Ами как се борите с гнева?

И аз няма на кого да го поверя, за да си почина малко. А е само едно дете. Така, че не се терзай. Какво ти 10, аз започвам да броя от 3. И като ме хванат лудите викам, не че ме чува вече, направо си е привикнал.

Много ми е трудно. Особено след 8 часов работен ден. Чак истерична ставам понякога  , ама после ми се връща същото в двоен размер.  То, мойто даже не е чак гняв, а по скоро нервен изблик, когато трябва да свърша 6 неща едновременно в кратки срокове и междувременно наоколо ехтят писъци и бойни викове "Той ме удари", "Тя не ми дава моята играчка" и т.н.
Напоследък се опитвам да прилагам предписаното от Стройна фиданка /ако не се лъжа/, а именно: Заставяш на нивото на детето, търсиш контакт с очите и му говориш с равен спокоен тон. 
Знам, че майката е пример за подражание,  че трябва да съм последователна,  уравновесена, спокойна, ама и аз съм човек  .... от време на време.

И при мен е същото положение.Напоследък забелязвам че при опитите си да говоря спокойно / без истерични нотки в гласа/ и гледайки ги право в очите имам успех, но за съжаление успявам да го постигна мнооооооого трудно.
По повод дали само ти викаш по децата си мога да те успокоя болшинството викаме.

Аз лично не вярвам да има майка с две поне ходещи деца, която да е нон-стоп сама с тях и да не вика.Ако има такава-да ми се обади и аз ще си сменя собственото име/Руми/ или титлата във форума.Мисля, че съм много толерантна, въпреки, че съм поставила строги правила за децата и изисквам изпълнението им.Има моменти, в които ми се иска да се , и то след като съм преброила от 100 до 0 наобратно... Като ми се вика - викам, за да не посягам.Внимавам да не ми се превръща в личен стил и да не го отнасят децата ми, ако ми е криво за друго.Научих ги да не ме закачат, ако видят, че ми е накипяло за нещо.
Lali1, като настане маймунярник у дома се затварям на балкона и изпушвам една цигара, крещя в банята/нали не ме чуват от себе си/, разделям ги в две стаи.Ако малката например не си събира играчките ги събирам в един плик и ги оставям пред входната врата за "едно дете, което си няма и ще ги събира", или й казвам, че ще вечеря, ако ги събере.Така от проклетия една вечер заспа под стола невечеряла.Ако някой не спази правилата, аз му го стоварвам на главата като и аз не правя тва, което иска.Баткото например го наказвам с лишаване от компа или пълно мълчание само към него.Това го обижда и мъчи невероятно.С малката съм на принципа "ако ти направиш това, аз ще направя онова за теб".Може би трябва да хванеш цаката на всяко от децата си.Големия ти е по-лесен за манипулация, а за мънечкото не мога да те мисля... Казват, че е по-добре децата ти да са буйни, ама вече и аз избуйствах и направо откачих...

Е, то това ми е главното оправдание- викам, за да не посягам, но   напоследък се хващам на няколко пъти в най-омразните ми от собтвеното ми детство реплики, изречени с тон все едно човек са убили!!! " колко пъти ти казах" и " ти отсега щом ми отговаряш, какво да очакваме занапред",  а пък аз как отговарях  на покойната си майка.... ако ме гледа отгоре сще каже  "ето всичко се връща"
Но във всеки случай този гняв, направо неконтролируем на моменти доста ме стряска, на какво съм заприличала и на къде вървя, , а още дори не съм се върнала на работа:)

И аз съм истерия на моменти . Макар имам едно дете/2г/, но самичка си го гледам по цял ден...абе от както се е пръкнало треперя над него... много е палав, катери се къде ли не, а имаме и един неуспешен полет от дивана, който не искам да се повтаря и вида ли го покатерен някъде . От друга страна завърших семестриално, но имам цифра изпити да взема до края на годината, което в свързано пък  с много пътувания и ... Честно казано насъбраното се напрежение в мен, често пъти дребосъчко го отнася, като ме предизвика с някоя лудория.

