Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Деца от 1 до 6 г.
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 15 отговора


Мнения: 4 458
Какво казвате на децата когато сте тъжни или ви видят да плачете?

На мен ми се случи на скоро когато се наложи скорострелно да излетиме за спешното отделение за операция. Не че беше нещо кой зна какво, но цялото напрежение и стреса натрупал се през седмиците.... Докато обличах едното дете се разплаках. Трябваше да оставя едната на някой да я гледа а с другата да тичаме до болницата. Опитвах се да ги успокоя тях че няма нищо страшно и т.н. но аз не издържах и се разплаках. Обърнах се с гръб да не ме гледат, но едната дъщеря дойде да ме погледне и ме попита защо плача и защо съм тъжна. За момента можах само да кажа че понякога и големите хора също като децата са тъжни и плачат. Тя ме попита дали ме е страх от операцията. Казах че и аз като тях се страхувам, но съм сигурна че всико ще е на ред.
После детето което трябваше да се оперира ме попита дали ще боли. Каза че ще се разплаче ако я боли и че не иска инжекции защото я е страх . Аз я успокоих и казах, че ако я боли или я е страх може да плаче и че това е нещо нормално.

После се замислих. Как трябва да постъпваме в такива моменти когато на нас ние трудно и едва сдържаме сълзите? Редно ли е децата да ни виждат слаби, изплашени, объркани? Как да обясниме или какво да им казваме?
Вие изпадали ли сте в такова положение и как сте реагирали, какво сте казали на детето?
« Последна редакция: ср, 03 авг 2005, 21:44 от kiara »
Цитирай

в село на завоя преди Шенген

Мнения: 4 244
На мен ми се случва доста често да плача - я не ми издържат нервите, я ме притисне носталгията.
Никога не крия каква е причината и се опитвам с прости думички (колкото и да ми е трудно) да обясня на децата.
Каката вече разбира, но малкия ме гледа милия много странно, но с усет, че нещо не е наред и идват обикновено и двамата да ме гушнат в знак на своята подкрепа.
Ох, как ми липсват в момента ( че пак ми е едно......)
Цитирай

До хладилника, който обичам

Мнения: 21 837
Аз избягвам, пък и много рядко ми се случва да плача. Веднъж се престорих на шега, че плача (в игра с Мая) и тя страшно се разстрои - докато успея да кажа 'Мама ще плаче' и да накривя джуките, тя беше ревнала и ми отне сума време да я утеша. Такива експерименти вече не си правя, а щом така реагира на измисления ми плач, сигурно пъти повече ще се разстрои, ако се разплача наистина.
Цитирай

В офиса

Мнения: 2 069
Аз плача. Когато ми е мъчно, когато ме е яд, когато се чувствам безсилна. Не се крия, а си говорим защо ми е мъчно. А тя, милата ми, ме успокоява както аз нея. Изтрий сълзичките, мамо, не плачи повече, ще мине.... Embarassed Гали ме, целува ме, и моментално ми минава. Понякога й казвам, че искам само да се наплача и ще ми мине, и тя (много е разбрана в това отношение) не ми досажда, а си играе тихо самичка.
Не съм велика, не съм супермен и не виждам причина да се правя изкуствено на такава. Мразя родители с ореол. Мисля, че е по-добре тя да знае, че моят живот е като нейния - ъпс'н'даунс, само дето плачем за различни неща. По-добре да вижда как се справям, когато съм слаба, отколкото да не ме вижда никога такава.
Виж, случаят с операцията е малко по-различен. Защото наистина точно в такива моменти се очаква родителите да са супермени и да обират всички страхове. Но пък и децата ти са реагирали човешки на сълзите. Което сигурно нямаше да стане, ако не те бяха виждали никога да плачеш.
Цитирай


Мнения: 10 719
Когато ме види, че плача и тя почва да реве с мен - Мамо, защо плачеш, недей, моля ти се. Е, тогава ми се налага да я успокоявам нея.
Вчера ми се обърна нокътя и съвсем нормално изохках.Еййй, това дете като нададе един рев - Мамо, какво стана, къде се удари, много ли те боли.Прегърна ме и продължи да реве.Забравих, че ме боли и започнах да я успокоявам. Mr. Green
Цитирай

