Православието като начин на живот 4

Приемам, че йогата не е нашият спорт. Защото просто не е спорт. Нито е учение. Нито е философия. Алогична щуротия.

Вас ви притеснява това, че йогата се изучава изобщо или, че е включена в теста по БЕЛ?

За мен е повече от необходимо, задължително е да имаме елементарно познание за тези философии/учения/религии. Първо - не можеш да сложиш капаците на детето си, да му кажеш "това е Пътя", без да му обясниш защо. А защо-то идва след запознаването с онова, което не е пътя.
Нашата вяра е избор - ежедневен, ежеминутен. Не смятам, че имаме право да отнемаме избора от децата си. За да изберат правилно те трябва да знаят. Информацията трябва да се подаде правилно, а това е възможно само в семейството.

 За да запознаем децата с тези учения и религии, първо трябва да ги запознаем с Православната вяра (ако сме православни), за да могат те да направят своя избор. Щом ние вярваме в Иисус Христос и търсим спасение в тази вяра, защо да не искаме и най- скъпото ни- нашите деца, да го намерят? Проблемът е, че повечето хора не са наясно със собствената си вяра и в търсене на духовното, попадат на тези учения. Приемат ги, защото изглеждат лесни и приятни, защото се представят в началото за упражнения за здраве, а не се замислят накъде ги водят. Не се замислят, защото нямат първоначалното знание, дадено им от родителите и продължено в училище. Някъде връзката се е скъсала. Хората не са виновни за това. Но защо в нашето образование толкова трудно е да се въведе вероучение, а е толкова лесно да се изучават източни окултни практики? И то поднесено по такъв един, привлекателен начин. Да , в основата на всичко е свободната воля, но изборът е някак си предрешен. Нека да има някаква основа, на която детето да може да стъпи. Или е по- добре да се занимава с йога, да празнува Хелоуин, вместо деня на народните будители и да знае за св. Валентин, а да не знае за Светата Троица.
 Аз влагам повече страсти по тази тема, осъзнавам го, но ми е болно, защото всеки ден срещам хора, определящи се като православни, но посещаващи йога. И когато ги попитам как го съчетават, те казват, че това е "за здраве", чувстват се добре физически. Знам, че не съм аз тази, която може и трябва да поучава някого. Господ се грижи за всеки човек и го обича, дал му е свободна воля. Но когато "кукичките", изкушенията, са на всяка крачка и ние така лесно им се поддаваме и погубваме душите си, ми е мъчно и признавам, доста се ядосвам. Простете ми.
 Струва ми се, че сме  по- заети да се взираме, да критикуваме, и да се сочим едни други. Да се мерим кой е по- православен, а не да си носим един друг немощите. А през това време...

Надето , аз повече от прекрасно те разбирам.

Обаче трябва да дадем възможност на хората (включително и на децата си) сами да открият пътя.
Да, моята задача като родител е такава - да покажа, да науча, да информирам. Обаче не и да налагам избор. С цялото си сърце и душа искам най-доброто за детето си. Но не мога да избера вместо него. И опита ми е показал, че колкото по-гневно атакувам "нещо", толкова по-интересно става то. За това е много по-разумно да се обясни, да се даде информация и да се остави избора на другия.
Вероятно родители с по-големи деца ще ме разберат какво искам да кажа.

От вчера имам прекрасна новина в семейството. Обаче се чудя дали да й се радвам или да се плаша. Взето решение води до хубави последици, обаче погазва една заповед. Какво да направя - да се карам, да изисквам, да се тръшкам?! Освен да се моля - нищо друго. Изборът не е мой.

 Права си, гневът не помага. Молитвата помага. Свободният избор е право на всеки човек- това е безспорно. И всеки човек е минал през множество грешни избори, за да стигне до правилния. Пък и знаем ли, всъщност, дали един грешен избор не би довел и до спасение. Неведоми са пътищата Господни.

Хората масово не познават православието.Не знаят на какво учи то,просто защото е нямало от къде да научат.Нито семейство,нито училище ги е научило на това.99,9 % от хората ходят на църква просто да запалят свещ.Аз не познавам нито един човек,който да се изповядва и да взема причастие.Нито един от моето обкръжение.Аз самата до преди няколко години не знаех,че в православието има изповед и причастие.

Мисля, че имаме един нагледен пример още в първите страници на Свещеното Писание...



Вината в случая се поделя между Църквата и семейството.
Снощи една колежка директно ми заяви убеждението си, че при католиците има изповед и причастие, а в православната църква няма такова нещо, а само палене на свещи. Не мога да й се сърдя, нито да я оборя, след като за страничния наблюдател нещата стоят тъкмо така. Вероятно голяма вина за това има и Църквата, която прилага крайно снизхождение към хората и не изисква от тях усилия, макар че би трябвало да го прави - за тяхно добро. Католическата църква някак по-строго налага своите правила и изисквания към вярващите. И хората свикват да ги спазват.

