Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Родители, отглеждащи сами децата си
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 23 отговора
Винаги ме е вълнувало как децата най-безболезнено могат да преодолеят липсата на баща във всеки един етап от развитието си.

Ще ми бъде интересно да чуя как вашите деца преодоляват тази травма. Ние с моето дете рядко попадаме в компании на мъже, но забелязвам, че на , годинка примерно той се ужасяваше от мъже, после почна да търси тяхната компания и даже безразборно да ги пита - ти ли си моя татко. Аз съм на мнение, че едно дете не бива да бъде лъгано, така че той вече знае името на баща си. Даже има един лош спомен, когато въпросният не пожела да си говори с нас и с това го е запомнил. Така че вече не притеснява другите хора.

Аз до ден днешен не мога да повярвам, че има такива мъже, които с лека ръка да се отрекат от децата си, но знам, че въпросният не е единствен. Тях един ден времето и Господ ще ги съди, но ми се ще поне малко децата им да не се чувстват ощетени.
Знам, че ние който отглеждаме такива деца сме направили най-доброто за тях, защото сме им дали живот и шанс за щастие, въпреки това, че бащите са искали да им отнемат този шанс.
Та въпросът ми е какво според вас е добре да се направи на всеки един етап от  развитието на децата, за да не чувстват така болезнено болката от отхвърлянето.
Благодаря предварително.
Цитирай

София

Мнения: 6 970
Като дете на разведени родители ще ти кажа, че най-големия ми проблем беше момента, в който родителите ми се настроиха един срещу друг /около 1-2 години СЛЕД развода/.

Въпреки, че и двамата са нормални, интелигентни хора и никога не са обиждали директно другия - тънките намеци, опитите за манипулация бяха нещо доста трудно за приемане.

Децата обичат и майките и бащите си и за да са сигурни в себе си е най-добре да им се говорят хубави неща за другия, дори и да са неверни, а те дори и малки могат сами да отсеят истината и да имат 'едно на ум'.

Цитирай


Мнения: 2 868
Здравей от мен,
Гледам, че темата ти не мръдва с отговори и като се замислих, причината вероятно е, че повечето пишещи тука са или все още бременни или са с малки деца- т.е самите те още си нямат далечна представа как ще се оправят с липсата на татко и как ще отговарят на въпросите.... ако почетеш назад щв видиш подобни теми...
В общи линии не можеш да спестиш на детето си това, което друг(бащата) е пожелал да причини. Не можеш да го предпазиш от неприятни емоции, както няма да можеш да му спестиш ударените колена и вечно издраните ръце, докато играе. Гледаш да се движиш най-близо до истината, без да е прекалено вулгарно за детското съзнание, отговаряш колкото можеш и даваш на детето си всичката любов, която имаш в сърцето си.  Гледаш да не ти личи огорчението и болката и никога не плачеш по повод на таткото пред детето( по други поводи - може:))))възпитаваш го както всяко друго дете и не забравяш, че лиспата на баща е хиляди пъти за предпочитане пред калпав такъв....
Цитирай
Така е, че децата инстинктивно винаги обичат родителите си, но защо не е така с родителите и има толкова много изоставени деца? Се чудя?
Иначе аз винаги съм му казвала истината, знае кой е баща му, но той сам е стигнал до извода, че въпросния не го обича.
Иначе понякога му давам нещо и казвам, че е подарък, и той пита "от моя татко ли е?". Аз не съм такъв човек, че да лъжа детето.

Всъщност с времето се надявам, да свикне с мисълта, че неговият баща не е като бащите на другите деца. Той знае, че има много лоши неща - примерно може да се родиш сляп или да не можеш да ходиш, така че човек може да се справи да живее и без важни неща. Няма смисъл и да идеализирам бащата, защото детето само разбира, че щом като никога не се е обадил, следователно не го обича.
Но ми се струва, всъщност не ми се струва щото е факт, че моето дете расте много по-плахо и свито от другите. Отиваме на организиран рожден ден. Другите деца презглава се втурват да играят, обаче той стой до мен и пценява ситуацията, шокиран защото никога не сме били на такова място. И така не поиска да влезе да играе, стоя разплакан, чак и на мен ми се доплака. И това е винаги. Трябва му за адаптация много повече време. Където и да отидем, каквито и да са хората, той докато се поотпусне и трябва да си ходим.
Цитирай


