Едни завеяни-отвеяни работи

ронка, много те уважавам и затова ще си позволя, да кажа нещо по темичката ти.
Надявам се, че не се натрапвам, защото нямам "право" да пиша тук при вас... Признавам си, че ви следя редовно, последно си поплаках за Фивчето, сега треперя за Жабчето и така.
Но да се върна на темата ти.
Кумата ми мина по твоя път. Първото бебче го загуби в края на 8-мия месец. После забременя пак и след една много рискова и трудна бременност роди син. Той, от преживяното от майка му по време на бременността й беше много трудно и ревливо бебе и дете. Някъде към 6-7 годишен се "очовечи" така да се каже.
Сега е на 11г. и половина. Не мога да кажа, че тя е нехайна към него, но не мога да кажа, че го задушава и обсебва. Напротив, доста добре се разбират и тя знае, че живота си е негов и няма право да му се налага и притиска. Е, понякога проявява по-силно притеснение или загриженост по отношение на него, но коя ли майка не го прави.
Така, че спокойно  . Ти ще бъдеш най-добрата, любвеобвилна и загрижена майка на твоето детенце. Недей сега да се терзаеш за бъдещите времена.
Времето бавно, но сигурно ни променя. Остава ни само да сме здрави 
Специални поздрави за всяка една от Вас   

рони благодаря за темата, много е интересна и си позволявам да изразя и моите мисли, въпреки че не съм майка.
С облекчение установих, че не само аз съм откачена  . Но разсъжденията ми се доближават най-много до поведението на cher.
Ако стана майка:
- не бих искала детето ми да има майка параноичка
- бих искала да владея страховете си и да имам здрава психика, защото все пак детето се нуждае от здрава майка, която да се грижи за него и да е до него в трудни моменти
- бих искала да е щастливо, да може да получава максимално много неща от живота, да има право на избор и собствено мнение, на което аз да имам умерено влияние
- бих искала да не го задушавам, защото все пак то не е виновно, че аз съм загубила други деца преди него и че това безвъзвратно ме е променило
- бих се наслаждавала на всички моменти прекарани заедно, защото живота е жесток и кратък и никога незнаеш какво би ти си сервирал във всеки един следващ момент

Шани, признателна съм че писа и ти. Имаш всякакво право на това. Достатъчно си преживяла заради хората, които обичаш. Това ти дава право и да не "говориш" толкова тихичко, когато пишеш при нас.  
Има и много родители, които не са минали по този път на пишещите тук. Това не им пречи да изпитват осъзнато или неосъзнато моите чувства.
Благодаря на всички, които отговориха и които ще отговорят в темата, разкривайки страховете си и душите си.
За себе си знам, че ще се опитам да не заробвам някого в чувствата си, но и това го владея. Мога да обсебвам съвсем успешно. Знам се що за птица съм. Друг е въпросът, че не знам дали ще успея. Мога да се дистанцирам от чувствата си понякога, но дали ще налучкам точната доза. Докато човечето е малко съвсем разбираемо е, че ще се нуждае от мен и ще трябва да се отзовавам на нуждите му. Както е написала Лилибончето - определено и то ще си има своя характер и ще се бунтува въпреки нашите нужди. Дано бунтовете да не бъдат заради прекалени натрапвания на тресящи се отгоре му близки и познати домашни любимци.  
Шерче, не "стоиш" различно. Радвам се, че успяваш и че не позволяваш на миналото да направлява поведението ти.
Фивче, горе долу това имах предвид. При определени условия и ако направя грешен избор в поведението си мога да създам от едно невинно създание стайно цвете, което да бъде смляно от бурените наоколо. Ще ми се да запазя силата на диворастящото, както е и в природата.

Много хубава темичка Ронка ,аз чак сега я видях и се радвам, че в нея намирам толкова сродни души ·
Хубаво е човек да знае че в лудостта си не е сам·
За себе си ще кажа че моята щерка след дни става на седем годинки, а аз от сега си мисля,как аджаба след още 5 години ще я пускам да ходи сама на училище ·Всичките ми познати го правят, но на мен ми изглежда НЕМИСЛИМО·
Та ей такива мисли ме вълнуват и от лоши, по лоши за това хората са казали:" Да не дава Господ това което майката мисли·"И е истина·
Утре ще ви чета по подробно и още ще ви пиша за моята лудост ·

фивче  Това не е вярно. Ти си майка! Просто нямаш възможността да отглеждаш детето си. Но в сърцето си си много по майка, отколкото други жени!

