Снощи отивам на козметик за почистване на крака с коламаска. Козметичката ми казва лягай и аз лягам. Взема парче памук, напоява го с лакочистител и започва да ми сваля лака от крака. Аз стоя и нищо не казвам, викам може вече така да правят почистването на крака. В един момент дъщеря ми й казва - мама няма да си прави педикюр, за почистване на крака е. Ама и аз мълча и нищо не казвам. Козметичката беше много изморена и се беше объркала.
- Публикувана: 27 май 2005, 12:27 ч.
- Последно мнение: 24 окт. 2019, 11:57 ч.
Номинации за най-голяма муня
Мой приятел минава границата на Калотина в посока Сърбия. Българите работят, а сърбите - тц. 8 колони събрани на 2 гишета.
Най-накрая колоната се задвижила и дошъл неговият ред. И понеже само на външен вид му даваш 5г (според тях "леко подозрителна физиономия", което не е далеч от истината)... сърбите решили да му "разглобят колата. Нищо не намерили и го закарали на скенер.
Ескортът до скенера били всички налични митничари, т.е. пак не работят.
А той е фен на селфитата. И понеже само там не бил помолил да снима (без митничари).
- И ми намериха умряло пиле под бронята. Видя се на скенера.
- Нали беше показвал снимка на едно забито пиле в решетката.
- А не, то е старо. А туй пиле е нек'во ново.
- Махнала ли го?
- А, то оставаше и бронята да ми свалят.
Най-накрая колоната се задвижила и дошъл неговият ред. И понеже само на външен вид му даваш 5г (според тях "леко подозрителна физиономия", което не е далеч от истината)... сърбите решили да му "разглобят колата. Нищо не намерили и го закарали на скенер.
Ескортът до скенера били всички налични митничари, т.е. пак не работят.
А той е фен на селфитата. И понеже само там не бил помолил да снима (без митничари).
- И ми намериха умряло пиле под бронята. Видя се на скенера.
- Нали беше показвал снимка на едно забито пиле в решетката.
- А не, то е старо. А туй пиле е нек'во ново.
- Махнала ли го?
- А, то оставаше и бронята да ми свалят.
Не разбрах коя е мунята в последната случка. Сигурно аз.
Ставаме двама, ама карай - лаф да става
Пише глупости на които само тя се хили, незнайно защо.... Днес се записах с класиката в жанра- желание да влезна в чужда кола 
и уж несъзнателно все на автоматици посягам да влизам
Дами, разрешете и аз да се отчета с една случка отпреди доста годинки. Не е прясна, но вече не ме е срам да я разказвам 
Действието се развива някъде през зимата на 2009 година. Главни действащи лица - умната, съобразителна Аз и млад, амбициозен служител в М-тел. Сцена - офис на Мтел. Декор - снежна, необичайно топла и по тази причина ужасно кишава зима.
Преди мноооого време, още откак купих първия си мобилен телефон, ползвах предплатена карта - Прима - и тя беше основният ми телефонен номер. Поради разни причини обаче няколко месеца преди случката ползвах друг телефонен номер и когато реших да се върна към старата си карта, се оказа, че е блокирана, защото не съм я зареждала дълго време. Аз обаче не бях готова да се разделя безболезнено с нея, защото лица, на чието внимание държах, нямаха другия ми номер и този се явяваше единствени координати за евентуална връзка с неустоимата ми особа
Ден ПЪРВИ
И така, в един зимен ден след училище тръгнах да се боря с кишавите локви и преспи и се добрах до най-близкия офис на М-тел. Посрещна ме млад момък, на когото се оплаках и помолих за съдействие да се реши проблемът.
- Не може да разблокираме картата! - делово ми заяви младежът. - Но можем да ви предложим да минете на договор, като можете да си изберете номер, който да се доближава до вашия!
- Ама аз държа ТОЧНО на стария си номер! - започнах да се нервирам.
Момъкът порови, порови из компютъра и изведнъж откри, че можело все пак да си запазя номера.
- Но ще трябва да платите за услугата тридесет лева.
Разбира се, по законите на Мърфи нямах пари в брой в себе си и трябваше да прегазя още няколко локви киша, за да изтегля. Върнах се и зачаках с нетърпение НАЙ-сетне да си получа номера!!!
- Носите ли старият чип?
Упс... Вчера, когато се опитвах да я заредя неуспешно, оставих телефона на нощното шкафче. Откъде да знам, че ще ми трябва?
Явно съм гледала ужасно безнадеждно, защото служителят ми показа една карта и с тон "ИТ обяснява на блондинка", поясни:
- Ето ТОВА е чип!
- Сериозно? Не може да бъде! - от отчаяние шегата ми прозвуча толкова сериозно, че съм убедена, че служителят изобщо не я прие като шега.
- Не можем да продължим без картата! Ако не е у вас, ще се наложи да я донесете утре! - изпроводи ме младежът и аз, какво да направя, отправих се към спирката на автобуса.
