Не мисля за детето си

  • 17 336
  • 363
  •   1
Отговори
# 60
  • Мнения: 636
Не смятам, че съм съвсем наясно какво точно чувстваш, но постът ти предизвика у мен следните съображения:
1. Майчинството и майката са нещо, което човечеството често идеализира. Повечето жени се опитват да отговорят на този идеал за пред другите и най-вече за пред себе си и не си дават сметка за истинските си чувства по въпроса. Ти, обаче, си даваш...
2. Като излизам с приятелки /особено, които нямат деца/ или съм на работа, също забравям, че имам дете. Ама и да помня по 24 часа на ден, с какво ще бъда по-добра майка?
3. Не обикнах детето си от пръв поглед, нито с първото кърмене, някак за мен тези два толкова съществени момента си останаха митология. Обикнах я постепенно. Сега я обичам повече, отколкото като беше на 11 месеца. Тогава връзката ни беше драматично силна, бяхме просто едно цяло - човек не мисли за частите от тялото си, нито пък ги обича, нали, просто се грижи за тях по някакъв начин.  Мисли за тях, когато го болят или му липсват. С малкото дете също е така.
Явно си човек, който си задава въпроси - това е чудесно. Не позволявай, обаче, да те обзема чувство за вина, само защото не отговаряш на някякъв идеал, на който и без друго никое човешко същестмво не може да отговори.

# 61
  • Мнения: 3 423
pepetia  това прочете ли:
"Толкова често обаче забравям да го преобувам или дори ,че е дошъл вече часът в който трябва да яде......Или се чудя,какво да му дам да яде,т.е. не се чудя ,а винаги му давам едни и същи неща."
Да думата не е постоянно а често..............

# 62
  • Мнения: 8 206
И аз съм някъде по средата. Обичам много сина си, грижа се за него колкото може по-добре, притеснявам се когато е болен, но... никога не съм била обсебена от него. От самото раждане го оставихме да спи сам в стаята и не съм се чувствала зле от това, нито съм била притеснена. Също така от малък някоя от бабите го гледаше събота/неделя първо за по няколко часа, а след това и за цял ден. През това време аз забивах някъде по баирите с колелото и изобщо не съм се притеснявала за малкия. На 8м го оставихме за 10 дена с баба му и заминахме в Рила. Обаждахме се всеки ден, когато имахме обхват, да видим как са, но това повече информативно. Бях оставила списък с инструкции за гледането и въобще не ми е било притеснено, знаех че е в добри ръце и че ще е щастлив. По същия начин предпочетох да тръгне по-малък на ясла, защото мислех че там ще се чувства по-добре. И наистина свикна веднага и много му харесва там. Не мисля, че всичко това ме прави лоша майка. Аз също си имам свои потребности и свой живот и точно за да бъда по-добра и пълноценна майка трябва да ги задоволявам. Така имам и едно доста самостоятелно и контактно дете, което обича да е и при бабите си и не плаче за мама. Сприятелява се бързо и с непознати. За мен да се грижа добре за детето си не означава да се откажа и от всичко, което обичам да правя. Просто още е малък да се включи в някои от нашите занимания.

# 63
  • Мнения: 320
Аз мисля.
Да. Буквално. През цялото време.
Силно се надявам да не е патология. Ни моето, ни твоето.

# 64
  • Мнения: 3 929
Аз пък съм от онези на другата крайност - прекалено много мисля за детето си, направо ме е обсебило. И мисля, че твоето е по-добрият вариант.

# 65
  • София
  • Мнения: 6 965
Обичаш ли детето си,следва моя логичен въпрос?
Това чак да не се сещаш за него,да забравяш да го храниш,да забравяш да го преобуваш за мен е много крайно.
Ти носиш отговорност за това дете.
Иначе това от време на време да мислиш за друго е нормално,но само от време на време ако случайно ти попадне погледа върху детето да се сетиш ,че то съществува  Shocked мен лично ме шокира .

Тази дума изразява най-точно моите мисли по темата, Мila mama, не бих могла да се изразя по-ясно.

# 66
  • Мнения: 262
Искам да благодаря на всички, взели отношение по темата.
Това което съм написала звучи толкова кощунствено, че наистина си мислех, че нито един няма да снизходи да ми напише нещо. А ето, толкова се учудих – над 60 отговора...

Наистина нещата, написани, звучат доста по-категорично, отколкото е в действителност. (Сега пък ще седна да се защитавам.)

Толкова верни неща са казани. Просто не знам откъде да започна.
Как се случи това при мен. Pipinka, дето ми е написала – да поспреш да мислиш толкова за Мариус Куркински и други подобни дивотии – нямате си на представа за колко дивотии още става въпрос, за Мариус просто споделих, защото сметнах, че има шанс да бъда разбрана... Няма оттърване. Въпрос на... многогодишни мисловни навици.

