Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Деца от 1 до 6 г.
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 497 отговора


Мнения: 1 376
Иска ми се в тази тема да си поговорим за нас и за отношенията ни с децата ни.
Но не за това какви притеснения изпитваме относно бъдещата ясла/градина/училище/университет.
Нито за начина, по който се справяме с ежедневните необходимости като осигуряване на храна, дрехи и всякакви подобни неща.

Иска ми се да си поговорим за начина, по който общуваме с тях. За степента, в която ги разбираме. И за степента, в която ги чуваме.
За ежедневните малки битки, които водим на психологическо ниво с тях. За това какво означава да възпиташ детето си и доколко това е едностранен процес.
И дали, затрупани от ежедневни проблеми, от всякакви битови и небитови грижи, успяваме да се отърсим от всичко това и да се вгледаме в децата си наистина. Да разберем от какво имат нужда реално. И да ги опознаем...

Винаги съм смятала, че за да бъдеш нечий истински приятел, трябва да се опиташ да го разбереш. Ама наистина. Да се опиташ да забравиш себе си за секунда и да вникнеш в душата на другия. Да погледнеш света чрез неговите очи. И да не го съдиш, нито да го упрекваш. А да го разбираш, да му помагаш да открива себе си и да не му налагаш своите виждания относно света...

Дотук добре. Когато говорим за възрастни хора е по-лесно. те са вече с оформени характери. Как става всичко това обаче при децата? И особено при собствените ни деца.
И не се ли сблъскваме ежедневно с изкушението да наложим своя светоглед, да моделираме детето си, да го накараме да направи нещо така, както ние очакваме? И къде е границата между възпитанието и бъденето приятел на децата ни? Къде е границата между налагането на определени ценности и помагането да открият собствените си ценности?
И как става това чисто практически? Какви са безбройните малки нещица, които правите всеки ден, с които хем помагате на децата си да се оформят като личности, хем ги насочвате в определена посока?

Моята дъщеря е още мъничка. И сякаш проблемът с разбирането е на друго, по-лесно ниво. Но спомените ми от отношенията ми с родителите ми  е  много ярък.Те са чудесни хора и винаги са се грижили за мен с много любов. Но не мога да кажа, че днес те ме познават наистина. Да, те имат някаква представа за мен, но до сърцевината ми така и не са стигали. А на мен това ми липсва.
Липсва ми фактът, че не са ми казвали "извинявай". И си давам сметка, че това, което за тях е било моментно избухване и са го забравили две минути по-късно, за мен е бил белег, който ми е останал за цял живот.
И си давам сметка, че всяко едно действие от тяхна страна, ме е моделирало по някакъв начини  ме е насочвало в една или друга посока.
А помня също така шегите с приятелките ми, че всички родители са еднакви. И сигурно в родилното минават специален курс, на който ги обучават какво да казват в съответните ситуации, ама с едни и същи думи.
Помня и заканата на всички възрастни- че и аз ще стана като тях.
И моето тропване с крак "Е, няма пък!"
И желанието ми да се опитвам да гледам с погледа на децата ми, за да не греша прекалено често....

Та са ми интересни размислите ви относно тези неща. Относно душите на децата ви. И в каква степен ги познавате наистина, и в каква степен се намесвате в тяхното оформяне. И по какъв начин?
Вие сте:)


П.п. И извинете за километричния постинг. Не мога да свикна да пиша кратко, както не мога да свикна и да спра да се извинявам за това

