Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 69 отговора
Чета Ви от година и половина, като няколко пъти започвах нови теми, но се отказвах. Регистриран потребител съм, но все още не съм готова да се разкрия (мисля, че ще дойде и този момент), както назря момента да пиша. Всъщност, както личи от заглавието на темата, дори най-близките за мен същества не знаят моята "тайна". Разбрах , че съм осиновена на 10 годишна възраст, от мое съседче. Както повечето минали по този път - преживях огромен стрес. Последваха въпроси с неизчерпателни и сконфузни отговори от страна на моите родители. Темата у дома стана ТАБУ. В последствие никога не повдигнах този въпрос, а и ясно личеше, че никой не желаеше да му бъде повдигнат. Живееме си с мама и татко и до днес така, все едно никога нищо не се е случвало, а като се замисля през колко трудности и перипети преминахме оттогава. Аз обичам родителите си, благодарна съм им, че направиха от мен човек - дадоха ми образование, възпитание, направиха всичко което може и трябва да направи един родител за детето си. Никога не са ме делили от брат ми (който е тяхно дете) и никога не съм се чувствала нежелана или различна. Но винаги ръка за ръка любовта ми към родителите е  вървяла и мисълта, че на този свят има хора, чиито гени нося. Има моменти, в които отвътре ме напира желанието да търся, да се ровя, да ги намеря, но само толкова. В повечето случай, такива набързо минаващи мисли ме объркват, появяват се купища въпроси: Защо да го правя? Няма ли да нараня родителите си? Няма ли да се намеся в нечии чужд живот, непоканена и нежелана? Няма ли да объркам моя и респективно живота на семейството си? Въпроси, въпроси - за съжаление без отговори. Толкова съм объркана на моменти и в мен се преплитат силни чувства от едната до другата крайност - от любовта до омразта, от желанието да узная миналото си до нежеланието да живея с него в бедеще. Понякога всичко това ми тежи, разкъсва ме, измъчва ме, а няма с кого да споделя. Преди да забременея (имах гинеколкогични проблеми) със съпруга ми сме говорили за осиновяването (като процедура) и въпреки неговата положителна настройка към тази тема, аз нито веднъж не се осмелих да споделя, нито веднъж не се реших да разкрия тази част от мен. Милиони пъти съм си задавала въпроса: Редно ли е той да знае, че съм осиновена? Дали това, че имам тайни от него в бъдеще може да се окаже спънка в съвместния ни живот? Дъщеря ни е още малка, но дали трябва когато поотрасне да знае всичко за мен?
Благодаря, че ме изслушахте!!!
Цитирай


Мнения: 2 123
Дори бегло не мога да си представя какво ти е ...  Hug

Ако следваме това, което пише по дебелите книги ... уф.. я да не давам акъл, че аз може едно да сам прочела, друго да съм разбрала  Embarassed

Струва ми се обаче, че животът си е твой и изборът си е твой ... да кажеш или не ... ако да кога да стане ...  поне на това имаш право, нали?
Обидно ще е да кажа - аз на твое място, защото не съм на твое място, но когато моята рана от подобен порядък закърви, аз съвсем честно си признавам - отивам на психолог.
Просто не съм способна да се справя сама  в подобни сложни ситуации... понякога ако напиша тук във форума идпадам в още по-дълбоки дупки и затова...

Но това съм аз... Wink, със сигурност по-адекватни съвети ще получиш от децата, пишещи тук

Успех мила
Цитирай


Мнения: 960
Здравей и добре дошла Hug
Преди време въпросите, които си задаваш изпълваха цялото ми съзнание. С тази разлика, че моите мисли бяха насочени към детето ми. Съпругът ми отдавна знае- той беше първият човек, с  когото споделих "тайната" си.
Моят конкретен отговор на въпроса ти е "ДА". Но това съм АЗ и това е МОЯТ отговор.
Фусси Hug е права, че никой не е на твое място и не може да ти даде верния отговор. Аз само мога да споделя това, през което минах и което мисля.

