелка" с дете на възрстта на Ваньо престана да ми говори след като разбра, че не съм се поинтересувала изрично за произхода на Бени и то след като четири месеца й се беше радвала: "колко е сладка" и "ама тя много бързо напредва". Но и това се забрави и сега се чувствам като всички майки по площадките - обсъждаме кой колко и какво яде, на кого му паднало зъбче, кой как се отнася с братята/сестрите си и т.н. Отсега нататък, като изключим учителките в детската и в началното училище, както и евентуално при медицински прегледи, аз по собствена инициатива на никого няма да разказвам каквото и да било, нека децата сами да решават на кого какво и кога да казват.
А относно казването на самото дете - аз считам, че лъжата би била фатална за отношенията ни един с друг. Всяко дете на възраст около 4 години започва да се интересува как се появяват бебетата и неминуемо започва да разсъждава на тема "когато съм бил/била в коремчето на мама". Кой ако не мама трябва да отговори на тези въпроси? И ако в този момент мама излъже, как после да иска и детето да не я лъже и да й има доверие?
Да се разпиша и аз, ама от друг ъгъл.
Има тайна, има нещо за оповестяване и то касае здравословното израстване на детето.
Нямам тайна - нямам грижи.
Ако имах излишни пари, щях да закача билборд на центъра на София, за да споделя с всички радостта и гордостта си.
Да, ама съм стисната.
За това споделих с обкръжението си.
Дали заразени от моята радост и емоционални разкази, хората ми спестиха тъпите въпроси и реплики. /е, с 1% изключение/
При нас се получи така, че отвореното ми поведение по въпроса просто пресече разговорите по темата. В момента нещата се дискутират основно в семейството и то не като специална тема за разговор, а като изработване на речниковия запас с неговите нюанси.
Просто тайна няма.
Дали съм права - ще ви напиша след 5-6 години най-рано.
Има тайна, има нещо за оповестяване и то касае здравословното израстване на детето.
Нямам тайна - нямам грижи.
Ако имах излишни пари, щях да закача билборд на центъра на София, за да споделя с всички радостта и гордостта си.
Да, ама съм стисната.
За това споделих с обкръжението си.
Дали заразени от моята радост и емоционални разкази, хората ми спестиха тъпите въпроси и реплики. /е, с 1% изключение/
При нас се получи така, че отвореното ми поведение по въпроса просто пресече разговорите по темата. В момента нещата се дискутират основно в семейството и то не като специална тема за разговор, а като изработване на речниковия запас с неговите нюанси.
Просто тайна няма.
Дали съм права - ще ви напиша след 5-6 години най-рано.
Препоръчани теми