Мнения: 193
Трудна тема сте подхванали,поне за мен е много трудна,защото самата аз незнам още как и какво да кажа на детето си за баща му.В никакъв случай не мога да му кажа че е нежелан от баща си.Много съм объркана,незнам как да му обясня като дойде време и за първия въпрос относно баща му.Затова следя темата с интерес,макар че тъпче на едно място. newsm78
Цитирай

София

Мнения: 6 449
Да, наистина повечето мами тук сме с още малки деца и точно в този вид проблема за липсата на баща още не го имаме. Колкото до плахостта на едно дете - мисля, че не зависи чак толкова от липсата или наличието на баща. Аз лично бях страшно стеснителна като дете, че и доста след това, независимо че съм имала баща. Дребната като я гледам (не е критерий обаче, все още е много малка и е в някакъв етап на развитие), та като я гледам тя е страшно контактна и бясна и ще наблюдавам по-натам как точно ще й се променя характера. За мен е по-страшно друго - сега баща й идва да я вижда сревнително често, но това ще е до време - тогава как ще й обяснявам защо точно е престанал и изобщо дали я е обичал...Но всичко с времето си...затова ще следя и аз с интерес темата.
Цитирай


Мнения: 2 868
Ами аз колкото повече мисля, токова повече стигам до извода,че много от малко детето трябва да знае, че има неща, които просто се случват и понякога това са тъжни неща... като това баща ти да не живее с теб и да не те вижда. Понеже мисля, че би било пагубно за детската психика да си мисли, че  е нежелано, макар и само от единия родител,  ще предпочитам да казвам, че баща й я обича но не може да бъде с нас. Че хората са различни и някой бащи не могат да си обичат децата и да се грижат за тях, както други.Така както има и такива майки, които си оставят децата в дом, така има и бащи, които не са с децата си. В общи линии напоследък си мисля, че понеже отсъствието на бащата често става централен проблем за майката, то и детето неминумео го усеща. Чета в дир-а в един клуб на разведените... там има една жена"анбра" просто страхотн неща пише, много е мъдра. Тя е отгледала напълно сама  синът си, сега вече е голям, но винаги казва, че той не е страдал от липсата на баща, понеже тя сама та не е страдала от тази липса. Вярвам, че това е разковничето.
Аз живея в невероятна житейска комбинация(първият ми мъж, се грижи за мен, общото ни дете и детето ми от друг мъж) никой покрай мен не я разбира, но понеже аз съм я приела, децата ми растат  така сякаш това е най-нормалното нещо на света и когато почнта да схващат,че не е баш така, ще са достатънчно големи, за да разберат.Синът ми поне не дава никакви признаци на травмиран, че с баща му не сме "точно семейство, но сме много близки" и както заключи миналия ден" щом се грижим едни за други значи  сме семейство"....Така, че наистина от нас зависи да дадем на децата си чувство за сигурност, за жалост най-трудно е първо ние да го постигнем. Много пъти съм казвала тука във форума, че пътят да се постигне това е да се освободиш от чувството" защо точно на мен се случи".... от самосъжалителните мисли и действия...и обвинителните такива към бившия.... тогава си много по-готов да бъдеш наистина стабилен, но най-вече позитивен родител за детето си.
Цитирай