 Lali1, осъзнавам колко тъпо и изтъркано звучи, но все пак трябва сама да се справиш сама първо със себе си.Не че аз съм се справила... , но в повечето моменти успявам.Децата ми не са виновни, че съм ги пожелала...С тоя гняв, че искаме тишина и спокойствие само ги отблъскваме и слагаме жестока преграда между себе си и тях.Помисли дали има нещо друго, което да те тормози извън децата ти, а те ти идват за капак и го отнасят?Този ми въпрос не е обвинение.Опитвам се да разсъждавам с теб, защото горе-долу съм на същия хал.Мислиш ли, че щеше да ти е по-добре в темите, в които жените страдат, че не могат да забременеят.Мене ще ме е срам, ако някоя от тях попадне на нашата тема...Може би пак звучи изтъркано...Аз лично до някъде си реших малка част от проблемите, като научих баткото да играе с малката и да я учи на някакви неща.Тук идва кофтия момент, че се опита да я светва за секса и всичко свързано с него.Успях да го спра навреме.Учи я на английски думи и после се надува, на цифри, букви и т.н.Вашия батко би ли строил кубчета на кули с малкото?Може и да рисува с него с пастели и т.н.Дано ти светне и нещо друго подобно...Голямото ти дете има ли желание да се занимава с малкото?

Абе като чета, може и да не е толкова зле положението, както на мен ми изглежда:) За играта- играе с  нея и е "направо болен" от любов по сестра си, обаче той самия е във фаза "еи сега" след малко""сега не ми се прави това" и от сорта, а аз губя търпение и накрая почвам да викам.  А и никога не  става въпрос да ми пазят тишина или нещо такова, не - сега като се замисля, най-големият дразнител са въпросите на сина ми - един и същ въпрос повторен 3 пъти в рамките на 20 сек:)))или мрънканици  с нервен тон.....
А причините извън децата Бог дал, но  и те не бива да са основание, нали... тъй че гнева ще да си е мой личен проблем, ама как ще го решавам някой ако знае рецепта???

Тогава укроти основния дразнител...Много сори, ама може би му липсваш, въпреки, че си до него.Моя син по същия начин умира за сестра си.Естествено има и моменти, когато се карат.Но понеже все пак много я обича не може да си позволи да превърне ревността си в агресия към нея.Въпросната агресия я насочва към мен под формата на всякакви щуротии, изцепки и досадни въпроси в рамките на 20сек., като целта е да привлече вниманието ми.Аз така си тълкувам нещата вкъщи и това чета между редовете.Гледам да намирам време за всяко от децата ми, но лично и само за него.Мисля, че за всяко дете е трудно да се примири, че трябва да дели майка си с брат си или сестра си.Детето не трябва да се чувства единствено или специално, а достатъчно и наравно важно-точно толкова, колкото и другото дете в семейството.Адски ми е трудно.И аз имам 1000 грешки.Уморена съм до мозъка на костите ми.Скоро сина ми разсъждаваше кого обичам повече-него или сестра му.Понеже не можа да си даде отговор изръси, че той печели само с това, че 6г. съм обичала само него, а след това обичам две деца наравно.Изкефи ме максимално.В една книга за детска психология прочетох, че всяко дете има емоционален резервоар, който трябва периодично да се пълни.Ако резервоара се изпразни детето започва да дава някакви знаци, че има нужда от "гориво".Докато баткото е навън гледам да зареждам малката.А докато малката спи гледам да зареждам баткото.Не че е някакво лудо правило или график...Импровизирам почти непрекъснато.Кога готвя, чистя, пера и всичко останало не е ясно...А сега съм в отпуска, а децата - във ваканция.И сигурно ще се наспя в някой следващ живот...

