Честит рожден Ренка и от мен, макар и на патерици, но от сърце!Пожелавам ти да си безкрайно щастлива и обичана!Много здраве!
- Публикувана: 20 май 2009, 12:53 ч.
- Последно мнение: 7 юли 2010, 11:24 ч.
Движение на българските майки -ВИДИН тема 24
Елизе беше дъщеря на утринния вятър и на звездния шепот.
- Родена от допира им, от мига на тяхното сливане в пространството и от песента, родила се в този момент.
Тя често си повтаряше това и обичаше вечер да остави вятъра да я гали, разпилявайки косите й под сребърните тонове на звездите.
Понякога, си мислеше, че колкото и да е невероятно, но подобни неща могат да бъдат истински. И си позволяваше да мечтае как се превръща един ден в истинска частица светлина и космичен повей ще я издигне сред звездите.
В такива нощи дълго оставаше заслушана в нощната мелодия, сред която се носеха хиляди светулки и богатия аромат на букет с цветя.
2.
Елизе живееше сама в малка къща, някъде в сенките на града, далеч от неговия шум, но достатъчно близо до морето, за да може да чува разбиващите в скалите вълни.
Домът й бе покрит с бяло, сякаш че стените му бяха боядисани с невинност, само покрива червенееше като засрамила се мисъл, за нещо пакостливо.
Заобиколен от двор с градинка, която беше единствено за да растат в нея безброй рояци от цветя. Тези цветя бяха душата на Елизе, тя влагаше в тях грижи, мисли и чувства. Често привечер им четеше, а в ранни утрини разказваше сънищата си. И седнала в градината, заобиколена от цъфналите цветове, тя също ставаше едно от тях и пиеше от росата заедно с тях и вечер посрещаше топлите нощни потрепвания откъм морето.
Къщата беше малка, на два етажа, с по една стая на всеки един. Долу беше просторна всекидневна, а горе спалня. На всяка от белите стени имаше голям прозорец, които пролет и лято тя не затваряше. Обичаше вятъра винаги да движи въздуха, да чува играта му навън и гласът на недалеченото море да я приспива. А нощем да слуша песните на спускащите се звезди от небето.
В мрака, малко преди да заспи, Елизе усещаше как се намира в центъра на четирите посоки, които е събрала в малкия си дом. Сутрин отваряше очи и виждаше през единия прозорец как слънцето се надига бавно и весело я поздравява, обещавайки топъл и светъл ден. А вечер, поглеждайки през другия - изпращаше величествено спускащата се топла звезда, която й пожелаваше Лека нощ!
3.
Дом на кръстопът. От тук започва деня, тук завършва и пътят му вечер. Обграден със стражите цветя, обвит в бриз и звезден прах. Бели стени и огромни прозорци-очи, през които се разпиляваха ефирни като сънища завеси.
Дворът бе опасан от висок два пъти човешки ръст пръстен с рози, ограда, която да скрива домът от любопитни и крадци. Отвън погледнат, ще се види само стената съградена от всевъзможни цветове на рози – снежно бели, като невинност; тъмно аленеещи, като тъжния залез; пурпурни, като отминаващ уморен ден; бледо розови, наситени с мечти; нежно окъпани в злато, като идващата зора; кървави с отенъци на черни сенки, като капка кървава страст; оранжево горящи, като вятър в небето.
Цветната преграда имаше рози на петна, рози с дъх на пролетна тъга, имаше слели се цветове, на които и всяко листче биваше в различен цвят. Тя криеше домът на Елизе в този цветен пръстен, но под красивата си пъстрота бяха острите и извити нокти, дебнещи за в случай, ако някой, някога реши да се покатери и влезне неканен в света зад оградата.
4.
Елизе ставаше рано сутрин, за да може да се погрижи за градината си и за децата си – цветята. След това излизаше, за да прекара деня си в свят, който беше чужд и непознат, но трябваше да му даде част от себе си. Времето й минаваше неусетно в мисли, в спомени, в мечти. Тялото й присъстваше в другото измерение за няколко часа, съвсем на чуждо място, в което тя все повече разбираше, че е обречена да е сама - в този свят, който приличаше на огромен мрачен океан, заобградил нейния малък цветен остров.