ронко, забравих да напиша най важното, което си помислих след като ти прочетох мислите  Не те познавам лично, но съм останала с впечатление, че си балансиран и здравомислещ човек и всъщност смятам, че няма да си откачена и задушаваща майка. А и всичко си зависи от самото дете
Но не ме разбирайте и погрешно, де... Притеснявам си се за школадка и я мисля постоянно, но просто се пречупвам и я оставям и с други хора /само майка ми, баща ми и мъжа ми всъщност, а и брат ми 2-3 пъти в парка за по половин час.../. Като се заинати да прави нещо, не и помагам първоначално чак като видя, че ще се удари или падне... Това не значи че просто я пускам да се оправя. Очите ми и за секунда не я изпускат, просто не и видя на главата и я оставям да си измисля игри, да контактува с други деца сама, да пада, да става... Оставям я сама да си търси решенията... Не се шашкам, че е студено пък тя не е навлечена / примерно с чорапогащник под панталона е била 3-4 пъти в живота си  /, винаги е оклепана и мръсна /еми мундарче си е...дано го израсте/ но не ми пука какво си мислят за мен другите майки  Тя затова и проходи на 10 месеца, за ръка почти не съм я държала. Сама си ходеше по мебелите, пада, става и продължава....
Може би аз съм си егоистка не знам, но не  искам да е постоянно с мен. Радвам се че има на кой да я оставя. Искам времето прекарано с нея да е приятно, а не аз да крещя изнервено и да вдигам кръвното... А това ми се случва ако сме 7 дни нон стоп заедно.... Явно аз съм си такава  Имам нужда и аз да бъда гушната и успокоена понякога, а това няма как да стане ако детето спи между нас... Стана объркано... Всъщност исках да кажа, че всеки си отглежда детето както си прецени спрямо своята собствена същност. Това че съм загубила дете не значи че трябва да треперя за това което е живо и здраво. Защото то е такова! Мисля позитивно за нея. Представям си, че ще има хубав живот, ще е здрава и щастлива... не се задълбавам в това примерно как ще плаче като я оставя някой друг да я гледа... Ами ще плаче, разбира се, гадно ми е, но тоя момент винаги идва... Живота е пълен с раздели и сътресения.
Разсъждавам и от друга гледна точка. Аз не съм вечна. Искам тя да се научи на самостоятелност, да е борбена, упорита, винаги да разчита на мен, но преди всичко на себе си. Живота е толкова непредвидим, днес си тук, утре те няма....
Но от друга страна е много обичана и гушката и целувана и глезанка 
И така и аз съм си посвоему луда... 

Рони много хубава тема
Мислите на повечето от вас са и мои мисли и мои страхове... Една от най-честите ми мисли е, че аз няма да съм добра майка, че постоянно ще правя грешки. Бях стигнала дотам че си повярвах в това и реших че Господ ми е взел детето защото не го заслужавам и няма да мога да му дам това от което има нужда .... После си помислих че децата не се заслужават и не се раздават по заслуги
Аз по принцип съм човек който не обича да обсебва и да го обсебват, обаче забелязвам че изпитвам някакъв неописуем страх че във всеки един момент ще се случи нещо с някои от близките ми /а преди нямах такива мисли/. Онзи ден племенника ми се заигра с една прежда и аз се скарах на сестра ми да му я вземе , защото реших че може да се задуши с нея ... Общо взето започнах да се страхувам от всичко, и майка ми преди седмица в един разговор ме попитам как ще лягам да спя и ще оставям детето да спи ... Т.е. искаше да ми каже , че няма как да контролирам всичко и да съм 100 % с детето си , защото и аз трябва и да спя и да вляза в банята да се изкъпя и разни такива елементарни работи ...
Харесва ми това което е споделила Шерчето  би трябвало да е така, аз обаче незнам дали ще мога да го постигна.
Това са една малка част от моите завеяни-отвеяни мисли ... май имам още доста за споделяне