Нищо де, и утре ще се разходя след училище, все ще е останала някоя локва или преспа, която да не съм прегазила, утешавах се в автобуса, докато ровичках в чантата си да търся едната си ръкавица. И изведнъж - хоп! - ТЕЛЕФОНЪТ! Телефонът, с въпросната карта, който си мислех, че е вскъщи, ми бил в чантата!!!
Бил - не бил, късно е да се връщам, така че одисеята продължава утре.
Ден ВТОРИ
Отивам в офиса, като преди това съм проверила поне пет пъти дали телефонът ми е в чантата и още пет пъти дали картата е в телефона, заставам победоносно пред бюрото на господина и му подавам ЧИПА.
- Заповядайте!
Той го взе, огледа го, провери нещо в системата и се обърна към мен:
- Това не е същата карта!
- Как... не е същата?!...
- Тази карта не отговаря на номера, който имате!
- ?!??....
- Сигурна ли сте, че нямате и друга Прима карта?!
Почти бях сигурна, ама... се сетих, че преди време, наистина имах и друга Прима карта, която не ползвах и изобщо не питайте как се сдобих с нея. Дали пък не съм я сложила нея в телефона - знам ли какво ми е скимнало, с тоя мой акъл и характер никога не ми е скучно, щото постоянно изненадвам себе си.
-...
-Вижте - заговори ми младежът с дружелюбен тон, като между стари познати - проверете наистина дали не сте объркали картите, защото системата наистина не разпознава тази карта.
Е, голяма работа се случила, да не би за пръв път да си тръгвам от този офис, без да съм свършила работа, я? Утре след училище какво друго имам да правя - естествено, че разходка!
Мятам се в автобуса, но не и преди да съм се нагвачила в поне половин метър киша, вадя тъжно телефона със сбърканата карта и отварям указателя... Хм. Всичките ми телефонни номера са тук. И смс-ите ми са тук. Това определено е ТОЧНАТА карта - другата изобщо не е ползвана!!
Каква съм умна, ей - веднага събрах две и две и получих четири! Е, ако се бях сетила да извърша тази елементарна проверка още в офиса, щях да съм не просто умна, ами направо гениална. И работата щях да съм си свършила, ама... нека да не сме максималисти.
Ден ТРЕТИ.
Влитам стремително в офиса и още от вратата размахвам чипа.
- ТОВА е картата! - заявявам убедено с нетърпящ от възражение тон. - Системата ви е бъгава!
Тонът явно подейства, защото младежът без много слова подхвана свещенодействията върху изготвянето на договорът ми. Небеса! Най-сетне!!! Запазих си номера и минах на доста изгоден за мен /към онзи момент/ план, че и онези тридесет лева не се наложи да плащам!
Подписах със замах, прибрах си договора, прибрах си стария чип - сантиментална стойност , дори не усетих кишата и локвите, и се прибрах вкъщи. Свечеряваше се. Зимна идилия / в тъмното кишавите улици не личат. Виждат се само снежните планини/ Направих си горещо какао, извадих си сладки и се облегнах удобно, като си обещах след цялото това търчане повече да не стъпвам в офис на Мтел и особено в ТОЗИ...
Някъде към пет часът телефонът ми зазвъня - непознат номер.
- Здравейте! Вие ли сте Еди-Коя си?
- Да, аз съм!
- Обаждаме се от Мтел! След подписването на договора сте си забравили личната карта в офиса!
Действието се развива някъде през зимата на 2009 година. Главни действащи лица - умната, съобразителна Аз и млад, амбициозен служител в М-тел. Сцена - офис на Мтел. Декор - снежна, необичайно топла и по тази причина ужасно кишава зима.
Преди мноооого време, още откак купих първия си мобилен телефон, ползвах предплатена карта - Прима - и тя беше основният ми телефонен номер. Поради разни причини обаче няколко месеца преди случката ползвах друг телефонен номер и когато реших да се върна към старата си карта, се оказа, че е блокирана, защото не съм я зареждала дълго време. Аз обаче не бях готова да се разделя безболезнено с нея, защото лица, на чието внимание държах, нямаха другия ми номер и този се явяваше единствени координати за евентуална връзка с неустоимата ми особа
Ден ПЪРВИ
И така, в един зимен ден след училище тръгнах да се боря с кишавите локви и преспи и се добрах до най-близкия офис на М-тел. Посрещна ме млад момък, на когото се оплаках и помолих за съдействие да се реши проблемът.
- Не може да разблокираме картата! - делово ми заяви младежът. - Но можем да ви предложим да минете на договор, като можете да си изберете номер, който да се доближава до вашия!
- Ама аз държа ТОЧНО на стария си номер! - започнах да се нервирам.
Момъкът порови, порови из компютъра и изведнъж откри, че можело все пак да си запазя номера.
- Но ще трябва да платите за услугата тридесет лева.
Разбира се, по законите на Мърфи нямах пари в брой в себе си и трябваше да прегазя още няколко локви киша, за да изтегля. Върнах се и зачаках с нетърпение НАЙ-сетне да си получа номера!!!
- Носите ли старият чип?
Упс... Вчера, когато се опитвах да я заредя неуспешно, оставих телефона на нощното шкафче. Откъде да знам, че ще ми трябва?
