Утре стават 40 дена откато го няма моят син. Нещо от сега ме е обвзело 4уството на тъга, но не само това. Седя си и си пла4а, блуждая, като 4е ли не съм в къщи, някъде другаде........мисля си. Лекото 4увство на вина е непрестанен спътник и знам, 4е трябва да се избавя от него. Слу4вало ви се е да излизете с компания навън или със съпруга или с приятелка и да се смеете, но мислено да сте някъде другате, да си мислете за бебето, да сте с него с въображението си.....но никой да не разбере, никой да не подозира. Само вие и то. И вие ли сте така? Кажете ми, 4е ДА. Не ми се ще да се побъркам. Аз съм весел и положителен 4овек, опитвам се да бъда такава каквато си бях, но... трудно е, по4ти невъзможно, някак си разли4на съм. Може да е мазохисти4но, но съм си направила малък кът в спалнята да ми напомня за моето бебе. Искам да му пожелавам "лека нощ'" и "добро утро". Кажете ми, и при вас ли е така?
- Публикувана: 22 юли 2005, 18:29 ч.
- Последно мнение: 3 ноем. 2005, 21:16 ч.
И при вас ли е така?
Мила ,не се побъркваш .Нещо нормално е да си мислиш за детенце непрекъснато .И аз изпадам в такива съсъояния ,нощно време или не мога да заспя(сцените пред очите са ми едни и същи) или се сабуждам и мисля за момченцето ми .Кураж ,моментите на апатия ,на тъга ,ярост и какво ли още не са постоянни .Мисли ,че е някъде около теб и те закриля(а ,може би усещаш и присъствието му) . 
Да, не е постоянно 4увството, но е много 4есто и наистина като 4е ли усещам присъствието му около мен . Беше ме страх да го напиша, да не ме помисли някой за луда 
На рожденният ми ден, преди дни, бебо трябваше да стане на 2 месеца, познай какъв рожден ден съм изкарала....в мисли.
. Беше ме страх да го напиша, да не ме помисли някой за луда На рожденният ми ден, преди дни, бебо трябваше да стане на 2 месеца, познай какъв рожден ден съм изкарала....в мисли.
Мила все едно сам го писала аз това.В4ера бяха 3 месеца от загубата доидоха хора да уважат памета на беба,а днес са 9 от раждането.
4есто пати си казвам 4е е някаде у дома с нас 4е никога не ни е напускала.Не спирам да мисля за нея,гледам снимките и клиповете и пла4а.
Дори кумата ми се бе6е обидила 4е не искам да ида на рожден ден на неините деца.Наложи се да и обяснявам 4е ми е ма4но за моето и нямам място на детско парти,докато и обяснявах пак се разплаках,а мислех 4е ве4е сам по силна.
Незнам може би като забременеем пак 6те баде по разли4но,но никога няма да спрем да мислим за тях.
Знам 4е един ден 6те бадем заедно в някои друг свят
4есто пати си казвам 4е е някаде у дома с нас 4е никога не ни е напускала.Не спирам да мисля за нея,гледам снимките и клиповете и пла4а.
Дори кумата ми се бе6е обидила 4е не искам да ида на рожден ден на неините деца.Наложи се да и обяснявам 4е ми е ма4но за моето и нямам място на детско парти,докато и обяснявах пак се разплаках,а мислех 4е ве4е сам по силна.
Незнам може би като забременеем пак 6те баде по разли4но,но никога няма да спрем да мислим за тях.
Знам 4е един ден 6те бадем заедно в някои друг свят
Незнам може би като забременеем пак 6те баде по разли4но,но никога няма да спрем да мислим за тях.
Не е забременяването това което помага да се преодолее мъката, а времето. И тя не се преодолява, а се научаваме да живеем с нея.
Много боли. И всички тези чувства са нормални. И гнева, и въпросите, и тъгата, и обвиненията....
