за първото радиопредаване...

хайде да започна, пък дано повлека крак;)
аз не съм много по темата, защото ще пиша за преживелици покрай баща ми, но все пак се надявам да помогна...
баща ми от около 10 години е с 2 ампутирани крака...живее в малък град, всички се познават, но за 10 години хората, така и не се научиха да го възприемат нормално...все още като минава по улицата/има количка, подобна на моторчетата-скутерчета/ има възрастни хора, които спират, зяпат/буквално/, обръщат се след него, коментират...той не им обръща внимание, но понякога се ядосва...май-фрапиращият случай беше тази година на 24.05...всенародно веселие, слънце пече, хора - колкото си искаш...едно момче около 20-23 год. го огледа от всякъде, дърпа приятелката си, да и го покаже, изтича напред, извади фотоапарат и до снима направо ми идеше да му обърша един! предполагам, че прословутата количка го е вдъхновила за тези безумни действия, но все пак мисля, че това не е нормално държание, за един сравнително голям човек! 
друго често срещано явление са децата, които задават въпроси...знаете малките са любопитни - виждат нещо странно и питат...редовно присъстваме на следната сценка:
"мамо, мамо, този чичко защо е без крачка?"
"върви, не гледай!"
"ама къде са му краката"
"върви ти казвам!"
"ама как така няма крачка?"
"ще те шляпна!"
нормално е детето да пита. нормално е да получи отговор, за да не възприема такива хора като странни...много често обаче, родителите, вместо да дадат смислено обяснение, гледат да отклонят детето. а нали отношението към различните трябва да се възпитава от ранна възраст?! има много общителни дечица, които директно отиват при баща ми и питат "къде са ти краката?" баща ми обяснява, че са били много болни и докторите са ги махнали, за да не се разболеят и другите части на тялото...случвало се е при такъв въпрос детето да получи шамар от майка си:( иди обяснявай, че това е дете и му трябват отговори, а не плесници...иначе, когато се разхождаме, винаги има набор от дечурлига, които идват и се возят на количката, натискат свирката, "управляват" - баща ми много им се радва и се поздравява с тях със "здрасти, приятел!"
откакто той започна да излиза с количката, се появиха и други инвалиди из града - сами или с придружител...започнаха да се разхождат, да сядат по кафетата...веднъж един човек дойде при него и му сподели, че се е престрашил да се разхожда из града, когато разбрал, че баща ми не се притеснява...каза, че преди го било срам, че мислел, че е грозно да се разхожда такъв "недъгав" и слизал само пред блока си...много мъчно ми стана това пък е пример за предразсъдък у самите хора с увреждания...естествено, за него си има причини - отношението на другите, възпитанието в семейството и т.н.  но е тъжно и не бива да се случва...
ами това е ит мен засега...надявам се да съм ви била полезна:)

Агнешка е напълно права, по малките градчета (и не само  ) е кошмар за хората с увреждания. Ето водим лятото Яни на село (всъщност то е град) при бабата и дядото на мъжа ми. Бях се настроила, че ще го зяпат в ушите и апаратчетата, ще го оглеждат, ама не бях се настроила, че ще възприемат щом е глух, значи е бавноразвиващ се  . А за хората там това беше напълно логично и само се изненадваха, "аууу, ама той разбира..." или "я, ама той как си играе" и безброй коментари от този сорт, които ме изкарваха от равновесие, включително и от страна на прабаба му и радядо му  Бяха безкрайно учудени, че се държи като всяко друго дете  Мъжът ми сто пъти им повтори, че фактът, че не чува не означава, че детето е изостанало в развитието си, но не, глас в пустиня...
И в София се случва, аз по принцип не изолирам Яни от другите деца, но си подбирам с кои майки и деца ще общувам (всъщност си ги подбирах още далеч преди да разберем за проблема му). Случвало се е (на два пъти), но се е случвало, някои непознати когато видят слуховите апартчета на ушичките, да си дръпнат децата да не си играят с Яни. В такъв момент ми идеше  ...
Всички зяпат в ушитте му, сега с имплантанта още повече, защото е по-голям и повече се вижда. Има по-деликатни хора, само леко поглеждат, има някои, които се пулят, но те не ме дразнят, дразня се когато започнат да ме разпитват, да коментират и да клатят съчувствено глави и сякаш се чувстват задължени да споделят за тяхно някакво нещастие някъде в родата. В началото се травмирах, после почнах да се ядосвам, сега гледам да не обръщам внимание...
И още нещо, тя и Ieepe го знае, има родители (предимно в малките градове), които отказват да сложат на децата си устройства подпомагащи слуха, защото се виждали и да не говорят хората 
Не знам колко години трябва да минат, за да се промени мисленето...