И като съм си такава, нещата започнаха още от стаята, в която ме сложиха след раждането. В тази стая всичси останали жени съумяваха да нахранят някакси новородените си бебенца, коя й беше вече текнала кърмата, коя му даваше изцедена, коя адаптирано мляко, а аз – нито капчица не излиза, то не знае как да засуче, и ме гледа с едни огромни измъчени очи, в които виждаш, че става въпрос за живот или смърт, не детски, а очи на 40 годишен мъж. А около мен – всякакви храни, тъпча се с шоколади, базламби... На третия ден приревах да ми купят помпа, трябваше да си изхвърля първите 10 мл, защото не беше стерилизирана, но си текна после! Обаче над един месец то се влачи с кърмаческа жълтеница, чак след това разбрах, че кърмата му е била недостатъчна и поради тази причина не може да се изхвърли от организма му това, дето причинява жълтеницата. Почнах да му додавам след първия месец АМ по 30 мл, после по 60 лм, но наддаде за половин месец 700 гр, но като намалих дозата, пък после се запече ужасно.
За какво го разказвам всичкото това. Защото аз съм виновна. От 9-тия ден, от както се вдигнах от раждането, аз започнах да работя по една уж супер спешна и „неотложна“ работа, всичкото време на деня, дето можех да откъсна, посвещавах на нея, просто други хора ми го изискваха. Неща, които просто „не можеха да не бъдат свършени“. Една от дивотиите. Нищо не знаех как да си гледам детето, беше огромен стрес, то спеше от жълтеницата постоянно и аз ми беше жал да го будя, и не знаех, че трябва малко бебенце да се кърми най-много на 3 часа, а аз го кърмех през 4-5 часа, и това допълнително е способствало да нямам кърма и за тая жълтеница. Спомням си едно ужасно психическо състояние, че „нямах време“ да си погледна бебенцето. Знам, че липсата на спокойствие в онези първи моменти е наложила този отпечатък върху всичко по-натам. Никога няма да им простя това, което ми причиниха тези хора.
Не ми беше дошло наум да проуча различните видове млека, нали само „работех“, давах му НАН, не знаех, че съществуват специални млека , разработени за запек, педиатъра ми каза да му давам плодови сокчета от втория месец, и овесена вода, и съм му давала огромни количества – по 60 мл сутрин и следобед, запека не се повлия, (за два месеца се беше изхождало само 3-4 пъти само без термометърче), но разви вкус към сладките храни.Чак като се върнах в София започнах по малко до чета от този форум за храненето, смених му млякото... Но станах страшно страхлива какви храни мога да му давам... А явно от тези ранни сокчета само сладки плодове и каши обича, зеленчуковото пюре въобще го отказа вече. Давам му на парченца картофче и морков. И кисело мляко.
Само за храни говоря, но наистина мисля, че вследствие на грешките си, не го храня добре.
Освен това, това, дето явно като съвсем малко съм  го прехранвала с тези 60 мл си оказа влияние и сега ми е много пълничко – после научих, че мастните клетки се образуват в съвсем ранна възраст.
Вина е, да. Дано се оправи.


Мисля, че си обичам детето, знам, че ще го заобиквам още с времето както казва Seni, постепенно. Направо си ме е страх от истеричната майчинска любов. Имам жив пример пред очите със собствената ми майка, аз не искам така... Пазя се, затова го поглеждам само с крайчеца на окото си. ПРЕДВКУСВАМ ГО. Опитвам се да си го представя като тийненджър, но успявам само на едно пораснало тяло да сложа бебешката му глава.

Hakiba, още не мога да повярвам, че това дете е мое. В една огромна къща с двете ми сестри с 5 деца общо, моето  - шесто... Нагледала съм се на бебета, и то – все не мои. Пък и така отговорността се размива някак – техните деца години наред съм ги имала за мои, и сега не гледам сама моето си, майка ми ми помага... всъщност това е инфантилност – „не ми се занимава“с детето – Радостина, доста жегващо, но дали не е вярно? Въпреки, че съм му накупила цяло шкафче с книжки вече – да не свършат точно тези, докато почне да разбира...

Какво още – темата за точно твоето дете е безкрайна...
Още никога не ми се е разболявало, да чукам на дърво.
Не ми се ще да го дам на ясли, дано не се наложи.

Paneva, за бащите. Те са различни хора, освен че са бащи. Не знам какви са им приоритетите и кой какво може да даде, но тази вечер при влизането на нашия тати беше нададен такъв радостен вик на грачеща блатна птица, че сърцето ми се сви от дива ревност, а представям си неговото – тържествуващо. Знаех си, че много ще се разбират, но не предполагах, че от толкоз рано!

Да завърша писанието – да пожелая на себе си и на всички най-важното – да имат спецефичен дух в семейството, който да витае и да обединава членовете, да се връщат в къщи с радост, че ще се видят един друг...