Но мислите й в тези часове се рееха свободни и надалеч, без да се спират на това място и чак когато рано следобед тръгнеше по алеята край морския бряг, тя сякаш се събуждаше и започваше да живее, да вижда и улавя отново всеки миг и звук. Обичаше да се разхожда дълго тук, понякога посядаше и гледаше играта на вълните, неспирно гонещи се и така успокояващо шумящи. Често оставаше до онзи късен час, в който слънцето накланяше глава досами морската повърхност и тогава Елизе виждаше онези неповторими златни лъчи, които се пръскаха като рояк златни рибки над вълните. Улавяше тези мигове красота, за да ги сподели после със своите цветя. Запазваше подобни красиви неща, за да може да ги види отново, когато вече затваря очите си за сън.
5.
Пътят към малкия й дом минаваше през голямо самотно поле от ръж. Огряван от светлината на нощното небе, той пресичаше поклащащите се класове, които често затулваха пътеката. Тогава луната протягаше ръка и я водеше напред. Ръжта шепнеше вълшебно и тя чуваше отново думите, когато лягаше да спи, понасяна в люлката на песните, които й пееха звездите. От нея се носеше онзи неповторим аромат - силен и топъл - на изпечената земя.
Като се свиеше от полето с ръж, недалеч от него се виждаше пъстрия дом на Елизе, пътеката свършваше в розите, които дори и нощем бяха все така красиви и ярки. Те с радост разтвяряха цветовете си и я пропускаха край тях, обливайки я с нощен аромат.
Животът й беше красиво подреден, но в него тежеше винаги самотата. Тиха, безмълвна, като непозната гостенка, приседнала на прага на дома ти привечер, която знаеш, че е дошла само за да ти напомни как нямаш с кой да споделиш страхове и мечти.
Елизе понякога тежко въздишаше, изправена насред градината си пред дома, загледана някъде далеч, далеч, към хълмовете в безкрайността на планините.
6.
Веднъж Елизе бе седнала под една топола, недалеч от близкото поле с узрелите класове. В този отминаващ вече ден, тя усети всичката сила на самотата си, която с шумен плясък на криле се въртеше край нея. Горещи сълзи се стичаха по красивото й лице и капеха като бисери на земята. Падащи кристалчета с безшумна въздишка. Вятъра се опита да я утеши, обвивайки я с топлина и разпилявайки дългите коси с цвета на узрялата ръж, но тя сякаш бе далеч, далеч от всичко, потопена в своята си тиха мъка.
Искаше да не е сама в живота. Да не бъде вечно неразбрана. Да знае, че някой друг също вижда онова, което вижда и тя. И че звуците, които чува, не ги чува само тя. Че красивото не е само миг за нея, а може и да го сподели.
Нанизани в самотни мисли бисерните й сълзи падаха... падаха... падаха...
Очите на Елизе бяха уловили цвета на звездите, но сега тъмна пелена ги бе покрила и тя искаше да ги затвори завинаги.
Завинаги...
Изпълзяло от мрака, леденото желание за вечен мир и покой, задра с криви нокти кървави бразди в нежното й сърце, което се давеше в сълзи.
Замечта за безкрайната студена тишина, която да се застели над покрито с белота поле. Да няма ръж, нито рози... да няма цветя – само една безкрайна белота.
Щом ще бъде сама, нека се покрие с този плащ от безвремие - завинаги обречена, завинаги забравена – потрепнаха устните й в молитва.
И тогава го видя – беше малко, съвсем малко и крехко, едва се забелязваше сред тревата. Бе се появило точно там, където падаха сълзите й. Едно цвете, дребно и незабележимо – родено от нейните сълзи.
Беше тя - дете, родено от самота и болка. Още едно самотно същество, което се е озовало в огромния шарен свят.
Високо над него се поклащаха клоните на тополата, която приветства появата му. Игривия вятър се спусна ниско и го раздвижи. Една последна сълза се отцеди от сините очи на Елизе и се плисна върху цветчето, отразявайки в десетки късчета искри уловената слънчева светлина на този ден и образува залатиста корона около крехкото му тяло. Беше красиво.
Елизе се усмихна, ледът веднага се стопи и сърцето й отново бе залято с радост от живота.
Дали не е достатъчно едно подобно нещо, за да има смисъл цялата му загадка? – си помисли тя.