Цитирай

В сините очи на децата ми

Мнения: 1 007
Децата имат образно казано нещо като емоционален резервоар, който периодично сме длъжни да пълним ние родителите - основно.И според мен точно ние трябва да им покажем кой е ценния пълнеж, за да го търсят от останалите и да се пазят от плявата.Когато му е пълна душичката на детенцето то го излъчва не само с очите си...А когато се е изпразнил този резервоар детето само дава явни или скрити сигнали - за беда...Според мен, за да не стигаме до разни чуденки как да си разтълкуваме тези сигнали трявба да наложим общуване с децата си на принципа на задължителна обратна връзка.Искам да кажа, че бихме могли да дадем пример на общуване.Когато сина ми беше малък/4-5г./ го взимах след детска и в колата му разказвах по пътя на разбираем детски език как е минал деня ми, колко клиенти са дошли в офиса и какво сме си говорили, какво съм обядвала, от какво е била недоволна шефката ми, на какво сме се смяли, колко ДДС-та съм успяла да направя, колко съм уморена и как искам да си легна и т.н.Какво разбрал, какво не, ама слушаше - сигурна съм.После го подканях той да сподели как е минал неговия ден.Не винаги е имал желание, но в повечето случаи ми разказваше разни небивалици от детската, от които нищо не разбирах, но се правех, че ми е много интересно и живо участвах в разговора.По този начин го научих да споделя и да изразява чувствата си от преживяното и не на последно място така целях да го опозная.И днес само като му видя очите ми е като прочетена книга.
Цитирай

vidin

Мнения: 2 910
Знам,че бих искала детето ми да прави това,което то желае,да оформи собствен характер,да бъде индивидуална личност,да може да разчита сама на себе си.Малка е още,за да прецени кое е правилно и кое не,но за в бъдеще бих я оставила сама да взима решенията,дори и да сгреши,хората са го казали много правилно,че човек се учи от грешките си.Но,ако се допита до нас-родителите и,с най-голямо удоволствие бих дала своето мнение.Това,което не спирам да и казвам всеки ден е,че много я обичкам,макар,че тя все още не осъзнава какво точно е това,но искам не само с дела,но и с думи постоянно да чувства моята обич.И това,което искам най-много е да бъда нейна приятелка,защото няма по-близък човек от майката.
Цитирай

БГ - София

Мнения: 7 796
Здравейте,
Темата ме вълнува живо, най-вече защото аз не съм сигурна, че искам (на етапа) да съм приятелка на децата си. Мисля си че те имат нужда от МАЙКА!
Искам децата ми винаги да знаят, че в мое лице ще имат опора, рамо на което да поплачат, място където да се скрият, за да помислят, за да намерят себе си или сили да продължат. Смятам, че ако родителя дава сигнали, че детето му е приятел това обърква ценностната система на децата, защото ние сме РОДИТЕЛИ, а не ПРИЯТЕЛИ (поне тези от нас, които имат малки деца). Може би един ден ще станем и приятели, аз например успях да стана приятелка с майка си, но на много по-късен етап. Успях да и покажа коя съм, но и да погледна трезво на нея и разбрах коя е и тя, защото тя е ЧОВЕК, но и моя МАЙКА.
Смятам, че е нормално да моделираш детето си по свой образ и подобие, в смисъл да му предадеш своите представи за добро и зло, за правилно и неправилно, за хубаво и грозно. Няма да си кривя душата като обяснявам тук, че оставям децата си сами да решават кое е добро за тях  Rolling Eyes . Съжалявам, но моите деца не са достатъчно зрели, за да взимат сами решения. Въпреки всичко се опитвам да ги уча да избират, но и да носят последствията от направените избори!
Това което се надявам да постигна, в личен план, е да разбера кога е време изцяло да ги оставя сами да решават, да не ги задушавам ....
Истината, разбира се е някъде по средата ...  Smile


Но спомените ми от отношенията ми с родителите ми е много ярък.Те са чудесни хора и винаги са се грижили за мен с много любов. Но не мога да кажа, че днес те ме познават наистина. Да, те имат някаква представа за мен, но до сърцевината ми така и не са стигали. А на мен това ми липсва.
Липсва ми фактът, че не са ми казвали "извинявай". И си давам сметка, че това, което за тях е било моментно избухване и са го забравили две минути по-късно, за мен е бил белег, който ми е останал за цял живот.
И си давам сметка, че всяко едно действие от тяхна страна, ме е моделирало по някакъв начини ме е насочвало в една или друга посока.
А помня също така шегите с приятелките ми, че всички родители са еднакви. И сигурно в родилното минават специален курс, на който ги обучават какво да казват в съответните ситуации, ама с едни и същи думи.
Помня и заканата на всички възрастни- че и аз ще стана като тях.
И моето тропване с крак "Е, няма пък!"
И желанието ми да се опитвам да гледам с погледа на децата ми, за да не греша прекалено често....

