Много чувствителни,плахи и неагресивни деца

Бих те посъветвала да насърчаваш детето си да общува с деца на неговата възраст, да бъде смел в контакта си с тях.
А това със седене у дома едва ли може да стане. Причината защо не ходи на градина си е ваша, но може да го запишеш на някакви курсове или полудневна занималня, където да може да среща връстници.
И един въпрос: на площадките и в градинките има ли деца на възрастта на твоето? Питам, защото миналата седмица дъщеря ми си беше у дома и през деня ходихме на поне четири-пет площадки в квартала, където 90% от децата бяха на възраст под 2 г. и нито едно на нейната. Нито й харесваше да е там, нито пък се заседя на любимите си люлки, само се дразнеше от бебетата.
И моето дете не е от агресивните, дори напротив много е мила и състрадателна. Не е и от много общителните с деца, които не познава. Но контактът с децата в детската градина определено й се отразява доста добре, там се чувства в свои води, в компанията на деца на нейната възраст и с нейните интереси.

държанието на децата по площадките няма нищо общо с това по градини или организирани клубове, занимални , там никой няма да им даде да  тичат , викат и блъскат, има и разлика и в игрите им
може би в градинките изразяват натрупана енергия, изливат подтиснати емоции  и разпускат
а по големите деца тези на 6 са по съобразителни затова му е по лесно с тях
аз на твое място бих му измислила нещо почасово , но с едни и същи деца като група
няма да повярваш колко бързо ще се отрака

И дъщеря ми не понася груби,пищящи деца. Плаши се.
От малка е с деца, ходи на много групи за игра, на дет.градина до обед.
Но си е такава.Ако някой я бутне,го приема толкова лично, че се сърди и плаче дълго след това.

Аз не мисля, че нещо ще се промени ако тръгне на градина.
До характер е.

Иначе обожава деца.Иска с всички да е приятел.Но резките,агресивни реакции много я разстройват.
Понякога се притеснявам за това...

събирай го в къщи с деца на неговата възраст. в позната обстановка с по-малко на брой деца може би ще се чуства по-уверен и ще се отпусне.
честно казано не виждам проблем в това, че детето предпочита да играе с по-големи деца. впечатлява ме, че много добре е изразил защо - "казва,че го е страх,че много крещят и се блъскат и удрят". не всяко дете на три и половина може толкова точно да изкаже с думи какво го притеснява в дадена ситуация. няма нищо лошо да е чуствителен и неагресивен. мисля, че имаш едно интелигентно и чудесно дете, радвай му се и не му слагай етикети от единични прояви .

Подкрепям миз - кани у вас деца на неговата възраст. Вярвам, че когато е на собствена територия ще е по-спокоен.
Не мисля, че неходенето на детска градина му се отразява зле.

И дъщеря ми е такава.Никога не се бие,не посяга,много е плаха,за да не кажа и страхлива.
Децата на нейната възраст са по-буйни,блъскат я понякога дори я удряха,но тя никога не отвръща.
Ходела е на ясла,ходи и на градина,но тя си е такава.Спомням си случка от морето тази година.
Бяхме с едно семейство детето им е 1,6 месеца по-малко от нея.Постоянно й вземаше играчките,
когато неговата майка му се скара за нещо,момченцето си го изкарваше на дъщеря ми,удряше я,блъскаше
и тя милата стои плахо и не знае какво да направи.Съпругът ми като я попита защо не се защитава,тя му
отговаря,че той е по-малък и не може нищо да направи.Знам,че не е хубаво децата да се бият,но
понякога ми става толкова болно като гледам от страни,как някои деца се държат агресивно към нея.

И моята дъщеря е срамежлива .Не ходи на градина ,но не мисля ,че това е причината .Не отвръща ,ако някой я удари .Преди 6 месеца да кажем когато я събирахме със децата/на нейната възраст/ на семейни приятели,било на рожденни дни или просто на гости,тя не искаше да ходи примерно в другата стая да играе.Трябваше и да кажем 1час за да превъзмогне срама и неудобството и след това отиваше.Сега вече от вратата се подхващат и ни зарязват независимо дали на наша територия или на тяхна.Много майки ме обвиняваха ,че не съм я пуснала на градина и затова е така ,то лигла ли не ме наричаха ....../а аз просто имам възможност и търпение да си гледам детето/
Малко по малко тя свикна и даже се търсят сега ,но да уточня ,че с непознати деца не винаги играе,има случаи в които веднага започва да играе ,а други в които не иска и аз не я насилвам.
При нас помогна това изречение " Много се радвам ,че днес ти си намери приятелчета и си прекара забавно ,вече си  голяма и си имаш компания" Това го казвах всеки път в който тя се заиграваше с някой дете по неин избор В един момент тя ми каза много гордо "мамо аз имам приятелки и им изреди имената..." Помогна според мен и филмчето за  Франклин.
Аз мисля ,че детето ти е просто интелигентно и може да прецени с кой да играе и с кой не .
Ще ми е приятно да обменяме опит по темата.Ще я следя с интерес   