Аз имам едни такива мои си представи за нещата...че не трябва да плачем, защото така гасим със сълзите си свещичката, която там на небето дечицата ни държат. Нека ги оставим с огънчето в ръцете, да намерят своя път към игрите и радостта. Защото те са в един по-добър свят. И аз често ти поплаквам. Искам (или поне се опитвам) да ги освободя от мъката си и винаги когато плача им говоря и ги моля да бъдат щастливи там където са.
Никога няма да напуснат душите ни и винаги ще бъдат с нас.
Утре стават 40 дена откато го няма моят син. Нещо от сега ме е обвзело 4уството на тъга, но не само това. Седя си и си пла4а, блуждая, като 4е ли не съм в къщи, някъде другаде........мисля си. Лекото 4увство на вина е непрестанен спътник и знам, 4е трябва да се избавя от него. Слу4вало ви се е да излизете с компания навън или със съпруга или с приятелка и да се смеете, но мислено да сте някъде другате, да си мислете за бебето, да сте с него с въображението си.....но никой да не разбере, никой да не подозира. Само вие и то. И вие ли сте така? Кажете ми, 4е ДА. Не ми се ще да се побъркам. Аз съм весел и положителен 4овек, опитвам се да бъда такава каквато си бях, но... трудно е, по4ти невъзможно, някак си разли4на съм. Може да е мазохисти4но, но съм си направила малък кът в спалнята да ми напомня за моето бебе. Искам да му пожелавам "лека нощ'" и "добро утро". Кажете ми, и при вас ли е така?
Мила Тея подчертах с черно думите на които искам да наблегна и да ти кажа, че ти наистина си невероятен човек за мен. Времето лекува мила... Дани винаги ще бъде в сърцето и ти никога няма да го забравиш и той винаги ще стои там...в гърдите ти...в сърцето ти
Не се променяй Знам, че тъжиш...аз също тъжа с теб. Ни най-малко не мисля, че си мазохистка...напротив ти си и е бъдеш най-любящата майка, съпруга и приятека П.П Извинявайте че така нахълтвам във вашето си местенце но просто си обичкам много Тея ине искам да виждам тъга в постингите и. Прегръщам те Тея
Да, не е постоянно 4увството, но е много 4есто и наистина като 4е ли усещам присъствието му около мен . Беше ме страх да го напиша, да не ме помисли някой за луда
На рожденният ми ден, преди дни, бебо трябваше да стане на 2 месеца, познай какъв рожден ден съм изкарала....в мисли.
. Беше ме страх да го напиша, да не ме помисли някой за луда На рожденният ми ден, преди дни, бебо трябваше да стане на 2 месеца, познай какъв рожден ден съм изкарала....в мисли.
Оф, това с коли4ките навън по улиците беше кошмар за мен, и още ми е непосилно. Неизлизах дни наред. Гледам как някоя жена бута бебето си и то си спинка или се усмихва и на мен като ми текнат сълзите и .....най ми беше гадно когато трябваше да вляза в магазина за детски коли4ки и да си взема даденото капаро....казах и 2 думи на продава4ката, ама гарлото ми се стегна и като текнаха едни сълзи.....оооххх...и вси4ко навън по улиците, някак си странно, виждах само майки с коли4ки, навсякъде, като 4е ли се бяха наговорили да излязат вси4ки заедно.....гледам румънските циганки тук, насядали по тротоарите и всяка държи по едно бебе, и те мръсни горките и пла4ат, и гладни.......идвало ми е да кажа, ако не го иска това бебе, да ми го подари.... побъркана работа.... 
дали осъзнават какво имат?
дали осъзнават какво имат? 
Разплака ме, ей
И както съм сега и без децата, ептен.
Къщата ми е празна и ми е едно сиротно
Чувам вънка детски гласове и ми се причуват че са на моите. А хем ги чух преди 2 часа - живи и здрави.
И ме налегнаха сега едни мисли......
И си спомних за болката, особено при последния аборт, после за страховете когато с малкия лежах за задържане и гледах с свито сърце майките с големите тумбаци дето се разхождаха по коридорите и чакаха да им зачестят контракциите и тия дето вече бяха родили....