Мисля, че за да бъдеш добър родител, трябва да поговориш с майка си и баща си. Трябва да извървиш пътя до тях, за да ги разбереш, да им кажеш коя си и какво те мъчи. И тогава , мисля, че и те ще ти кажат какво е водело тях и какви са били нещата от тяхната гледна точка. Така картината ще е ясна, за теб и ще ти помогне да общуваш по-добре с детето си. Извинявай, ако навлизам в лична територия   bouquet .
Успех в избора.
Цитирай


Мнения: 2 792
  Съгласна съм с Ели, ролята на майката е да възпита самочувствие и самоувереност, които в един по-късен етап на развитие ще помогнат на детето да изгради собствен мироглед и характер.
  Не може да не повлия е собственото ти виждане и ценостна система, най-нормалното нещо на света е когато общуваш с някой ежедневно, неговият характер и мироглед, да дават отражение върху твоето виждане на света. А децата тепърва изграждат своя, така че важното е примера,които даваме, но не с приказки, а с постоянно поведение.
  Аз се опитвам да им дам спокойствието, че винаги за всичко, може да се разчита и да се сподели с мен, искам да бъдат искрени в чувствата си, да показват открито, когато някой ги е наранил, когато ги е заболяло, когато са се ядосали, когато са се зарадвали...Никога не си измислям лъжи, за да заместя някой техни страхове, предпочитам да си поговорим директно и да разберат, че и страшната ситуация е преодолима и че най-нормалното е да се страхуваш, но това не е извинение, а малка преодолима пречка.
  Да си призная, никога не съм искала да им става най-добрият приятел Rolling Eyes, та аз съм им майка, защо трябва да изземам и това им право, знам че винаги ще бъда най-близкия им човек. Иска ми се, след време, да станат достатъчно самостоятелни и да имат свой собствен живот, в който аз не участвам и тогава, като видя колко добре се справят, ще бъда най-щастливия човек на земята....,спирам, че се размечтах Embarassed
Цитирай

В сините очи на децата ми

Мнения: 1 007
... най-вече защото аз не съм сигурна, че искам (на етапа) да съм приятелка на децата си. Мисля си че те имат нужда от МАЙКА!
Искам децата ми винаги да знаят, че в мое лице ще имат опора, рамо на което да поплачат, място където да се скрият, за да помислят, за да намерят себе си или сили да продължат. Смятам, че ако родителя дава сигнали, че детето му е приятел това обърква ценностната система на децата, защото ние сме РОДИТЕЛИ, а не ПРИЯТЕЛИ (поне тези от нас, които имат малки деца). Може би един ден ще станем и приятели, аз например успях да стана приятелка с майка си, но на много по-късен етап. Успях да и покажа коя съм, но и да погледна трезво на нея и разбрах коя е и тя, защото тя е ЧОВЕК, но и моя МАЙКА.