Има моменти,когато ми е нервно(преди цикъл например) или нещо друго  и тогава много навиквам.Случвало се е да се карам на детето,когато мъжът ми ме е раздразнил(иска ми се да се овладея,но не успявам).За първият случай вече взех мерки(противозачатъчни).Да видим дали ще подействат 

Сакри, благодаря ти за постингите, наистина разсъждваш заедно с мен:) опитвам всичките тия неща, за жалост аз винаги съм била много критична към себе си, предполагам, че подобна критичност насочвам и към по голямото си дете, а то как да й отговори.... Иначе и аз мисля, че макар и голям и много щастлив, че има сестра, все пак си ревнува ( щом иска да спи при мен и бебето, макар,че тя го буди в ранни зори....)И май главно той ми отнася викането. Знам,че някой ще каже, че това са бели кахъри и в някакъв смисъл наистина са такива, но нали най- важното е да се стараем докато ги възпитаваме да виждаме навреме къде грешим, а не когато са се отчуждили и са хванали по пътеки, дето не са за вървене?
Изобщо не ми е ясно как жените по света гледат по 3-4 в къщи и не викат??да не говорим да посягат.....много се надявах някоя майка с повече от две да се включи  и да каже как успява да не крещи по децата си

Lali1 не случайно се изказвам няколко пъти в твоята тема.Просто до някъде виждам тебе в себе си.По същия начин и аз съм критична към децата си, поставям им висока летва, искам прекалено много от тях и особена от сина ми...Искам всичко да е наред, всичко да е перфектно и на моменти забравям, че той все още е едно дете...Често го задушавам с тази критичност и това съвсем естествено води до вменяване на чувство за вина, че не е достатъчно добър, насаждам му излишно напрежение...Това излиза на повърхността във формата на нервност от негова страна, безпричинно мрънкане и т.н.Може би голямото ми дете често е в непрекъснато очакване да го клъвна и защитната му реакция е да покаже предварително колко е беззащитен, колко много има нужда от помощ и т.н.Та така и твоето голямо дете...Слава богу горните моменти при нас са по-скоро изключение, въпреки че всекидневно имам грешки.Мисля, че навреме се усетих и се надявам да не съм му поразила прекалено душичката.Пиша ти толкова често и много, защото се надявам да ти помогна да не направиш поне някои от моите грешки.Те действат пагубно върху децата ни.И изобщо не са бели кахърите ти.Напротив!Много е важно психическото здраве на децата ни, естествено след физическото здраве.Мисля, че трябва да показваме на децата си какви родители трябва да бъдат един ден...

Боже, успокоих се, че не съм само аз ненормалната дето крещи за всичко 
Sakri, с много голям интерес прочетох постингите ти. Възхищавам ти се, че си успяла да се справиш с този проблем, аз за съжаление не винаги успявам. Знам че това е много лошо, че не трябва, обаче ......
Сега се замислих, че и аз може би съм прекалено критична, прекалено нетърпелива към дъщеря си, изисквам прекалено много и то бързо. Особено откакто ходи на училище, не става въпрос за оценките, а за това че цял следобяд се е мотала и не си е научила, а ме чака да се прибера от работа и тогава сяда да чете, че започва да мрънка че й е трудно, че не го разбира, за да седна до нея и да учим заедно, че не винаги разбира от първия път обясненията ми, а аз съм изнервена от работа и нямам търпениета да го обяснявам 5 пъти ............

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=22435 - Това е една статия касаеща точно избухливите деца

А в темата на Додо съм дала на 6 страница някои съвети които прилагайки при моя разбойник подействаха
Номера е обаче да имате доволно търпение защото резултатите не са незабавни и искат последователност от наша страна

Фиданке, благодаря, ама тука не става въпрос за избухливи деца, а за избухливи мами 

