Моля помогнете!!! Съвет

Моят съвет е да поемеш голяма част от задължнията и. Детето и ученето са и предостатъчни. Осигурявай и време да излиза сама с приятелки примерно. Може да пробва хомеопатия, поне няма да и навреди като химията. Добре е, че осъзнаваш, че проблем има и се опитваш да и помогнеш  .

Не много мъже си признават грешките,дори след като ги осъзнаят.

Гледам,че принцесата ти е едва на 4 месеца! Още нищо не си видяла! Аз тогава си я гледах (сама,както и сега) и си пеех!
По въпроса-в предишния ми пост нарочно наблегнах на това,че пиша нещата както са през моите очи,както аз ги мисля.Не съм казала,че твоя мъж трябва да те остави да се бъхтеш сама,за да не те депресира!
сигурна бях,че ще има коментари от тоя тип

Пебс, не плаши момичето! 
Моят личен опит с моето дете сочи, че колкото повече пораства бебето, толкова по-лесно става за гледане! 

Просто всичко е индивидуално, както винаги 

Здравейте!
Аз съм жената на автора на темата , извинявайте ,че пиша от неговата регистрация, но не успях да се регистрирам.
Предполагам,че във форума има доста теми относно следродилната депресия , но за съжаление нямахме време да ги търсим и четем.
Благодаря ви много за съветите   Мъжът ми се старае по всички параграфи да помага (домакинство, гледане на дете, отдаване на внимание към мен), просто няма от какво да се оплача , наистина   Проблемът е обаче, че това тежко състояние, в което съм сега, започна да се натрупва от преди 2 години и моля ви да ми дадете някаква надежда,че ще успея да се спася от него  
Всичко лошо започна с моето забременяване -до 4тия месец всичко беше наред, след това проблемите с мъжа ми започнаха, аз останах сама и кошмарът започна. Тежка, самотна бременност, 13 изпита в университета в рамките на 2 месеца, лежане за задържане, отвратително раждане и това всичкото в условията на постоянни скандали с мъжа ми (не живеехме заедно).
След раждането на детето бях напълно мобилизирана и готова да мина през всичко само и само да вървим напред с детето и то да е добре. Стресът обаче беше огромен - косата ми започна да капе, кърма така и не успях да имам, свалих освен килограмите от бременността, и още 10 от преди това , загубих апетит. И въпреки това , въпреки все още прдължаващите препирни с мъжа ми , временни краткотрайни събирания и раздели, все още се държах и имах сили да се справям сама с детето, с университета и със 76 годишната ми баба.
Когато детето стана вече на 10 месеца, усетих как се сривам. Въпреки че с мъжа ми най-накрая изгладихме проблемите, продължили почти 2 години към днешна дата, аз точно тогава се сринах. Започнах да се ядосвам за най-малкото нещо, да викам и да обиждам детето  за което безкрайно се срамувам и съжалявам, но не мога да се контролирам  
често изпадам в нервни кризи, блъскам, хвърлям- и се срамувам от себе си... чувствам се напълно нищожна и изобщо не ми се живее.
Вече не се грижа за външността си,не ме интересува как изглеждам.
Абсолютно нищо не е в състояние да ме зарадва-дори и детето   Всичко ми тежи и ме потиска.
Ставам с тягостното усещане ,че още един ужасен ден, същият като вчера- започва  
Не съм имала 1 спокоен ден откакто забременях и не мога да я преглътна тая горчилка и да се усмихвам пак, просто не мога.
Преди си отпочивах докато изтичам до магазина докато бебето спинка, а сега развих страх да излизам навън- едва ходя до детската кухня за храната на детето  Не мога да излизам сама както преди-затова и диагнозата ми е депресия  с паническо разстройство. Пих някакви антидепресанти за точно това състояние, но още по-зле се почувствах, ако има накъде по-зле  
Останах съвсем сама-загубих социалните си контакти...
Убедена съм,че е имало и има жени в моето положение, които са се спасили, но аз незнам как.
Моля ви, помогнете ми!
Не мога да си почивам- няма кой да гледа детето.
Искам пак да бъда щастлив човек   и да бъда полезна за семейството си. Моля ви, помогнете ми  

vihrogonche,не искам да я плаша,но хората са казали :Малки деца,малки грижи.Големи деца,големи грижи!Факта при мен е,че от 11 месец до 1г. и 2 месеца до като проходи бебка ми бяха най-кошмарните до сега!Но това е при мен!Дано при нея да не е.

SivArt,според мен наистина се обърни към специалист! Иначе аз не знам какво да те посъветвам....

пебс, така са казали хората, да, но... както казах, синът ми вече е на 4 години и половина, а най-най-най-трудно ми беше с него, докато навърши годинката... сега мога да говоря с него, той ме разбира и си приказваме, абе супер е!!! 

миличка съпруго на автора на темата, ще ти помогнем и ти самата също ще си помогнеш!!!  не губи вяра, но всъщност това е най-трудното нещо, докато си в депресия, зная го от опит 

засега: отворена съм за теб на лични бележки, има какво да си кажем една на друга... но най-важното, което трябва да запомниш, е, че ДЕПРЕСИЯТА Е ВРЕМЕННО И ЛЕЧИМО СЪСТОЯНИЕ!!!      С теб съм!!! Ще се справиш!!! Отново ще бъдеш себе си!!! Пак ще се радваш на света и живота!!! И пак ще обичаш, и пак ще си полезна!!! Знам го!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! 

Миличка, ако имаш нужда от добра дума или просто да напишеш нещо пиши и на мен на лични. Аз дори и да не съм била в такава тежка депресия също загубих социалните си контакти, поне с хората, които бяха около мен преди. Тук във форма намерих страхотни приятели, на които съм убедена, че винаги мога да разчитам и котио направиха ежедневието ми приятно и прекрасно. Депресията е ужасно нещо и преодоляването и изиксва много време. Ако имап възможност посещавай психиатър, за да можеш да споделяш поне. Съпругът ти явно е решил да ти помогне максимално и съм убедена, че заедно ще се справите.
А за детенцето - ми аз нямам твоите проблеми и пак си изпускам нервите и крещя. Не се самообвинявай за това. Ежедневието ни изнервя и колкото и да не ни се иска го отнасят най-близките ни. Няма идеални хора все пак. И пиши, ще получиш подрепа от нас

Мила,за съжаление не мога да ти бъда полезна със съвет,но съм сигурна,че ще излезеш от депресията и ще бъдеш щастлива,не си сама,както виждам мъжа ти е до теб и те подкрепя макар и в по-късен етап,заедно ще се справите.Аз също изпаднах в следродилна депресия,но отмина бързо,срамувах се от себе си,но знаех,че това е моментно състояние и ще отмине.
 

Виждаме, че ти имаш желание да й помагаш, което е похвално. Другото важно нещо обаче е, жена ти да приема помощта ти. Казвам го, защото има много случаи, когато жените имат способността, при "уж" минал вече проблем, предлагайки им се помощ под някаква форма, да не пропускат да сумтят и напомнят "да, ама ти тогава така направи и това каза" и следователно да прецакват работата.
Надявам се да се справите успешно със ситуацията. Момичетата преди мен са ти дали достатъчно съвети.