Позволявам си да копирам част написаното от мен в подобна тема преди доста време (мисля, че темата беше  пусната от Hope).
"Първият човек, на когото казах, че съм осиновена почти веднага след като разбрах, беше съпругът ми. Тогава все още не бяхме женени, но връзката ни беше достатъчно силна, за да си позволя това. Никога не съм си мислила да крия от него. Скриването на подобно нещо, а и на каквото и да било друго, би могло да разруши не само моя вътрешен свят, а и света, които градим с любимия човек. Да кажа, че нямах притеснения как ще реагира- имах, разбира се. Но единственото, от което се страхувах е да не изпита съжаление към мен.  А и да не започне да съжалява за казани и неказани, за сторени и несторени неща.
 Моят съпруг никога не влезе "нахално" в тази част от живота ми. Но когато съм имала нужда да говоря с него за това винаги ме е подкрепял. Той нито веднъж, въпреки моето настояване, не си е позволил да ми дава съвети как да постъпя в една или друга ситуация, свързана с осиновяването ми. Просто е осъзнал, че няма как да преживее това, което аз преживявам и каквото и да ме посъветва, може и да сгреши. Но това, че е до мен, ме прави спокойна и щастлива. "


Виж що се отнася до детето... там ми трябваше много време и се борих с много страхове. Мислех за това кой е подходящия момент, коя е подходящата възраст.
Пропусках от страх и напрежение моментите, в които сме си говорили по един или друг повод за дечицата в домовете или за осиновените дечица, за да  разкажа на дъщеря си за себе си.
Отлагах от притеснение заради реакцията и разговора с майка ми - само знаех, че трябва да и кажа, защото тя е важна част от това и трябваше да знае за тези мои притеснения.
Страхувах се и да не пропусна момента, защото уча детето си да бъде открито и искрено, да си казваме всичко без притеснения. А самата аз не бях искрена с нея... Исках да съм сигурна, че ще ме разбере достатъчно добре (доколкото възрастта и позволява), да не я обърквам, да не я стресирам... Какво ли не ми минаваше през главата...
Преди около половин година говорих с майка ми. За мен този разговор беше изключително важен. Не исках да я наранявам и на двете ни е много трудно да говорим за това (и при нас може да се каже е почти тема табу). Отново прочетох в очите и страх, но каза, че решението е мое и щом мисля, че трябва да кажа на детето си, тя няма нищо против. (Е, искаше ми се да ми каже, че ме подкрепя и да го усетя, но разбирам колко мъчително е това за нея).
Преди около месец, когато по повод едно предаване по телевизията дъщеря ми започна да задава въпроси за осиновените деца и ми разказа отново за едно детенце от техния клас, събрах смелост и и разказах. Не съм си мислила, че ще ми е толкова трудно. А когато големите и зелени очи плувнаха в сълзи думите се заблъскаха в главата ми и силите ми стигнаха само да я прегърна. Когато се успокои си поговорихме. Казах и, че това е моята история и че е важно за мен тя също да я знае.
Не ме попита нищо. Но я познавам и знам, че ще има въпроси. Тя преживява и мисли всичко по своя начин и знам, че ще пита. Вече мога да и отговоря спокойно. Помолих я само да не тревожи баба си с въпроси за това.
Не знам дали "улучих" момента. Надявам се да съм намерила и точните думи. Мислех си през цялото време колко ли трудно е било на майка ми да събере сили да ми каже и осъзнавах, че в този момент не съм преживяла и малка част от това, което тя е преживяла докато е търсила думи и е набирала смелост...

За себе си съм разбрала, че всяка тайна, която крием , ни прави уязвими и ни кара да живеем в страх. А аз не искам. Не само заради себе си, а и заради любимите ми хора.

Дълъг стана поста ми, за което се извинявам Embarassed
Чара, желая ти успех- каквото и да е решението ти.  bouquet

« Последна редакция: чт, 12 мар 2009, 18:16 от dudence »
Цитирай

в сапунен сериал...

