Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 215 отговора

космополитно

Мнения: 929
И така… след много мечти, надежди, борби и препятствия сме родители: “обебели се” − понякога с деца на… поняколко години…

Тази тема е предназначена за да бъде място, на което:
! да споделим и обменим опит (колко често в живота ни се учим в движение)…;

! Да окуражим бъдещите осиновители на по-големи деца: децата имат голям ресурс за компенсиране на последиците от институционализирания живот…, а родителите откриват в себе си неподозирана интуиция и изобретателност в подхода към децата си;

! Да дадем шанс децата престояли повечко ТАМ да се сдобият със семейства и да имат своето по-хуманно и перспективно бъдеще!...

Народът ни е казал: “Не питай старило, а питай патило!”

 Животът на осиновителите и осиновените в по-голяма възраст показва, че има специфики (в сравнение със съвместния живот, започнал между родители, (осиновили децата си в бебешка или по-ранна детска възраст) и рожбите им…

Специфичните особености идват от ощетяващо влияние на институцията, за която метафорично се казва, че: ”Един ден престой причинява година изоставане”…

И така, както животът е черно/бял, така и в това твърдение има две реалности:

Лошата реалност е: ДА, институционализирането причинява изоставане в децата- в психосоциалното и физико-двигателното (моторното) им развитие. И колкото по-дълъг е престоят ТАМ, толкова повече дефицити за компенсиране има.

Хубавата (и добра) реалност е, че децата са много адаптивни, а получаваната от тях любов и родителска подкрепа правят наваксването да се случва с невероятни темпове…

Родителите, решили да осиновят по-големи деца би било добре да се запознаят с литература, касаеща специфичните поведения и явления, които могат да изникнат при комуникацията им с техните деца.

Темата тук, описва живия практически (преживелищен) опит на четящите и пишещи тук родители, осиновили децата си “в по-напреднала” възраст.

Полезни текстове (в превод на наш ДАРен човек, осиновил по-голямо дете), можете да видите на:

http://www.detstvomoe.org/archives/66

http://www.detstvomoe.org/archives/64

http://www.detstvomoe.org/archives/133

Цитирай

на път

Мнения: 2 592
спам
 Hug
много хубава и полезна тема Venecias
и много хубаво си я "промотирала"
  bouquet
Цитирай


Мнения: 104
 HugТемата е много ясна и точна.Надявам се  да се включат повече мами, а и да прочетат бъдещи осиновители.
А аз ще кажа "НЕ Е СТРАШНО ДА ОСИНОВИШ ПЕТГОДИШНО ДЕТЕ".
Цитирай


Мнения: 104

Това е моето момченце преди 4 месеца.
Той е на 6 години и 6 дена.
Цитирай


Мнения: 258
 Сега моето момченце е на 5 год. Срещнахме се преди  малко повече от 1,5 год.Все още не ме "слуша". Поведението му наистина е на разглезено дете.С прояви на хиперактивност.Може би наистина е едно разглезено дете. Успокоявам се като виждам други деца по-разглезени от него.Много обича да ми взема телефона, въпреки , че безброй пъти му се карам. А той го възприема като игра и ми се смей.Щастлив е като го докопа.Все още не осъзнава какво може и какво не може.С играчките не играе, не му е интересно.Иска с мен или с някой друг човек.
Много е любознателен постоянно пита нещо.Когато трябва да направи нещо се разконцентрирва и започва да прави други неща. Ядосвам се защото знам , че може много неща , а не ги прави. Питам се с какво го " разглезвам"? А въобще какво значи разглезване?
Непослушанието разглезване ли е ?
Цитирай

космополитно

Мнения: 929
Сега моето момченце е на 5 год. Срещнахме се преди  малко повече от 1,5 год.Все още не ме "слуша".....А въобще какво значи разглезване?
Непослушанието разглезване ли е ?
Всичко е въпрос на интерпретация! Аз бих леко преформулирала въпросът ти в риторичен вариант: Любопитството към света и експериментаторския дух непослушание ли е? И желанието да си център на внимание дали непременно намеква за разглезване? Rolling Eyes Hug
Цитирай


Мнения: 258
Това е обяснението  за поведението . Но в обществото трябва да се спазват определени норми на поведение. Моето дете излиза извън тези " норми" и прави впечатление на останалите хора.Много често  като вървим по улицата непознат ще каже:Ти май не слушаш а?
 Знам , че трябва да работя за доверието между нас.Че то е нещото което не достига. Та за доверието мисля , че цял живот няма да стигне!!!!!Въпреки всичко как сега да го спечеля в аванс?Сега кагато най-много ми трябва?Може би да играем заедно повече време?Игровата форма на общуване? Практически съвети за това?
Цитирай