Явно съм гледала ужасно безнадеждно, защото служителят ми показа една карта и с тон "ИТ обяснява на блондинка", поясни:
- Ето ТОВА е чип!
- Сериозно? Не може да бъде! - от отчаяние шегата ми прозвуча толкова сериозно, че съм убедена, че служителят изобщо не я прие като шега.
- Не можем да продължим без картата! Ако не е у вас, ще се наложи да я донесете утре! - изпроводи ме младежът и аз, какво да направя, отправих се към спирката на автобуса.
Нищо де, и утре ще се разходя след училище, все ще е останала някоя локва или преспа, която да не съм прегазила, утешавах се в автобуса, докато ровичках в чантата си да търся едната си ръкавица. И изведнъж - хоп! - ТЕЛЕФОНЪТ! Телефонът, с въпросната карта, който си мислех, че е вскъщи, ми бил в чантата!!!
Бил - не бил, късно е да се връщам, така че одисеята продължава утре.
Ден ВТОРИ
Отивам в офиса, като преди това съм проверила поне пет пъти дали телефонът ми е в чантата и още пет пъти дали картата е в телефона, заставам победоносно пред бюрото на господина и му подавам ЧИПА.
- Заповядайте!
Той го взе, огледа го, провери нещо в системата и се обърна към мен:
- Това не е същата карта!
- Как... не е същата?!...
- Тази карта не отговаря на номера, който имате!
- ?!??....
- Сигурна ли сте, че нямате и друга Прима карта?!
Почти бях сигурна, ама... се сетих, че преди време, наистина имах и друга Прима карта, която не ползвах и изобщо не питайте как се сдобих с нея. Дали пък не съм я сложила нея в телефона - знам ли какво ми е скимнало, с тоя мой акъл и характер никога не ми е скучно, щото постоянно изненадвам себе си.
-...
-Вижте - заговори ми младежът с дружелюбен тон, като между стари познати - проверете наистина дали не сте объркали картите, защото системата наистина не разпознава тази карта.
Е, голяма работа се случила, да не би за пръв път да си тръгвам от този офис, без да съм свършила работа, я? Утре след училище какво друго имам да правя - естествено, че разходка!
Мятам се в автобуса, но не и преди да съм се нагвачила в поне половин метър киша, вадя тъжно телефона със сбърканата карта и отварям указателя... Хм. Всичките ми телефонни номера са тук. И смс-ите ми са тук. Това определено е ТОЧНАТА карта - другата изобщо не е ползвана!!
Каква съм умна, ей - веднага събрах две и две и получих четири! Е, ако се бях сетила да извърша тази елементарна проверка още в офиса, щях да съм не просто умна, ами направо гениална. И работата щях да съм си свършила, ама... нека да не сме максималисти.
Ден ТРЕТИ.
Влитам стремително в офиса и още от вратата размахвам чипа.
- ТОВА е картата! - заявявам убедено с нетърпящ от възражение тон. - Системата ви е бъгава!
Тонът явно подейства, защото младежът без много слова подхвана свещенодействията върху изготвянето на договорът ми. Небеса! Най-сетне!!! Запазих си номера и минах на доста изгоден за мен /към онзи момент/ план, че и онези тридесет лева не се наложи да плащам!
Подписах със замах, прибрах си договора, прибрах си стария чип - сантиментална стойност
, дори не усетих кишата и локвите, и се прибрах вкъщи. Свечеряваше се. Зимна идилия / в тъмното кишавите улици не личат. Виждат се само снежните планини/ Направих си горещо какао, извадих си сладки и се облегнах удобно, като си обещах след цялото това търчане повече да не стъпвам в офис на Мтел и особено в ТОЗИ...Някъде към пет часът телефонът ми зазвъня - непознат номер.
- Здравейте! Вие ли сте Еди-Коя си?
- Да, аз съм!
- Обаждаме се от Мтел! След подписването на договора сте си забравили личната карта в офиса!
Ден Четвърти - влетях за секунди в офиса с нахлупена до ушите шапка, макар че не беше чак толкова студено, грабнах личната карта, смотолевих "Благодаря" и излетях навън Ден Пети нямаше, защото дълго след това от срам ходех да си плащам телефона в друг офис 
eur, може и да е имало нещо такова, то сега сама като си го чета, ми е съмнително, но тогава как да загрея, като бях малка и зелена муня, ама муня на квадрат, ти казвам
Ден Пети нямаше, защото дълго след това от срам ходех да си плащам телефона в друг офис eur, може и да е имало нещо такова, то сега сама като си го чета, ми е съмнително, но тогава как да загрея, като бях малка и зелена муня, ама муня на квадрат, ти казвам
, Snow Queen, много ме разсмя. той човекът толкова се е старал, а ти - номерът ми, та номерът ми. 
наскоро се засякох със съученик на служебна среща, не сме се виждали от 20 години. той реши да ми направи комплимент и се изцепи пред всички "еее, все така хубава си, колко те харесвахме момчетата едно време в училище и колко се опитвах да те сваля“. на мен ми се видя доста тъпо изказване и (естествено) му отговорих още по-тъпо “а, свалял ли си ме? не съм разбрала...".
Препоръчани теми