Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Реклама
  • 27 окт. 2008, 22:01 ч.
  • Преглеждания  10 786  Мнения  147  Онлайн  1
Отговори
  • София
  • Мнения: 2 722
Надявам се да съм си събрала мислите и да бъда разбрана правилно.
Надявам се да се породи яростна, градивна дискусия, а не чесане на клавиатури.
Темата не е персонална критика към никой, просто е мое размишление по въпроса, естествено провокирано от ваши виждания, мнения и писания.

Та така....

Разглеждаме децата от възрастова група 2-5 години /важна уговорка/.
Без да подценявам детския акъл, без да казвам "те са малки, не разбират" /защото това определено не е така/, аз задавам въпросите:

1. От къде в главата на детето фигурира "биологична майка"?
2. От къде детето знае, че преди да е било осиновено е било изоставено то биологичната?
3. Манипулиране ли е правилното дозирано подаване на информация и спестяване на част от нещата до момента на по-осъзнато възприемане.


В периода 2-5 годишна възраст в стихията си са: "кризата на двегодишните", "кризата на тригодишните", "опит за събаряне на оградите и налагане на собственото мнение" и т.н и т.н.
Всичките тези кризи или както и да ги наречете правят децата неуверени, карат ги да се тръшкат, да истерясват с повод и без повод.
Не търсим ли под вола теле, като се опитваме да припишем поведението им на първичната рана? Не им ли пълним ние главиците с образа на другата майка, която не е могла да ги гледа и подобни.

Лично мнение: Отказвам да приема, че поведението на 2-5 годишните ми деца е продиктувано от първичната рана до момента, в който не започнат да задават смислени причинноследствени въпроси.
А Вие?

Реклама
# 1
  • монако ди бавариа
  • Мнения: 4 138
ами, знам ли Mr. Green

не. моето дете няма нито първична, нито вторична, нито третична рана.
не му пиша дневници, не замирам когато кихне и не отдавам кихането му на изоставянето. просто има сополи.
и по повод последните въпроси, да, да и пак да. ние сме тези, които в желанието си да направим най-доброто за децата си, преиграваме.
това, мисля, е точната дума -   ПРЕИГРАВАНЕ. много пишем, много четем, много говорим.................а всъщност имаме деца. черни,бели,оранжеви.