Протегна ръка към зръцето радост, едва докосвайки го с нежните си пръсти, след това ги впи в пръстта и пое в топлата си длан цветчето и го понесе към дома.
Минаха през пътя сред ръжта, която грееше в тон с разпиляваните от ветреца коси на Елизе. Класовете се залюляха в танц и поздравиха малкия си събрат в шепите на момичето. Розите пред къщата се усмихнаха омайно на новия обитател на този скрит свят от цветове.
Насред градината си Елизе се огледа и избра място до вратата на къщата, под големия западен прозорец. Там положи цветето в подходящо за него легло. Добави пръстта, в която то бе родено - беше още влажна – и щастливо го загледа.
Имаше алени листенца и тъничко стъбло. На листата му две тъмни точки бяха застанали като кадифени очи.
Тук ще може да посреща залеза и да насища листата си с тъмен цвят. Аленеещи в здрача, толкова красива гледка ще са – усмихна се отново тя.
7.
Късно същата вечер, Елизе се наслаждаваше на този уловен нюанс под звездите. Днес бе разбрала, че дори и заобиколен от градина с цветя, един цвят пак може да бъде самотен, но от тъгата му се ражда отново цвят...
Тя беше дъщеря на вятъра и звездите, родена от сливането им в пространството и звучеше като песен в летните нощи край морето.
Облегнала се на все още топлата стена на своят малък дом, Елизе си повтори отново тази своя мечта и остави душата си, изгряла в сребриста чистота и разтворила крилете си, да я издигне към звездите.
- Родена от допира им, от мига на тяхното сливане в пространството и от песента, родила се в този момент.
Тя често си повтаряше това и обичаше вечер да остави вятъра да я гали, разпилявайки косите й под сребърните тонове на звездите.
Понякога, си мислеше, че колкото и да е невероятно, но подобни неща могат да бъдат истински. И си позволяваше да мечтае как се превръща един ден в истинска частица светлина и космичен повей ще я издигне сред звездите.
В такива нощи дълго оставаше заслушана в нощната мелодия, сред която се носеха хиляди светулки и богатия аромат на букет с цветя.
2.
Елизе живееше сама в малка къща, някъде в сенките на града, далеч от неговия шум, но достатъчно близо до морето, за да може да чува разбиващите в скалите вълни.
Домът й бе покрит с бяло, сякаш че стените му бяха боядисани с невинност, само покрива червенееше като засрамила се мисъл, за нещо пакостливо.
Заобиколен от двор с градинка, която беше единствено за да растат в нея безброй рояци от цветя. Тези цветя бяха душата на Елизе, тя влагаше в тях грижи, мисли и чувства. Често привечер им четеше, а в ранни утрини разказваше сънищата си. И седнала в градината, заобиколена от цъфналите цветове, тя също ставаше едно от тях и пиеше от росата заедно с тях и вечер посрещаше топлите нощни потрепвания откъм морето.
Къщата беше малка, на два етажа, с по една стая на всеки един. Долу беше просторна всекидневна, а горе спалня. На всяка от белите стени имаше голям прозорец, които пролет и лято тя не затваряше. Обичаше вятъра винаги да движи въздуха, да чува играта му навън и гласът на недалеченото море да я приспива. А нощем да слуша песните на спускащите се звезди от небето.
В мрака, малко преди да заспи, Елизе усещаше как се намира в центъра на четирите посоки, които е събрала в малкия си дом. Сутрин отваряше очи и виждаше през единия прозорец как слънцето се надига бавно и весело я поздравява, обещавайки топъл и светъл ден. А вечер, поглеждайки през другия - изпращаше величествено спускащата се топла звезда, която й пожелаваше Лека нощ!
3.
Дом на кръстопът. От тук започва деня, тук завършва и пътят му вечер. Обграден със стражите цветя, обвит в бриз и звезден прах. Бели стени и огромни прозорци-очи, през които се разпиляваха ефирни като сънища завеси.
Дворът бе опасан от висок два пъти човешки ръст пръстен с рози, ограда, която да скрива домът от любопитни и крадци. Отвън погледнат, ще се види само стената съградена от всевъзможни цветове на рози – снежно бели, като невинност; тъмно аленеещи, като тъжния залез; пурпурни, като отминаващ уморен ден; бледо розови, наситени с мечти; нежно окъпани в злато, като идващата зора; кървави с отенъци на черни сенки, като капка кървава страст; оранжево горящи, като вятър в небето.
