С половинката са запознахме отдавна.Живеем заедно от поне 5год и имаме малко дете,но вече нещата не вървят,поне според мен.За него е период и щял да отмине,но на мен ми писна да слушам през 3-4месеца все едни и същи обещания и накрая нищо.Извиненя винаги човек може да си намери,а определено той повече от 1 нещо не може да върши.
Съжителстваме добре,той е приличен баща(очаквах повече),а като партньор никакъв го няма.Обясних му 300 пъти,че не съм му сестра или майка и освен целувката за здрасти и чао трябва и друго внимание(не само секс).
Бях тръгнала да го напускам преди 3 год,но се оказах бременна и това ме закотви - нито кураж да абортирам,нито да оставя детето си без баща.Бременност с много повръщане и неразположение, а от него никакво внимание даже като му обявих,че няма да му готвя повече(защото от не приемане на храна за месец бях отслабнала 6кг) той постоянно ми ги натякваше.Изнасяше ми лекции как трябвало да ям здравословно,а аз просто не успявах да си сготвя нищо - все си мислех,че взаимно трябва да се грижим един за друг,но не би.Все претендира от мен,а като аз започна да претендирам от него за негови задължения все се намира извинение - уж достоверно.
Уморих се.Не ми се живее вече с него,НО имаме дете.Не сме женени,така че проблемът развод не стои,но ако се разделим аз се прибирам в България и съдбата на детето ще е между 2 страни постоянно - ваканции,уикенди - постоянно напред назад.Нестабилност.
Убедена съм,че заради децата родителите трябва да намерят общ език,та дори и съжителство.Дотолкова съм убедена,че затова преди 3год не го напуснах,естествено с надеждата,че нещата ще се оправят и той ще оцени факта,че има мен и детето.
Не е лош,уважение има,но на мен ми липсва и чувството,че съм жива,е съм обичана - за желана хм ясно ми е,че след определен период отношенията в двойката се променят,но все пак.Аз го обичам,но не съм влюбена в него.
Понякога аз си мисля,че не съм създадена за семейство - претендирам внимание,секс поне венъж на 1-2седмици,усещане за двойка.е, няма го това усещане,т.е. имаше го,но май само в моята глава и не се усетх на време,но все си казвах обичаме се ще го преодолеем,ще дойдат по-добри времена,но вече 3год нищо,даже нещата се влошават,защото аз вече не съм в готвоност да откликвам на редките му проблясъци и той се сърди.Казах му какво се сърдиш откак сме заедно ти си в депресия - добро извинение.Било болест.Да, болест е,но някой трябва да отиде на лекар.Няма нищо страшно.
Почина мой близък и аз плачех - неговата реакция да ми повдигне настроението беше: Е,какво сега цял ден ли ще плачеш.Аз знаеш ли колко близки съм загубил! - нямах думи, не вярвах на ушите си,а предполах(сигурно греша),че ще ме прегърне да си поплача в топла сигурна прегръдка - тогава се пречупи нещо в мен и почувствах,че нашата история свърши.Разбрах,че ние не сме дори приятели!
Просто си намерих мъж,който си мисли,че всичко е даденост и ако вече не правя всичко за него,така било трябвало да стане,но аз не вярвам.Вече просто не вярвам...
Не знам какво да правя!?
ПП Олекна ми поне!Доста дълго стана,а доста неща гледах да спестя!Благодаря ви,че ме прочетохте!