Мнения: 4 492
Но ми се струва, всъщност не ми се струва щото е факт, че моето дете расте много по-плахо и свито от другите.
Тука май повечето редовно пишещи мами са мами на момичета /или поне поотрасналите са момичета/. Дали има някаква връзка? И аз чакам момченце.  smile3518  newsm78
....Така, че наистина от нас зависи да дадем на децата си чувство за сигурност, за жалост най-трудно е първо ние да го постигнем. ...че пътят да се постигне това е да се освободиш от чувството" защо точно на мен се случи".... от самосъжалителните мисли и действия...и обвинителните такива към бившия.... тогава си много по-готов да бъдеш наистина стабилен, но най-вече позитивен родител за детето си.
Значи напълно съм съгласна, един вид ти казваш, че всичко е в главата. Защото физически е ясно, че можем да се справим. Проблемът е психически и емоционален. Физически, бидейки трудно предполагам да тичаш на работа и сутрин и вечер да се грижиш за детето си, въпреки всичко ние жените затова сме  "по-издръжливи", защото майчинският инстинкт е силен и съумяваме да се справим и с работа, и с грижите по къщата и детето.
Аз смятам, че лошото в това е сравнението с другите. Гледаш семейства, състоящи се от мъж, жена и дете и си казваме: ми ето, това е НОРМАЛНОТО. Значи при мен нещата не са наред. А всъщност ако гледаме от гледна точка на това, че нашият "мъж" никога няма да е добър татко, и че като лош такъв не ни е нужен, и без да се сравняваме с околните, може би ще е по-добре.
Уфф, малко объркано звучи.
« Последна редакция: пн, 21 ное 2005, 11:26 от casiopeiya »
Цитирай


Мнения: 2 868
Не, не  звучи объркано Каси... Баба ми казваше" никога не знаеш, като се затвори вратата отвътре, едно семейство как живее"... Та много може да се говори кое е нормално... социалните норми понякога могат  да те подлудят... хубаво е да ги има... но не всяка цена искам да ги следвам... Познавам много "нормално" женени....където неща като грижа, съпричасност и други такива благини изглеждат като фантастика, при това ненаучна:))) Е няма да си травмирам децата като избера самата аз да страдам по един трудно постижим модел на семейна близост, създаден от филмовата индустрия....щото много важно да идем заедно на разходка, а вечерта да ми прасне два шамара, че не съм донесла навреме ракията му примерно....Имаме в градинката един татко дето лично аз съм го виждала да бие 1г дете едвам проходило, понеже било се затичало в друга посока... ами благодаря да съм нормално женена за подобен тип...и да ми води детето на разходка. Не може човек да има всичко в живота и мисля,че именно стремежа ни да имаме "всичко" в духовен план говоря, ни прави най-нещастни....
Цитирай
Май до тук, никой не е отговорил на въпроса . Истината , поне за мен, е че  моят син усеща и то много болезнено липсата на бащата или мъжа до себе си - както искате - така го разбирайте. Опитвам се всячески да запълня празнотата, която се е отворила пред него, но ... май не се получава. Сърцето ми се свива като го наблюдавам как гледа татковците, които прибират децата си от училище или от тренировките по баскетбол. Наскоро се преместихме в града, където живее и баща му. Той знае адреса му - първото което направи, когато взехме карта на града беше да намери улицата на която живее баща му. Стана ми мъчно.
Цитирай


Мнения: 4 492
Значи може би пак малко разводнявам темата, обаче се хванах за казаното от Jaly и съм напълно съгласна, когато майката е щастлива и в мир със себе си предполагам и детето ще расте без чувство, че нещо му липсва. А за да сме щастливи ние, трябва да се водим от мотото: Не е сега момента да се вторачваме в това, което нямаме. Не е ли по-добре да се опитаме да извлечем максималното от това, което имаме. А ние имаме /или ще имаме/ нашите деца, които са здрави. Достатъчно е да хвърлим едно око в съседните форуми Осиновяване и Родители, преживели загуба  Искам бебе, където има много жени, които не могат да забременеят, но все още не са отказали от идеята да си имат собственото дете. Ние имаме най-важното на този свят - живи и здрави деца. Знаете ли тези жени как завиждат..... на нас. Не го казвам в лошия смисъл на завист, но в техните очи ние сме щастливки. И когато разберем това, и когато, както казва Jaly, разберем, че не можем да имаме "всичко", а и не е нужно, тогава можем да сме щастливи и да дадем всичко на детето си.. тогава ще намерим и думите, с които да му обясним защо го няма таткото и най-важното да му обясним, че така е по-добре за него.  Thinking
« Последна редакция: пн, 21 ное 2005, 14:25 от casiopeiya »
Цитирай


Мнения: 2 868
Май до тук, никой не е отговорил на въпроса . Истината , поне за мен, е че  моят син усеща и то много болезнено липсата на бащата или мъжа до себе си - както искате - така го разбирайте. Опитвам се всячески да запълня празнотата, която се е отворила пред него, но ... май не се получава. Сърцето ми се свива като го наблюдавам как гледа татковците, които прибират децата си от училище или от тренировките по баскетбол. Наскоро се преместихме в града, където живее и баща му. Той знае адреса му - първото което направи, когато взехме карта на града беше да намери улицата на която живее баща му. Стана ми мъчно.


