Знаем ли какво правят децата ни в у-ще?

mama 2, наистина е неприятно това, което се е случило с дъщеричката ти, макар и да не е изключение. Браво на нея, че е отказала да направи това, което не е искала.
Макар че, дъщеря ми е по-малка, започнах да наблюдавам подобни тенденции за налагане на мнение и авторитет с мотива "ако искаш да си ми приятел" и в нейното обкръжение. Общо взето различавам три групи - на "господарите", които налагат правилата /често жестоки и несправедливи/, на "стадото", което няма свое мнение и с удоволствие изпълнява и последната група - на "неизвергнатите" - дечица, които са на прицела на горните две групи, най-вече поради факта, че имат собствено мнение или по някакъв начин се различават от общата маса.
Непрекъснато поощрявам дъщеря ми да ми разказва за отношенията м/у нея и останалите деца и се опитвам, до колкото мога да коригирам поведението й. За съжаление на тази възраст по-голямата част от децата се манипулират много лесно и стига да има "тартор" и потенциална "жертва", всички са готови  да й се нахвърлят, без дори и да съзнават защо го правят. Дъщеря ми, за сега, спада към втората група. По принцип е много добра, жалостива, наивна и винаги е готова да помогне. Но някой с по-силен характер може много лесно да я "командва" и да я кара да прави неща, които нормално противоречат на разбиранията и желанията й. На скоро в групата й дойде ново момиченце и двете много бързо станаха приятелки - моята буквално беше като влюбена. Намеси се обаче "тарторката" на групата, обяви, че няма да играе с дъщеря ми, ако е приятелка с новото момиче и така на практика ги раздели. Опитвам се да горворя с нея, да и обясня, че тя е тази, която избира приятелките си, че никой не може да и каже какво трябва да прави, че не е честно така и т.н. и т.н, но проблемът е, че тя явно се страхува да не отпадне от групата. Не виждам какво бихме могли да направим ние родителите, освен внимателно да слушаме децата си и да ги поощраваме да споделят и да им говорим, говорим, говорим....

Нямам думи 

Правят всичко друго, но не и да са кротки и разумни. Видях го и го виждам всеки ден. Положението е страшно и все по-отчайващо 

Господ да ни ги пази

Нямам какво друго да си пожелая...

Все още е в предучилищна група,но въпросите,които си задавам са като твоите и са  единствената причина от време на време да се замислям за частно училище...бях в това на "Овъргаз" - "Българско школо",2 пъти и двата без предупреждение и редът ме порази,но пък ми се струва,че целодневното обучение води до други негативи,не зная кое училище да избера.

А детската й градина е толкова невероятно хубава,че  и аз с рев ще се разделя  с нея...

Аз имам ужасни спомени от основното ми училище-биеха ме и ми викаха зубър и това от първи клас,добре че като влезнах в пубертета-към 6 клас станох привлекателна за биячите ,ужасен спомен имам,а родителите ми разбраха за целия тормоз със закъснение...

Не ми се ще детето ми да се травмира по същия начин,наистна не зная какво да те посъветвам,защото със сигурност момиченцето ти ще запомни не толкова самия бой,колкото преживяното унижение,ужасно е...

Минала учебна година синът ми беше в 1 клас, а аз в майчинство. Редовно ходех до училище и разбирах за всичко, което ставаше там. Естествено бях коректива. Ноооооо през тази година - вече съм на работа. Научавам доста неща, но не от сина ми, а от един негов съученик (комшийче), който е научен всичко да "споделя". Честно казано това дете, тъйкато е по-слаб ученик (нали във 2 клас вече имат бележници и истински оценки) си умира от кеф да топи сина ми. Да той носи 98% шестици, но не е от кротките. Все ще се покатери някъде, все ще рита топка, когато трябва да е на занималня и подобни неща. Вярно, хубави бележки, но дисциплината малко ни куца. А в къщи не е такъв. И честно казано се радвам, че това дете го топи, за да съм в час и да мога да реагирам на време. От сега се ужасявам какво ме чака като пораснат още малко. За това си казвам Господ да ги пази от беди, а ние няма да спрем да говорим у нас кое е правилно и кое не.

Лекси, поради здравословни причини спрях дъщеря ми от дет. градина и нямам реална  представа за  поведението на децата там. Но си много права за групите, на които са разделени децата и лошото е, че  още от много малки (на вид все още ангелчета) са готови за не дотам невинни детски бели. Интересното за мен беше, че децата възприемат поведението си за нещо естествено и не се притесняваха за постъпката си.
Даваме всичко за децата си, но реално правилно ли ги възпитаваме? И учим ли ги да носят отговорност за постъпките си? Възможно ли е именно другите деца да преобразят нашето ангелче в дявол.........