Мнения: 1 418
и аз като dudence ще ти кажа че мьжьт ми беше от пьрвите хора на които казах че сьм осиновена.Ние сьщо не бяхме женени тогава.Прие го нормално.Пьрвият човек на когото казах беше мои сьученик които работи в полицията.Тои беше човека чрез които открих жената която ме е родила.Когато за пьрви пьт отидох да я видя бяхме,аз ,този сьученик и сьпруга ми/тогава приятел/От тогава сьпруга ми е човека с когото мога винаги да поговоря на тази тема.Личи си че не е много сьгласен с някои от нещата които вьрша,но никога нищо не ми е казал.Не ме е спрял да правя каквото мисля за правилно.Сега след две срещи с жената която ме е родила аз реших да я уведомя че не искам повече контакти с нея и семеиствоо и в това число влиза и моя сестра.Единствения му коментар беше че момичето не е виновно и мога да си подьржам някаква врьзка с нея.Синьт ми не знае нищо защото е много мальк е и да беше по-голям сигурно пак нямаше да му кажа защото ме е страх да не каже нещо на баба си/жената която ме е осиновила/.Тя не знае че сьм тьрсила биологичното си семеиство.Отгледала ме е сама и няма да ме разбере никак.Ще ме сметне за неблагодарна и няма да ми прости никога т.е.познавам я добре и знам че няма дори да поиска да ме види.Единственият човек с които се чувствам спокоина е сьпруга ми.
Цитирай


Мнения: 625
      Здравей ,4ara !

  Вече си направила крачка, първата, и най-трудната, да споделиш с нас ,макар и анонимно .Не беше никак страшно, нали  Peace

  Моят мъж знае, също преди да заживеем заедно , не съм мислела да крия от него това .Не е важно дали е редно или не, според мен , важно е ти как усещаш нещата , ако смяташ ,че тази тайна те задушава, кажи му! Сигурна съм, че абсолютно нищо няма да се промени от към отношението му към теб. Аз лично, когато се страхувам от нещо, разигравам в съзнанието си най-лошия му вариант , и после си казвам- "и какво от това?!"
   Момичета, това, че сме осиновени ,не ни прави никак по-различни от другите хора!!!Какво от това?! Ние сме тези, които определят отношението към осиновяването !!!Нямаме от какво да се крием и срамуваме , наистина!!! Peace
Цитирай