Докато бяхме в центъра за обучението Елина видя за първи път човек без крака и първите и думи бяха "ей..ти знаеш ли, че си си счупила краката?"....после в почивката започна да и бута количката...
То...и аз се притесних от това в началото, но по-скоро незнаех как ще се възприеме реакцията на Елина... Добре, че Бени знае, че децата са спонтанни и когато видях, че се разбират и си играят...ги оставих да се веселят:)

Иначе....на мен още ми е гадно да говоря за проблемите на Диана с непознати...и винаги когато сме навън треперя да не направи гърч, защото тогава просто моментално ставаме център на вниманието и се започват въпросите и клатенето на глави и онова съчуствие от което се побърквам:(
В началото..докато беше малко бебе разликите с другите деца не бяха толкова забележими...но с времето стават все по-големи и оцъклените погледи все повече:(

Вчера в поликлиниката на педиатрията направо полудях. Бях оставила документите на Диана на масата до мен в чакалнята, а Диана ми беше в ръцете. Една майка ей така небрежно разхождайки се дойде и се втренчи в най-горния лист и се зачете...гледа листа, гледа Диана...
Нищо не и казах...просто обърнах джоба с документите и продължихме да си говорим с мъжът ми...

Истината е, че все още немога да говоря спокойно за това...но опитите продължават....

нормално е да се притесниш...освен това не всички хора в колички са добронамерени...дори и към децата...въпросът е, че никога няма да и удариш шамар, вместо да и обясниш, ако се интересува 

 Извинявам се, че се меся....., но пък си ви следя редовно как сте и затова се бухвам и аз в тази темичка.
    Мен също ме  интересува, кой реакции на околните намирате за нормални, с две говеда, непрестанно защоткащи ми се случва да отговарям на несъвсем удобни въпроси . Вярно в този случай, аз не удрям шамар, а съвсем нормално обяснявам, че понякога вследствие на катастрофа или нещо друго, можеш да си загубиш кракът, ръката....., но винаги прибавям, че не е възпитано да се обсъждат хората (това, казвам когато се обсъжда, който и да е човек, не само в такива случай).
  Имам малък опит с хорските коментари, на 11години бях със счупен крак и стоях 3 месеца в гипс на целия крак, единствения начин да се предвижвам беше с патерици и направо ми се пищеше, като чуя зад гърба си "Аууууууууу, горкото дете", отвратително е това демонстриране на съчувствие и разбиране.
 

въпросът ми се струва интересен и има какво да се каже по него...ще го копирам и ще пусна отделна тема, а тази да си остане само за радиото

Кифлата   това е добра идея. Ще включим....

не зная дали предразсъдък е точното определение...но ми се струва чудовищно ширещото се мнение, че децата с увреждания трябва да се оставят в домове и на "специализирани грижи", за да могат родителите "да си гледат живота и здравите деца"...много майки са споделяли тук, че са били съветвани от лекари да си оставят дечицата...това явно е практика в България...

и исках да попитам дали сте се спрели на някаква структура за първото предаване...такава, каквато Нина я беше описала в другата тема ли ще е или по-различна?...мисълта ми е, че може да нахвърляме теми по структурата, ако има такава...

ами...господин редакторът обеща да ни изпрати материалите от курса....но не би:)
Нищо..утре ще се видими ще си ги вземем евентуално.
Та там имаше часовник за предаването...кога има реклами, кога новини...
Значи имаме 35 минути за говорене разделени на три части и трябва да се съобразим с това...

Аз не мога да кажа много по темата от опит. Но ме провокира това, което сте написали по-горе. Нашият опит със срещи със хора с увреждания са най-чести в болницата, когато сме на рехабилитация. Всеки път като видя някое малко или по-голямо дете, което е в количка или едва влачи крачетата ми се свива сърцето. И всеки път се питам с какво го е заслужило горкото. Тези дечица обикновено преминават бързо, защото рехабилитаторките ги носят или бутат в количката. Но винаги гледам да не изразявам съчувствие в погледа си. В смисъл усмихвам се, дечицата обикновено отвръщат със същото. Тъй като Теди е много контактен винаги отива и нещо ги закача, дава ръка за здрасти, усмихва се, говори им нещо. Гледам винаги когато можем да им помогнем в придвижването - да задържим вратата, да отворим асансьора. Много дребни неща. Но все пак надявам се помагаме.
Иначе когато срещаме по улиците хора с увреждания, Теди-то не се заглежда още.  Но винаги гледам да постъпваме както и в болницата - усмихваме се, говорим си. Даваме път, обяснявам на глас как ето сега и на баткото/каката ще помогнат, както са помогнали и на нас, защото и той е тръгнал на разходка като нас. Старая се максимално да не показвам притеснение (каквото и не чувствам) като общуваме с "различни" хора. В крайна сметка всички сме еднакви - човеци. Вътрешно естествено ми става тъжно, особено за децата. Но Господ дава и разполага.
Сега в болницата се засичаме с едно детенце, по-голямо с неподвижна лява ръчичка. Но когато отидем Теди винаги тича първо при него, правят разни лудории на етажа докато ги вземат за гимнастика, то се хвали, че не плаче вътре, защото е голям. Лафим, както се казва. И никога не бих си дръпнала детето да не играе с такова дете.
Има и едно момченце, което май в болницата стои, пак сме в един час сега, толкова мил поглед има, но все преминава бързо с рехабилитаторката и за съжаление, май не разбира околния свят. Има и едно момиченце с което като си говорихме онзи ден, се похвали - бяха толкова горди всички в болницата, че вече ходи само, без страх. Е, да влачи си едното краче, но какво -  то е дете, иска да играе, иска обич. Не е по-различно от моето.
Вече стана много дълго.
Само мога да кажа от личен опит с Теди-то, че най ме дразни като питат, колко е голям (аз това го писах и в друга тема), после веднага питат ходи ли. Или ако видят, че не ходи сам, се започва : "Ама те нали децата на годинка,най-много година и малко прохождали, тъй, тъй. " Е, да ме извиняват ама не ми се обяснява на всеки. В един момент даже бях казала на нашите като питат колко е голям да казват, че е на година и половина, вместо да обясняват, че е на година и девет, десет, единайсет месеца. Сега вече е много по-стабилен, прави по 15-20 крачки. И обясненията ми се свеждат само до "Още го е страх", но защо хората се чувстват длъжни винаги да изразят съчувствие, вместо например съпричастност, или дето се вика по-добре нищо.
Прегръщам ви всички, като беше написала и Искрица по-горе - вие сте ми като семейство. И от както ви намерих определено споделям максимата, която прочетох в подписа на една мама (да ме извини, че я цитирам анонимно, но пуста памет) - Господ праща изпитания на силните, защото знае, че могат да ги понесат и преодолеят.
Целувам ви.

И лека нощ.

