Невярвах, че из ще започна да пиша анонимно. Тук имам лични познати, а не съм готова да разкрия пред тях тези истини за себе си. Днес имам рожден ден, а се чувствам по-нещастна от всякога. Както впрочем е било винаги на този ден през последните 5 години.
Със съпругът ми ходихме пет години, две живеехме заедно и се готвихме за сватба. Докато го обгрижвах всичко беше ОК. Баща му почина, той го изживя много трудно и гнева от несправедливия живот, както го нарече той(защото наистина той беше много добър човек) се стовари на гърба ми. Реши да ме гони и се отнасяше чудовищно с мен. Много го обичах и не исках нещата да приключат така, но не беше моя последната дума. Изнесох се, установих се в друг град и започнах наново живота си. Две години не съм го срещала въобще, защото сме се движели в различни среди. Той ме е търсил навсякъде, но така и не ме открил. Принудил се по телефона да излъже майка ми, че е бивш мой работодател и че иска координатите ми. Един ден, просто така от нищото на работното ми място звъни телехона, вдигам, а той без да се представи ми казва - "Здрасти, как си?" аз първоначално не го познах, вече бях затворила неговата страница от живота ми. Той не повярва, че съм го забравила, помисли, че нарочно се шегувам, а не беше така. Поговорихме малко и той поиска да ме види. Съгласих се, но вътрешно знаех, че правя грешка. За двете години раздяла аз станах самостоятелна, видях че мога да се съвзема и да поема собствения живот в ръцете си. Нямах сериозна връзка, още не се бях оттърсила от унижението и обидата. Излизахме, но аз се държах резервирано. Не бях същия човек, любвеобилен и обгрижващ, бях станала струдена и резервирана, но промяната я дължах именно на неговото поведение. Помня, че той се разплака, че никога няма да има семейство и деца...стана ми мъчно, но не развях бялото знаме. Реших да го провокирам и се държах с него така, както той постъпи с мен. Молеше ме, кълнеше се, че вече никога няма да бъде егоист. Оженихме се, но в мен отдавна беше изчезнало предишното момиче. Няколко месеца след това се разбра, че въобще не е надживял егоизма си. въпреки отношението му никога не съм си мислила, че вината е изцяло моя, че трябва да се променя. Бях му яля попарата и имах имунитет. След като се роди детето, следродилната ми депресия (не беше нещо кой знай какво) и неговата депресия и страхове дали става за баща, ни развалиха отношенията още повече. За 10 години брачен живот сме били интимни 5-6 пъти, а през последните 5 години въобще. Първо му исках обяснение, а той казваше, че се чувства неуверен, изнервен и изморен от новия начин на живот. Когато му се налагаше да отсъства известно време и след като се връщаше търсеше интимност, защото се бил затъжил, но на мен вече не ми минаваха тези номера - иди си, дойди си. Последните години дори не повдигам въпроса...свикнах. Мислила съм да го напусна, но детето ни се разболя от хронична болест и се налага често да постъпва за стационарно лечение. В такива моменти нервите са ми опънати, страхувам се и се нуждая от подкрепата на съпруга си, все пак това е неговото дете и той го обича безумно. Понякога си мисля, че ако не беше този проблем отдавна щяхме да сме разделени. Незнам дали ме обича, аз не вярвам в думите, а в делата. Посягал ми е два пъти за 10 години, в яда си на няколко пъти на косъм се е удържал. Аз не съм "божа кравичка", усещам, че понякога езика ми е отровен, но никога не съм минавала границата. Незнам дали го обичам, по-скоро не, предполагам, че единственото, което ме задържа е заболяването на детето...знам, че не мога да се справя сама...сигурна съм. Понякога след като сме се карали и той се излезе някъде или отиде в другите стаи, чуствам страхотно облекчение. Когато съм му казала истината за нашата връзка, която ми тежи, сякаш се освобождавам за малко, излизам на терасата усещам живеца в мен, както преди години в детството и юношеството ми. Някакво такова чувство на освобождаване, безгрижие, сякаш усещам мириса на истинския живот и съм щастлива. Мислейки за това си правя изводите, че явно не съм щастлива и удовлетворена от живота си. Живея го сякаш на бърз кадър, без да чувствам нищо, с изключение на онези моменти в по-горните изречения.
Не знам какво искам от вас - мнение, подкрепа или си търся отдушник...доста ми се насъбра и трябваше да изпусна парата. Може повече да не се включа в темата, зависи как ще се чувствам в идните дни...моля, не пишете, че темата е пързалка...защото е много обидно да го прочетеш, когато си излял душата си. Често пъти сам давала внение тук по такива теми и съм си мислила, как ли се чувства авторката, след като я разпънали така.
Лека вечер!
Със съпругът ми ходихме пет години, две живеехме заедно и се готвихме за сватба. Докато го обгрижвах всичко беше ОК. Баща му почина, той го изживя много трудно и гнева от несправедливия живот, както го нарече той(защото наистина той беше много добър човек) се стовари на гърба ми. Реши да ме гони и се отнасяше чудовищно с мен. Много го обичах и не исках нещата да приключат така, но не беше моя последната дума. Изнесох се, установих се в друг град и започнах наново живота си. Две години не съм го срещала въобще, защото сме се движели в различни среди. Той ме е търсил навсякъде, но така и не ме открил. Принудил се по телефона да излъже майка ми, че е бивш мой работодател и че иска координатите ми. Един ден, просто така от нищото на работното ми място звъни телехона, вдигам, а той без да се представи ми казва - "Здрасти, как си?" аз първоначално не го познах, вече бях затворила неговата страница от живота ми. Той не повярва, че съм го забравила, помисли, че нарочно се шегувам, а не беше така. Поговорихме малко и той поиска да ме види. Съгласих се, но вътрешно знаех, че правя грешка. За двете години раздяла аз станах самостоятелна, видях че мога да се съвзема и да поема собствения живот в ръцете си. Нямах сериозна връзка, още не се бях оттърсила от унижението и обидата. Излизахме, но аз се държах резервирано. Не бях същия човек, любвеобилен и обгрижващ, бях станала струдена и резервирана, но промяната я дължах именно на неговото поведение. Помня, че той се разплака, че никога няма да има семейство и деца...стана ми мъчно, но не развях бялото знаме. Реших да го провокирам и се държах с него така, както той постъпи с мен. Молеше ме, кълнеше се, че вече никога няма да бъде егоист. Оженихме се, но в мен отдавна беше изчезнало предишното момиче. Няколко месеца след това се разбра, че въобще не е надживял егоизма си. въпреки отношението му никога не съм си мислила, че вината е изцяло моя, че трябва да се променя. Бях му яля попарата и имах имунитет. След като се роди детето, следродилната ми депресия (не беше нещо кой знай какво) и неговата депресия и страхове дали става за баща, ни развалиха отношенията още повече. За 10 години брачен живот сме били интимни 5-6 пъти, а през последните 5 години въобще. Първо му исках обяснение, а той казваше, че се чувства неуверен, изнервен и изморен от новия начин на живот. Когато му се налагаше да отсъства известно време и след като се връщаше търсеше интимност, защото се бил затъжил, но на мен вече не ми минаваха тези номера - иди си, дойди си. Последните години дори не повдигам въпроса...свикнах. Мислила съм да го напусна, но детето ни се разболя от хронична болест и се налага често да постъпва за стационарно лечение. В такива моменти нервите са ми опънати, страхувам се и се нуждая от подкрепата на съпруга си, все пак това е неговото дете и той го обича безумно. Понякога си мисля, че ако не беше този проблем отдавна щяхме да сме разделени. Незнам дали ме обича, аз не вярвам в думите, а в делата. Посягал ми е два пъти за 10 години, в яда си на няколко пъти на косъм се е удържал. Аз не съм "божа кравичка", усещам, че понякога езика ми е отровен, но никога не съм минавала границата. Незнам дали го обичам, по-скоро не, предполагам, че единственото, което ме задържа е заболяването на детето...знам, че не мога да се справя сама...сигурна съм. Понякога след като сме се карали и той се излезе някъде или отиде в другите стаи, чуствам страхотно облекчение. Когато съм му казала истината за нашата връзка, която ми тежи, сякаш се освобождавам за малко, излизам на терасата усещам живеца в мен, както преди години в детството и юношеството ми. Някакво такова чувство на освобождаване, безгрижие, сякаш усещам мириса на истинския живот и съм щастлива. Мислейки за това си правя изводите, че явно не съм щастлива и удовлетворена от живота си. Живея го сякаш на бърз кадър, без да чувствам нищо, с изключение на онези моменти в по-горните изречения.
Не знам какво искам от вас - мнение, подкрепа или си търся отдушник...доста ми се насъбра и трябваше да изпусна парата. Може повече да не се включа в темата, зависи как ще се чувствам в идните дни...моля, не пишете, че темата е пързалка...защото е много обидно да го прочетеш, когато си излял душата си. Често пъти сам давала внение тук по такива теми и съм си мислила, как ли се чувства авторката, след като я разпънали така.
Лека вечер!
ЧРД, да си жива и здрава и много късмет ти пожелавам 
Не,не влагам никаква ирония,просто малка забележчица 