А в „личен план“ - да не забравям сентенциозните думи на Имелда - „Докато съм на работа нямам деца“, ако това успея да постигна за няколко часа от денонощието, всичко с моите „деца“(надявам се) ще си дойде на мястото.

# 67
  • Мнения: 262
P.S.
Като пиша "истерична майчина любов" и слагам името на мойта майка след това, не искам да си мислите, че искам някак да я обидя или... неуважа. Просто  не смятам, че мисленето само за детето ти може да доведе до нещо добро.

# 68
  • Мнения: 1 312
Разбирам те и не смятам,че е странно да се чувстваш по този начин.
Задаваш си въпроси,отчиташ грешки,опитваш се да промениш някой неща...
Не всички жени са на първо място "майки" и в тово няма нищо ненормално.

# 69
  • Мнения: 851
Ох като четох последния ти постинг, много си се измъчила. Съчувствам ти, не ти е било лесно. Надявам се и ти пожелавам отсега нататък нещата да стават все по-хубави, да сте много близки с детенцето ти и ти да си човекът за когото то издава вик на "грачеща блатна птица" щом се прибереш в къщи от работа.

# 70
  • София
  • Мнения: 1 783
Седада, радвам се, че си успяла да откриеш ценното за теб в нашите мнения.
Понеже си цитирала мои думи, бих искала да ги продължа "Докато работя намам деца, но ако децата започнат да пречат на кариерата, кариера няма да има".
В сложния баланс между професията  и майката, всяка жена трябва да  е наясно точно какво иска  и на какво  е готова.
Аз съм направила за себе си този избор.
На теб: Успех!

# 71
  • Мнения: 1 044
За втори път в този форум си позволявам да препоръчам книгата "Часовете". Седада, все едно за теб е писана. Там една майка се отегчаваше от собственото си дете, беше бременна с второ, а ненавиждаше живота си на майка и домакиня и искаше да се махне.  И се махна. А мъжът й остана с двете деца - да ги гледа и издържа. Той не е имал право да се оплаква и да скучае, а и  как стане, като някой трябва да носи отговорност все пак.
Аз никога преди да родя, не бях имала досег с бебета, идея си нямах изобщо за какво става въпрос. Знаех, че много реват, хранят се нон-стоп и е нужно да им сменяш памперсите често. Когато родих, също като Седеда не можах д анахряня бебето, то не засука, аз нямах кърма , не бях чела книжки и не знаех как да се справя. После се прибрахме в къщи, майка ми пое нещата в свои те опитни ръце, а аз гледах отстрани. Но отпуската на майка ми свърши и тя си отиде в родния ми град. Останах сама в къщи с едномесечно бебе, нямах нито една позната майка с бебе насреща, бабите бяха далеч и изпаднах в паника дали ще се справя.
Ами справих се, образовах се, научих разни "хитринки", започнах да го обгрижвам както си трябва. Промених се напълно. Стигна се дотам, че сега смятам, че никой друг няма да се грижи така добре за детето ми, както го првя аз. Преди мислех, че след 6 месеца ще се върна обратно на работа. 6 месечно бебе ми се виждаше вече пораснало дете.  LaughingВърнах се на работа след като детето навърши 2 г. 6 м. и сега считам, че съм избързала.
Не мисля ежеминутно за него, защото съм на работа, решавам проблеми, имам си задачи и отговорности. Но никога, никога не го поставям на второ място , след работата или някой друг. За мен той е най-важното нещо в живота ми.

# 72
  • Мнения: 1 820
Sedada не искам  нито да те упреквам,нито ще ти казвам браво.Не съм никоя за да давам на когото и да било определения.Но просто искам да ти кажа едно:радвам се чи си разбрала грешките си,или поне си опитала.Не мога да разбера обаче нещо.Първо пишеш че е нямало кой да ти каже как да гледаш бебето,после казваш
".....още не мога да повярвам, че това дете е мое. В една огромна къща с двете ми сестри с 5 деца общо, моето  - шесто... Нагледала съм се на бебета, и то – все не мои. Пък и така отговорността се размива някак – техните деца години наред съм ги имала за мои, и сега не гледам сама моето си, майка ми ми помага... всъщност това е инфантилност – „не ми се занимава“с детето."
Когато родих дори не знаех как изглежда новородено.Не за хранене,сменяне на памперс или нещо друго което трябва да правя.Но още от както родих си купувах книги,вечер четях,а денем ходех на работа.Когато родих имах в главата си най-малкото че се храни през 3 часа,че прекарват жълтеница,и че не трябва да сядат до 6мес.Когато пусна темата писа "Толкова често обаче забравям да го преобувам или дори ,че е дошъл вече часът в който трябва да яде......Или се чудя,какво да му дам да яде,т.е. не се чудя ,а винаги му давам едни и същи неща."Писа също и че се сещаш за детето си освен когато не го мернеш с периферия?Знаеш ли кое ми минава през главата в момента?Човек винаги търси оправдания за собствените си грешки,когато напада някой страничен.Така е по лесно.А когато ги търси,ги и намира оправданията.Та сега,когато едни те оправдават и ти съчувстват,а други те нападат ти пишеш че нещата вече не са така.Просто ми се струва плоско оправдание че той си е индивидуално същество и така е по добре!Както и това че поведението ти е такова за това което си "изстрадала"
....Paneva, за бащите. Те са различни хора, освен че са бащи. Не знам какви са им приоритетите и кой какво може да даде, но тази вечер при влизането на нашия тати беше нададен такъв радостен вик на грачеща блатна птица, че сърцето ми се сви от дива ревност, а представям си неговото – тържествуващо. Знаех си, че много ще се разбират, но не предполагах, че от толкоз рано!
Съгласна съм.Кой каквото си го направи.Само дето нашата щерка го наддава когато влиза и тати,но когато влиза и мама.Така че не ми се налага да ревнувам!
Пожелавам ти да дойде ден когато наистина и ти няма да ревнуваш!
Да сте щастливи и здрави!