София, Ларедут, София

Мнения: 247
      Здравей ,4ara !
  Вече си направила крачка, първата, и най-трудната, да споделиш с нас ,макар и анонимно .Не беше никак страшно, нали  Peace
   Момичета, това, че сме осиновени ,не ни прави никак по-различни от другите хора!!!Какво от това?! Ние сме тези, които определят отношението към осиновяването !!!Нямаме от какво да се крием и срамуваме , наистина!!! Peace
В този момент правя втората крачка. Надявам се никога да не съжалявам за това. Мисля, че не трябва да се крия и че при Вас ще намеря приятелско рамо, на което мога да поплача, когато мислите ми бушуват и ме разяждат. Трудно ми е много в този момент, но след това което споделих с Вас, получих облекчение. За година и половина съм изчела почти всичко, написано от Вас. Повечето Ваши истории съм ги преживявала с Вас. Знам, че не съм единствена, че има хора с живот много по-тежък от моя. Някой ще кажат, какво мрънка тази - има хубав дом; семейство, което я обича; професия, която й носи удовлетворение; има всичко. Отстрани нещата изглеждат различно - в мен има празнина, празнина, която никога няма да запълня. Казвам никога, защото знам, че ако го сторя ще нараня хора, които обичам, на които разчитам и в които вярвам. А така ми се иска да прелистя тази страница от моя живот с лека ръка, просто да затворя очи и да забравя. Знам, че това не може да се случи - всеки трябва да си носи кръста.
Здравей и добре дошла Hug
Преди време въпросите, които си задаваш изпълваха цялото ми съзнание. С тази разлика, че моите мисли бяха насочени към детето ми. Съпругът ми отдавна знае- той беше първият човек, с  когото споделих "тайната" си.
Моят конкретен отговор на въпроса ти е "ДА". Но това съм АЗ и това е МОЯТ отговор.
Фусси Hug е права, че никой не е на твое място и не може да ти даде верния отговор. Аз само мога да споделя това, през което минах и което мисля.
"Първият човек, на когото казах, че съм осиновена почти веднага след като разбрах, беше съпругът ми. Тогава все още не бяхме женени, но връзката ни беше достатъчно силна, за да си позволя това. Никога не съм си мислила да крия от него. Скриването на подобно нещо, а и на каквото и да било друго, би могло да разруши не само моя вътрешен свят, а и света, които градим с любимия човек. Да кажа, че нямах притеснения как ще реагира- имах, разбира се. Но единственото, от което се страхувах е да не изпита съжаление към мен.  А и да не започне да съжалява за казани и неказани, за сторени и несторени неща.
За себе си съм разбрала, че всяка тайна, която крием , ни прави уязвими и ни кара да живеем в страх. А аз не искам. Не само заради себе си, а и заради любимите ми хора.
Мила dudence , благодаря ти за всяка дума, която си се постарала да напишеш. Искам да споделя, че съм напълно съгласна с теб - не мога да продължавам да живея в страх. Ти си го казала на място - моята тайна ме прави уязвима и ми тежи. А как не искам да ме съжаляват, не искам да съм различна, не искам да гледат на мен, като на половин човек. Незнам как да постъпя, как да направя нещата по-лесни, как да се изразя, за да бъда разбрана. Искам детето ми един ден да не се срамува от мен, както аз го правя понякога.
Струва ми се обаче, че животът си е твой и изборът си е твой ... да кажеш или не ... ако да кога да стане ...  поне на това имаш право, нали?
Обидно ще е да кажа - аз на твое място, защото не съм на твое място, но когато моята рана от подобен порядък закърви, аз съвсем честно си признавам - отивам на психолог.
Така е Fussii, живота си е мой, изборът също. Може би, трябва да се обърна за помощ към психолог, нещото което ме спира обаче е, че не искам да призная пред околните, че съм слаба, че съм объркана и уязвима. В очите на другите изглеждам различна - винаги съм се старала сама да се справя с проблемите, сама да се боря с трудностите. Може би ми е нужно време, време в което да обмисля как да представя нещата благоприятно, така че да няма негативни последствия. В едно обаче съм сигурна, че за да получа спокойствие трябва да се разкрия, трабва да споделя. В този момент имам чувството, че правя важна крачка в тази насока. Благодаря Ви че сте до мен Hug.
Цитирай


Мнения: 625
    Добре дошла dona_korleone  wavey!
 Аз също вярвам, че правиш голямата и вярната крачка в този момент !
  Преди време аз също мислех, че не ми е позволено да проявявам слабост , и смятах ,че с всичко трябва да се справя сама! Трябваше да ми се случат поредица от събития, вероятно за да осъзная, че аз съм просто човек , и имам право на цялата човещина на тоя свят!!!Не съм от желязо, не съм перфектна и не мога да контролирам всичко , аз съм просто жена!Също осъзнах, че нашите проблеми идват от нашите си ни глави, ние сме тези, които ги създаваме, значи пак ние сме тези, които ще ги преодолеем! Peace
« Последна редакция: пт, 13 мар 2009, 10:42 от Дива-не »
Цитирай


Мнения: 2 123
Ооооо мила  Hug
Герой си ти... Добре дошла! Надявам се тук да намериш хора, пред които не се налага да си герой  Wink Във форума пишат страхотни жени...
Дай лапа... Laughing
Цитирай


Мнения: 960
Dona_korleone Hug

Знам, че не съм единствена, че има хора с живот много по-тежък от моя. Някой ще кажат, какво мрънка тази - има хубав дом; семейство, което я обича; професия, която й носи удовлетворение; има всичко. Отстрани нещата изглеждат различно - в мен има празнина, празнина, която никога няма да запълня. Казвам никога, защото знам, че ако го сторя ще нараня хора, които обичам, на които разчитам и в които вярвам. А така ми се иска да прелистя тази страница от моя живот с лека ръка, просто да затворя очи и да забравя. Знам, че това не може да се случи - всеки трябва да си носи кръста.