в обятията на ЛС

Мнения: 806
Тя ме попита дали ме е страх от операцията. Казах че и аз като тях се страхувам, но съм сигурна че всико ще е на ред.
После детето което трябваше да се оперира ме попита дали ще боли. Каза че ще се разплаче ако я боли и че не иска инжекции защото я е страх . Аз я успокоих и казах, че ако я боли или я е страх може да плаче и че това е нещо нормално.
Дъщерите ти са големи. Дори да не видят, че плачеш, ще усетят, че си напрегната.
С дъщеря ми от най-ранна възраст говоря открито. Последния път /през пролетта/ влязохме по спешност в болница за наблюдение и евентуално операция. Тя веднага усети колко съм уплашена. Страх, болка, тъга - това е част от чувствата ни. Казвам й, че е нормално да се страхува, че аз също се страхувам, но винаги ще бъдем заедно и заедно ще се справим с всичко.
Цитирай

Варна

Мнения: 3 208
Напоследък често не ми издържат нервите и силите и се разревавам от напрежение. понякога и тя се разплаква с мен, ако тя е направила някоя глупост и ревем и двете и се успокояваме. Друг път тя ме успокоява. Толкова е нежна и внимателна, че веднага се успокоявам. Въпреки това гледам да не плача много пред нея, за да не я натъжавам и товаря с моите проблеми.
Цитирай

София

Мнения: 7 263
И на мен ми се е случвало да се разплача пред децата, опитвала съм се по принцип да се владея пред тях, но когато ти се насъбере много според мен е по-добре да реагираш нормално - а именно да се разплачеш, а не да преиграваш и да се правиш на "желязната лейди".
Според мен е полезно за децата / е не казвам че трябва да се прави нарочно или често/ да видят че и родителите им имат най-нормелни човешки реакции - страх, мъка, гняв и че ги преживяват подобно на тях.
Е къде по-добре е да виждат само усмивки и нежност, но тъй като живота ни поднася превратности би трябвало да знаят че чувствата които изпитват са нормални.
Последно големия ми син ме видя да плача след като беше починал вуйчо ми - обичах го много и не можех просто да се овладея до степен че да не се разплача. Детето ме попита защо и  аз му обясних. После и двамата си поплакахме малко и си обещахме че няма да го забравим и че ще се опитаме да се веселим и занапред така както го правехме с него.
Та така според мен извода е че естествените реакции пред децата /разбира се в някакви разумни граници/ са за предпочетане и не са признак на слабост.
Цитирай
Наскоро загубих баща си, след внезапно заболяване и ходене по болници. Не можех да издържам и плачех. Детето се притесняваше и му обясних всичко, включително и това, че дядо може да отиде на небето и да стане звездичка. Много е трудно защото децата се притесняват от подобни неясни за тях неща. Когато след погребението отидох да го взема от детската градина той още от вратата извика "Мамо, нали няма да плачеш повече!". Виждам, че се притеснява, че той разбира, че успокоения като "Не плачи, ще се оправиш" в определени ситуации не вършат работа и дори когато прави милите си опити да ме успокои на другия ден пак плача. Сега се крия в банята. Наскоро посрещна баща си, който се връщаше от работа с думите: "Тате, лоша новина, мама пак е плакала". Май не успявам да се скрия!
Цитирай


Мнения: 4 458
Благодаря ви за отговорите.

Попитах защото аз никога не съм виждала майка си разстроена и да плаче. Тя винаги е знаела кое как и защо става и никога не е показвала емоция.

Но сте прави, че децата трябва да знаят, че не са единствените които плачат и се страхуват. По време на операцията на второто дете (седмица след първата) тя ме попита дали и сестра и е плакала и се е страхувала от инжекцията.
Когато се прибрахме от болницата двете си "сверяваха" страховете и реакциите Mr. Green
Вчера пък ми показваха как играчката им имала рана на главата и трябвало да и се направи операция Very Happy

Сега като прочетох отговорите на всички ви ще съм по-спокойна, че не съм единствената прекалено откровена с децата.
Нали по принцип се очаква от нас да сме силните и да вдъхваме смелост на децата.... Rolling Eyes
Цитирай

София

Мнения: 29 940
Миналата година доста често си плачех (заради мама). Дияна идваше да ме успокоява. А сега от време на време казва колко й е мъчно за Диди (мойта мама). Ако се разплача и Дияна ме види се опитвам да й обясня защо плача.
Цитирай

ул. "Свобода"

Мнения: 1 409
Моята дъщеря е една от най-добрите ми приятелки. Случва ми се да плача пред нея, обяснявам с прости думи защо плача и тя ме утешава с няколко прости думи. Няма нищо лошо в това. Нарича се споделяне и подкрепа. Ако аз не споделям с нея сега как ще се научи тя да споделя с мен и да може да плаче на моето рамо? Не става дума за това да я товаря с проблеми или решаването им - става дума за изграждане на емоционална връзка. Ако съм супер-родител как детето ще ме чувства близко до себе си?
Цитирай


Мнения: 4 458
.... Ако аз не споделям с нея сега как ще се научи тя да споделя с мен и да може да плаче на моето рамо? ........
..... Ако съм супер-родител как детето ще ме чувства близко до себе си?