благодаря на всички мами,които ми отговориха
нещо много се бях шашнала,сега се чувствам много по-спокойна и уверена в това,което правя.може би се бях притеснила така,защото около мен всички майки си водят децата на градина и всички много жестоко ме обвиняват как аз едва ли не си осакатявам емоционално детето затова,че не го пускам на градина,че така го лигавя,че му преча,че съм луда....и какво ли още не,даже не ги помня всички простотии...но като ги слушаш всеки ден и в един момент почваш да се чудиш дали не е така,защото от всичките ми познати и приятели само моето дете не ходи на градина.
просто аз имам възможност и желание да си го гледам.аз мисля,че за едно малко дете няма нищо по-хубаво от това през първите години от живота си да е с майка си,а не с баби,с детегледачки,по градини и т.н.някъде бях чела,че децата имат коефицента на интелигентност на своите бавачки,в това число и емоционална интелигентност.
моето дете се оправя с всичко (освен проблема с общуването с връстници и това че изобщо не е агресивен) една идея по-добре от връстниците си не защото той е гениален или пък защото аз съм великата майка,нищо подобно,няма такова нещо,просто съм се постарала да му помогна да се развие по-най добрия възможен за него начин.
а това става с неща,които никоя детска градина и никой чужд човек не може да му даде.а именно:
1.разбиране,да се стараем да виждаме по-често нещата през детските очи,да не забравяме,че самите ние сме били деца
2.много да си говорим с детето,за всичко.(моят син може да говори още от 2 години със сложни изречения,защото аз много се занимавам се него,също може да говори за чувствата си и така да не трупа негативни емоции в себе си...)
3.безусловна любов.детето да знае,че го обичаме,независмо от това какво говори и какво прави.
4.търпение и спокойствие,защото все пак и майките са хора и понякога си изпускат нервите.поне да не  е прекалено често.минимум крясъци и майчини истерии.
5.да уважаваме детето,защото то също е личност и има чувства.
6.никакво насилие,никакъв бой,а когато го наказваме за нещо да му отнемаме нещо хубаво,а не да му причиняваме нещо лошо.
7. и нали знаете:"Ролята на една майка не е да пази детето си да не падне,а да му забърше сълзите,когато то падне,и в прекия и в преносния смисъл!"
в резултат на всичко това,обичаните деца израстват силни и добри хора.така мисля аз!
дано не съм ви досадила.благодаря,че отделихте време и имахте нерви да прочетете написаното от мен

Мислех да пиша още снощи, но сега в светлината на последното ще изкажа мнението си, пък дали ще му обърнете внимание  , ваша работа.

Самата аз съм бившо "плахо" и срамежливо дете, гледано до училище у дома, с много внимание, като родителите ми са си мислели, че ми правят добро. Уви, аз не мисля така. Никакво добро не ми направиха, години ми отне да се науча да общувам с връстниците ми, съзнателно съм се учила да оцелявам и да отстоявам себе си. Постигнах чудеса, като знам от къде тръгнах и къде стигнах, но с цената на усилия и загубено време.

Големия ми син също беше "плахо" и срамежливо дете, иначе много умно и будно, предпочитащо компанията на възрастните, като майка си. Бягащо от "грубостите" на връстниците си, предпочитащо да си рови с пръчка, вместо да се кюска по пързалките  . Не поемащо никакви рискове. Дълго мислихме с баща му как и какво да направим за да му помогнем, а не да чакаме сам да узрее (като мен).

Като за начало започнах да го стимулирам да поема повече рискове, учех го да се катери по катерушките, по пързалките да се качва отпред по полегатото, да се катери по дърветата и т.н. Избирах за разходки винаги едни и същи места, на които ходят по-малко деца, винаги отивахме по-рано и когато станеше пренаселено си тръгвахме. Много обяснявах реакциите на другите деца, никога не ги заклеймявах, ако някое дете го бута го учех да се пази, ако му взимат играчката от ръцете го учех, че детето просто е много любопитно и т.н. И най-важното записах го на градина  , въпреки, че имах и други алтернативи за отглеждането му.

Адаптира се трудно, още повече, че тръгна по-късно и децата вече имаха изграден колектив. Учителките много ми помогнаха. От началото той все с тях си говореше и почти не играеше с децата, късаше ми се сърцето, но устояхме. И беше за добро! След една година не можех да позная детето си. Отпусна се, научи се да общува с връстници, да играе, да се весели, да дивее. Научи се да отстоява себе си. Е научи и какво е идиот и кретен  .

Сега вече е първолак  . Нямам проблеми с адаптацията в училище, лесно си намери приятели. Справя се чудесно. Ходи на английски и карате (не случайно избрахме такъв спорт) с други деца, но и там няма проблеми с общуването. Още е съобразителен и премисля рисковете, които поема, но това е добро качество. Вика и дивее наравно с другите деца и е пълноправен член на малкото си общество.