Без значение дали имаме хубав дом и семейства, които ни обичат, празнината, за която пишеш, е в нас и никога не може да бъде запълнена...Но не защото ако поискаме да я запълним ще нараним любимите си хора, а защото тя е част от нас. Понякога я оприличавам на дупка, която ме поглъща, а друг път на огромна вълна, която ме залива и завлича на дъното и ми трябват много усилия, за да се сетя, че мога да плувам и да излезна на повърхността да си поема дъх. И отново...и отново... А сили да изплувам ми дават любимите ми хора.  Уча се да живея с тази празнина, уча се да я приемам и колкото и да е голяма болката понякога, знам, че тя няма да ме убие.

А как не искам да ме съжаляват, не искам да съм различна, не искам да гледат на мен, като на половин човек. Незнам как да постъпя, как да направя нещата по-лесни, как да се изразя, за да бъда разбрана. Искам детето ми един ден да не се срамува от мен, както аз го правя понякога.

Дона, ти не си половин човек и не бива да се срамуваш от себе си  Naughty. Пиша ти и си мисля, че може би всеки от нас преминава през тези състояния. Диваненце Hug е права, че всички ние имаме право да бъдем слаби и че не бива да искаме от себе си да потискаме страховете и притесненията си. Трябва да позволим на децата в нас да поплачат понякога, да ги обичаме и да им дадем нежността, от която се нуждаят.

  bouquet
Цитирай

София, Ларедут, София

Мнения: 247
Седя на бюрото си и се отронва сълза!!! Прекрасни сте и Ви благодаря! Hug
Цитирай


Мнения: 1 249
Седя на бюрото си и се отронва сълза!!! Прекрасни сте и Ви благодаря! Hug

Днес ми изтича срок, а аз седя и се крия, че плача и естествено не пиша за работата. Нямам шеф, който да ми седи на главата и да ме държи да не рухна.

Мястото не е за" добре дошъл". По-добре да не беше за тук, но като си за тук, крепко те прегръщам.

Бъди внимателна и не се разкривай много. Доста мами доста помия изсипаха по нас.  Прекалиха и попрестанаха, но кога пак ще се ожесточат не знам. Не си рискувай дните и здравето.
Когато аз влязох ми писаха много хора и една жена ми каза, че не пише, защото няма сили да понесе това, което се изсипва.

За мъжа ти - трябвало е да кажеш преди да се обвържете. Не се укорявай ако не си могла или не си го осъзнала. След като не си го направила тогава и вече имате и дете - вече за никъде не бързаш. Когато и ако ти дойде лекота на душата да го кажеш му го кажи.
За децата - на лични ще ти напиша допълнително.

Пак  Hug

А че не си половин човек е ясно, поне двама са в теб Smile
Цитирай

София, Ларедут, София

Мнения: 247
Благодаря ти Miraetta за съветите Hug!
Както писах и по-горе изчела съм повечето в този форум. Твойте постове неведнъж са ми били голяма утеха - сега мога открито да ти благодаря. Благодарност за всичко, което правиш, за времето, което отделяш, за всичките съвети и напътствия, които даваш. От доста време съм във форума, четях, започвах постове милиони пъти и се отказвах, не се решавах само заради причините, които изтъкваш и заради хората, които ме познават. Не мога повече да се крия, а и не искам. Идва момент, в който трябва да излезе всичко наяве. Толкова години трупах, трупах, че беше време да се вземе в ръце и да споделя. Искам да има хора до мен, с кито да продължа да обменям мисли и чувства. Не с кой и да е, а с някой, които е изпитал моята болка. Не ми се влиза в никому ненужни спорове, не искам да се въвличам в нечии конфликти, нямам право да съдя никого, надявам се и други да не си позволяват да съдят мен.
Цитирай

София

Мнения: 115
Здравей и от мен, Дона Корлеоне,

Нещо напоследък ми се беше отщяло да пиша, ама ти ме провокира с искреността и болката, която струи от постингите ти. Явно наистина много си натрупала в душата неизречени, затаявани с години чувства и мисли. Познато ми е това чувство на облекчение и близост, че си срещнал хора като теб със същата съдба, същата болка. Тук във форума чувствам много от момичетата като близки приятелки, въпреки че не съм ги срещала на живо. Но, както казва Мираета, и както сама си прочела, има и доста непремерени и злобни думи от мамите в съседния форум.