Последна редакция: пт, 31 окт 2008, 07:47 от Vivi

# 2
  • Мнения: 295
Може би защото и синът ми попада в тази възрастова група, често съм си задавала подобни въпроси. За мен е твърде рано - той е вече на 3 години и два месеца. Не му пълня от сега главата с информация за биологична майка, изоставеност и прочие. Доста малък беше, когато дойде при нас (на 40 дена), така че едва ли на този етап т.нар. първична рана работи. Разбира се, според мен ние сме тези, които трябва да регулираме информацията - кога, как и по какъв начин да я поднасяме. Не бих нарекла това обаче манипулация.
За себе си съм приела принципа на постепенно и съобразено с възрастта поднасяне на информацията. Например най-напред започнахме да си говорим за това, че на мама и тати се е паднало най-хубавото дете на света (докато един ден ми каза, че той не бил паднал Grinning). След това модифицирах и започнах да казвам, че на мама и тати са дали най-хубавото дете на света, докато една сутрин не ми каза, че дали на мама и тати подарък, а те като го отворили, там бил той. След като не ми е задал въпросът кой е дал на мама и тати най-хубавото дете, значи е твърде рано за поднасяне на друга информация. Другото, което прилагам на тази възраст е, че не употребявам "когато се е родил" или "когато си се родил", а "когато си дошъл при мама и тати". И все още не е питал откъде е дошъл.
За мен на тази възраст приоритет е изграждането на силна емоционална връзка, която да подпомогне доверието за бъдеще (на този етап е ясно, че най-голям авторитет са мама и тати, по-важното е доверието след това да се запази). А то ще ни е необходимо. За мен е важно детето да знае и усеща, че мама и тати го обичат най-много от всичко на света. Това е основата, върху която искам да стъпя при следващите етапи от разкриването на тайната. На този етап детето преживява съвсем други неща - и без това е стрес за него тръгването на детска градина, влизането в "самостоятелния" живот. И съвсем няма нужда от понятие като биологична майка, за него то би звучало съвсем абстрактно, тайно, неясно, страшно дори. А на тази възраст едно дете не е готово да мисли по този начин.
Или иначе казано, смятам, че разкриването изцяло на тайната преди навършването на 5 години (и ако детето е взето като малко и не помни дома) само може да доведе до емоционална дестабилизация, а това едва ли ще му е от полза след време, когато ще нахлуват въпросите "откъде идвам", "кой съм", "защо са ме изоставили" и пр.
По същата (или подобна) причина не съм съобщавала в детската градина, че е осиновен - отношението към него трябва да е същото както при другите деца. Няма нужда от сега да го третират като различен. Освен това тайната по осиновяването е нещо, което засяга нас тримата, а не странични лица. Едва ли в процеса на обучение това е полезна информация за учителките. По същата причина имам и страшно негативно отношение към т.нар. Ден на щъркела (може и да греша) - не мисля, че ако го празнувам, ще накарам детето ми да се чувства по-щастливо, напротив, смятам, че по този начин бих му припомняла факта, че някой някъде го е зарязал, че не е бил желан, че е различен и отритнат. А едва ли едно дете (дори и на 14 - 15 години) е в състояние лесно да се справи с подобни емоции. Може след време да променя отношението си, зависи от детето.
Стана дълго, ама да обобщя моята позиция по въпроса (и така често не пиша във форума) - според мен най-важното е изграждането на силна емоционална връзка и доверие, които да са основата, върху която да стъпи поетапното, съобразено с възрастта и психическото и емоционално развитие на детето, разкриване на истината.

# 3
  • Мнения: 3 672
Това горното го подкрепям с две ръце и с два крака. Особено частта за деня на щъркела. Радвам се, че не само аз не харесвам това празнуване, вече си мислех, че не съм добре по тази причина. Не смятам за нужно да натрапвам на детето тази дата. Ще си я отбелязвам мислено, но до там.
Бобо още е малък и не говори, но помни дома, в това съм сигурна, все пак беше на две години. След като помни как го удари тока две седмици, след като дойде в нас, значи помни и дома. Като почне да пита, ще отговарям, преди това ще си трая. Пък в детската като ме питат за детайли от развитието, просто ще творя.
Определено смятам да не задълбавам, защото съм убедена, че всъщност децата преживяват нашите чувства и емоции, ние им ги натрапваме по някакъв начин. Аз лично не изпитвам никакви чувства към био-майката, по принцип не осъждам жените, дали децата си по домовете за осиновяване /не за гледане от държавата/, защото в крайна сметка така децата намират кой да ги обича. И в общи линии не преживявам психически драми в това отношение. Колкото повече свиквам с детето, толкова по-спокойна ставам и за всичко останало.

# 4
  • Мнения: 1 249
Надявам се да съм си събрала мислите и да бъда разбрана правилно.
Надявам се да се породи яростна, градивна дискусия, а не чесане на клавиатури.
Темата не е персонална критика към никой, просто е мое размишление по въпроса, естествено провокирано от ваши виждания, мнения и писания.

Та така....

Разглеждаме децата от възрастова група 2-5 години /важна уговорка/.
Без да подценявам детския акъл, без да казвам "те са малки, не разбират" /защото това определено не е така/, аз задавам въпросите:

1. От къде в главата на детето фигурира "биологична майка"?
2. От къде детето знае, че преди да е било осиновено е било изоставено то биологичната?
3. Манипулиране ли е правилното дозирано подаване на информация и спестяване на част от нещата до момента на по-осъзнато възприемане.


