Тръгвам на работа, а не искам да я оставя..

Разбирам те напълно. Аз се чувствах по същия начин, когато тръгнх на работа. Всеки понеделник си поплаквах тайничко от всички, че вместо да се гушкаме, трябва да се занимавам с идиоти по цял ден.

НО

За мен това е единственият възможен вариант. Тогава някой ми каза, че няма да съм по-щастлива, ако съм с детето си у дома, но нямаме ток и пари за храна. За съжаление нашето семейство не може да се изхранва само с 1 заплата и няма вариант, в който да не работя.

С времето свикнахме и двете, не знам обаче дали преходът не беше по-труден за мен, отколкото за нея.

Всяка раздяла с близък човек е трудна, още повече ако това е детето ти. Бих те посъветвала да насочиш мислите си в положителна насока, а именно - в приемуществата на това да започнеш работа. Първо, детето ще го гледат бабите, а няма да бъде на ясла, което е един огромен плюс, повярвай ми. Освен това, ще ходиш на работа, която искаш и харесваш, което никак не е за пренебрегване. Ще имаш и социален живот, ще смениш обичайната семейна обстановка, ще разнообразиш ежедневието си. И колкото по-добре се чувстваш ти след тази основна промяна в живота ти, толкова по-добре ще се чувства и детето ти, защото то усеща настроенията ти.
И не на последно място - не се самообвинявай. От изпитването на вина полза никаква.
Всичко това ти го споделям от позицията на човек, който вече е минал по този път, но с огромната разлика, че първият път, когато се върнах на работа, синът ми беше на 5 месеца, а вторият път го дадох на ясла, защото бабите са работещи.

Е, нормално е да ти е мъчно.  Надявам се бързо да свикнеш с промяната.

Чудесно те разбирам какво чувстваш. От вчера съм на работа и честно казано все си мисля какво ли прави сега детето в яслата. Но това е животът не може винаги да сме неотлъчно до тях. Затова й като че ли не го преживявам чак толкова трудно. Дано бързо свикнеш и ти, и аз, и всички които тръгват сега на работа

разбирам те много добре. беше ми много мъчно и на мен. месеци наред после ми беше терсене, но се свиква и минава. ще дойде момент дас е почувстваш много кофти, първите месец-два, адски гадно е, но после ще мине, обещавам

Мъчно ми беше, че за пръв път ще я оставя сред непознати хора и ще трябва да "оцелява" сама, мъчно ми беше за безгрижните летни дни в парка, само двете, мъчно ми беше за ежедневието, което имахме почти 2 години........

Тръгнах на работа с удоволствие, колегите ме чакаха и приеха обратно с много положителни емоции, работата ми е интересна и предизвикателна. Чувствам се добре, почивам си от "задълженията" по детето и вечер се наслаждаваме на времето, прекарано заедно.

Разбирам те.

Преживяла съм го и никога не можах да свикна напълно, макар че се придобива рутина и става по-лесно. Понеделнишките сутрини ми бяха най-омразни. Последните следобедни часове изкарвах на педал, едва чакайки да ида да си го взема.

Желая ви бърза адаптация. Ще се справите.

Моето момиче,беше на 1г и 5м. когато я оставих в къщи, в ръцете на детегледачка за да тръгна на работа.Беше ми много притеснено и кошмарно.Цяла седмица се чувствах като предател, докато не видях ,че детенце се чувства добре с жената, аз станах по-спокойна.Работата ми даде друго самочувствие, върна ме към динамичния живот , разнообрази ме , обогати ме и се чувствах по-добре.Децата усещат това и знаят.........

Аз започнах работа декември, но все още не мога да свикна с "раздялата". Тя ходи на ясла, където не мисля че полагат гржи да ги занимават с нещо. Често, като я взимам, я заварвам седнала на една пейка, гушнала играчка и чака. Вечерите минават в гушкане и игри с нея, домакинската работа - след като заспи. Мисля я почти постоянно, яде ли, спи ли, дали пак няма да има нещо охлузено/ударено...Ти поне ще си по-спокойна, че е в добри ръце.
Ще свикнем, няма как...