Според мен преди всичко МАЙКА = ПРИЯТЕЛ. Елементарните битови грижи и елементарното внимание , които полагаме за децата ни са наше задължение. Но те не са всичко и единственото от което се нуждаят децата ни.Децата в домовете е силно да кажа, че получават тези битови грижи.Защо са ограбени - защото нямат майчино приятелство и присъствие.Аз лично се стремя да бъда преди всичко приятел на децата ми като им слизам на нивото на съзнанието, интересите, чувствата, влизам им в тона, за да ме чувстват точно приятел.Ако не го направя мисля, че те ще сложат стена м/у нас...Как ще разбера в такъв случай какво става в главите им и как ще получа обратна връзка, ако не съм показала, че съм им преди всичко приятел.Не визирам теб, просто разсъждавам...
Имам приятелка, чиято майка беше много студен и строг човек.Няма да изпадам в подробности, но ще кажа, че чак сега я разбирам майка й и й виждам грешките.Тя от страх да не й се случи нещо лошо не я пускаше никъде, а приятелката ми се правеше, че е на у-ще и се движеше с мен къде ли не...Беше като отвързана, но беше цвете в саксия и...й се случи лошото...Но тогава тя дойде да плаче при мен, а не при майка си...Ако на мен не дай-боже ми се беше случило същото щях да тичам при мойта майка, защото тя ми беше и сега е най-добрата ми приятелка...Знаех, че всичко мога да й кажа, дори и грешките си, ако не ги вижда...Тази ми приятелка днес има дъщеря на 12г. и веднъж плака по горния повод за лошото и ми каза, че няма за нищо на света да допусне грешките на майка си, за да не причинява липсата на майка-приятел на детето си.
А по повод ценностната система на децата мисля, че точно ние трябва да им покажем какво е приятел, за да знаят какви приятели да търсят извън дома и какви приятели трябва да бъдат те самите на другите около тях.А ако не си постелеш приятелство м/у себе си и децата си още в най-ранните етапи на развитие мисля, че трудно би могло то да се изгради по-късно като няма основи.Защо трябва да се пропускат 5-15-25 години и защо трябва в точно тези години да ги лишаваме от него и защо трябва да се опознаваме с децата си чак когато пораснат? Как една жена на 20-25 години би могла да знае как да бъде приятел на децата си, ако не го е имала като дете?Това което казваш за опората, сълзите на рамото, даването на силите - това само малка част от приятелството, поне за мен.Малко ме объркваш...защото ти го правиш.Какво тогава разбираш под приятел към децата, какъвто не искаш да бъдеш на този етап?За мен приятелството е част от майнчинството.
Цитирай

В сините очи на децата ми

Мнения: 1 007
Аз не твърдя, че ние майките трябва да обсебим децата си до степен да не търсят други приятели.Мисълта ми е, че според мен в ранните етапи от развитието им ние трябва да изпълняваме и тази функция.Децата съвсем естествено в един момент се отделят постепенно от нас и търсят приятелства от себеподобни.Ние можем да бъдем само приятели в сянка, но винаги на разположение.Но ако не са видели от нас какво е приятелство как биха могли да го създадат с други деца и как ще го познаят? Аз днес наистина нямам по-голяма приятелка от моята майка.Разбира се в моите пуберски години е имало и моменти в които не съм искала да я виждам, но сега оценявам колко е била права за всичко.
Цитирай


Мнения: 1 376
Когато сина ми беше малък/4-5г./ го взимах след детска и в колата му разказвах по пътя на разбираем детски език как е минал деня ми, колко клиенти са дошли в офиса и какво сме си говорили, какво съм обядвала, от какво е била недоволна шефката ми, на какво сме се смяли, колко ДДС-та съм успяла да направя, колко съм уморена и как искам да си легна и т.н.Какво разбрал, какво не, ама слушаше - сигурна съм.После го подканях той да сподели как е минал неговия ден.Не винаги е имал желание, но в повечето случаи ми разказваше разни небивалици от детската, от които нищо не разбирах, но се правех, че ми е много интересно и живо участвах в разговора.По този начин го научих да споделя и да изразява чувствата си от преживяното и не на последно място така целях да го опозная.

Ей след това ти изказване ме налегнаха едни мисли в страни от темата, обаче не мога да не ги споделя Wink.
Ще вземе да се окаже, че мъжете са също като децата и и върху двата вида са приложими едни и същи хватки.
Тоя извод ми дойде от факта, че навремето като се запознах с мъжо, му приложих описаните от теб номера. Понеже мълчеше като риба, аз всеки ден му обяснявах надълго и нашироко какво съм правила и после невинно го питах "А ти?" и той хък-мък, взе по малко да разказва, та в резултат на това днес вече не пропуска да сподели как е минал денят му- къде, какво, кога, с кого, от кое по колко и т.н.
Значи верно ще се окаже, че мъжете са деца newsm62


Иначе по темата- не, аз като че ли не очаквам да бъда най-добрия приятел на детето си. Спомням си колко абсурдно ми звучеше това желание на майка ми, когато бях в дивия пубертет- време, в което да се не разбираш с родителите си се приемаше като въпрос на чест. И колко по-късно започнах да възприемам майка ми не само като майка...
Но ето, ще ви дам пример. Мама ми е казвала често, че не трябва да имам доверие на хората. Аз я разбирам, това е нейната гледна точка. Но аз тогава съм имала потребност не от подобно изказване. То ме объркваше, защото вярвах, че  хората по природа са добри (нещо, в което и досега вярвам между другото).  И днес, от настоящата ми гледна точка си мисля, че това не е бил правилният подход от нейна страна, защото по този начин не ми е помагала....