В периода 2-5 годишна възраст в стихията си са: "кризата на двегодишните", "кризата на тригодишните", "опит за събаряне на оградите и налагане на собственото мнение" и т.н и т.н.
Всичките тези кризи или както и да ги наречете правят децата неуверени, карат ги да се тръшкат, да истерясват с повод и без повод.
Не търсим ли под вола теле, като се опитваме да припишем поведението им на първичната рана? Не им ли пълним ние главиците с образа на другата майка, която не е могла да ги гледа и подобни.

Лично мнение: Отказвам да приема, че поведението на 2-5 годишните ми деца е продиктувано от първичната рана до момента, в който не започнат да задават смислени причинноследствени въпроси.
А Вие?


Те са били там.

В главите им понятия няма, че да оперират с понятия за възрастни  (биологичен и пр.) - е повече от ясно. За това кой спори, че да го изтъкваш като аргумент ?

Никой не обяснява всичко с първична рана, но защо да се извиняваме, че ни има ?
А кой те принуждава да приемаш, че толкова сериозен отпор му даваш ?

Последна редакция: вт, 28 окт 2008, 08:19 от Miraetta

# 5
  • Мнения: 1 249
ами, знам ли Mr. Green

има тук една девойка, която води хорото. за първичната рана. хубав човек е, харесвам я, ама малко и тракат чакрите.
хубаво пише. хубаво се чете....................
когато я чета имам дежаву в кафка и морфей.
отказвам обаче да се срещам с тях в този живот.
това, че други и пригласят е похвално.
отказвам да обричам детето си на обреченост.


не. моето дете няма нито първична, нито вторична, нито третична рана.
не му пиша дневници, не замирам когато кихне и не отдавам кихането му на изоставянето. просто има сополи.
и по повод последните въпроси, да, да и пак да. ние сме тези, които в желанието си да направим най-доброто за децата си, преиграваме.
това, мисля, е точната дума -   ПРЕИГРАВАНЕ. много пишем, много четем, много говорим.................а всъщност имаме деца. черни,бели,оранжеви.



Абе, Мате,
Като писа колко съм зле професионално, сега като стана ясно, че не е така, мина на идеята, че съм луда.
Не знам коя ще е следващата идея, като увехне и тази, та излизам. Joy
  bouquet  bouquet  bouquet


П.С: А именно на мен да казваш, че обричам някого на обреченост ...
Защо на мен се приписва и прикача изразът "истински", който никога не съм и няма да употребя?
Не лицемерно и елементарно, а искрено и осъзнато виждам и показвам  значимостта и ценността на майките, станали такива след осиновяване, но май и с това съм неприятна. 

Последна редакция: вт, 28 окт 2008, 08:38 от Miraetta

# 6
  • Мнения: 282
 Темата ми харесва. Моето момченце е на 4,5 год.   Въпреки , че е много любознателен  до сега не ме е питал нещо,  чийто отговор ще е свързан с осиновяването.А аз си реших , че ще му кажа , когато започне да пита, когато има достатъчно доверие в мен. Преди година и половина съдбата ни срещна.Явно помни някои неща но новите впечатления  са по-силни.На скоро ми каза , че искал да има две майки!  Питам се да изчакам ли  или да подхващам аз темата?
А иначе наистина , ако толкова се вторачваме в това , че са осиновени , ще започнем да ги делим от другите деца. А те са като другите! Децата са си деца! Каквото важи за едните това важи и за другите.Наистина трябва да си даваме сметка, че тази първична рана съществува но да не им отдаваме  толкова голямо значение.

# 7
Имах и аз нужда да прочета нещо подобно, както и от дискусия по такава тема..Правя също уговорката, че изразявам свое мнение и свои впечатления.
1.Не зная откъде и  фигурира в главата на детето биологична майка, но в главата на сина ми определено фигурираше понятието майка/2г.7мес. при първата ни среща/Може би несъзнателно, но вкл. и лекарката в дома като си тръгвахме го гушна с думите "Ела при мама".Вероятно "мама"за тези деца е абстрактна фигура, вероятно образът на био- и осиновителката се сливат в едно и е неясен.Но е факт, че съвсем на ранна възраст детето ще чуе думи като "истинската майка".И не задължително да е от простаци и злонамерени.
Два малко отвлечени примера:Цитирам по памет:
"Тези осиновители какви са? Някакви приемни родители ли? А истинските ти родители?Знаеш ли нещо за тях?"
"Тогава дадох Емили на истинските и родители"

