Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Семейни отношения
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 50 отговора

Варна

Мнения: 143
Понякога стоя сама и си мисля, как времето минава покрай нас неусетно, мисля си за детсвото ми и си спомням за родителите и за живота ми тогава. Изпълва ме едно тъжно и носталгично чувство и една буца засяда в гърлото ми. Та днес се замислих как когато човек порастне, забравя за всичко което е сторено за него, и не че не е благодарен, но сякаш вече го е приел за даденост. Това ме хвърли в размисли, колко съм благодарна на Господ за родителите си, за това че те винаги са били до мен и никога няма да ме изоставят и да ми обърнат гръб, дори и да съм в най-голямата опастност, дори и да съм най-лошото дете. Благодарна съм че са ме обичали истински, че са ме обичали заради самата мен и никога няма да поискат да бъда друга. Те никога не са искали нищо от мен, нищо в замяна, за да ми даряват обич......нещо което не е така при всички останали човешки взаимоотношения. И си размишлявам......., и си спомням......, и ми стана мъчно до сълзи, за това че толкова рядко съм им казвала това което чувствам и че те навярно са го забравили, забравили са за моята признателност. Знам че много от вас ще кажат че за тези неща, не са необходими думите, че те се знаят, че те се усещат, но нима тези хора родителите ни не заслужават нашата признателност............тази признателност която един ден и ние ще искаме да получим...........
Цитирай

София

Мнения: 2 580
Защото така сме възпитани,колкото и грозно да звучи.Обичам родителите си,но съм възпитана да не показвам и да не разказвам за чувствата си.На въпроса ти:"Защо толкова рядко казваме на родителите си че ги обичаме?" бих отговорила :"Защо толкова рядко родителите ни си признават че ни обичат?".За теб не знам,но като се замисля и аз не съм чувала тези думи много отдавна от тях.
Цитирай

Варна

Мнения: 143
Да, може би си права. Иманещо вярно в това че е до възпитанието и то не в отделното семейство ами в обществото. Възприето е че сякаш е срамно да изразяваш чувствата си, каче ли с това ще покажеш някаква слабост или лигавост. А нещата опират до толкова прости думички..............
Цитирай


Мнения: 293
Розичка, не си само ти.И мен ме налягат такива мисли....и гледам да им казвам постоянно колко много ги обичам и колко много значат за мен. Всеки миг в , който мога да съм до тях ми е ценен по своему....
Цитирай

Пловдив

Мнения: 474
Така ни възпитаха за съжаление, аз никога не чух от майка ми да ми каже в прав текст: Маме, обичам те! Иначе знам, че ме обича, с действията си и до сега ми го доказва всеки ден, но не го изрича на глас. Аз също не мога да й го кажа, въпреки че ми се е искало много пъти, но тя не ме научи на това. Сега повтарям всеки ден на детето ми, че го обичам, целувам го и го прегръщам постоянно, правя всичко това, което винаги ми е липсвало в иначе щастливото ми детство.
Цитирай

София

Мнения: 3 799
За себе си мога да кажа, че много често казвам и доказвам на мама, че я обичам.
Нищо, че не съм в първа младост.
Но пък и съм получила същото в детството си, пък и като голяма жена.
Май нещата опират и до възпитание, и до характер.
Цитирай


Мнения: 1 797
Да, и аз така съм възпитана.
Трудно ми е да казвам 'обичам те', вероятно защото и рядко съм го чувала. Това не означава, че не съм била обичана от родителите си или пък, че аз не ги обичам и уважавам или не съм им признателна за всичко, сторено за мен-напротив. Просто в нашето семейство за тези неща не се говори-изразяваме чувствата си чрез отношението, грижата и вниманието по между ни, чрез тревогата ни едни за други, но не и с думи.
Цитирай