Ами да си изкажа и аз мнението, макар, че също не съм мама/ в истинският смисъл на думата/, ама наистина много съм мислила по този въпрос.
В месечната тема ви разказах как постъпих с моята кръщелница, която се закашля докато дъвчеше дъвка.....
А да не ви казвам в какъв шок изпадам, ако остане сама с мен/без баща си/ за по-дълго време, направо получавам пристъпи на паника.То детето си иска да яде различни неща - пуканки, бонбони...., а мен ме е страх да й давам докато сме сами, защото мисля, че няма да мога да се справя, ако недай си Боже се задави и може да...умре.Мисля си само ей такива глупости и се стресирам още повече.А от това страда само детето...
Само това трябва да е достатъчно, за да си направите сметката колко не съм добре ...
Направо ме обзема ужас като се замисля, че дай Боже все някога ще си имам дете...
Имам чувстовото, че ако някога родя - ще ме е страх да гушна бебето след това, няма да искам да я храня сама от страх да не се задави, няма да мога да къпя от страх да не я изпусна или да й изкълча нещо, като поотрасне и ще трябва да почне да яде други храни направо ще се побъркам...........
Не съм добре, знам си аз.Ама да не си помислите, че винаги съм била такава, не .
В 11клас гледах бебето на една моя съседка, с която бяхме приятелки.Взимах я за часове разходка, за да може тя да си оправи къщата и да почине, хранех Яни, гушках я, приспивах я и НИКАКЪВ страх не ме е обземал .
По същия начин и с кръщелницата ми като бебе на 7-8 месеца.На баща й , баща му почина и аз я взех да я гледам в къщи защото беше мъничка.И нямаше проблем цели 10 дни, спеше при мен, хранех я , къпех я,обличах я....
А сега..., сега съм просто безполезна, а още нямам дете.
Каква ли ще стана когато имам дете ?
Страх ме е да си го помисля дори..
Мисля, че няма да съм добра майка за съжаление...

Разбира се, че не си егоистка. Аз също не искам децата ми да са постоянно с мен впрочем. Обожавам ги, но на моменти полудявам покрай таях и ми е добре дори само за едно пазаруване да излезна и да се откъсна от тях. Има една мисъл, която много харесвам. Лудостта е наследствена - наследяваме я от децата си. Това в пълна сила важи и за мен. Ако съм винаги с тях, няма да бъда пълноценна като родител. Ще ме подлудят. Аз излизам и с чиста съвсет ги оставям на баба им. Така взаимно си почиваме един от друг.  Откакто се е родил Божидар всяка седмица излизам за 1-2 часа с Митко само. Просто скитаме и обикаляме по магазините, но си почивам. Прибирам се много по-спокойна. Което смятам е добре и за децата. Дори и през ум не ми е минало, че съм  егоистка.


Асенко, тъй като малко или много те познавам доста вече, смея да твърдя, че си изключително трезвомислещ човек. И не си параноичка, каквато аз примерно съм. Ще бъдеш прекрасна майка. Убедена съм в това. Това, че така се тревожиш за кръщелницата ти е отделен въпрос. Винаги е така. Все пак е чуждо дете. За пример - не бих и посмяла да вдигна на ръце новородено на друга мама. За да не му направя нещо, но пък моето си го подмятам от началото без проблем.

Извинявам се, че разводних темата, ама не се сдържах. Нали съм на всяка манджа мерудия.

Тъй като и мен са ме налазили разни размисли странни напоследък, да взема и аз да се запиша.
Все още ми е много абстрактна реалността след появата на бебките, което обаче не пречи да ме тормозят разни мисли. Фивчето е изразила много добре това, което и аз искам. Дали така ще бъде, времето ще покаже. Едва ли ще се справя по всички параграфи обаче. 

При мен в момента по-актуални са разни други размисли и страсти. Четейки в кореместо-шкембестата тема, оставам с впечатлението, че не съм единствената с подобни мисли и усещания...  Въпросът е там че, при предишната бременност някак чувствах по-голяма близост с бебето, всеки път не отделях поглед от ехографа, любувах се на снимките и запомнях всяка подробност, говорех му в корема. А сега е различно, чак ми е гузно понякога.   Сякаш ме е страх да се привържа, все едно така болката ще е по-малка ако ги изгубя... защитна реакция ли е, какво е... Дори не гледам постоянно в ехографа, първите месеци хвърлях по един поглед и чаках със свито сърце Док да каже дали всичко е наред и толкоз. Някак бебетата нямаха реален образ за мен или по-скоро аз не допусках да си създам такъв и да се отпусна да ги обичам. За първи път трепна нещо в мен чак в 14 г.с. като ми ги пуснаха на 3Д и 4Д как подскачат на екрана и ми казаха пола. Откакто усещам ритниците обаче вече няма как да не добият реален образ, няма как да избегна привързването. Това вместо да ме радва обаче, повече ме натъжава, защото страховете ми от загуба станаха още по-големи. Та седя си, хормоните бушуват, роня сълзи и си мисля каква голяма бяла птица съм само...