Примерите не са от кварталните градинки.Случайно дочути реплики са от телевизора, работещ като фон докато мия чинии, но в продължение на 24 часа чух тези реплики.Имунизирана съм срещу подобни неща, така че не е "оголен нерв",ако някой реши, че е реакция.Просто се размислих върху нашия образ в обществото.Едната реплрика е от шоуто на Слави при кастинга на новобрачни двойки/една девойка споделяше проблеми с осиновителите си и той и зададе този въпрос/, а другата реплрика е от следобеден филм по диема дори не му знам името, нали ви казах, телевизорът рабогеше като фон.

Добавям ,че пиша с грешки, защото ИСТИНСКОТО ми дете спи и ми е малко тъмно.

Аз съм решила да въведа образа на биологичната майка,но абсолютно пестеливо.Просто като защита срещу "откриватели на тайни"

В детската градина също смятам да кажа, просто за да не възбуждам прекалено любопитство
от "несъответствия"като например удостоверение за раждане и дата на раждане/в нашия случай-у-ние две години и повече след раждането и т.н./

Ако подаваме информацията за био ние,осиновителите, мисля, че колкото и безпристрастни да сме ще я оцветим с оценъчни елементи.Няма как да е различно.Дори от прекалена добронамереност може да изградим един романтичен образ/гнали сме научени лошо да не говорим за биомайката/,което в последствие да изиграе лоша шега на детето.
А отговор "Не знам" за мен пък е възможно най-демагогския.Защото ако искаме, няма как да не знаем ,разбира се не всичко, но напълно достатъчно.Процедурата е такава, че по делото има достатъчно информация.Но понякога в еуфорията покрай осиновяването забравяме някои неща.

Аз лично си копирах абсолютно всичко по делото /вкл. и неща, които не ми трябваха/.Сложих ги в един плик и когато синът ми стане на 18год. живот и здраве, ще му ги дам.Все пак там информацията е написана от безпристрастни хора, няма оценки, няма съжаления и драми, само сухи факти.Но достатъчни.

За първичната раана мога много да пиша, но май ще ми изтече сесията и приключвам.

# 8
  • Мнения: 6 635
знаех си аз, че пак ще ми изтече сесията, ама така е като съм тръгнала "по нощите," преди да пукне зората обичайно в 9 часа да пиша

а защо и как съм сменила шрифта понятие нямам, исках само да откроя цитатите

Още малко докато се събуди детето, но предчувствам, че ще пиша много по тази тема.

вероятно болка и отражение от изоставянето има и няма как да е различно.Но както болката от зъбобол не е равна на тази от порязване, без тук да претендираме коя е по-силна и при вероятности да са еднакво силни, така и болките на нашите деца са различни.

Много исках да пиша, но разбойникът се излюпи от леглото и е време за ежедневни неща.Пак ще си пишем

Само да кажа, че аз денят на щъркела си го харесвам и обичам, това е ден на една съдбовна среща.И умирам от яд, че не помня на коя дата се запознах с мъжа ми и това щях да си празнувм наред с годишнина от сватба и т.н.И той, разбира се не помни.

Последна редакция: вт, 28 окт 2008, 08:47 от Светкавица

# 9
  • София
  • Мнения: 1 843
Голяма тема си отворила, Гале, и ще има доста недоразумения, така ми се чини.

Групата, която си посочила 2-5 години е ок. Само един детайл.
Ако детето на 5 е дошло у дома си на 4... нещата щеш, не щеш си тръгват по този път.
Първо има адаптация, изучаване на новия свят, нови впечатления, шок - ако щеш, но рано или късно идват и въпросите: Защо бях там? Защо не съм бил с вас? Вие къде бяхте? Защо? И т.н.