Ммм дааааааа, май си права и сега ми идва на ум друго. Може би точно това което правиме ни прави супер родители  Rolling Eyes
Знам ли, май не много хора могат да се похвалят с близост и взаимно разбиране с децата си.

А не мислите ли, че ако често показваме слабостта и болкта си ще натовариме децата и ще им се наложи бързо да пораснат?
Все си мисля, че  каквото и да става трябва да се сдържаме пред децата понякога  newsm78 Вярно, че света не е розов, но... те все пак са деца  Thinking Искам да кажа да не ни виждат разстроени толкова често че може да откажат да пораснат за да не страдат като нас  Rolling Eyes
Или май става много дълбоко и философско  Mr. Green
Цитирай


Мнения: 3 271
И моите са ме виждали да плача неведнъж. Вики много чувствително приема всичко и идва да ме разпитва. В повечето случай успявам да му обясня причината. Най-лошо е, когато плача от безсилие да се справя с някакъв негов проблем или след няколко от дивите му дни. Не искам да му вменявам вина, затова в тези случаи ми е най-тънка границата между това да му кажа истинската причина, но и да не го обвинявам директно за моята моментна слабост.
Малката предимно идва и ме гали. ако чуе от батко си почва и тя да пита.

Според мен не е лошо да ни виждат да плачем понякога, важното е да не е често. Аз имах един такъв период и както знаеш той доста ми повлия да преосмисля начина на живот на семейството ни. Но да виждат, че и родителите са хора според мен е по-скоро "полезно" и възпитателно.
Цитирай

Sofia

Мнения: 244
Имала съм подобен случай. Синът ми (тогава на  година и 4 мес.) вдигна над 40 градуса Т , при положение, че беше пил антибиотик до преди 2 дни и след като през последните 4 месеца беше перманентно болен. Тогава направо изпаднах в истерия - звъня на бърза помощ и след като разбирам, че най-бързо ще стане да го закарам до там, плачейки се опитвах да облека децата. Резултатът беше, че 6 годишната ми дъщеря се разрида и започна да пита "Мамо, нали там, където ще го заведем ще му помогнат" Това ми подейства като леден душ! От притеснение и нерви по едното дете буквално си психясах другото. Успокоих я набързо, изтрих сълзите и продължих с обличането.
Преди 3 дни имах тежката задача да съобщя на вече 7-годишната ми дъщеря, че баба ми е починала. Цял ден  се подготвях психически. Тя е много чувствителна и знаех, че начинът, по който ще и съобщя е много важен - в никакъв случай не трябваше да се разплача. Задачата хич не беше лесна, като се има предвид, че цял ден трябваше да бъда силна пред майка ми, че на нея и беше най-тежко..... Та обясних и, че баба ми е отишла на небето (тя много добре знае, че това значи,че е починала, но някак си по-добре звучи), че сега там и е много по-добре (което си е истина - жената беше със склероза и на легло), че са се събрали с дядо ми и пак са млади и са много щастливи. Че пак ще бъде с нас, защото е станала звездичка и даже излязохме на балкона да я видим. Много съм доволна от себе си, че не се разплаках въпреки буцата в гърлото ми, въпреки  нейният плач и виковете и "НЕ, НЕ искам". Мисля, че в дадени ситуации (като гореописаните) е много важно да не плачем, защото в голяма степен децата възприемат събитията според нашата реакция.
Иначе може и да съм плакала пред децата, но честно казано не си спомням. И да е така, е било за нещо ежедневно и просто съм го обяснила.
Не мисля, че това, че не плачем ни прави в очите на децата супер родители. Много пъти съм се извинявала на децата (най-вече на каката) за грешна моя реакция и винаги съм обяснявала, че това, че съм мама, не значи, че не греша - важното е да си разбера грешката, да се извиня и да се старая да не я повтарям. 
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 15 отговора