Знаете ли,ще поставя въпроса от малко по-различен ъгъл: предразсъдъците на хората с увреждания и техните близки. Знам че ще ви прозвучи абсурдно, но не е така в действителност. Има много случаи в които определна общност е искала да привлече към себе си дете с увреждане, но неговите родители са реагирали остро и са попречили. Това е много характерна за детската градина и училището ситуация. Знаете ли че откакто се въведе интегриранот обучение, съм свидетел на десетки такива случаи. На родителите, е, с основание, все им се струва, че детето им без тях няма да може да си намери приятели и среда, че е безпомощно ако мама не го е взела под крилото , дори и в час заедно с децата от класа. Даже имаше следния случай тази година: дете с ДЦП /детска церебрална парализа/, което тръгна в 1 клас в масово училище; майка му стоеше до него всеки час, без да го оставя никога само /а то можеше да седи само на стола и да си движи пръстите, т.е. да рисува и пише,макар и трудно/. В началото децата общуваха с него, по-скоро направиха опити, но майката беше винаги там и винаги се намесваше в общуването, което започна да прибича на общуване все едно с учителката, а не бива да е такова когато е между деца. Когато майката видя,че има отдръпване, запчна едва ли не насила да кара децата да общуват с нейното дете, а те естествено се отдръпнаха още повече. Това обтегна отношенията й с учителката, защото започна да я обвинява,че тя настройва децата срещу нейното. Накрая другите деца започнаха да се оплакват на родителите си,че майката ги тормози и стана тя каквато стана! Тя премести детето си в друго училище, то ще е във 2 клас тази година, но е неспособна да приеме, че в основата на проблема е нейната хиперпротекция над детето. Предразсъдъците й, че хората ВИНАГИ се държат зле с  тези,които имат увреждане, й пречат да помогне истински на детето си.

Здравейте!Дъщеричката ми,да чукам на дърво,засега е здравичко бебе.Само че искам да се изкажа по темата,защото за жалост,имам горчив опит.Преди 2 год.загубихме детенцето си-момченце на 2г.9м.-от левкемия.Беше ми омръзнало да обяснявам на случайни хора в магазина,автобуса,поликлиниката или на улицата,ако щете,защо детенцето е без коса.Като отговорех все пак ,че е в резултат от лечение на химиотерапия,се сблъсквах с онова тъй дразнещо ме съчувствие.Много мразех хора,които не ме познават,не са запознати с проблема ни в дълбочина,да се вайкат,ахкат и пъшкат
Така че напълно ви разбирам.И знам,че предразсъдъците ще ги има вечно.Не обръщайте внимание,борете се за децата си.Искрено ви желая всичко най-хубаво!

Логопед Зара е много права, родителите също носят предразсъдъци.
На 10 год. ме оперираха от луксация - доста късно открита, лежах 2 мес. в гипс и после още без гипс. После лекарите казаха, че мога да се движа нормално, е, добре е да не играя физическо, защото няма да успявам да покривам нормите, а също и да внимавам да не пълнея, за да не се товари крака. Е, майка ми всячески забраняваше всякакви игри с деца (да не ме блъснат), следваха драми относно ходенето на бригадите (където не сме се толкоз претоварили физически, а по-скоро преяждахме грозде...) И все следваше едно мърморене "ти, с тоя крак, трябва да внимаваш..."
Адски е досадно и отвратително, най-вече, защото аз не съм се чувствала "повредена", а и все оставах с усещането, че съм изпуснала купона на екскурзии, състезания, бригади и тн. места, където ходеха останалите.
Сега, когато моето детенце си има проблем, се старая да се държа, все едно с нищо не е различен... И когато го глезя, и когато му се карам...
Не зная дали успявам
А от околните ме дразни май както едната крайност (че му има нещо на детето), както и другата крайност - "е, голяма работа, че не говори, виж как хубаво търкаля бутилката" (при все че търкалянето на неща при него е стереотипно движение и не е хубаво) и не знам има ли му "нещо" или "му няма нищо", но е още много назад от връстниците си...

Вижте,абсурдно е да се си мислим ,че на детето "му няма нищо", при положение че не е така. Въпросът обаче не е в това да се правим че не забелязваме "нещото", а в това да си променим нагласите-това,че му "има нещо" ,не го прави автоматично непълноценен човек, още по-малко -непълноценна личност. Както всеки друг, то е достойно за уважение, има право на мнение, има право да си избира приятелите, да се занимава с каквото му е интересно, да направи своите  грешки в живота, както и да ги поправи, да се влюби, да стане родител, да се погрижи за някой, подкрепяйки го и т.н., и т.н., и т.н. Така че не трябва да се гледа като на благоволение от страна на друг човек, който е обърнал внимание на този с увреждане. Това не е благоволение, това е равностойно общуване. Това трябва да разберем най-накрая-стига сме поставяли ние самите децата си в неравностойно положение! Това че има трудности да се движи, да говори, да чува, да вижда и т.н., не го превръща АВТОМАТИЧНО във втора категория, превръщаме го ние!