Цветната преграда имаше рози на петна, рози с дъх на пролетна тъга, имаше слели се цветове, на които и всяко листче биваше в различен цвят. Тя криеше домът на Елизе в този цветен пръстен, но под красивата си пъстрота бяха острите и извити нокти, дебнещи за в случай, ако някой, някога реши да се покатери и влезне неканен в света зад оградата.
4.
Елизе ставаше рано сутрин, за да може да се погрижи за градината си и за децата си – цветята. След това излизаше, за да прекара деня си в свят, който беше чужд и непознат, но трябваше да му даде част от себе си. Времето й минаваше неусетно в мисли, в спомени, в мечти. Тялото й присъстваше в другото измерение за няколко часа, съвсем на чуждо място, в което тя все повече разбираше, че е обречена да е сама - в този свят, който приличаше на огромен мрачен океан, заобградил нейния малък цветен остров.
Но мислите й в тези часове се рееха свободни и надалеч, без да се спират на това място и чак когато рано следобед тръгнеше по алеята край морския бряг, тя сякаш се събуждаше и започваше да живее, да вижда и улавя отново всеки миг и звук. Обичаше да се разхожда дълго тук, понякога посядаше и гледаше играта на вълните, неспирно гонещи се и така успокояващо шумящи. Често оставаше до онзи късен час, в който слънцето накланяше глава досами морската повърхност и тогава Елизе виждаше онези неповторими златни лъчи, които се пръскаха като рояк златни рибки над вълните. Улавяше тези мигове красота, за да ги сподели после със своите цветя. Запазваше подобни красиви неща, за да може да ги види отново, когато вече затваря очите си за сън.
5.
Пътят към малкия й дом минаваше през голямо самотно поле от ръж. Огряван от светлината на нощното небе, той пресичаше поклащащите се класове, които често затулваха пътеката. Тогава луната протягаше ръка и я водеше напред. Ръжта шепнеше вълшебно и тя чуваше отново думите, когато лягаше да спи, понасяна в люлката на песните, които й пееха звездите. От нея се носеше онзи неповторим аромат - силен и топъл - на изпечената земя.
Като се свиеше от полето с ръж, недалеч от него се виждаше пъстрия дом на Елизе, пътеката свършваше в розите, които дори и нощем бяха все така красиви и ярки. Те с радост разтвяряха цветовете си и я пропускаха край тях, обливайки я с нощен аромат.
Животът й беше красиво подреден, но в него тежеше винаги самотата. Тиха, безмълвна, като непозната гостенка, приседнала на прага на дома ти привечер, която знаеш, че е дошла само за да ти напомни как нямаш с кой да споделиш страхове и мечти.
Елизе понякога тежко въздишаше, изправена насред градината си пред дома, загледана някъде далеч, далеч, към хълмовете в безкрайността на планините.
6.
Веднъж Елизе бе седнала под една топола, недалеч от близкото поле с узрелите класове. В този отминаващ вече ден, тя усети всичката сила на самотата си, която с шумен плясък на криле се въртеше край нея. Горещи сълзи се стичаха по красивото й лице и капеха като бисери на земята. Падащи кристалчета с безшумна въздишка. Вятъра се опита да я утеши, обвивайки я с топлина и разпилявайки дългите коси с цвета на узрялата ръж, но тя сякаш бе далеч, далеч от всичко, потопена в своята си тиха мъка.
Искаше да не е сама в живота. Да не бъде вечно неразбрана. Да знае, че някой друг също вижда онова, което вижда и тя. И че звуците, които чува, не ги чува само тя. Че красивото не е само миг за нея, а може и да го сподели.
Нанизани в самотни мисли бисерните й сълзи падаха... падаха... падаха...
Очите на Елизе бяха уловили цвета на звездите, но сега тъмна пелена ги бе покрила и тя искаше да ги затвори завинаги.
Завинаги...
Изпълзяло от мрака, леденото желание за вечен мир и покой, задра с криви нокти кървави бразди в нежното й сърце, което се давеше в сълзи.
Замечта за безкрайната студена тишина, която да се застели над покрито с белота поле. Да няма ръж, нито рози... да няма цветя – само една безкрайна белота.