Русе

Мнения: 212
Още вчера си мислех да те попитам – ти ли определяш детето си като разглезено и непослушно или „обществото” му лепва този етикет,но днес ти отговори на този въпрос
Това е обяснението  за поведението . Но в обществото трябва да се спазват определени норми на поведение. Моето дете излиза извън тези " норми" и прави впечатление на останалите хора.Много често  като вървим по улицата непознат ще каже:Ти май не слушаш а?
Съвет как да изграждаш доверието между вас наистина не мога да дам,защото ти най-добре познаваш момченцето си и съм сигурна,че ще успееш да намериш път към сърчицето му,но първо се опитай да се абстрахираш от репликите на случайни и нямащи никакво значение за вас хора.Само преди два дни бях „оплюта” от две непознати жени за това,че позволих на Ники да шляпа възторжено в една голяма локва -„Аз съм безотговорна,а той непослушен и разглезен”.Резултатът днес беше,че детето мина покрай тази локва и продължи разходката си.Дали е станал изведнъж „послушен” и „глезотията” му се е изпарила?О,днес има други интересни неща...Вярно,че не винаги задоволява любопитството си толкова бързо,но в един момент и това става и идва следващото.Единствено внимавам да не пречим на околните в забавленията си и естествено да не се нарани,а това колко ще ги  „скандализирам” – е,да не ни гледат тогава.
Цитирай


Мнения: 3 666
Не се смятам за капацитет по темата, защото детето ми беше в една сравнително приемливо голяма възраст - 2 години и все пак достатъчно голяма, за да има изградени или по-скоро неизградени навици и тип поведение. Ще започна впечатленията си хронологически, за да не изпусна нещо, но със сигурност ще се добавям, доста от нещата позабравих, колкото и да ми е странно сега.

Ще си напиша съвсем честно как постъпвах, някои неща съм споделяла лично с някои, не винаги съм постъпвала правилно според много от пишещите тук, но е факт, че водейки се по детето, това са се оказали начините при нас нещата да проработят.

Детето дойде в нас точно 20 дни, преди да навърши 2 години. Весело, общително дете, което бързо се отпусна вкъщи. Проблемите дойдоха от общото ни напасване към новата ситуация и от незнанието - и негово, и наше - как да се държим в тази ситуация.

В нас дойде едно изключително агресивно дете, което ме ползваше за боксова круша всеки път, когато някой му се противопоставеше за нещо. Два месеца ходех със страхотни синини по ръцете и по краката и определено изпитвах притеснения да обяснявам от къде са. Три месеца не разрешаваше да го гушкаме и изпадаше в истерия при всеки опит да го направим. При нас не помогна номера с гушването и галенето по гърба. В общи линии не помогна нищо от прочетеното във форума. След като два месеца ме биеше и очевидно не разбираше думите, които му говорех, обясненията, че така боли, правех се, че плача, а той се смееше и пак удряше, защото го намираше за много забавно, отказваше всякаква близост, с която се опитвах да отговоря на неговата агресия, на мен нервите ми не издържаха и една вечер след като ме удари 3-4 пъти за около час, аз просто го нашамарих. На всеки негов удар отговарях с удар. Предполагам, че извиквам безкрайно възмущение във вас, но това се оказа единственият начин да разбере, че ме боли, а мен наистина ме болеше, защото така и не можах да разбера от къде я имаше тази сила в неговите юмруци. Ако не ми се беше случило, никога нямаше да повярвам, че двегодишно дете може да има такава сила.
Другият голям проблем, който имахме беше, че знаеше точно пет думи и една от тях беше "дай". Повтаряше я непрекъснато и изпадаше в страхотна истерия, ако не му се дадеше това, което иска, а често искаше невъзможни неща. И понеже не разбираше думите, които му говорехме, хаосът беше пълен. Един ден след поредната истерия "дай", просто изтрещях и първото, което се сетих беше една народна песен, в която се пееше нещо от рода на "Дали да ти дам, няма да ти дам и т.н". Както той си викаше "дай, дай", аз се изтъпаних насред кухнята и почнах да играя ръченица и да пея: "Дали да ти дам, няма да ти дам, дали да ти дам, няма да ти дам", мъжът ми се присъедини към изпълнението и се оказахме двамата друсащи шкембета насред кухнята, пеем, а детето ни гледаше в потрес. Явно сме били много потресаваща картинка, защото от тогава нататък истерията "дай" приключи. Може и да ви е смешно, ама на мен тогава хич не ми беше.

Макар и агресивно с мен, детето беше и е изключително дружелюбно и се закачаше с всеки непознат по улицата. Имали сме много неприятни случки като тръгва с напълно непознати хора и ни зарязва. И това преодоляхме за около три месеца. Все още мисля, че не може да разпознава хората и ако сме в колата, например, а баща му е излязъл, за всеки мъж, който се появи казва, че е "тати", така прави и в други случаи, ако сме навън без баща му. На мен ми казваше "лельо" през целия първи месец в нас. Проблемът обаче се оказа в голяма степен в мен, защото ми беше трудно да говоря за себе си  в трето лице единствено число като "мама". Трудно свикнах да му казвам "Ела при мама" и разни такива. Някак се чувствах неуверена и нямах все още самочувствието на майка.

Другият голям проблем, който продължава и сега, но вече съм се адаптирала по някакъв начин е, невероятната му енергия. Ако сте гледали Тазманийския дявол, точно за такова движение говоря. И изобщо не преувеличавам. Това дете може да изкара (и го е правило) две денонощия, без да спи. През първия месец ставаше сутрин в 4-5 часа и много трудно го научихме да спи поне до 6 ч. Без значение в колко си ляга, той е първият, който се буди в нашето семейство.

Никаква дисциплина, никакво спазване на правила, никакви навици за хранене или каквото и да било, абсолютно занемаряване в това отношение.

Все още се борим да създадем чувство за пазене на някаква елементарна хигиена, нямаше усещането, че е мръсен, изобщо мръсотията не му правеше и все още не му прави впечатление, макар че има някакъв малък напредък, не мога да си изкривя душата.

Никакво усещане за топло и студено, за болка. Преодоляхме го за около 6 месеца.

Ходенето - в дома го бяха обували с малки обувки и ходеше със свити пръсти на краката и все го прави понякога. В резултат на това на всяка пета крачка падаше. Да не забравя и ноктите на краката, които растат завити навътре. И като гледам, няма изгледи да се оправят.

Хранеше се сам единствено с хляб. Принудих се да крия хляба и към храната да добавям картофи или ориз, за да заместват хляба и да се насища, защото видеше ли хляб, отказваше да яде всичко останало. Малко по малко страстта му към хляба намаля, макар че все още филията му е любимото ядене. Вследствие на яденето само на хляб се оказа, че с навлизането на разнообразна храна в менюто му, се появи и хранителна алергия и страхотни обриви.

Поради липсата на индивидуална грижа пенисът му не беше добре забелен и се наложи да прибегнем към лекарска помощ, защото направи инфекция. Оправихме проблема и не се наложи обрязване.

Не беше слаган на гърне никога и все още е с памперс, отучването му ще е доста дълго, не винаги сигнализира при малка нужда, за голямата пък изобщо никакъв го няма в сигнализацията.

Сигурно е имало и други проблеми, но за тези се сещам на прима виста. Та сблъсквайки се с тези проблеми, се оказах в изключително стресирано положение. Повечето проблеми в поведението си бяха и поради възрастта не само поради престоя в институция, само че на мен ми дойдоха малко в повече. Фактът, че детето не беше израснало при нас, не беше родено от мен ми изигра много лош номер. Никога не съм предполагала, че това ще ми попречи да приема детето си и ми трябваха няколко месеца да го преодолея, всъщност около 4-5 месеца. Сериозно обмислях да го върна, наистина. Не виждахме как ще се справим и се спрях единствено, защото ми дожаля за детето.