Какво мисля ли?
Мисля, че работещи родители на едно дете над 2-3 годишна възраст е по- нормална ситуация от стоящите си вкъщи такива, по- полезни за детето /децата/ си, по- близо до реалния живот, по- малко философстващи и повече реално нещо вършещи.
Не намирам, че тези родители "не са заедно" с децата си. Симбиозата дете- родител е неприемлива след кърмаческия период, за мен, вредна и за двете страни. Колкото по- дълго продължава, толкова капанът става по- опасен и за двете.
Не съм нито страдала, нито плакала и при двете ми деца, когато тръгнах на работа. Напротив- това е едно разнообразие за мен, освен висок паричен доход, с което ще съм им повече полезна, липса на изнервяне от непрестанното вършене на едно и също и комуникация основно с бебе /много малко дете/, което на мен не ми е достатъчно. По този начин имам и желание за истинско общуване с децата си след работа и в почивни и празнични дни. Предпочитам 3 часа качествена комуникация пред 12 часа изнервено положение.
Напълно искрена съм, когато пиша тук, мисля че е по- полезно и за мен и за четящите. Мога да си измисля и друг образ- само дето това би било напълно безсмислено.

Осигурихме и на двете деца лични грижи до навършване на 3-годишната им възраст от избрани от нас бавачки. Не сме имали никога емоционални проблеми с плачове, непрестанно гушкане, търсене на постоянен физически контект. Храненето си е на ниво, според личните ми разбирания за качеството му, приказки, игри, събиране със здрави деца и постоянен надзор. Мисля, че това се дължи точно на така избрания вариант. Споделям, не налагам мнение, просто защото го намирам за добър.  След тази възраст градината е вече нещо друго. Тогава вече имаме една по- укрепнала емоционална и нервна система, едно вече по- голямо във всяко отношение дете.

Рано или късно майката трябва да се върне на работа.
Малко са тези, които избират да останат у дома, т.е. да се заемат с професията "домакиня".
Няма нищо толкова страшно да "оставиш" детето си на тази възраст.
Връзката ви няма да се изгуби, дори при мен и дъщеря ми напротив стана по-силна.

Абсолютно нормално е да ти е криво, но с времето всичко ще си дойде на мястото, повярвай. 
Когато се върнах на работа, и на мен ми беше много, ама много кофти - едно заради липсата на детето, друго - заради промените в работата, никъде не се чувствах пълноценна.
Четох, писах по темите колко ми е криво и непривично новото положение. 
Обаче вечер като се прибирах ме посрещаше едно щастливо дете, а и на работа започнах да се чувствам полезна. Вечер се гушкаме, играем, четем книжки, всичко правим заедно.
Разбира се, времето с детето е безценно и незаменимо, но въпрос на добра организация е да ти стига за всичко. Успех! 

При нас този момент предстои. Но само като се сетя, още от сега и място не мога да си намеря. Сигурно и ние ще свикнем, но отначало ще ни бъде доста криво.

Сигурна съм, че бързо ще свикнеш с промяната и няма да ти е мъчно, още повече пишеш, че работата е желана .   
Оставяш я в ръцете на близки хора и по всяко време на деня може да се информираш за положението, това е голям плюс.

И аз имах подобни терзания, а и аз започнах работа, когато беб беше на 7-8 м. Оставих го направо на детегледачка. Беше ми доста криво в началото, но постепенно разбрах, че всъщност и за мен и за него е по-добре. Тя му отделяше много повече внимание през деня отколкото аз, защото аз гледах да си върша мои неща (домакинство и малко професионална работа). Аз работех с насторение, защото знаех, че като се прибера вкъщи ще ме чака приятно занимание със сина ми. Иначе като си по цял ден с него, понякога малко или много ежедневието те изервя.
Ще ти е криво в началото, но смятам, че и ти и дъщеричката ти ще се адаптирате - често пъти и бабите гледат добре внучетата си. Моят син например, умира за баба си...