Доколко може да понесе човек?

  • 1 325
  • 15
  •   1
Отговори
  • Мнения: 1 215
Когато бях малко момиченце в едно не чак дотам далечни времена на сив социализъм събирах снимки на екзотични места, които си мислех че никога няма да посетя. Събирах картинки на острови, наситени с грандиозни палми, картинки на европейски градове и курорти с тяхните малки, кокетни улички и цветни къщички. И мечтаех ли, мечтаех.... да дойде онзи слънчев ден, в който ще дойде “комунизъмът” и всичко ще е по равно между всички и аз ще мога да отида където си поискам. Предполагам, някъде дълбоко в мен, и тогава съм знаела, че не чакам комунизъм а просто шанс да отида там, където аз искам. Живеех спокойно и времето минаваше неусетно. Не бързах за никъде, имах време за всичко и ето един ден дойде заветната свобода на избора. Берлинската стената падна, повлече вълната и довя в родния език разни странни и непознати досега думи като демокрация, западен стандарт и т.н. Изведнъж времето се забърза, оказахме се във вихъра на промените, пак започнахме да градим историята, отворихме границите, а с тях и пътят към цветните картинки от моето детство. И аз тръгнах.... Париж, Лондон, Виена, Копенхаген- осъществявах детската си мечта. И винаги се връщах в къщи, в моето си българско къщи. Обикаляйки насам натам все се питах какво ли е да живееш като тях, да си един от тях? И един ден отговорът на въпросът ми влетя през вратата на бара, в който бях седнала. Когато той падна на колене и много романтично ми поиска ръката, завладяна от любов и ентусиазъм аз казах да. На въпроса “Готова ли съм да пътувам по света?”, аз без да се замислям казах ДА. Как, та това е моята детска мечта. И ето идва денят, в който ние сменяме трета държава, аз за пореден път се отзовавам в Софийският апартамент сама, но този път с дете и мъжът ми за пореден път остава сам в Лондон. Но този път, абсурдът стигна дотам, че кучето ни остана във Варшава. И така, аз в София, той в Лондон, а кучето във Варшава. Вярно е, че светът стана едно голямо село, но колкото и да е голямо това село аз съм в единия му край, а съществата, с които най- много искам да бъда са в другия и дори не са на едно място.
И ето седя една дъждовна вечер в София, гледам малкото човече в леглото, мисля си къде е мъжът ми и кучето ми и стигам до неотменния въпрос: Докога? Колко още може да се издържи на този темп на живот, струва ли си наистина? Нали това беше детската ми мечта....

# 1
  • Мнения: 456
Още майка Тереза го е казала - Най-много сълзи има от сбъднати мечти. Да ви кажа, винаги съм харесвала тази мисъл .Всеки има такива тъжни моменти на преосмисляне и на самоатака с хиляди въпроси. Част от живота си е някак си.....

# 2
  • Мнения: 1 072
Мъчно ми става така като чета какво ти е. Знам, че не е лесно да си сама, и аз съм била отделена от мъжа ми... вярно, че нямахме деца. В момента и един ден като го няма откачам.
И ние сме се питали заслужава ли си тоя живот. Мисля, че ни е много по-напрегнато отколкото ако живеехме в БГ. Стресът е голям. Непрекъснато търчиш, уреждаш нещо, ние и пътуваме до работа, висим в задръствания... По едно време се бяхме отчаяли, не виждахме особен смисъл в цялото това съществуване.
От друга страна обаче изпитваме удовлетворение от работата и всичко, което постигаме тук и не бихме постигнали в БГ. Доволни сме и от живота, който бихме могли да предложим на децата си. Като теглим чертата... решаваме, че така е по-добре.
Не знам как е вашта ситуация, защо толкова пътувате из толкова страни. Без деца по-става, но с деца не мога да си го представя. Сигурно е мъчително.
Гледай си малкото човече в леглото и си мисли, че всичко ще се оправи, защото така и ще стане. Просто за някои неща се иска време.
А колко време може така... ние сме издръжливи, няма начин да се отчаеш.
Успех и всичко ще е наред, спокойно!
Сара

# 3
  • Мнения: 1 215
Благодаря ви момичета, става ми някак малко по- леко като чета отговорите ви.

# 4
  • Ispania
  • Мнения: 4 482
Мила ,мь4но ми стана ,като про4етох постинга ти.Жалко........жалко ,4е сте разделени и 4е трябва сега в ноЩа да си сама ,но както написа miravmbd ,най -важното е ,4е сте здрави вси4ките,другото..........другото ,Ще мине.
Аз ли4но смятам ,4е живота ,за който гориш ти си заслужава ,заЩото позволява на децата ни пове4е ,от колкото можем да им предложим  ако живеехме "обикновенният" си живот.
Усмихвай се ,когато ти е тьжно и си мисли ,4е вси4ко е само временно и вси4ко рано или кьсно ,Ще отмине и в един момент вси4ки ,Ще бьдете заедно( и ку4ето не го забравяме Laughing)
  bouquet

# 5
  • Мнения: 4 399
Ох, толкова добре те разбирам... Човек започва да се уморява с годините от непрестанните промени и му се иска да има нещо по-сигурно и постоянно в живота му, ако не друго, поне мястото където живее.