Малко по темата сега. Не посмях да кажа на първия си мъж за това, че съм осиновена. Беше ме срам, чувствах се втора категория, бях много млада и наскоро научила "новината". Винаги съм подозирала обаче, че свеки беше уведомена, но чест й прави, дума лоша не ми е казала, точно обратното и досега се държи с мен като с дъщеря.

На втория ми и сегашен съпруг му казах още като бяхме гаджета - реших, че не може истински отношения и любов да се градят върху лъжа или затаена истина, което донякъде си е вид измама. Ако ще ме обича, трябва да знае всичко за мен, така реших и мисля че бях права. Човекът реагира напълно нормално, даже в първия момент не можа да повярва. Сега понякога се шегувам се него - обикновено когато се чудим за това кое качество (физическо или по характер) от кого е взело детето - казвам му: "Ясна е само едната половина от рода на това дете." Казвам го с известна доза горчивина, защото от опит знам колко неща наследяват децата от нас, искаме или не. А възпитанието... възпитанието... не е ли само система от морални задръжки върху темперамента и характера, които са си вродени?

Затова леко ме натъжи, но ме и разсмя Дива-не с нейното:

 
      Момичета, това, че сме осиновени ,не ни прави никак по-различни от другите хора!!!Какво от това?! Ние сме тези, които определят отношението към осиновяването !!!Нямаме от какво да се крием и срамуваме , наистина!!! Peace

Напротив, напротив, бих казала аз....различни сме. Мила Дива-не, хубаво е, че не си срещнала хорската злоба, сигурно не са ти казвали в очите "копеле". Ами, ако това са роднини, уж близки хора? Е, сега вече не ме е срам, но се чувствам различна, пък дори и с това, че съм 10 пъти по-ранима, по-чувствителна, следователно и по-слаба. Отне ми доста време, за да развия ответни стратегии. А на вас, сестрици, колко време ви трябваше? Успявате ли?

Така че разбирам въздържаността на Дона Корлеоне да сподели. Но, Дона, всъщност това може да бъде чудесен изпит на чувства и морал у човека до теб. Така че бих те насърчила да му кажеш в удобен момент.

Аз самата изчаках подходящ момент и казах и на децата ми, когато пораснаха, защото те имат право да знаят за произхода си.
Цитирай


Мнения: 625
   Ох ,Mina_B, как ми се искаше да не съм срещала хорската злоба! Точно сега това разказвах в съседната тема, изплува ми един спомен, ей така от нищото.Добре, че рядко се сещам за тези неща.
    Преди години , още първите пъти , в които децата не искаха да играят с мен, защото майките им казали ,че съм осиновена/ все едно прокажена, така го усещах тогава/ , просто плачех, майка отричаше и продължаваше да твърди, че не е вярно.Явно отричайки, си и мислела ,че ме предпазва , но всъщност удължи агонията ми, защото аз се оправдавах и убеждавах децата как това не е вярно.Уф, като се сетя сега, чак главата ме стегна.Нямах стратегия , не знаех, че трябва да се защитавам , но времето ме научи. Не показвах, че ме боли от факта ,че съм осиновена.Вероятно с годините ,след множество повторения / знаете силата на внушението/ ,към днешна дата , аз наистина не изпитвам болка в подобни ситуации .Когато не знам какво да кажа , просто казвам истината.Аз поставям хората в неудобно положение, не те мен.И вече не изпитвам този бяс и хаос в главата си, не се гневя, отговарям гордо и надменно.Гледам на тези хора като на мижитурки, това е, така правя аз.
Цитирай


Мнения: 998
Мъжът ми знае отдавна.
Не мисля да крия и от детето си ,но държа да го научи от мен самата!
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 69 отговора