А аз постъпих по съвсем различен начин.
Сина ми е със смесена ромско-японска кръв. Има силно изявени азиатски черти. Кожата му е жълта през зимата и много тъмна през лятото.
Още при първите контакти в градината го подтиквах да обяснява на децата, които го наричаха "китаец", че всъщност е японец. Разказвах му каква велика държава е Япония и колко стара цивилизация е. Може и да съм натворила и някакви измислици, като не дотам сведуща в японистиката, но поне му втълпих добро отношение към японците, което се разпростря, естествено, върху всички азиатци и доведе до пристрастяване към филмите на Джеки Чан и Джет Ли.
По-трудното дойде преди около година, когато връстниците му постепенно започнаха да се обиждат на "циганин" и "мангал". Отнтачало обяснявах, че циганите са хора точно като българите, че и те като нас са бедни или богати, боли ги точно толкова, колкото и българите и японците. Разказвах за различните етнически групи по света, дори споменах и гоненията на евреите...
Това беше до момента в който го чух да ми обяснява, че циганите ровят по кофите и дрън-дрън. Тогава го изведох и целенасочено му показах убежищата на два-три клошаря - чистокръвни българи - и една ужасна скитница /гримирана, с токчета, мръсна и парцалива, и вездесъщите пет-шест найлонови торбички от БИЛЛА/. Обсъдихме българската им кръв и че тя с нищо не ги прави повече от циганите, които събират от кофите желязо, хартия и пластмасови шишета.
Няколко дни по-късно разсъждаваше на глас, че циганите крадат, защото са "тъпи" и не могат да изкарват пари без да излъжат някого. Тогава рискувах и му разказах за произхода на жената, която го е родила. Стомахът ми беше на топка, докато му припомнях похвалите на учителките към него, отличните успехи на заниманията с букви и цифри, как вече смята до десет, а други деца още не могат. Припомних му как извади от касичката си за да купи на новородената си сестричка ръкавички и чупеше от всяка вафла за батко си.
Оставих го следващите дни да го осмисли и преболее. Чаках и чаках, и чаках да започне да пита - за майка си, за кръвта наследена от нея, да попита каквото и да е... Стотици пъти си задавах въпроса: Сега ли беше времето? Не избързах ли? Та той е само на пет, а аз го метнах в най-страшния водовъртеж... и много още мисли ме тровеха. Дори потърсих телефона на психолога от нашия отдел "Закрила на детето" - за всеки случай...
Минаха няколко дни и изведнъж на прибиране от градина ми разказа, че се скарали с едно от момченцата, защото нарекло друго "цигане". Нашият веднага се изтъпанил да защитава обиденото дете, обяснил на висок глас почти всичко което му бях обяснявала за циганите и българите. И мамо, те пък не ми вярваха, и се смееха, и аз им казах - хайде да видим кой по-бързо от мен ще отгатне гатанката на госпожата. Аз съм циганин, вие сте българи - да видим кой е по-умен от мен!
Тогава се е намесила госпожата и му направила забележка, че не трябва да говори така и това не е истина. Пък той отвърнал: "Как че да не е истина?! Мама каза така, а тя никога не лъже! " Искаше на следващият ден лично да го потвърдя пред учителката му.
От тогава разговаряме по темата по повод и без повод. Разпитва, сравнява се с останалите по странен начин - съревновава се с ромчетата като българче и с българчетата като ромче. Струва ми се че има нужда от похвали, от уверение че е по-добър от останалите във всички области - и четен, и смятане, и сила... а върха на гордостта му беше, че само той е занесъл цветенце /което откъсна на път за градината/ на момиченце-рожденничка.
Не зная дали съм постъпила правилно, не зная утре какво може да му дойде на ум. Това направих аз преди година и ви го разказвам за сведение на интересуващите се.
Сина ми е със смесена ромско-японска кръв. Има силно изявени азиатски черти. Кожата му е жълта през зимата и много тъмна през лятото.
Още при първите контакти в градината го подтиквах да обяснява на децата, които го наричаха "китаец", че всъщност е японец. Разказвах му каква велика държава е Япония и колко стара цивилизация е. Може и да съм натворила и някакви измислици, като не дотам сведуща в японистиката, но поне му втълпих добро отношение към японците, което се разпростря, естествено, върху всички азиатци и доведе до пристрастяване към филмите на Джеки Чан и Джет Ли.
По-трудното дойде преди около година, когато връстниците му постепенно започнаха да се обиждат на "циганин" и "мангал". Отнтачало обяснявах, че циганите са хора точно като българите, че и те като нас са бедни или богати, боли ги точно толкова, колкото и българите и японците. Разказвах за различните етнически групи по света, дори споменах и гоненията на евреите...
Това беше до момента в който го чух да ми обяснява, че циганите ровят по кофите и дрън-дрън. Тогава го изведох и целенасочено му показах убежищата на два-три клошаря - чистокръвни българи - и една ужасна скитница /гримирана, с токчета, мръсна и парцалива, и вездесъщите пет-шест найлонови торбички от БИЛЛА/. Обсъдихме българската им кръв и че тя с нищо не ги прави повече от циганите, които събират от кофите желязо, хартия и пластмасови шишета.
Няколко дни по-късно разсъждаваше на глас, че циганите крадат, защото са "тъпи" и не могат да изкарват пари без да излъжат някого. Тогава рискувах и му разказах за произхода на жената, която го е родила. Стомахът ми беше на топка, докато му припомнях похвалите на учителките към него, отличните успехи на заниманията с букви и цифри, как вече смята до десет, а други деца още не могат. Припомних му как извади от касичката си за да купи на новородената си сестричка ръкавички и чупеше от всяка вафла за батко си.
Оставих го следващите дни да го осмисли и преболее. Чаках и чаках, и чаках да започне да пита - за майка си, за кръвта наследена от нея, да попита каквото и да е... Стотици пъти си задавах въпроса: Сега ли беше времето? Не избързах ли? Та той е само на пет, а аз го метнах в най-страшния водовъртеж... и много още мисли ме тровеха. Дори потърсих телефона на психолога от нашия отдел "Закрила на детето" - за всеки случай...
Минаха няколко дни и изведнъж на прибиране от градина ми разказа, че се скарали с едно от момченцата, защото нарекло друго "цигане". Нашият веднага се изтъпанил да защитава обиденото дете, обяснил на висок глас почти всичко което му бях обяснявала за циганите и българите. И мамо, те пък не ми вярваха, и се смееха, и аз им казах - хайде да видим кой по-бързо от мен ще отгатне гатанката на госпожата. Аз съм циганин, вие сте българи - да видим кой е по-умен от мен!
Тогава се е намесила госпожата и му направила забележка, че не трябва да говори така и това не е истина. Пък той отвърнал: "Как че да не е истина?! Мама каза така, а тя никога не лъже! " Искаше на следващият ден лично да го потвърдя пред учителката му.
От тогава разговаряме по темата по повод и без повод. Разпитва, сравнява се с останалите по странен начин - съревновава се с ромчетата като българче и с българчетата като ромче. Струва ми се че има нужда от похвали, от уверение че е по-добър от останалите във всички области - и четен, и смятане, и сила... а върха на гордостта му беше, че само той е занесъл цветенце /което откъсна на път за градината/ на момиченце-рожденничка.
Не зная дали съм постъпила правилно, не зная утре какво може да му дойде на ум. Това направих аз преди година и ви го разказвам за сведение на интересуващите се.