И на мен ми стана мъчно като ти прочетох постинга. Аз никъде не казвам, че децата няма да изпитват липсата на баща, особено ако няма кой да играе тази роля за тях(приятел на майката или близък роднина мъж), опитвах се само да кажа, че не можем да им го спестим, както и много други неща в живота.  И няма как да се отговори еднозначно на въпроса "как растат децата без баща"... мисля, че най-тежкия вариянт е когато "бащата" не желае да познава и вижда детето си, както и да проявява елементарна загриженост за него.
Цитирай


Мнения: 1 023
какво толкова има да се мисли - когато има биологичен баща, но реално баща няма - просто няма такъв!
детето има нужда да общува и расте и с жени и с мъже около себе си. и имайки наличен баща, не винаги точно той примера който си е избрало само.
все си мисля, че на децата нямаш право да спестяваш истини (верно твоите такива, но истини), нито колкото се може по близо до истината, а истината. щото в протиен случай, не можеш да знаеш кога ще изчезнеш от това съзнание като авторитет - а това дъгло ще ти трябва.
различно формулирана в различните възрастови периоди, но все пак такава.
и все си мисля, че до 10-12 годишна възраст (щото ако се чака пубертета - тогава и идея не можеш да имаш какъв ураган може да се извие, а и те децата вси4ко разбират още от съвсем малки), детето трябва да е абсолютно наясно за ситуацията, развила се отпреди или малко след раждането и защо. - твоето ли4но защо, а то е най-важното, защото ти си тази която казва добро утро, лека нощ и си винаги до детето си.
а това е семейството.
вашето семейство от майка и дете.
ами това е - мъжки спортове, ангажирано време, яко дисциплина, време за игри и забавления, промени в програмата понякога и много внимание и обич и главно - лично пространство.
аз имам баща и брат, но все си мисля че от един период нататък, личния контакт с други мъже ще му бъде по важен (планирам аз карате, кик-бокс, волейбол, ски... ма да видим - живота бил това което се случвало докато правиш планове - ЛОЛ)

милк - така си мисли Wink
Цитирай
Май до тук, никой не е отговорил на въпроса . Истината , поне за мен, е че  моят син усеща и то много болезнено липсата на бащата или мъжа до себе си - както искате - така го разбирайте. Опитвам се всячески да запълня празнотата, която се е отворила пред него, но ... май не се получава. Сърцето ми се свива като го наблюдавам как гледа татковците, които прибират децата си от училище или от тренировките по баскетбол. Наскоро се преместихме в града, където живее и баща му. Той знае адреса му - първото което направи, когато взехме карта на града беше да намери улицата на която живее баща му. Стана ми мъчно.
Именно това е тъжното, когато бащите се отричат от децата си. Защото детето може да срещне много други добри хора, но има една майка и един баща. И липсата на кой да е от двамата винаги ще боли. Дори не самата физическа липса, а това че детето ще се чувства отхвърлено. Дори никога да не му кажеш, че баща му не го обича, то ще го разбере само. Гледахме "Междузвездни войни" и моето дете веднага някакси припозна Дарт Вейдър - като положителното в образа му е, че все пак накрая се разбра, че има някаква любов в сърцето му към Люк.
Та аз си мислех за ситуации подобни на твоята. Детето ми, както и твоето, като порасне малко или много ще иска да види баща си - това е неизбежно. Дали аз ще му кажа къде е или ще разбере от друг е въпрос на време, но по важното е, че в един момент зависи от бащата - какво и как ще направи при срещата. Примерно майката ако е изграждала някакъв положителен образ и въпросния баща с две думи - каже кой си ти не те познавам или нарани по някакъв начин детето, всички досегашни усилия ще останат напразни.