И доста тежко и за детето, и за родителя.
Най-вече, защото ти се иска това дете да има малко детство, нормално детство.
Пък и на тебе ти си иска за малко да си нормален родител, а не всеки път като направи беля да трепериш, дали не си го вкарал в някоя тъмна дупка с назидателния си тон.
Но няма как.
Има ситуации, които сами диктуват всичко.

Сега имам и Валя. Ми тя е още бебе. Съвсем различно е.
Не няма да й разказвам "приказки" скоро. За какво? Нека се радва на новия свят, нека вилнее. Кога ще започнем, не знам, но така или иначе, когато изпаднеш в ситуация на преки въпроси, тогава не ти остава друго, освен да разкажеш подходящата за годините "приказка".

Навремето се усещах, че все ми идваше да наричам другата - майка. Но се спирах, за да не объркам детето или поне аз така си мислех, че би могло да стане.
Затова тя си има име, истинското. Или я наричаме - жената, която те е родила от корема.

Имаше период Ирина беше като обсебена, само за това говореше. Преживя страшни моменти на болка. На 5 години. Не вярвах, че е възможно. А не съм я атакувала с повод или без повод с информация, напротив, гледах само да не си изгражда митове или да вменявам отношение.
После спря. Каза: стига вече.

Та аз съм ЗА, да не се правим на психолози на гърба на децата, но когато децата ни водят, възрастта вече става относителна.

Но не знам, лично мое усещане е, че на възраст 0-3 (в относителни граници) години, е раншко. В смисъл - кому е нужно, на нас или на детето наистина?

# 10
  • Вън от пространство и време
  • Мнения: 2 277
Ние сме истински майки на истински деца, някои по-палави, други по-смирени.
Едни от тях са преживели по-дълго време в институция и съзнателно я помнят, което води до специфични проблеми с тях - борба с нанесените вторично поражения. Други са осиновени много малки и при тях поне тези поражения са много по-малки.

Едно обаче е сигурно - нашите деца са по-особени. Всички пишещи тук са и четящи хора и не може да не са се интересували от това, как трябва да се държи майката по време на бременността. Нашите деца не са били желани именно тогава, били са считани за грешка, срамували са се от тях (думи на Мата). Това не може да не е дало отражение върху формирането на емоционалните им нагласи, което става там - вътре в утробата. Мога да дам и личен пример: Сестра ми роди две деца с разлика 1 г и 2 месеца. Първото беше желано още по време на сътворението, второто стана по погрешка. Имаше 2 - 3 месеца на неприемане и досада от нейна страна, после нещата си тръгнаха нормално. В резултат малкият е много по-нервен, по-неспокоен, по-избухлив. Първата година от живота си почти буквално не спря да плаче. А при нашите деца тази отхвърляща съществуването им 9 месеца тяхна създателка веднага след като е станало възможно просто изчезнала от живота им!!!

Нашите деца не са обречени, но са различни. Когато попитат как се раждат бебетата, на тях им обясняваме по различен начин нещата, поне повечето от нас, които държат на искрените взаимоотношения. Това става именно около 4-тата година. Няма как да не говорим за другата майка, тя е част от живота им - 9 месеца, това е факт. Опитвам се да избягвам да мисля за нея, за да не си създам представи и чувства, които да се излъчват от мен когато говорим по темата. Искам той и по късно тя сами да си създадат представи за биологичните си майки. Не се страхувам, че ще ги загубя. Чувствам връзката между нас, която става по-здрава и съм изпълнена с увереност, че тя никога няма да се скъса, каквото и да се случи.

Не съм сигурна дали съм права в подхода си на пълна искреност, но ми се иска моите деца да приемат съдбата си и да бъдат пълноценни хора - един ден, когато дойде време те да станат баща и майка (дай Боже това да стане по естествения начин), да могат пълноценно да изживеят това велико тайнство - създаването на нов живот.