на брега на морето

Мнения: 1 780
Понякога стоя сама и си мисля, как времето минава покрай нас неусетно, мисля си за детсвото ми и си спомням за родителите и за живота ми тогава. Изпълва ме едно тъжно и носталгично чувство и една буца засяда в гърлото ми. Та днес се замислих как когато човек порастне, забравя за всичко което е сторено за него, и не че не е благодарен, но сякаш вече го е приел за даденост. Това ме хвърли в размисли, колко съм благодарна на Господ за родителите си, за това че те винаги са били до мен и никога няма да ме изоставят и да ми обърнат гръб, дори и да съм в най-голямата опастност, дори и да съм най-лошото дете. Благодарна съм че са ме обичали истински, че са ме обичали заради самата мен и никога няма да поискат да бъда друга. Те никога не са искали нищо от мен, нищо в замяна, за да ми даряват обич......нещо което не е така при всички останали човешки взаимоотношения. И си размишлявам......., и си спомням......, и ми стана мъчно до сълзи, за това че толкова рядко съм им казвала това което чувствам и че те навярно са го забравили, забравили са за моята признателност. Знам че много от вас ще кажат че за тези неща, не са необходими думите, че те се знаят, че те се усещат, но нима тези хора родителите ни не заслужават нашата признателност............тази признателност която един ден и ние ще искаме да получим...........

Ех, удари ме право в сърцето.
И мен ме учеха, че не е добре да показвам
чувства. Много късно разбрах колко време
съм пропиляла.
Цитирай


Мнения: 798
Много си ги обичам и често им го казвам, даже днес се чухме честитиха празника на децата и на мен нали съм ,,тяхното момиче'' Blush
Често казвам на децата си че ги обичам , няма нищо лошо в това да показваш чувствата си Hug
Цитирай

софия

Мнения: 2 111
Приемаме ги за даденост и си мислим, че те си го знаят! Много погрешно схващане, но дълбоко вкоренено в нашите нрави SadТова е според мен.
Цитирай

В Златно Сърце

Мнения: 425
Според мен по-скоро ги приемаме за даденост, а и все пак предполагам повечето от нас живеят отделно и малко или много връзката се отдалечава. Аз, след като се омъжих и се отделихме с моя мъж, почувствах една празнина от липсата на мама. Свикнала съм всичко да си споделяме, прекарвахме много време заедно, а сега това го няма.
Не се оплаквам от живота си, много си го харесвам, но и аз вече по-рядко казвам, че обичам родителите си, особено на баща ми  Embarassed
Цитирай

Варна

Мнения: 143
Радвам се че има сред вас такива, които не забравят за този малък-голям жест!!!!!
Защото един ден когато е вече късно,  тогава ни се иска да кажем толкова много неща, които сме искали и преди, но не сме успявали и вече ги изричаме, само че няма кой да ни чуе,..остава ни надеждата че някога.., някаде пак ще имаме този шанс
Цитирай

на тъмно

Мнения: 156
ами относително е. аз не съм много близка с родителите си поради ред причини. обаче, имам приятели, които са в повече от близки отношения с мама и татко и да ти кажа, завиждам им искрено. явно както повечето работи обсъждани тук, и това е според конкретното семейство, случай, човек, родител, дете... никога не е късно да се променят нещата към добро, стига да има човек желание де. при мен засега такова няма, колкото и да ми е неприятно да го призная.
Цитирай


Мнения: 4 865
И аз съм от не научените да казвам обичам. Не съм го чувала в детството си и сега като възрастна не мога да го кажа. Живяла съм в свят на студенина и не обич и съм се научила, че да изразяваш чувства е грешно. Моите родители изпитват чувства и влагат много в сина ми, но аз никога не получих чувства от тях. Това което получих от тях е в детството мъка породена от неприсъствието им в моя живот, а сега ...........  по лошо е от преди. Изградих семейството си по този модел - студенина и мълчание- двама човека в една къща но в два отделни свята. Е ..... не се получи. Опитвам се да обясня на сина ми, че няма нищо лошо да изразиш това което чувстваш но не ми се получава много. Обичам безкрайно много и сина си и съпруга си, а не може да ми се пречупи езика за да го изкажа с думи. Не мога да кажа на родителите ми, че ги обичам, не знам дали ги обичам, но дори и да ги обичам не бих могла да им кажа нещо което те никога не казаха на мен и не ме научиха да казвам.
Цитирай

София

Мнения: 1 725
С майка ми понякога доста спорим,но си казваме ,че се обичаме-тя почти всеки ден по тел. приключва с "Обичам те/ви!",аз и отговорям както го чувствам.Понякога и казвам,че я обичам,друг път замълчавам,ако съветите и са ми дошли в повече.
Но с баща ми нещата наистина са по-резервирани.А и не знам как да подходя.Обичам го,но по различен начин от майка ми.С него не споря и повече ми помага,но някак си и той не е по излиянията.
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 50 отговора