Майчинското чувство дойде лека-полека, както и взаимната ни привързаност. Сега не можем един без друг, дори се наложи миналата седмица вечерта да се гледат двамата с баща си и той цяла вечер плакал за мен. Сутрин първо идва при мен в леглото да се гушкаме и гъделичкаме 10 минути и тогава ставаме.
Снощи се ужасих от една мисъл и направо щях да се побъркам - представих си, че нещо се случва с детето ми и го изгубвам, не го виждам как пораства, дадох си сметка, че да изгубя точно това дете за мен е най-големият кошмар.
Цитирай


Мнения: 104
Както вече писах  как се справих аз с някои неща  в http://:http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=371241.msg10125319#msg10125319

....Моето дете излиза извън тези " норми" и прави впечатление на останалите хора.Много често  като вървим по улицата непознат ще каже:Ти май не слушаш а?...
Не само твоето дете излиза извън тези  норми и не го казват само на твоето дете.
Работя  дълго време  в книжарница и съм се нагледала на какво ли не тръшкане в голяма степен имат вина възрастните/родители,баби и дядовци/.
Не го глезя и не съм отстъпвала на детето  -   та той е моят син .Понякога сама съм се упреквала,че съм била много строга ,че съм го наказала и то не веднъж през деня.Много говоря и обяснявам понякога ми се е струвало ,че съм развален грамофон .Радвам  се и го хваля когато е направил нещо добре ,а голяма награда е една прегръдка както за него така и за мен.
Наказанието в последно време е без да казвам за какво го наказвам е : да отиде до стената ,да си помисли и да каже за какво е там .Мълчим и мислим малко време,че като почне едно изреждане ...
« Последна редакция: ср, 25 фев 2009, 17:46 от kmira »
Цитирай


Мнения: 1 325
Кудку  Hug
Някои от споделените тук неща ги имаше (и донякъде все още има) и при нас. Взех дъщеря си на 1 год. и 9 месеца. Знаеше да казва "не" и "опа". Вместо "дай" и до ден днешен казва "ъ-ъ-ъ-ъ". Последното го ползва за още много други думички и в къщи е едно непрестанно "ъкане". За боя - аз ям бой до ден днешен. Много обича да ми удари една "главичка", я в носа, я във веждата, я в устната. Не от яд или други лоши чувства, просто го прави от време на време. Когато се прибера от работа, от радост не знае какво да направи и започва да се джаска по земята, да вилнее...Не е агресивна, в никакъв случай, но е пълна с енергия. И до днес когато стъпва на "несигурни" терени, пръстите на краката и са свити навътре. Нокътчетата й на краката са  с много странна форма, като триъгълник и са много трудни за изрязване. Беше с белег от забиване на памперса в едното й краче, който с течение на времето и грижите започва да избледнява.

Всички трудности обаче преодоляхме и още преодоляваме, може би благодарение на това, че от ден първи у дома тя е най-любвеобвилното същество, което съм срещала. Дава ми толкова много безрезервна и неподправена обич, че няма повече накъде.
И тя, с нейната любов ме направи МАЙКА.
Цитирай


Мнения: 18
Здравейте, момичета. Позволявам си да се обърна така към вас, понеже вероятно аз съм най- възрастната осиновителка.На 49 години съм и по професия съм педиатър. Преди 5 години внезапно загубих единствения си син - на 24 год. Животът ми опустя. Не виждах смисъл в нищо. След една черна година благодарение на приятелите със съпруга ми решихме да осинвим дете. Тогава бяхме и двамата на 45г.- възраст, подходяща за внуци, но не и за бебета. Така че започнахме да търсим голямо дете. Няма да ви описвам през какви перипетии минахме- като знам системата, вероятно и при вас е било така. Тръгнахме от дом на дом- намерихме Емо в 48-я дом, който посетихме. Не е вярно, че децата ,отраснали в институция задължително изостават- зависи от ръководството на дома и организацията, създадена в него. Убедих се в едно- че ако човек търси малко дете -до 3 години, то най- добре гледани са в домовете в големите градове- имат повече персонал, повече финанси и "дарения" . Но ако се търси голямо дете- то най-добре е да е от малък дом в малък град или село. Какво имам предвид. В големите градове големите деца скачат през оградата и "се учат на воля" на всичко, което предлага улицата, докато в малките няма къде да отидат, в 20 часа са си в дома и има контрол. След запознанстовото ни имаше три гостувания в къщи през ваканциите и го осиновихме. Когато го осиновихме, той беше на 17год 3 мес. При нас дойде едно слънчево, лъчезарно и заредено с амбиция дете. В малкия ни провинциален град в началото го гледаха много странно-мислеха, "че скача от клон на клон". Да,ама не. Завърши с отличен английската паралелка на местната гимназия / въпреки че учеше в подобна в града, от който го взехме, държа приравнителни изпити/. Сега е студент ІІ курс в Националната спортна академия- специалност кинезитерапия.Пиша ви всичко това, за да споделя своя опит и в отговор на вашите въпроси / все пак се занимавам с деца 25год./ Нормално е да са агресивни или пък много свити- пазят личното си пространство. Вярно е ,че при тях с добро може да се постигне много, но е необходимо твърдо и ясно да се определят правата и задълженията съобразно възрастта. Или както казва Емо- "Мамо, ти ме глезиш /разбирайте хубави дрехи, храна и т.н./ ,но не ме лигавиш. Моите задължения са си мои".Скъпи кандидат -осиновители, с големите деца е по-лесен контакта- те могат да кажат какви са очкванията им, вие да кажете какви са вашите очаквания. В началото отношенията са като на добри съквартиранти, но после неизбежно идват емоциите-обичта ,привързаността, приятелството. На мен лично ми стига да ме пита "Как си, мамо".Във вяко дете има и по някой скрит талант. На нас се случи дете да пее- разбрахме го случайно, не е искал да ни притеснява, все пак знаеше какво ни се е случило. Но е грехота да се спира. Яви се на национални и международни фестивали, спечели златни медали, даваха го по BTV-можете ли да си представите как едновременно съм плакала и съм се радвала...Ако някой кандидат -осиновител на голямо дете чете тези редове и смята, че мога да му бъда от полза, нека ми пише на Л.С. И понеже не се срамувам от това, което съм направила, ви публикувам снимки на моето момче...
http://media.snimka.bg/2253/010762360.jpg
http://media.snimka.bg/2254/010762435.jpg
А това е линк към vbox-снимките и изпълнението на песента са негови.
http://www.vbox7.com/play:dc89a36c
Успех и кураж на всички ,тръгнали по нашия път...
Цитирай