Последна редакция: вт, 28 окт 2008, 13:20 от Gankata

# 11
  • Мнения: 3 246
няколко пъти започвах да пиша и после триех, защо - ами защото толкова въпроси бушуват в главата ми и кой да ми каже кой е най- правилният отговор, ами няма такъв,  силно се надявам обаче да постъпвам по най-правилният начин. Твърдо бях решила да кажа на детето си, че не съм го родила аз и така никога не съм крила това от него, но пък и не съм го натрапвала, докато един ден какво е чул не знам, но се обърна и каза "синовен е лоша думичка"  напротив не е , говорих, но  дали успх да го убедя не знам, някъде по това време или па-скоро се обърна и каза "аз имам две майки" това как ли го знаеше - беше малко повече от две годишен, тъкмо проговорил, едва ли помнеше нещо newsm78 При тези въпроси реших да съм откровенна и да кажа, странното, или може би не е странно, но той не искаше да слуша, просто много бързичко открлонява въпроса, дори и сега когато попита бързо преминава на друга тема, трябва обаче да съм го уверила десетки пъти колко много го обичам. Какво ли бушува в мъничката му главичка и няма ли това да го накара да поеме твърде тежък товар над плещите си. Как се обяснява на едно дете, вчера се обърна и каза "ти не си ми майка - моята майка ме е оставила" каква ли болка се крие зад тези думи и мога ли аз да излекувам мъничкото сърчице. напоследък все казва че не ме обича и очаква да го прегърна силно и да кажа колко много аз го обичам има нужда да го чува непрекъснато, а когато ме прегръща така силно ме стиска, все едно че ако ме пусне ще изчезна. Дали беше рано когато научи, не знам но пък от друга страна ако не бях казала сега, когато сам попита, после щеше да излезе че съм го излъгала, пък и не искам някой друг услужливо да го направи вместо мен.Та той е специален - той е най - специалното момченце на този свят, защото е моето момченце, исками се този товар да беше на моите рамене а не на неговите иска ми се никога да не изпитва болка, а единственото което мога да направя е да бъда до него и да го обичам.

# 12
  • Мнения: 2 123
Понеже мнението ми не е в съзвучие с общия хор, няма да го излагам...
Само да ви попитам...
Когато обсъждаме поведението на децата в посочената възрастова категория - 2-3 и говорим , че те правят напук, тръшкат се и искат нещо на всяка цена - тогава не са малки, тогава са изобретателни и даже  се опитват  да ни манипулират ... Когато обаче се заговори за първичната рана - тогава изведнъж стават малки и нищо неразбиращи. Защо така...

# 13
  • София
  • Мнения: 1 843
Когато обсъждаме поведението на децата в посочената възрастова категория - 2-3 и говорим , че те правят напук, тръшкат се и искат нещо на всяка цена - тогава не са малки, тогава са изобретателни и даже  се опитват  да ни манипулират ... Когато обаче се заговори за първичната рана - тогава изведнъж стават малки и нищо неразбиращи. Защо така...

Не ми е хрумвало да деля нивото на възприемане според ситуацията.

И се тръшка, и иска нещо на всяка цена именно, защото е малко, но и да седна да говоря за историята му на двегодишното ми дете (което, ей Богу, ми страшно е малко), и да му ровя в душицата, която сега е жадна за ласки, за внимание, за игри и бели... просто не искам.

Но това е решение, което не знам някой дали може да потвърди като правилно или да опровергае, защото говорим все пак за индивиди. Малки, но индивиди със собствена история, собствен почерк, толкова е различно...

Истината е, че Ирина е дете без детство. И никой не може да й го върне. Веднъж заради първичната си загуба, веднъж, заради невъзможността да го изживее в нормална обстановка, спокойно и ясно, без дилеми и болки.

А Валя дори и да стиска някой ден яростно ръце до побеляване и да крещи: Искам и нея да я боли като мен! Искам да я убия! - както кака й, все пак ще е имала своите няколко години детство, особено, но все пак детство. Не искам да й отнемам тези няколко години.

# 14
  • Мнения: 2 123
Последно включване от мен...
Наистина ли мислите, че като пиша дневник на Никола, разказвам му как се сме се срещнали и пр. му отнемам детството...  Shocked
Сериозно питам

Реклама


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт