Е, дойде и моето време да пусна анонимна тема като гост. Съжалявам за което, но имам нужда да е така.
Историята е банална - заедно сме от 10 години, бяхме деца - аз на 15, той на 17, от почти 3 години имаме брак, детенце на 2.
Проблемите - те всъщност не са от вчера, но от скоро като че ли прогледнах. Даже незнам от къде да започна.
Тези дни си говорих с мой близък приятел. Той ми каза, че мъжът ми явно просто вече не ме обича.
Иначе не е лош човек, мъжа ми де. Раздава се много, за всички други, но не и за мен. Последна дупка на кавала съм аз. Не го интересува какво се случва с мен, как се чуствам. Бяхме решили да имаме още едно детенце. В 12 седмица го изгубих, на другата вечер той беше на дискотека, така по-лесно го преодолял, а аз в това време гушках дъщеря ми и плачех вкъщи.
Дълго време правя компромиси със себе си заради него. Много, много компромиси. Върнах се от чужбина заради него, прекъснах образованието си заради него, дълго време не работих заради него.
Изтрих се някакси, обезличих се. Лятото събрах багажа на детето и моя и се изнесох при майка ми и баща ми, уви, само за 2 седмици. Прибрахме се, но защо? За да ми каже след време той - "не съм те молил да се прибираш".
Безброй много пъти опитвам да говорим. Според него обаче проблем няма, всичко е наред. Вие ми кажете наред ли е - секс - не помня от кога не сме правили. Почти не говорим за нищо, дори за детето. Прибираме се - всеки си отива в неговата стая - аз с детето в детската, той в хола. Не вечеряме заедно, спим - всеки в стаята си. Не излизаме заедно. Вече дори не се караме. Просто се подминаваме и си съжителстваме.
Тия дни успях все пак да разговарям с него. Стената беше поддала, та отскубнах някоя и друга дума. Питах го - искаш ли да се разделим? Отговора беше, че не иска, че така му е добре. Ако аз искам да го направя. Почти съм сигурна, че няма друга жена. Никога не се знае де, но смятам, че за това съм права. Което обаче като че ли е още по-ужасно. Това означава, че аз явно наистина безкрайно много съм му втръснала.
Сега заключението - очевидно никой от нас двамата не иска да вземе това решение. Очевидно и двамата не сме щастливи един с друг. Той ми каза, че като съм се оженила за него не съм се поробила и ако искам да го напусна. Защо? За да изляза аз лошата, нали! Тя го остави, горкият, добър, хубав мъж!
Искам да го напусна. Просто е безсмислено да сме заедно, да си губим времето, да се залъгваме. Опитвах да оправя нещата. Опитвах с разговори, опитвах с еротично бельо, опитвах с изненади, опитвах с безразличие, опитвах да го трогна - но не, няма смисъл.
И тук идват въпросите. Как да кажа пак на нашите, че се прибирам с детето у нас? Как да кажа на техните (защото с тях се разбираме наистина прекрасно)? Как да им обясня, че просто искам да обичам някой и да бъда обичана?
И пак ви казвам, не е лош. Просто не ме обича вече.
Историята е банална - заедно сме от 10 години, бяхме деца - аз на 15, той на 17, от почти 3 години имаме брак, детенце на 2.
Проблемите - те всъщност не са от вчера, но от скоро като че ли прогледнах. Даже незнам от къде да започна.
Тези дни си говорих с мой близък приятел. Той ми каза, че мъжът ми явно просто вече не ме обича.
Иначе не е лош човек, мъжа ми де. Раздава се много, за всички други, но не и за мен. Последна дупка на кавала съм аз. Не го интересува какво се случва с мен, как се чуствам. Бяхме решили да имаме още едно детенце. В 12 седмица го изгубих, на другата вечер той беше на дискотека, така по-лесно го преодолял, а аз в това време гушках дъщеря ми и плачех вкъщи.