Средата извън училище/детска градина е разковничето,аз съм щастлива ,че дететото ми спортува много активно и реално децата, с които общува в планината и на кънки са алтернативата й ,когато има някакъв проблем в градината(скарала се е с приятелките си или някой я е обидил).Но дали догодина ще успеем да поддържаме същия ритъм  със ските,походите и кънките,не ми се мисли,защото училището ще ни отнеме много от времето...

И аз от сега съм се размислила за това Съгласна съм с March, че средата извън училище/детска градина е много важна! Но дали ще успея да го науча да мисли с главата си  Много се водят в тази възраст и ако не сме на мястото си, каквото и да означава това, не ми се мисли

Офф: March, децата ни са в една група в градината

mama 2 , на тази възраст те все още са с неоформен характер и се "лашкат по течението". Дастатъчно е само някой да ги подхване както трябва и наистина могат да стигнат до крайност. Лошото е, че много малко родители отделят време, за да изслушат и "напътстват" децата си. А те наистина имат нужда някой да им каже кое е правилно и кое не - само с наблюдения и добър пример не става. И аз не говоря с дъщеря ми толкова често, колкото бих искала, но забелязах, че има ефект. По време на разговора тя почти никога не признава, че е сгрешила и обикновено завършвам с думите ми, че тя разбира се е вече голяма и сама може да прецени. Имам чувството, че именно фактът, че не й натрапвам грубо разбиранията си, я кара да се замисли и след известно време от нейна дума или постъпка разбирам, че все пак съм успяла да й повлияя в желаната посока. Та мисълта ми е, че трябва да се говори и говори. Понякога изглежда, че нищо не влиза, но не е така .
"Интересното за мен беше, че децата възприемат поведението си за нещо естествено и не се притесняваха за постъпката си"  Това наистина е много жалко и стряскащо. Струва ми се, че едно време децата от по-малки правиха разлика между добро и лошо, разрешено и забранено. Не знам дали родителите бяха по-спокойни и по склонни да им обръщат внимание или просто децата не бяха така обременени.
А за децата разбира се е важна и средата извън градината/училището. И аз като Марч се опитвам да насочвам дъщеря ми към спорт. Особено след няколко години той би могъл евентуално да я предпази от много "лоши" неща. Също така и непрекъснато се опитвам да я запознавам с нови неща и да разширявам интересите й - мисля, че това би я лишило от дребнавост и би й вдъхнало самоувереност /а често нейната липса прави децата жестоки или подвластни/.

Само мога да се надявам, че всичко  ми се казва и споделя. Опитвам се да се интересувам от времето му прекарано в училище, но дали успявам незнам...

Да си призная общувам с детето си сутрин и вечер Всички сме заети през целия ден, а на детето му се събира доста училище+занималня.
Напоследък се оплаква, че няма приятели, че не искат да играят с него, но когато отида да го взема виждам, че другите деца го търсят, за да си поиграят след училище. Наистина няма оформен добър приятел, може би защото е контактен и иска да играе с всички и понякога бива игнориран от някоя по-сплотена групичка.
Случва се да си дойде ударен от друго дете, не често. Аз съм абсолютно против раздаването на "тупаници" сред малчуганите, но някои са такива. Обяснила съм му, че не одобрявам подобно поведение и той не се бие, но понякога не издържа на провокациите и се защитава.
Знам, че им е трудно все още в новата среда, имат ангажименти, трябва да поемат отговорност. Но ще се научат. Надявам се да израстнат отговорни и уверени в себе си, и да защитават своето мнение, не да плуват по течението.

Реално на няколко пъти съм я записвала на някъкъв спорт, но било по здравословни причини, било поради моя немърливост/признах си го/- тя е прекъсвала. Още повече, че е доста по-едричка от другите деца ме е страх да я запиша напр. за  лека атлетика / много бързо се износват ставите/ и т.н. По стечение на обстоятелствата цялата бременност си останах у дома и разширих доста кръгозора й и й създадох прилично самочувствие за нещата, които умее да прави. Но явно това хич не е достатъчно. При положение, че вече почти две години се занимавам с нея и съм си у дома, имах грешната представа, че знам какво става в у-ще. Да, споделя, но ПОЧТИ всичко- не- всичко. Нещата, които е видяла и е сметнала за част от пайзажа, изобщо не се споменават, но те реално рано или късно се завръщат като бумеранг. Говорим, спорим и отново говорим-от толкова говорене съм я направила вече възрастен човек- но се опитвам чрез нея да променя  и децата около нея, за да се  избегнат понататъшни сериозни проблеми. На мен главата не ми го побира- как при положение,че от 2 години съм си нон стоп у дома и ще си остана поне още 1г и 3м / да не кажа и повече/, аз не знам какво става в у-ще, а какво остава и да съм на работа.........