Така че, аз те съветвам наистина да обмислиш варианта за градина. Може да е на половин ден, може да е частна или някаква забавачка към някое читалище. Или го запиши на някаква школа било да се занимава с изкуство, било със спорт, но да е някъде където ти няма да си. И дори в началото да имате проблеми му помагай да ги преодолява, а не си крий главата в пясъка  с мисълта, че има и такива хора. Вярно е че има, но на тях им е по-трудно да живеят.
Аз мисля, че моята роля на родител е да помогна и да науча детето си да оцелява и да се забавлява в света такъв какъвто е.

Успех в избора!

права си,с горенаписаното а з не отричам това което ти казваш.
в моя град мисля,че няма забавачки на половин ден,иначе бих го направила.най-странното е ,че синът ми изобщо не е болезнено привързан към мен,без проблем го оставям някъде,дори не ме търси,след като съм му обяснила разбира се какво ще става.
той също иска да ходи на айкидо,но е още малък,казаха ни след 5-6 години.
много е артистичен,пее чудесно и също търсим някаква театрална или музикална школа,или и двете.
и той не е постоянно с мен, не ме разбирай погрешно,просто имах предвид,че децата имат нужда от пълноценно общуване с майките си.
 а относно градината:аз самата също бях плахо дете,ходих на градина,но това не само че не ми помогна,а само засили още повече ужаса в душата ми.помня кошмара от детската градина 30години по-късно,просто вече не ми пречи.преодолях плахостта си  по-късно,с приятели,с моите усилия и с много книги и специализирана литература по въпроса

mon4i , аз не те упреквам в нищо  . И не казвам, че детето е болезнено привързано.
Просто ти давам пример и моето решение за моя си случай.
Не прехвърляй собствените си представи и спомени от градината върху детето.
Може да го запишеш и на обикновена градина и да го пускаш по половин ден. Може да пробваш и на него след месец ходене пък да му хареса.
Каквото и да си говорим и колкото и като клише да звучи, в света на мъжете плахите оцеляват много трудно. За това те съветвам вместо да търсиш други "подобни" деца и да си обменяш опит  да търсиш решения.
Недей да си мислиш, че хората като открито ти казват, че не е това начина ти вредят или не ги интересуваш, замисли се дали наистина не вредиш като омаловажаваш проблема, който, според мен сега е решим много просто и естествено.
Сега е времето детето да се научи да общува пълноправно с връстници. Сега ще е най-лесно, защото всички се учат на тази възраст. Като му е трудно опитай да му помогнеш, но не го изолирай (малко силно звучи  ) и не го улеснявай, защото според мен му правиш мечешка услуга.
С най-добри чувства пиша!

Моят син беше абсолютно същият, но страхът му от връстници започна да отшумява. Той също не ходи на градина. Решението за мен беше да го водя всеки ден в една и съща градинка, където идват горе долу едни и същи деца. В началото стояхме по няколко минутки и после той започваше да ме дърпа да се махаме. Не го насилвах да играе с децата. В началото целта ми беше да свикне с тях и да не трепери от страх когато го приближат. Постепенно взе да се отпуска и да си играе с тях. Надявам се това лято да успея да го накарам да се заиграва с всички (или поне с повечето) деца по площадките, не само с тези, които познава.

  Много ми е познато, това което пишеш. Дъщеря ми също обича да общува с по-големи от нея. В началото не го разбирах това отбягване на връстниците.
Когато започнахме да си говорим нормално, ми каза, че другите са много груби. Когато съм я питала защо не бутнеш някой ако той те бута, ми е отговаряла, че не иска, защото това е грозно и грубо. Не съм я учила да се сдържа за нещо такова, напротив, това си е нейния светоглед. Като беше по-малко съм си мислела, че не разбира какво трябва да направи, всъщност се оказа, че много добре е знаела, но наистина не е искала.
  Градинката засега не я е променила, ходи от 5 месеца.

ок,общо взето всички имате право,а и както знаем истината обикновено не е в крайностите,а някъде по средата.
просто малко се измества проблемът,защото всички го свеждаме до ходенето или не на детска градина.
а на мен мисълта ми е малко по друга.не може да прехвърляме всичко на градината,има много деца ,които ходят още от 1,5-2г. и това не само не им е помогнало,ами и е задълбочило проблема.съдя по децата на приятелки,които имам възможност да наблюдавам в развитие.има и деца ,които не ходят на градина,но са си ок.много е индивидуално всичко.
аз искам ако може да си говорим по темата,но да не е акцентът върху детската градина,а върху децата.
дано ме разбирате правилно.
иначе на никой не се сърдя,радвам се на всяко ново и интересно мнение,дори и да не съм съгласна.