Мнения: 3 666
Нека не е на лични, нека е тук, участието ти и като майка, пък и като специалист ще е наистина безценно.
Цитирай

Вън от пространство и време

Мнения: 2 272
Mamemo, добре дошла и от мен!  Hug

Да ти е жив и здрав прекрасния син!

Обаче не съм съгласна с това, че на 45 години хората са подходящи само за внуци на бебешка възраст. То си е лично твое мнение. Аз самата съм на 43 с дъщеря на 2 и син на 5, а съпругът ми е на 50+. Така са се стекли обстоятелствата през живота му, не е зависело от него когато му е било времето да създава деца, после дойдоха общите ни репродуктивни проблеми... Не ни е лесно, но пък е много хубаво да се усетим и ние мама и тате.

И още едно нещо ме учуди в твоя пост: Пишеш, че преди 4 години сте обиколили 48 дома!!! Преди 4 години ние осиновихме Ваньо и вече действаше системата за предлагане на деца чрез Съвет за осиновяване. Не знам по какъв регламент сте минали вие, но и тогава, и в сегашния момент никой кандидат-осиновител не би трябвало да бъде допускан в домовете да оглежда децата и да си избира кое да е неговото. И в този ред на мисли - обикновено децата наистина са изостанали в развитието си в домовете и колкото повече са били там, толкова по-сериозни са последиците. Другото са много редки изключения, обикновено деца, които са живели и в домашна обстановка. Но и това не е толкова страшно - с любов и грижи всичко се наваксва.
Цитирай

космополитно

Мнения: 929
Mamemo, привет! Hug
Писах дълъг пост с много въпроси, но когато беше завършен компютърът ми се самоизключи и всичко се затри.  ooooh!Със сигурност е трябвало така да стане!... Не винаги разполагаме с точните отговори на "Защо?"... Thinking

Сега съвсем лаконично:
Радвам се, че реши да пишеш тук! Преди мноого време бях попаднала на твоята запомняща се изповед-като че в подфорума на родители, загубили децата си.!?..
Искам да ти изразя почитта си към духовната сила на семейството ти, превърнало тежката загуба в хуманен акт, даващ нов живот на сина Ви...  bouquet
Знам, че в днешния ден имате двама синове, въпреки, че двамата живеят в различни (вероятно паралелни светове)...

Ти си и човекът , осиновил най-голямо дете в този подфорум! И аз вярвам, че ще бъдеш много ценна и като родител и като професионалист, ако решиш да поостанеш и споделиш част от своят опит...
Имах (и имам) куп въпроси по съществото на темата, но ги оставам за последващи включвания!

Засега те приветствам с добре дошла и те поздравявам за предоставения шанс на  един младеж да има своето семейство; да работи върху ангелоподобния си глас- и не само!... И то, когато е на възраст, на която като че за децата от институция няма изгледи да бъдат осиновени... Crying or Very sad
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 215 отговора