Здравейте, дами!
От доста време чета из форума, помогнали сте ми с доста женски хитринки за къщата, развеселявали сте ме, да не говорим, че донякъде сте ме подготвили и за нещата, които ме очакват, имайки предвид, че съм на 25 и нямам деца, но вече много искам да имам. Сега имам нужда от съветите ви, понеже близките ми хора ме ядосват с техните относно проблем, който имам с мъжа избран за бъдещ татко на така желаните бебета.
Историята накратко:
Познаваме се от близо 9 години (бяхме деца като бяхме гаджета за първи път), но тогава луди глави, правехме каквото си поискаме и често се наранявахме един друг. Не се получиха нещата, все се карахме и накрая се разделихме. Малко след това аз започнах да излизам с друго момче от същата компания (ключов момент) и така 2 години. Предишният ми приятел (този, с който съм сега) тежко го преживя и доста дълго време не се виждахме, аз заминах в чужбина за около 3 години, от време на време се чувахме или виждахме инцидентно, тръпка винаги е имало, но съм мислела, че никога не е момента, за да се получат нещата. Когато се върнах в България преди 2 години, след изключително неуспешна връзка продължила 2 години и половина бях много отчаяна, трябваше всичко наново да започна, да не говорим колко ми беше гадно за провалената връзка. Видяхме се със "старата" любов, започнахме често да се виждаме и така малко по малко се опознахме наново. Вече година и нещо сме заедно. Много го обичам, винаги съм го обичала много. Убедена съм, че той е мъжът, никога и за нищо друго не съм била толкова убедена. От скоро живеем заедно. И ето ги проблемите, които се оказва, че са само мои. Той излиза сам навсякъде, все още се събира със същите хора от преди 9 години, прибира се късно, когато е вкъщи виси на компютъра. Общо взето никакво внимание. Ако кажа нещо- "Само мрънкаш, нали съм си вкъщи, какво повече искаш" Когато "си направя устата" да ме вземе с него винаги измисля някакво оправдание. Накрая му зададох въпроса директно, защото все пак аз се побърквам да мисля "Срам ли го е от мен? Притеснява се от мнението на приятелите си ли?" и накрая стигнах до "С други жени ли ходи?" Оказа се, че пубертетската история все още не е забравена, имало коментари по мой адрес, чути от тук от там и т.н. все около тази история. А иначе си говорим за семейство, за деца, за дом...
Общо взето от всички разговори, които сме водили до сега, стигнах до извода, че той не знае какво иска. Хем му се иска семейство вече, хем хич не му се оставя ергенския начин на живот. Да не говорим колко ми е трудно да разговарям с него за тези неща, които колкото и тъпи да му се струват ме тормозят много. Защото и аз съм човек, и аз съм имала провалени връзки и моето доверие е било предавано и на мен ми е трудно да предприема сериозни стъпки с него, но го правя, колкото и да ме е страх. Човекът откровено ми се присмива и ми се сърди, когато се ядосам и не му говоря, защото вместо в 12 часа (както е казал) се е прибрал в 3, без да пусне един смс даже и аз като по часовник се будя на всеки кръгъл час и се чудя дали е добре, да не му се е случило нещо. Как да го накарам да проумее, че вече не е сам, не живее сам и трябва до някаква степен да се съобразява с мен, човекът, който го обича? Мъчат ме и други въпроси: дали ще се промени? Ами ако не се промени, а вече имаме дете, как ще я караме?
Вие как бихте постъпили в моята ситуация? Моля, само не ме съветвайте да го оставя, това няма да се случи!
От доста време чета из форума, помогнали сте ми с доста женски хитринки за къщата, развеселявали сте ме, да не говорим, че донякъде сте ме подготвили и за нещата, които ме очакват, имайки предвид, че съм на 25 и нямам деца, но вече много искам да имам. Сега имам нужда от съветите ви, понеже близките ми хора ме ядосват с техните относно проблем, който имам с мъжа избран за бъдещ татко на така желаните бебета.
Историята накратко:
Познаваме се от близо 9 години (бяхме деца като бяхме гаджета за първи път), но тогава луди глави, правехме каквото си поискаме и често се наранявахме един друг. Не се получиха нещата, все се карахме и накрая се разделихме. Малко след това аз започнах да излизам с друго момче от същата компания (ключов момент) и така 2 години. Предишният ми приятел (този, с който съм сега) тежко го преживя и доста дълго време не се виждахме, аз заминах в чужбина за около 3 години, от време на време се чувахме или виждахме инцидентно, тръпка винаги е имало, но съм мислела, че никога не е момента, за да се получат нещата. Когато се върнах в България преди 2 години, след изключително неуспешна връзка продължила 2 години и половина бях много отчаяна, трябваше всичко наново да започна, да не говорим колко ми беше гадно за провалената връзка. Видяхме се със "старата" любов, започнахме често да се виждаме и така малко по малко се опознахме наново. Вече година и нещо сме заедно. Много го обичам, винаги съм го обичала много. Убедена съм, че той е мъжът, никога и за нищо друго не съм била толкова убедена. От скоро живеем заедно. И ето ги проблемите, които се оказва, че са само мои. Той излиза сам навсякъде, все още се събира със същите хора от преди 9 години, прибира се късно, когато е вкъщи виси на компютъра. Общо взето никакво внимание. Ако кажа нещо- "Само мрънкаш, нали съм си вкъщи, какво повече искаш" Когато "си направя устата" да ме вземе с него винаги измисля някакво оправдание. Накрая му зададох въпроса директно, защото все пак аз се побърквам да мисля "Срам ли го е от мен? Притеснява се от мнението на приятелите си ли?" и накрая стигнах до "С други жени ли ходи?" Оказа се, че пубертетската история все още не е забравена, имало коментари по мой адрес, чути от тук от там и т.н. все около тази история. А иначе си говорим за семейство, за деца, за дом...
Общо взето от всички разговори, които сме водили до сега, стигнах до извода, че той не знае какво иска. Хем му се иска семейство вече, хем хич не му се оставя ергенския начин на живот. Да не говорим колко ми е трудно да разговарям с него за тези неща, които колкото и тъпи да му се струват ме тормозят много. Защото и аз съм човек, и аз съм имала провалени връзки и моето доверие е било предавано и на мен ми е трудно да предприема сериозни стъпки с него, но го правя, колкото и да ме е страх. Човекът откровено ми се присмива и ми се сърди, когато се ядосам и не му говоря, защото вместо в 12 часа (както е казал) се е прибрал в 3, без да пусне един смс даже и аз като по часовник се будя на всеки кръгъл час и се чудя дали е добре, да не му се е случило нещо. Как да го накарам да проумее, че вече не е сам, не живее сам и трябва до някаква степен да се съобразява с мен, човекът, който го обича? Мъчат ме и други въпроси: дали ще се промени? Ами ако не се промени, а вече имаме дете, как ще я караме?
Вие как бихте постъпили в моята ситуация? Моля, само не ме съветвайте да го оставя, това няма да се случи!
Е така и се провалиха нещата,щото днес в 2,утре в 3 през ноща се прибира и колкото и да се опитвах да променя нещата просто явно той нямаше желание и не зависеше от мен.Сега много пъти съм се замисляла,че ако продължавах да съм с този човек и сега,само аз и детето(евентуално) щяхме да се оправяме сами.Добре че не направих тази груба грешка! 
:blush:A na vuprosnata pojelavam dobur razvoi na neshtata i ne se predavai!!!!!Gospod da e steb