То това се подразбира 

Amidala, знаеш ли лафа :"Само ти ме разбираш...и то накриво." Съжалявам, че си ме разбрала погрешно.Изобщо не съм се справила.Викам и крещя и аз като истеричка.Успеха ми по-скоро се състои в това, че в един момент се усетих, че прекалявам с гнева си към децата, и че полагам неистови усилия да се контролирам и да туширам нещата.Успехите ми са частични.Опитвам се да се поставя на тяхно място.Иначе се превръщам в звяр, който мачка и унищожава най-милото си.   Аз също не държа на оценките.Обяснила съм на сина ми, че за мен е важно да виждам, че има чувство за отговорност към уроците, че има желание да учи и че на мен трябва да докаже, че се справя добре.Не ти давам акъл, а ще ти кажа как се боря с проблемите в цитата ти.Вечер проверявам на диагонал писаното в клас и домашните за другия ден и казвам какво да се препише, обяснявам неясните неща.На сутринта той учи сам и ми се обажда в работата за въпроси или да ми разкаже на части урока.Това ме побърква, защото адски ме разконцентрира, но нямам друг начин да знае, че засега подлежи на контрол.Ако реши да се самоконтролира и ако когато се върна на обяд не се е справил или режа глави образно казано или го оставям да се излага в час.Обаче понеже той си е перде и не му пука особено, че ще се изложи веднъж се обадих на класната и я помолих да го изпита и й обясних защо.Получи двойка, но тя не е проблем за него.Повече се измъчва, че ме разочарова мене с нея.Надяваше се, че ще мине м/у капките в случая.Колкото ми стана хубаво, толково ми беше и гадно, когато ми каза:"Мамич, както винаги ти беше права...".Как да съм права, като аз инсценирах целия случай...от гняв, за който говорим тук.Така че не попивайте само от мен...И аз правя грешки.Пишете, за да попивам и да се уча и аз от вас...

Аз съм си фамилно обременена - вкъщи навремето така се крещеше, че сме се чували през девет улици в десета
А нормалното говорене беше с децибелите на скандалите на другите хора, "италианска" фамилия, какво да правим. Не едни гости сме уплашили, защото мислеха, че се караме и все трябваше да обясняваме, че ние така си говорим

И винаги съм си мислила, че когато си имам мое семейство, това ще е нещото, което ще избягвам на всяка цена.

Да, ама не - то си ми е втора природа. Старя се уж да реагирам по-кротко, поне за по-маловажните неща, но

Че и мъжът ми прихвана, както винаги е говорил спокойно и тихо, сега взе и той да надига глас. Лошият пример е заразителен

И накрая, както е казал Уди Алън, "се скараха кой да скочи пръв от прозореца"

Хаха

Това лято планирах Голяма почивка - на море, на станция (разбира се с децата). Е, от много планове на морето стояхме 2 дена, щото не бяхме на станция, а пък цените едни...
Решихме да обиколим приятели и роднини из страната. Пак не беше добро начинание.

В резултат на това, в оставащите отпускарски дни за разлика от преди отпуската всичко се обърна - таткото крещеше на децата, а аз го успокоявах.


Ако искаш да притъпиш гнева - ползвай ракия, или ако предпочиташ уиски - притъпява всичко.

Най-гадното е, че ме вбесяват именно ония моменти,  в които децата искат да ме зарадват и решат да ми наготвят нещо (на 9 и 3 годинки са), в резурлтат на което установя в 9ч вечерта, че нямам лук за манджата, дето съм решила да я готвя, или че праните и прибрани на място дрехи са използвани за завеса на картонената им къща (от кашон), в която съм поканена да пия кафе... Или че сина е "измил" съдовете и дори ги е прибрал по местата!


Като се почувстваш достатъчно гадно някой ден, ще намериш сили да се овладееш.

Много познато... Моята версия е, че трябва да стигнеш до дъното, за да се отблъснеш и да изплуваш.

Дано!

Много ви се радвам, че пишете по темата:) много имам нужда да чуя, кой как се справя(доколкото се справя с гнева и с избухливостта)Хм, щото и моята фамилия си е обременена и викането е едва ли не най-нормалното нещо на света.  А иначе съм напълно изтощена след като се навикам и наистина мразя да викам!!!

Аз пък, Лали, съм обратно - като се накрещя и по-бързо ми минава

Така е с първото.
Като се появи второ обаче, става лудница и докато се накрещиш на първото идва ред на второто, после пак на първото и в един момент не спираш да крещиш.
Не знам мамите с 3 и повече деца как имат глас да говорят.