Айде стига мазохизъм
Живота тече, няма да седим отстрани и да гледаме, нека да скочим в една лодка и да се движим по течението. Нека други да ни гледат отстрани.
Ние ще живеем, ще надделеем мъката и ще гледаме напред.
Защото се надяваме!
Обичам ви!
И както съм сега и без децата, ептен.
Къщата ми е празна и ми е едно сиротно
Чувам вънка детски гласове и ми се причуват че са на моите. А хем ги чух преди 2 часа - живи и здрави.
И ме налегнаха сега едни мисли......
И си спомних за болката, особено при последния аборт, после за страховете когато с малкия лежах за задържане и гледах с свито сърце майките с големите тумбаци дето се разхождаха по коридорите и чакаха да им зачестят контракциите и тия дето вече бяха родили....
Айде стига мазохизъм
Живота тече, няма да седим отстрани и да гледаме, нека да скочим в една лодка и да се движим по течението. Нека други да ни гледат отстрани.
Ние ще живеем, ще надделеем мъката и ще гледаме напред.
Защото се надяваме!
Обичам ви!
Разплака ме, ей
Ние ще живеем, ще надделеем мъката и ще гледаме напред.
Защото се надяваме!
Ние ще живеем, ще надделеем мъката и ще гледаме напред.
Защото се надяваме!
А дали има някой,който да чете и да не се разплаче?
за луис-Даниел и за всички бебенца,които ще си останат за винаги такива! 
И на мен ми е много познато - особено това ужасно стълпотворение от бременни,които виждах навсякъде по улиците и заради което се чувствах цялата празна,не само коремчето ми...
Не знам защо човек винаги се чувства лично виновен за случилото се - ако бях направила това и това,ако не бях направила другото,ако само...и сигурно има нещо,заради което да съм заслужила такова наказание...Сигурна съм,че всяка от нас съзнателно или не е минавала през същия кошмар на думите и вината.И също така съм сигурна,че е част от процеса на оздравяване,нещо,през което трябва да се мине.Няма друг начин да се справиш с болката,освен да й се отдадеш,да я изживееш,за да можеш да преплуваш до другия бряг и отново да се изградиш като човек - по-различен,по-мъдър, и за нещастие - доста по-тъжен.
Но - накрая винаги идва ден,в който се засмиваш,без веднага да почувстваш убождането на вината,ден,в който с удоволствие закачаш бебето на приятелка - а накрая и един ден,в който с ужасен страх,но и дълбока благодарност разбираш,че отново под сърцето ти расте дете - тогава някак се разбирате,болката и ти,и намирате равновесието на това как да живеете заедно.
Тея,смятам,че е чудесно това,че имаш място за малкия Дани не само в сърцето си,но и в дома си - и защо да не му пожелаваш добро утро и лека нощ - сигурна съм,че малката душица се радва на това докосване.
Когато си мисля за тези неща,си спомням онази сцена от Пипи Дългото чорапче,в която тя поглежда към небето,маха с ръка нагоре и казва на починалата си майка - Хей,добре съм и ще се справя,не се притеснявай за мен
Понякога ми се иска и аз така да помахам на нашето ангелче - нали знаете колко чувствителни са децата и как се притесняват за нас и какви милички жестове правят,за да ни накарат да се чувстваме по-добре - малките ни душици сигурно искат същото.
Така че - ще се оправим,милички,мамите винаги с всичко се оправят...
Не знам защо човек винаги се чувства лично виновен за случилото се - ако бях направила това и това,ако не бях направила другото,ако само...и сигурно има нещо,заради което да съм заслужила такова наказание...Сигурна съм,че всяка от нас съзнателно или не е минавала през същия кошмар на думите и вината.И също така съм сигурна,че е част от процеса на оздравяване,нещо,през което трябва да се мине.Няма друг начин да се справиш с болката,освен да й се отдадеш,да я изживееш,за да можеш да преплуваш до другия бряг и отново да се изградиш като човек - по-различен,по-мъдър, и за нещастие - доста по-тъжен.