Опс, сетих се за още един пример. Нали знаете, че обикновено едно 14-15годишно дете все смята, че не е разбрано от никого на света, че то е единственото, различното и няма никой като него. И че тогава има едни възгледи за живота, които ревностно защитава, но които отмират обикновено заедно с пубертета. Та, много често съм се сблъсквала с много родители, които се опитват да обяснят точно това- че възгледите са въпрос на възрастта, че ще отминат, че ще види детето като порасне, че ще мисли другояче... Обаче. Неговия светоглед тогава е неговия свят. Не е ли по-добре да се опитаме да си спомним какво сме мислили тогава и да се опитаме да го разберем и по този начин да му помогнем и да го насочим, а не да му наложим някакви истини, до които то ще стигне само по-късно, но днес няма да им повярва....

Иначе съм много далеч от мисълта, че не трябва да се намесваме във моделажа. Напротив. Аз искам да направя от дъщеря си добър човек и е естествено в една или друга степен да й предам ценностите си. И смятам, че едно дете трябва да има ясно определени граници- на добро и лошо, на позволено и непозволено... Но се страхувам от капана да не започна да правя процеса на възпитание едностранен и да не виждам сигналите, които детето ми ми подава.
Цитирай

София

Мнения: 6 098
Ох, това е много сложен въпрос. И аз мисля, че Ели е права, майката трябва да бъде най-сигурната опора на детео си. Искам моята дъщеря да знае, че каквото и да се случи винаги може да дойде и спокойно да сподели с мен, да знае, че никога няма да я предам или изоставя......Опитвам се непрекъснато да си спомням какво съм търсела, когато съм била дете и как съм възприемала света през детските си очи, но наистина е много, много трудно. Защото добрия родител не е този, който само "гали", но пък децата не разбират това. Както е казвано многократно детето има нужда от някой, който да показва правилния път и да насочва, но е важно начина по който го правим........абе сложна работа е тази Tired
Цитирай

ул. "Свобода"

Мнения: 1 409
Моите отношения с родителите ми са подобни на тези на Fairy, затова и аз искам да бъда приятел на децата си и от раждането им държа да гледам на тях като на отделни и цялостни личности. Споделям,без да ги товаря...закрилата не изключва приятелството, приятелството се гради чрез уважение и споделяне, родителите често са склонни да гледат от позицията на властимащия и да губят уважението към личността на детето, дори без да го съзнават.
Цитирай

В сините очи на децата ми

Мнения: 1 007
...Това което се надявам да постигна, в личен план, е да разбера кога е време изцяло да ги оставя сами да решават, да не ги задушавам ....
Истината, разбира се е някъде по средата ...  Smile


Мисля, че ако на едно дете не му бъде даден шанс умишлено от нас да започне да взима решения още от 1-2 годишна възраст ще изостане във времето този момент, в който можеш да го оставиш спокойно да взима решенията само.
Със сина ми направих много грешки преди години и поради съвсем други причини стгнахме до детски психолог.С дъщеря ми съм коренно различна вече и повярвайте ми и тя е коренно различна от сина ми.С него още се боря с последствията от грешките си, защото когато беше малък му налагах моите решения, не му давах възможност да диша.Той често взима трудно решения, допитва се до мен за най-елементарни неща, защото не съм му дала шанса, за който говоря по-горе.Става въпрос за следното.Сутрин понякога на Криси й предлагам два подходящи тоалета, но тя трябва да избере кое да облече.Така моя избор става нейно решение, налагам й да се учи да ги взима.Като ми се тръшне преди вечеря за вафла - откачам.За да миряса пак й предлагам избор - ябълка или мляко, но нищо повече.Така хем налагам забрана за вафлата, хем й давам временно разрешение за глада, хем я уча да взима решения.Дори в магазина без да има нужда нарочно я карам да избира, да решава какво мляко да вземем например, също в кой парк да отидем, на какво да играем, кое дете да извикаме и т.н.Съжалявам, но тя е по-решителна и по-уверена в себе си от брат си. Crying or Very sad..Много неща не мога да си простя, защото той ще бъде мъж, татко...Да си ям ушите, бата мата...
Цитирай