Аз нямам опит с повече от 2 деца, (Off: имам опит с 6 възрастни и 3 деца в една къща, и мисля, че това хич не е малко), но в нашето кварталче има три семейства на американци с по мин. 5-6 деца всяко. Говорила съм с детегледачките им, понеже и на мен ми беше интересно как майките се справят и научих следното:
- Семействата са евангелисти, което също може би има значение.
- Ако възникне конфликт между децата, ако някое се провини, има писъци и т.н., майката зарязва това което прави в момента и веднага откликва на децата, обръща им внимание, обяснява.
- Всяко дете в семейството има неотменими задължения - от най-малкото до най-голямото: напр. носят дърва за котела, почистват мазата, поливат цветята,  тригодишната Сара "чете" приказки на бебето и т.н. Доколкото знам имат и някакъв график със задълженията.
- Майката никога не повишава тон.
- НО нещото което ме потресе  , и което НИКОГА не бих могла да приложа на своите деца е следното: Виновните или непослушни деца наказват като ги затварят в някаква стая, определена за целта, и ги пляскат с пръчка методично БЕЗ ГНЯВ по ръцете  . По ръцете - защото били силно иннервирани и може би осъществяват най-бърз контакт със съответните мозъчни клетки на послушанието  . А с пръчка - защото не трябвало да има директен контакт /на принципа на възпитанието на кучето - не го удряй с ръка, а с вестник или нещо друго, за да не асоциира боя с господаря си/.

Трябва да кажа, обаче, че децата са страхотни, възпитани, усмихнати, помагат много  в къщи, а и изглеждат щастливи  .

Тая тема чак сега я открих мислех и аз да пускам такава.
Докато беше само дъщерята се справях с нея сравнително добре.не че не виках,но имах време и да съм с нея и да си почина от нея.но от както се е родил малкия усещам че изпускам нещата.Почти нямам време за каката и или й се карам да говори по-тихо,да не събуди бебето,или имам работа.в резултат на което тя е адски досадна,непослушна,направо не е същата.отговаря,не прави това което й казвам,пък с баба си се държи отвратително.Има моменти в които едва я понасям.А това вече не е добре.Понякога усещам че все й викам и ми става жал.често си мисля че се провалям като майка.Надявам се като почне градина да имам повече време да осмисля нещата и да се справим със ситуацията.

много просто - докато трите деца се изговорят и изпокарат помежду си, на мамите не им остава ред да кажат нищо .
аз напоследък се хващам, че откакто станаха три съм намалила значително викането (или поне така си въобразявам...). на много неща, които преди са ме дразнили, сега почти не обръщам внимание. та може би това е решението - родете по три  . на ясно съм, че не мога да отделя внимание да се ядосам на всичко и съм избрала няколко неща, на които да държа и се дразня само на тях. е, на моменти влизам в цикъл и не си спазвам принципа и тогава кварталът ехти от крясъците ми, но предпочитам да се навикам наведнъж и да не трупам напрежение в себе си. а и децата разбират, че и аз съм човек и имам емоции.

Иви като чета темата сега и като минаха 5 дни,  в които синът ми е на море с баща си, а аз съм сама с бебето установих, че наистина основно викам по него. Сега за всичките дни един път не съм се карала на бебето . От друга страна е вярно, че колкото повече му се карам, толкова по-зле стават нещата. Той е и по голям и почна да ме манипулира с лафа" хайде пак аз съм виновен" А от трета страна, като изчетох всичко, също виждам, че няма равновесие между поощрение и наказания- като почти няма наказания, плюс че синът ми е и презадоволен материално.Та сега като се върне съм решила вместо да викам да " му стегна каишките" и да го ангажирам с повече неща в къщи. Сега хвърля само един боклук и пази сестра си като имам работа, а това ми се струва недостатъчно. На почти 12 трябва да има по усилено присъствие в къщи. Също съм съгласна с Миз  (в моите очи майка героиня на 3-ма!)  че явно децата като са повече почват сами да се гледат, но ми е късно за трето:)))Така, че с цената на всякакви усилия възнамеряам да спра да му викам, защото наистина ще го изпусна:( Вариянта на Миз ИЗБИРАМ СИ НЕщА, НА КОИТО ДА ДЪРЖА И ЗА КОИТО ДА СЕ ЯДОСВАМ мисля,че също ще свърши работа