Добро утро !

Явно всички сме имали нужда от "почивка". Надявам се да е минал периода и да сме готови за активен разговор.
Да си предложа темичките аз:

1. Устои на вярата - на кого възлагаме надежди да гради и крепи вярата ни? Източниците Ви външни ли са или вътрешни?
Понякога човек се отпуска, идва леността, има нежелание да отидеш на литургия, пропускат се сутрешни/вечерни молитви - как се справяте с това състояние на духа? Как се преборвате?

2. До колко способността на човек да се организира влияе на духовния му живот?

Двата въпроса са част от една тема, но това ме вълнува в момента .

Жени, борбата със себе си е постоянна.
Не съм открила точна рецепта, която да ме излекува веднъж завинаги от ленността и отпускането, но определено съм забелязала, че срещите с духовния отец ме зареждат и ми дават тласък в духовния живот. Лошото е, че той служи извън града и го посещавам доста рядко - т.е. по-рядко, отколкото имам нужда в действителност.

Когато имам такива периоди се оставам на течението и следвам принципа, че прекаления светец и Богу не е драг. Самобичуването не води до нищо добро и е същия грях, както агресивното отношение към другите или недоволството от съдбата.

Все пак човек трябва малко от малко да насилва себе си - нали и в Писанието се казва, че  "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят.“ (Марк 11:12)
Св. отци и подвижници учат, че самоукорението е полезно за човека, защото го предпазва от самодоволство и гордост. Но си права, че и прекаленото изтезаване на самия себе си не води до нищо добро.

Истината е, че трудно постигаме умереност в това, което правим. Обикновено сме или в едната крайност, или в другата.

 Човек, когато загуби Божията благодат, духовния си мир, започва да се стреми обратно към това състояние. Веднъж щом си го усетил, не можеш да не се стремиш пак към него. Тогава, най- напред, много помага молитвата. Понякога се налага и малко самопринуждение. Ако се оставим изцяло на течението, кой знае къде ще ни отведе. Нали по- лесно е да се поддадем на леността  и унинието, а ако сме загубили Божията благодат, това води към отчаяние и е още по- трудно да излезем от там.
 Жени е права, че борбата е постоянна, но и наградата, когато добрата част в нас надделее е голяма- тази светлина и радост в душата, след като си изгубил общението с Господа и пак си го открил, е неописуема... Просто знаеш, че там е твоето мястото.
 Аз също в тъмни моменти обичам да ходя при духовния си отец. Много ми помага, Господ здраве да му дава, че е доста възрастен, а е толкова жизнен и толкова работа върши.  За съжаление, живее в друг град, макар и близо до София и ми е трудно да ходя често там. Ето, вчера взех шофьорска книжка и това ще бъде един стимул за мен да се науча добре да карам и въобще, да се престраша  да го правя Сега, когато не мога да отида при отеца, ходя в някоя църква, най- често в нашата квартална. И тук имаме добри отци. 
 Понякога и някое мъничко нещо, поглед на дете, среща с хубав човек,  музика, птици, слънце, мирис на цветя, може да те извади от унинието. Ей такива неща. Може да звучи банално, но работи 

Може да ви се стори смешно, но аз например не от униние, а от липса на време особено сутрин си казвам молитвите на ум, докато правя мляко на детето, докато приготвям другото дете за училище, когато се събудя през нощта също си казвам молитви. Това имах предвид под течението, вероятно не се изразих правилно. Иначе ако загубя радостта, се обръщам към молитвата, отивам до църквата, гледам да не товаря организма с тежка храна, защото това затормозява и някак те " връзва" повече към земното.

Молитвата може да се казва по всяко време.
Не всеки има достатъчно време да отдели за молитва пред иконите.
Аз често си казвам молитвата на път за работа.
По-важното е да не забравяме Бога, а постоянно да се обръщаме към Него с мисъл и кратка молитва.
Дори самото спомняне на Бога понякога е достатъчно за да ни зареди с добра мисъл и чувство. В ежедневието ни, потопено в суета, това си е като вдишване на въздух.

 Lunno momi4e, защо да е смешно, и аз често правя така- вършейки нещо, да си казвам молитви на ум. Или пък в метрото- на път за работа. Тогава май най- често май си чета молитвеника. Много е трудно за днешния човек да отдели сутрин 15- 20 минути. Аз лично си го отчитам като грешка, но се старая поне Иисусовата молитва да си кажа след ставане и по- късно другите. Ето, Жени питаше за организацията и духовния живот. Аз, признавам, не съм организирана. Сигурно има нужда.

А,това ходене при духовен отец в какво се изразява?За изповед ли става въпрос или просто разговаряте за това,което ви притеснява?