ТОВА ЛИ ЩЕ СА ЖЕРТВИТЕ НА ПРЕХОДА и на икономическата обстановка в страната? Разбирам, че трябва да се работи на 1,2 места за да може да се поддържа приличен стандарт, но може ли да си оставим децата на самоотглеждане.........

Общо взето не, не знаем какво става в училище. За съжаление. Всъщност, би трябвало да говоря в първо лице, единствено число. Баща й я води, аз само я взимам и бързам да я закарам у баба й. Питам с една-две думи набързо как е минал денят й, и то по-скоро какви са й оценките, а не какви са й отношенията със съучениците и дали има пролеми с тях. Тя не споделя много с мен такива работи, освен ако не е драстичен случая, но съм забелязала, че и в извънредни ситуации тя мълчи и се опитва да се справя сама. Предпочитам да вярвам, че ако има нещо тя ще си каже, но истината е, че това не е точно така.

В класа им стават нередни неща, но това се вижда и коментира от бабите, които ходят да ги прибират и тази процедура им отнема поне по 30-40 минути. А аз не мога да си позволя лукса да вися там толкова време, затова и не мога да забелязвам какво става в подробности. То аз и схематично не мога да знам какво се случва, камоли в подробности. Каквото научавам, го научавам от баба й, която прекарва следобедите с нея и Наталка тогава си споделя.

Лекси е права за групичките, които се сформират. Права е и че много, много, много трябва да се говори с децата. Всичко е въпрос на възпитание и манталитет. Аз съм на мнение, че децата, които са били на ДГ много по-лесно се ориентират и много по-добре се справят в нестандартните ситуации в общуването. Те вече са отработили механизмите в детската градина. При тях нещата са по-лесни и по-ясни. Те са и по-смели и с по-голямо самочувствие - вече веднъж са се поставили в групата и нямат страх от това. А и ние, родителите сме по-смели. Моята дъщеря е минала през екстремна ситуация на няма и 5 години в ДГ, беше обект на насилие и успя да се справи и да пребори ситуацията. Затова някакси не се вторачвам в социалните й изяви или пък евентуални проблеми. Имам й доверие, защото вече ми е показала и доказала, че може да се справи и реагира адекватно. Но разчитам и на това, което виждам в общуването й с брат й, с братовчед й и братовчедка й и своевременно туширам всеки недостатък /поне според моите представи/.

Много е сложно, но аз определено считам, че в семейството се кове характера, създават се ценности, поставят се граници и в училище просто се берат плодовете на нашето възпитание.

Единственото което мога да твърдя със сигурност е, че не знаем какво се случва не само в училище а въобще навън от момента в който детето затвори отвън вратата на дома.
Ужасно е. И ако преди години наистина не се плашех и бях оптимист, напоследък все по-често изпадам в безмълвни състояния. Децата ми са коренно различни съпоставяйки ги на една и съща възраст. Георги ще оцелее, ако не заради друго - от инат. За Сиси не съм сигурна. Прекалено е добра, понякога си мисля, че не биваше да я поощрявам в тази посока. Това е дете което не е ухапало, наплюло, ударило или обидило друго дете, без значение на колко години е била, дали е разбирала или не и как са се държали спрямо нея останалите. Никаква агресия под никаква форма. Това не е нормално защото ми говори за липса на инстинкт за самосъхранение. Сериозно говоря и не знам какво да я правя. Снощи за пореден път на въпоса ми 'как мина деня ти' тя отговори - 'тъжно, нямам приятелки, и Теодора не ме иска вече'... и реве. Е, какво да го правиш... говоря, обяснявам, опитвам се да представя нещата като моментни, да не кажа лоша дума или оценка за някое дете а тя ми казва ' те не са ми приятелки, приятелите си прощават и дори да се скарат пак се обичат а те не ме обичат'. Това аз съм и го казала...баси живота, мъчно ми е за нея отсега.  С Гого не беше така едно време или пък аз не съм му обръщала толкова внимание. Баща им си знае едно - остави ги да се оправят сами!


Така е, но брането на тези плодове е сладката част а има и друга, трябва ежедневно да се защитават тези плодове да не ги обрулят и изядат свинете. Примери имам доста.

Лекси, много добре си го описала, но я се замислете - това няма ли го и във вашите офис колективи - 'господари', 'стадо', 'низвергнати'. Такова е устройството на света.
Учителките са ДЛЪЖНИ да уравновесяват нещата - това е част от педагогическите им задължения, но много малко са тези, които се замислят за тези неща и го правят.
А ние трябва също да помагаме и да следим доколкото е възможно.
Няма рецепти за живота.