Аз съм на мнение, че истината от децата никога не трябва да бъде скривана, защото истината винаги излиза наяве. Много по-лесно щеше да бъде ако бащата има доблестта да каже на детето - така и така сбърках.... съжалявам и т.н. затова и смятам, че Дарт Вейдър е положителен образ на баща - защото в края детето получава това морално удовлетворение и чувството, че има справедловст и доброто надделява над тъмната страна.
В случая с бащите отхвърлили децата си е същото. Децата имат нужда да видят тази картина, а не примерно един арогантен, самодоволен човек, живееш добре, но отхвърлящ. Наистина такъв човек е по-добре да не го срещат, но така или иначе срещата е много вероятна и дори да е за 10 минути, може да промени колкото за 100 години. Всъщност мисля си, че ако у детето се изгради непоклатима ценностна система, дори след подобни катаклизмични срещи или научаване на факти, те ще могат да продължат да имат вяра в доброто и надежда.
Цитирай
Ами аз колкото повече мисля, токова повече стигам до извода,че много от малко детето трябва да знае, че има неща, които просто се случват и понякога това са тъжни неща... като това баща ти да не живее с теб и да не те вижда. Понеже мисля, че би било пагубно за детската психика да си мисли, че  е нежелано, макар и само от единия родител,  ще предпочитам да казвам, че баща й я обича но не може да бъде с нас. Че хората са различни и някой бащи не могат да си обичат децата и да се грижат за тях, както други.Така както има и такива майки, които си оставят децата в дом, така има и бащи, които не са с децата си. В общи линии напоследък си мисля, че понеже отсъствието на бащата често става централен проблем за майката, то и детето неминумео го усеща. Чета в дир-а в един клуб на разведените... там има една жена"анбра" просто страхотн неща пише, много е мъдра. Тя е отгледала напълно сама  синът си, сега вече е голям, но винаги казва, че той не е страдал от липсата на баща, понеже тя сама та не е страдала от тази липса. Вярвам, че това е разковничето.
Аз живея в невероятна житейска комбинация(първият ми мъж, се грижи за мен, общото ни дете и детето ми от друг мъж) никой покрай мен не я разбира, но понеже аз съм я приела, децата ми растат  така сякаш това е най-нормалното нещо на света и когато почнта да схващат,че не е баш така, ще са достатънчно големи, за да разберат.Синът ми поне не дава никакви признаци на травмиран, че с баща му не сме "точно семейство, но сме много близки" и както заключи миналия ден" щом се грижим едни за други значи  сме семейство"....Така, че наистина от нас зависи да дадем на децата си чувство за сигурност, за жалост най-трудно е първо ние да го постигнем. Много пъти съм казвала тука във форума, че пътят да се постигне това е да се освободиш от чувството" защо точно на мен се случи".... от самосъжалителните мисли и действия...и обвинителните такива към бившия.... тогава си много по-готов да бъдеш наистина стабилен, но най-вече позитивен родител за детето си.

Абсолютно си права. Смятам, че от малко детето трябва да знае, че в живота се случват несправедливости независещи от теб и дори в тези ситуации трябва да останеш човек. За моето дете не е толкова липсата на баща - централен проблем. От една година той е вманиачен направо за сестриче - видяла съм се в чудо да му обяснявам, че не е възможно.
Но когато те зацикля от работа в къщи и прочие - социалните контакти намаляват и т.н. и така и майката и детето започват да са все повече и повече изолирани. Това го казвам и във връзка с постигна на някой понадолу, който подчертаваше, че познанствата с мъже са много важни. И аз преди време имах някаква идея за движение, в което мъже да посвещават част от времето си на деца без бащи, но нямаше бурен и постоянен интерес. Инаистина вариант е да се записва на спортове, водени от мъже - обаче за това трябват пари и време и като се замисля и ми става тъжно. Примерно в зимния дворец разбрах, че мъж води кънки - ама трябва да се води всякъ събота и неделя от 9 часа и струва почти 50 лв. - та мисълта ми е, че добрите начинания са скъпи.
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 23 отговора