# 73
  • София
  • Мнения: 3 108
Sedada, състоянието, което си описала, ми прилича на някаква форма на следродилна депресия.  Погрешно  е да се мисли, че това е състояние, което настъпва непосредствено след раждането и продължава там 1-2 месеца.  Naughty Като майка, преживяла следродилна депресия с първото ми дете, мисля, че мога да усетя такъв нюанс в теб. Явно истинският ти контакт с детето все още не се е получил. Като че ли в себе си оттласкваш мисълта, че детето вече го има, че то съществува и предявява своите потребности.

В твоята история бих отделила два момента. Първият е идеализираното майчинство. Напълно съм съгласна с изказаните в темата мнения, че тук във форума се толерира и налага една идеализирана представа за свръхмайчинството. Всички са супер грижовни, не се отделят от децата си нито за секунда, мислят по 24 часа в денонощието за тях, жертвоготовни са, не се занимават с нищо друго, освен да седят и играят с децата. Не отричам, че сигурно има жени с достатъчно енергия да правят всичко това и освен всичко да се чувстват и щастливи, но такава една представа за майчинството като цяло е много затормозяваща. Ако през цялото време се сравняваш с майчинството на другите, няма да можеш да намериш своята златна среда, своя начин на родителство. Значи първо на първо, трябва да бъдеш достатъчно откровена и да потърсиш за какво и докъде ти стигат силите и желанието.

Другият момент са реалните грижи за детето ти. Ако има нещо, което ме смути в твоя постинг, то беше "забравянето" да нахраниш детето. Освен липса на организация, то издава и несъзнателно желание да забравиш за необходимостта от тези грижи, да се правиш, че те не съществуват. Това би могло да доведе до някоя потенциално опасна ситуация за детето ти. По същия начин може да го "забравиш", докато си играе с нещо опасно, или излезе на балкона, не дай си боже.

Не е срамно, че ти е трудно да си майка.  Да си признаеш истината пред себе си, е първата стъпка към разрешаването на проблемите, но е необходимо все пак и да осъзнаеш отговорността, която носиш за детето. Не става лесно, нито пък  е винаги приятно, но постепенно се учиш да бъдеш родител и вярвай ми, това се възнаграждава стократно в един момент.   Peace

# 74
  • Мнения: 1 044
Поставям се на мястото на детето ти. Постави се и ти. Ти как би искала да се отнасят с теб? Би ли искала да забравят да те нахранят, да им е скучно общуването с теб, да се правят, че не съществуваш... Ти си възрастна, но едва ли би издържала такова отношение. Хайде сега си представи, че става въпрос за едно безащитно,  малко, крехко бебче, което на тоя свят има нужда от някой който да му се посвети напълно...
Аз освен майка, съм и дъщеря. Спомням си майчините грижи и колко главоболия съм й създала с болести, злоядство, пубертет. Как тя изкара цяла зима на хляб с маргарин, за да мога аз да следвам икономика, как тя купуваше банани с връзки и не изяждаше нито един от тях, за да има за нас, децата. Как тя отказа работа в чужбина, за да остане и да се грижи за нас. Как ставаше сутрин в 5 часа, за да ни подготви за училище. И също обичах много когато с нея играехме заедно на магазин, на федербал, шиехме, плетяхме, готвехме. На майка ми никога не й "доскуча" да се грижи за нас.   Дори и сега, когато сме големи и имаме свои семейства. Тя пак е готова да помогне с каквото може.
Много се радвам, че съм нейно дете, а не на някой, който би ме възприемал като тежест и досада.

Общи условия

Активация на акаунт