Дълго време правя компромиси със себе си заради него. Много, много компромиси. Върнах се от чужбина заради него, прекъснах образованието си заради него, дълго време не работих заради него.
Изтрих се някакси, обезличих се. Лятото събрах багажа на детето и моя и се изнесох при майка ми и баща ми, уви, само за 2 седмици. Прибрахме се, но защо? За да ми каже след време той - "не съм те молил да се прибираш".
Безброй много пъти опитвам да говорим. Според него обаче проблем няма, всичко е наред. Вие ми кажете наред ли е - секс - не помня от кога не сме правили. Почти не говорим за нищо, дори за детето. Прибираме се - всеки си отива в неговата стая - аз с детето в детската, той в хола. Не вечеряме заедно, спим - всеки в стаята си. Не излизаме заедно. Вече дори не се караме. Просто се подминаваме и си съжителстваме.
Тия дни успях все пак да разговарям с него. Стената беше поддала, та отскубнах някоя и друга дума. Питах го - искаш ли да се разделим? Отговора беше, че не иска, че така му е добре. Ако аз искам да го направя. Почти съм сигурна, че няма друга жена. Никога не се знае де, но смятам, че за това съм права. Което обаче като че ли е още по-ужасно. Това означава, че аз явно наистина безкрайно много съм му втръснала.
Сега заключението - очевидно никой от нас двамата не иска да вземе това решение. Очевидно и двамата не сме щастливи един с друг. Той ми каза, че като съм се оженила за него не съм се поробила и ако искам да го напусна. Защо? За да изляза аз лошата, нали! Тя го остави, горкият, добър, хубав мъж!
Искам да го напусна. Просто е безсмислено да сме заедно, да си губим времето, да се залъгваме. Опитвах да оправя нещата. Опитвах с разговори, опитвах с еротично бельо, опитвах с изненади, опитвах с безразличие, опитвах да го трогна - но не, няма смисъл.
И тук идват въпросите. Как да кажа пак на нашите, че се прибирам с детето у нас? Как да кажа на техните (защото с тях се разбираме наистина прекрасно)? Как да им обясня, че просто искам да обичам някой и да бъда обичана?
И пак ви казвам, не е лош. Просто не ме обича вече.
Той е на 27,ходи му се ...две не вижда.Загубили сте бебе,и тои на дискотека...ми да така е по лесно.И не мисли че има "друга"...има много други.Да не мислиш ,че след 10 годиша връзка в такава възраст,той пак ще се забие с някоя,и ще правят проекти за в бъдеще....Не сте се наживяли,това за мен е проблема.Такива ранни браове,НИКОГА не съм ги удобрявала.Не че за другото имаш гаранция живот,ама за тези пък въобще са си без гаранционна карта.
Пък за неговите роднини - ако са те харесвали ще продължат да те харесват, ако не - ми значи и преди не са те харесвали. И в двата случая ти си чуждата, винаги си била и ще бъдеш такава, което не значи, че ще тръгнат на нож към тебе. При нас и двете семейства бяха поставени в ситуация, в която да не могат да реагират, а и те не реагираха. Аз се разбирам с неговите роднини, той с моите - проблеми няма. Все пак едно дете ще ни свързва цял живот и най-разумното е да пазим нормалните човешки взаимооношения. Мисля, че и вашите роднини ще го разберат 
Много ми кипна, казах, че като е търпяла да ми каже щастлива ли е сега, 30 години по-късно? Казах им, че знам, че аз съм чуждата и каквото и да се случи аз ще изляза лошата, баща му каза - "искам да защитя сина си, но не мога, просто не мога, млади сте, всеки да си поеме по пътя". 
Казах й, че не съм кукла на конци и да си играя на иди ми, дойди ми. И това е последният път, в който си тръгвам и че няма да остана там, само за да е добре тя, а аз да се измъчвам. Казах, че никой не умира и че в живота се случват и много, много по-лоши неща от раздялата, че живота на всички ни продължава. 