Но - накрая винаги идва ден,в който се засмиваш,без веднага да почувстваш убождането на вината,ден,в който с удоволствие закачаш бебето на приятелка - а накрая и един ден,в който с ужасен страх,но и дълбока благодарност разбираш,че отново под сърцето ти расте дете - тогава някак се разбирате,болката и ти,и намирате равновесието на това как да живеете заедно.
Тея,смятам,че е чудесно това,че имаш място за малкия Дани не само в сърцето си,но и в дома си - и защо да не му пожелаваш добро утро и лека нощ - сигурна съм,че малката душица се радва на това докосване.
Когато си мисля за тези неща,си спомням онази сцена от Пипи Дългото чорапче,в която тя поглежда към небето,маха с ръка нагоре и казва на починалата си майка - Хей,добре съм и ще се справя,не се притеснявай за мен
Понякога ми се иска и аз така да помахам на нашето ангелче - нали знаете колко чувствителни са децата и как се притесняват за нас и какви милички жестове правят,за да ни накарат да се чувстваме по-добре - малките ни душици сигурно искат същото.Така че - ще се оправим,милички,мамите винаги с всичко се оправят...
Милички, не се сдържах, разплаках се.
Прегръщам ви, всяка една от вас, еднакво силно. Не знам, честно не знам как се чувствате, но мога само да си го представя като погледна децата си и си помисля, че един ден някое от тях просто няма да е повече до мене. Сърцето ми и мислите ми са с вас!
Кураж!
Прегръщам ви, всяка една от вас, еднакво силно. Не знам, честно не знам как се чувствате, но мога само да си го представя като погледна децата си и си помисля, че един ден някое от тях просто няма да е повече до мене. Сърцето ми и мислите ми са с вас!
Кураж!
Teya, Radi,Juliana...искам да ви кажа много неща, но нямам думи.. а много сълзи.. вашите думи са моите мисли, същите преживявания, сънища.. говоря си вкъщи с ангелчето и така..
…Дали човек се е родил да страда,
нима това е негова съдба,
да бъде вечно нещастен и мрачен,
това ли е наша пътеводна звезда.
Небето задушава се в свободата,
а душата моли за лъч светлина,
само за миг да докосне мечтата,
уви,там приютила се е вечността.
Дали понякога птиците плачат,
дали страдат,дали умират така,
дали знаят какво означава,
да потънеш в легло от тъга.
Но все пак създаден си за живота,
създаден със много плам, любов и искра,
Ти знаеш,че умираш само в смъртта
и оставаш вечно и завинаги в нашите сърца.
Думите преди се лееха безброй,
смехът бе нежен, а усмивките - порой,
днес ушите ни копнеят да те чуят,
но само споменът остана в тях.
Защо отиде си така, както слънцето отива си в нощта;
защо животът ни се преобърна, когато то не върна се в деня;
защо накара ни да вярваме,че сме докоснали вечността,
защо, защо в ръцете ни остави тъй тежкия товар на скръбта
…Дали човек се е родил да страда,
нима това е негова съдба,
да бъде вечно нещастен и мрачен,
това ли е наша пътеводна звезда.
Небето задушава се в свободата,
а душата моли за лъч светлина,
само за миг да докосне мечтата,
уви,там приютила се е вечността.
Дали понякога птиците плачат,
дали страдат,дали умират така,
дали знаят какво означава,
да потънеш в легло от тъга.
Но все пак създаден си за живота,
създаден със много плам, любов и искра,
Ти знаеш,че умираш само в смъртта
и оставаш вечно и завинаги в нашите сърца.
Думите преди се лееха безброй,
смехът бе нежен, а усмивките - порой,
днес ушите ни копнеят да те чуят,
но само споменът остана в тях.
Защо отиде си така, както слънцето отива си в нощта;
защо животът ни се преобърна, когато то не върна се в деня;
защо накара ни да вярваме,че сме докоснали вечността,
защо, защо в ръцете ни остави тъй тежкия товар на скръбта