Бяла, спретната къщурка ... Тука майчина милувка сетих най-напред ...

Аз все още си живея в този дом. Детето ми отрастна в него и , ако е рекъл Господ, ще остарея в него. В блока и около него всичко си е същото /с изключение на няколко магазина/ - кооперациите, съседите, добрите отношения помежду ни...

beba2 радвай се, че имаш възможност да живееш в този дом от детството си 

Аз пуснах темата, защото на мен ми е много мъчно, че не мога.
Баща ми преди няколко години го продаде този дом след като баба и дядо си отидоха от този свят.
Стана ми много тъжно, а се бяхме разбрали ако ще го продава да ми каже, за да го купя аз.
Скри от мен, разбрах от чужди хора, след свършен факт. Прибрах се в България с надеждата да говоря
с новите купувачи, може би ще се разберем за една добра цена от която и те биха могле да спечелят.
За съжаление новите собственици вече бяха направили основен ремонт, къщата не беше същата каквато аз я помнех
и видях, че няма смисъл да се боря с вятърни мелници.
И до ден днешен не разбрах, защот баща ми постъпи така, аз щях да му дам повече отколкото продажната цена, която той е получил, беше я продал дефакто за жълти стотинки. Като го питах защо е постъпил така, ми каза, че било станало много бързо, бързо е взел решение и нямал време да се обади  С баща ми не сме в лоши отношения, макар той да си има друго семейство
от години вече.

Наистина е много тъжно, това което разказваш. Може баща ти да е бил подведен от някой друг, за да вземе толкова бързо решението. Но каквото и да е си изгубила и родния си дом, и доверието в баща си.

уф, как да кажа...
Има 2бр. бащини къщурки. Т.е имаХ. Едната вече я няма, но другата си е на мястото...
Разбира се, че би ми било хубаво да карам старините си там. И може да се случи...

Иска ми се, но винаги ме налягат едни тъжни, носталгични мисли, че няма кой да ме посрещне..
Абе, не знам, поняког ами се иска да се върна, понекога е по - безболезнено да не се обръщам назад и да не помня нищо.
Ето, пак ми стана тъжно...

Имам само един дом и това е този , създаден от мен и съпруга ми . Не ме гони носталгия , нито спомени . Майка ми и баща ми вече са в ново жилище / къща / , а апартамента в който съм родена е отдавна продаден . И какво от това - това е живота , а той включва и смяна на жилищата .

Никъде не искам да се връщам. Гледам само напред. Като отида у нашите на гости, ми е чуждо. Чак не мога да си спомня как съм живяла там. Удобно се чувствам само в семейното жилище, което подозирам, че не е последното. Не обичам да стоя на едно място, обичам да се местя и не страдам от сантименти.

Не. Домът за мен е там, където е семейството и този, който аз самата съм изградила.
Отраснала съм в апартамент в центъра на София - сега живея в същия квартал (виж, квартала го обичам много) и саме през 2 предечки. Не изпитвам носталгия към панела, а към годините с родителите ми, но те са живи и здрави и също живеят през няколко улици.
Не искам да се върна точно в това жилище. С мъжа ми си азградихме наш дом.
Това с ходенето през уикендите въжи за къщите извън града - имаме вила близо до София - ходим там, децата също сигурно ще ходят, ако живеят изобщо в града, в страната и т.н. Ако не - дано да имат свои места, където да си отдъхват. Понякога аз предпочитам това да става на непознато място (хотел в планината, примерно), вместо в нашата къща, където не мога да се поглезя така, както някъде другаде (трудно ще извикам рум-сървис или масажист на вилата).
Не съм сантиментална - животът е тук и сега.

От дома на родителите си нямам прекрасни спомени и не бих се върнала там. Не ми харесва къде се намира  Изобщо нямам какво да правя там.
Домът на едните ми баба и дядо също не ми е много мил, макар той да е вторият по продължителност време, прекарано там. Не ми липсва детството ми, не ми е носталгично, не бях никак щастлива.
Домът на другите ми баба и дядо е "родният" ми дом. Там бях много щастлива и още си спомням със сълзи на очи някои много красиви моменти от детството, но и там не бих се върнала.
Най-ценен за мен е моят собствен дом, който ние с мъжа ми сме избрали, купили и обзавели, където съм родила собственото си дете и където живеем сега.

Спомени от малка спретната къщурка..., а какво да кажем тези, дето сме израснали по апартаменти, без парно и топла вода - каква ти носталгия, важни са удобствата 

Беше ми хубаво да се връщам ,когато майка ми беше жива...посрещаше ме,и децата....
После...съм ходила само два пъти,по задължение...освен мъка нищо друго не чувствах.
Вече е продаден...

Искам да си живея в родният ми дом , там при майка ми е все още топло и уютно , нищо че тя такива ремонти спретна , но естествено това е за добро .Надявам се някой ден да си идем всички там , и вече моите деца така да го чувстват 

И при мен е така.

Не, беше ми болезнено дори да влизам в апартамента и настоях да го продадем. Имах много скъпи спомени с дядо ми и баба ми и когато те починаха този дом остана сякаш без душа. Купи го собственикът на една известна фирма, сега е офис.