А що се отнася до мечтите, нали знаеш че е казано 'Внимавайте какво си пожелавате!'. Осъществените мечти могат да носят точно толкова разочарование колкото и неосъществените.

От сърце ви желая в най-скоро време да се съберете всички на едно място, ти детето, мъжет и кучето!

# 6
  • Мнения: 4 244
Правейки избора си да живеем навън ние подписваме и подсъзнателно декларация за съгласие за раздяла, колкото и тъпо да звучи.
Най напред се разделяме с майка, с роднини , с приятели, с Родина.
Преглъщаме го.
После като чергари - от град на град, от държава в друга....
Накрая идват и семейните раздели - аз тук, ти там, кучето - на майната си.

Много боли, но можем да понесем и още.
Просто защото свикваме, защото сме куче марка. Защото сме българи. А българите сме чергари по произход
Номера е да не губим нишката кое е важното за нас - да се обичаме с тези които сме избрали да споделим и добро и зло

Миличка - само не оставяй нещата да са временни. Че нали знаеш временните стават постоянни.
И не губи надежда!
Ние поне сме тук... Heart Eyes

Последна редакция: пт, 01 юли 2005, 12:49 от "Стройна фиданка"

# 7
  • Мнения: 2 292
Здравей,
аз в началото като дойдох в Германия, моя (приятел тогава, но вече бяхме от 6 години заедно) ... остана в БГ заради военаната служба ... няколко месеца след това настана кризата и други подобни и тук престанаха да взимат хора - е на мен ми беше много тежко, много мъчно и нямаше да стоя ако не бяхме успяли и на него да му уредим договора за работа тук ...  
Липсват ми много майка ми, баба ми и изобщо цялото семейство, но и те имат работа и не могат постоянно да стоят тук, пък и не разбират немски и им е скучно ...
Та да знаеш че те разбирам, и не вярвам да понесеш още много и да издържиш дълго, човек си има нужда от семейството.
Поздрави и успех.

# 8
  • Мнения: 2 292
е и фиданката го е казала как е, само няма измислена формула как да успеем да се справим

# 9
  • Там,където се събуждам щастлива.
  • Мнения: 8 967
Ами човек може да понесе мнго. Иначе няма да сме устроени така. А иначе всяко изпитание ни е дадено, за да оценим после какви щастливци сме, ако постигнем или получим нещо. Важното е, да не се отчайваме и да вярваме, че всичко ще се оправи.

  Мисли и ти така....и скоро ще сте заедно.......

 

# 10
  • Мнения: 368
Човешката психика е сложно нещо...
Днес ти е добре, а утре-не...
Ама здравето си остава най-важното нещо!
Не се коси за раздялата щом е временна!
И помни, че:"Всяко зло за добро."

# 11
Хей, Салис. Не унивай такава. Не мисли така негативно. Мисли за утрешният ден, когато ще сте заедно. И ние сме тук. Споделената болка е половин болка.  spoko
ДА СМЕ ЗДРАВИ. Hug

# 12
  • Italia
  • Мнения: 4 492
Мили4ка,мога да си представя какво ти е: и ние с мъжа ми живяхме за една година така. Той тук аз в Бг ( е,нямахме оЩе детенце Confused ) Е,не е лесно,но се преживява някак:важното е да се оби4ате  Heart Eyes Когато ти е тъпо идвай тук Hug

# 13
  • Германия
  • Мнения: 8 084
Милата...за колко време ще сте на повече от една ръка разстояние? Не унивай, приеми го като закаляване срещу (недай си Боже) по-големи несгоди в живота
Хайде нослето над хоризонта и се отдай на приятни занимавки с детенце (или пък с форума Wink

# 14
  • Мнения: 1 215
Много ви благодаря момичета, такава депресия ме беше налегнала, че още не мога място да си намеря. Но някакси ми става едно мило и топло като чета отговорите ви.
Знам че има далеч по- сериозни проблеми и големи трагедии, но пък и всяка болка е според ситуацията. Ако загубя близък човек вероятно това сега ще ми се струва незначително, но в момента е много болезнено.
Още веднъж благодаря за подкрепата.

Общи условия

Активация на акаунт