Само да допълня, че написаното беше предизвикано от факта, че за първи път на мястото на едно ритниче се образува бабунка на корема ми... 

Рони, много те обичам и ще ти споделя, че нито си единствената, нито е ненормално да имаш тези страхове.
Когато родих Мия имах много тежки халюцинации - веднага щом я оставя в креватчето и отида нещо да правя, пред очите ми непрекъснато бяха разни ужасии с нея - цялата в кръв, паднала, наранила се ... Наистина беше кошмар!
И положих специални грижи - имам приятелка психолог, която много ми помогна.
После пък тя проходи, но не знаеше, че може да се ходи навън! само спеше на разходките. И това преодолях с времето, детето не е било ощетено
Разделяла съм се с Амалия - пътувахме когато беше на 1 годинка, миналата седмица също. Оставям я на баба и дядо, защото работя.
Е, разбира се, когато онзи ден се опита да си извади окото, бях полуумряла, блокирала, сърцето ми буквално спря! но какво да се прави!

Обичай безрезервно, не заради себе си, а заради детето! и всичко ще бъде ОК!

Ех,добре че Рони пусна тема,та Ламята да се появи.Голяма прегръдка от мен за теб и Мия  ,и ни навестявай по-честичко
Сори,че съм извън темата,ама не се стърпях

Ох като ви чета си мисля,че аз сам единствената,която е по различна.След мъртвото раждане изпаднах в жестока депресия.3год.се мъчех сама да си помогна,но уви.........Родих прекрасен син,но и това не помогна.Накрая психиатри,антидепресанти и успокоителни.Та по темата,мойте страхове не са свързани с Хриси или с моите близки,а с мен.Ужасен страх да не ми се случи нещо-хипохондрия.Просто не мога да се понасям-безподобен егоист,направо ми иде да се 
Чуствам ужасен срам.Е и аз като всяка майка се притеснявам за детето,но най-много ме е страх тази проклета лудост да не я прехвърля към детето и да започна да му поставям страшни диагнози,както правя със себе си.
Дано не ме помслите за хептем изкукуригала
  Ви

рони, гледай това филмче - http://DMCA-removal-from-Google/details.php?id=124282&hit=1 Много сладурско е, също така напълно по темата - отвеяно-завеяно.

Ламьо, ха добре че се появи. 

Нали си знаете, че с моето неизживяно детство ще си седя в пясъчниците, и по катерушки ще се набирам.  Но се сещате тоже, че и през цялото време да го държа за ръка, ако има нещо да се случва, то си се случва. Тя моята леля е най-яркия ми пример за това. Докато обгражда физически малкия си внук, не беше избегнат удар с ледена висулка по окото на детето (едно неандерталче беше решило, че на това му се играе  ) И се беше скатал веднъж юнакът наш да покара колело - решил, че ще се учи да отскача от импровизиран трамплин в парка.
Та не за физическото присъствие в живота му е идеята. Емоционалното натрисане в личното му пространство и последствията от това са ми тема за размисъл. 
Кога едното присъствие невидимо ще отстъпи място на другото. Двете крайности всъщност се преливат.
Кога ще подложа на избор това, че трябва постоянно да присъствам живота на детето , за да не изпусна някой миг от развитието му или задоволяването на материалните му нужди, защото в животът и това съществува. За таткото се отнася същото. И в тази ситуация дали няма да настъпи момент, в който почти няма да имаме възможността да бъдем тримата заедно.
Дали докато расте няма да се отключи заровеното някъде в мен чувство. Да започна това бебе с предното, Да започна да ги сравнявам ...

Аги, не мога да тегля нищо от замундата. Нямам оторизация за там. Кое е филмчето?

Сигурно си го гледала, наистина е мноого сладурско, аз още първия път като го гледах си помислих че това е филм повече за родители