Щом ще бъде сама, нека се покрие с този плащ от безвремие - завинаги обречена, завинаги забравена – потрепнаха устните й в молитва.
И тогава го видя – беше малко, съвсем малко и крехко, едва се забелязваше сред тревата. Бе се появило точно там, където падаха сълзите й. Едно цвете, дребно и незабележимо – родено от нейните сълзи.
Беше тя - дете, родено от самота и болка. Още едно самотно същество, което се е озовало в огромния шарен свят.
Високо над него се поклащаха клоните на тополата, която приветства появата му. Игривия вятър се спусна ниско и го раздвижи. Една последна сълза се отцеди от сините очи на Елизе и се плисна върху цветчето, отразявайки в десетки късчета искри уловената слънчева светлина на този ден и образува залатиста корона около крехкото му тяло. Беше красиво.
Елизе се усмихна, ледът веднага се стопи и сърцето й отново бе залято с радост от живота.
Дали не е достатъчно едно подобно нещо, за да има смисъл цялата му загадка? – си помисли тя.
Протегна ръка към зръцето радост, едва докосвайки го с нежните си пръсти, след това ги впи в пръстта и пое в топлата си длан цветчето и го понесе към дома.
Минаха през пътя сред ръжта, която грееше в тон с разпиляваните от ветреца коси на Елизе. Класовете се залюляха в танц и поздравиха малкия си събрат в шепите на момичето. Розите пред къщата се усмихнаха омайно на новия обитател на този скрит свят от цветове.
Насред градината си Елизе се огледа и избра място до вратата на къщата, под големия западен прозорец. Там положи цветето в подходящо за него легло. Добави пръстта, в която то бе родено - беше още влажна – и щастливо го загледа.
Имаше алени листенца и тъничко стъбло. На листата му две тъмни точки бяха застанали като кадифени очи.
Тук ще може да посреща залеза и да насища листата си с тъмен цвят. Аленеещи в здрача, толкова красива гледка ще са – усмихна се отново тя.
7.
Късно същата вечер, Елизе се наслаждаваше на този уловен нюанс под звездите. Днес бе разбрала, че дори и заобиколен от градина с цветя, един цвят пак може да бъде самотен, но от тъгата му се ражда отново цвят...
Тя беше дъщеря на вятъра и звездите, родена от сливането им в пространството и звучеше като песен в летните нощи край морето.
Облегнала се на все още топлата стена на своят малък дом, Елизе си повтори отново тази своя мечта и остави душата си, изгряла в сребриста чистота и разтворила крилете си, да я издигне към звездите.
Роси ,мила ми ,Роси с най-голямо удоволствие искам да се видя с теб.Плануваме ходене до София с Диди ,именно до теб !Само да уточним деня ,за да попитаме дали си в Сф .
Днес говорих със Слава ,а аз се чудех кой ми кликва на мобилния ,то била Слава 
разбрахме се в сряда или четвъртък да дойде да обядваме заедно с нея
От утре започва ремонта на трапезарията и те ще се хранят в обществената столова в центъра !
Разказа ми за пикника с офф роуда и за гостуването на офф роуд София при тях ,всичко е минало много весело за децата !Браво !
Снощи се върнаха от море Белоградчик !
разбрахме се в сряда или четвъртък да дойде да обядваме заедно с нея
От утре започва ремонта на трапезарията и те ще се хранят в обществената столова в центъра !
Разказа ми за пикника с офф роуда и за гостуването на офф роуд София при тях ,всичко е минало много весело за децата !Браво !
Снощи се върнаха от море Белоградчик !
Като се уточните със Слава за деня, драсни един ред, за да се класирам и аз с децата.
кога можеш да оставиш Дени и да се освободиш за ходене до Н.с ,но тази седмица четвъртък или събота ?
Какво ще кажете за среща петък сл обяда към 18 часа примерно в центъра +детската градина 
аз съм за , а и Никола е за ,да речем - Зодиак ,но не повече от час време,да отделим ...
**********
обади ми се Ани-директорката на Ново село ,зарадвах се ...
поговорихме си и тя ми каза ,че отиват на море децата от 20-ти август
,осигурили са средства
аз предлагам ,както й казах и на нея да им осигурим хавлийки ,
има ме ли джапинки ,къси панталони ,тениски...
всички щапки ли занесе ,Диди в Белоградчик ?