БГ - София

Мнения: 7 796
Малко ме объркваш...защото ти го правиш.Какво тогава разбираш под приятел към децата, какъвто не искаш да бъдеш на този етап?За мен приятелството е част от майнчинството.

Ще ти кажа какво разбирам под "родител" и предполагам, че ще ме разбереш  Wink.
Да си родител, значи да взимаш и понякога да налагаш непопулярни решения в името на бъдещето на детето. Може би според вас това е лошо, но според мен децата (пак правя уговорката, че говоря основно за моите, а те са малки) не могат да преценяват кое ще се окаже добро за тях в бъдеще, за тях е важно кое е неприятно сега. Децата по принцип живеят само в настоящето.
Разбира се това не значи, че аз не общувам с децата си, че не играя с тях или че не се лигавим заедно и т.н. Но ако питам Вики какво иска и се съобразявам с неговите желания, то той ще яде само чипс, няма да ходи на градина (въпреки че там се забавлява чудесно), по цял ден може да гледа анимация и т.н.
Цитирай

В сините очи на децата ми

Мнения: 1 007
Ще ви кажа какво правеше моята майка, когато не исках да я чуя и даже да я видя в бесните ми пубертетски години.Тя ми пишеше писма...Скоро си ги четох и й казах, че ще ги пазя за Криси, защото са безценни...Майка ми се разплака и трябва да си избистря мислите, за да ми стане съвсем ясна причината за това, но мисля, че от части се разрева от щастие.
Цитирай

Варна, морето и сините вълни!

Мнения: 2 604
Не зная доколко успявам да разбера детето си и колко успявам да надникна в него.
Понякога не го разбирам и тоий ми се ядосва.
От малък (не че сега е голям, но той се има за такъв) винаги сме го приемали за равен. Винаги сме се стремили да обясняваме всичко с точните думи. Когато сме грешили сме му се извинявали. Ако забравим, той идва и ни казва ти направи ...... и не ми каза Извинявай. Става ми мъчно в такива моменти , че съм забравили и пропуснала и следва веднага извинение, но то е вече изпросено.

Но не мисля че съм добър родител. Не зная нещо ми куца във възпитанието. Напоследък нещата са - Говори си не ми пречиш, аз имам цел и ще я постигна на всяка цена!
Цитирай

....

Мнения: 1 219
Иначе по темата- не, аз като че ли не очаквам да бъда най-добрия приятел на детето си. Спомням си колко абсурдно ми звучеше това желание на майка ми, когато бях в дивия пубертет- време, в което да се не разбираш с родителите си се приемаше като въпрос на чест. И колко по-късно започнах да възприемам майка ми не само като майка...



 Точно за това тези отношения се създават от по-ранна възраст! Съгласна съм със Sakri за подхода, който е прилагала при сина си и при нас е успешен, вярно че е до дете, но всяка майка ще намери пътя към душата на нейното! Освен това смятам, че когато имаш затруднение да "стигнеш" до детето си, трябва да потърсиш съвет от психолог, не знам за6то всеки родителя си мисли че знае всичко за децата си!
Аз не съм споделяла с родителите си , много късно започнах да го правя, но моята приятелка говореше за всичко с майка си и стигнахме до там, че всички дружки и до ден днешен ходим при нея, когато ни е стегната душата!  Тя успя в трудната възраст да ни стане приятел и да ни вразумява, значи е въпрос на подход!
Освен това смятам, че когато имаш затруднение да "стигнеш" до детето си, трябва да потърсиш съвет от психолог, не знам за6то всеки родителя си мисли че знае всичко за децата си!
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 497 отговора