Здравейте, момичета.Искам да споделя тук творчеството на едно много талантливо момче.Надявам се да ви допадне.Аз лично съм пристрастена към разказите му. 
https://m.facebook.com/pages/Le-Fant%C3%B4me/409778049191766?fref=photo
И да споделя любимото ми...
Моменти на страст
Беше луда! Обичам лудите. Допълват ме. Изглеждаше така свободна. Толкова опияняваща. Сякаш най-дивият ураган бушуваше до мен. Буря от коса и ритъм. Тялото й се мяташе в екстаз всеки път, когато спирах погледа си върху нея. Представете си, дори косата й танцуваше. Хвърчеше наляво - надясно, без посока и все пак в перфектен синхрон с притежателката си.
Завиждах на музика. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, невъзможен да се овладее.
Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставахме само двамата. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.
Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново!
Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.
Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима… Или пък не. Но така е по-сладко… Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и ме стопли с миловидното си лице, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!
Палех цигара от цигара, стоейки с гръб към нея. Беше по-малка от мен - не ми се занимава с лапетии, говорех на себе си, успокоявайки мъжкото си самочувствие. Дали не сбърках? • Здрасти, да ти върна цигарата, която ми даде. Заповядай... • Хаха, няма нужда. Аз щом съм ти дала значи съм си направила преценката. Имам си. Усмихна ми се, но сякаш не на мен. Какво ли очаквах изобщо!? Запецнах. Диджеят пусна, каквото трябва. Добре че поназнайвах да танцувам. Скромен съм - невероятен танцьор съм. Музиката сближава. Телата ни. Спрях да бъда прозрачен. Тя усети в мен частица от искрата, която пали и нея. Ако някой не смята хип хопа за толкова възбуждащ като латиното - да си гледа работата. Моята си стана от раз. Е, да, задникът й също помогна. Бяхме неподвластни на никой и нищо освен на бийта. • Хайде да дръпнем по един фас на въздух. Бяхме се препотили жестоко. • О, да, имам нужда, отвърна небрежно тя и изтри бавно с ръка капките пот от врата си, отмятайки глава назад и притворила леко очи. В този момент исках да спра да бъда човек и да се превърна във върха на пръстите й. Тръгнахме към изхода. Тя отпред аз зад нея. По път събирах кураж да си открадна поне една целувка. Шамарите не ме интересуваха. Трябваше да минем през цялото заведение. Нямаше мъж, който да не я проследи с поглед, който да не каже нещо за нея на съседа си, който да не намести с ръка пакета си. Тя им говореше чрез тялото си. Езикът на извивките й се разбираше от всеки, беше като един общ език за цялата планета. Може би не им приказваше нарочно, освен понякога. Даже съм почти сигурен, че това често я дразнеше до безумие и я караше да намразва всички . Те я виждаха, но всъщност бяха слепи за това коя е всъщност. Тя беше толкова неразбираема, колкото всички смятаха, че я разбират.
Облегна се на стената. Подадох й цигарата. Огънче. И нямаше сила на света, която в този момент да ме отдели на повече от крачка от нея. Тя беше плюсът аз минуса. Устните й плътно се облепяха по филтъра, притисваха го и изпускаха дим на малки вълнички. Стоях срещу нея и просто я гледах. Любувах й се. Желаех я безумно…
Не усетих колко бързо мина следващия един час. Не спирахме да си приказваме. Дори не си поемахме въздух. Нямаше за кога. Трябваше да си кажем всичко. Да обсъдим всичко. Себе си. Мечтите ни. Философията на живота. Карах я да се смее. Да се изчервява. Да спори и да се цупи. Тя пък ме правеше да бъда най-интересният и забавен човек, когото е срещала. Дали някога ще има друга като нея? Обясняваше ми превъзбудено как животът й, книгите, които е прочела, желанията, с които е заспивала нощем са я изградили като човек. И тогава го видях. Видях онзи глад в очите й, който можеше да бъде разгадан от малцина. Трапчинките, когато се усмихваше и които караха да искаш да ги целунеш на мига. Усмивката, която някак си те правеше на хилещ се глупаво хлапак, който гони мухите из поляната.
Нощта беше млада. Ние също. Мигът беше вечен. Сърцата ни се пръскаха от очакване. Устните пресъхнаха, напукани от желание. Вратата щракна след мен. Обвих ръка през кръста й и я придърпах към себе си. Погледна ме и ми отдаде цялото си същество. Вселената изчезна. Почувствах се вкъщи. Това сякаш беше най-правилното нещо, което мога да направя. Да бъда тук в квартирата й вкопчен в нея. Тя ме притисна по-плътно към врата...
Дрехите на пода. После и ние. И ръцете сключени едни в други. Хапещи уста. Дерящи нокти. Въргаляне. Викове. Тела прилепени към хладните страни на гардероба. Хвърчащи обувки. Всеки остана с по един чорап. Кълбо от ръце и крака, цветове и притаен дъх. И беше грубо, но и нежно. И беше страстно, но и диво. И беше като по филмите. Но по арт.
Допуших поредната цигара седейки на сепарето с гръб към нея. После си тръгнах...
https://m.facebook.com/pages/Le-Fant%C3%B4me/409778049191766?fref=photo
И да споделя любимото ми...
Моменти на страст
Беше луда! Обичам лудите. Допълват ме. Изглеждаше така свободна. Толкова опияняваща. Сякаш най-дивият ураган бушуваше до мен. Буря от коса и ритъм. Тялото й се мяташе в екстаз всеки път, когато спирах погледа си върху нея. Представете си, дори косата й танцуваше. Хвърчеше наляво - надясно, без посока и все пак в перфектен синхрон с притежателката си.
Завиждах на музика. Исках аз да съм звуците. Аз трябваше да я карам да се движи така. Да бъде хаосът, невъзможен да се овладее.
Тя спираше времето. Поглеждах я и наоколо сякаш всичко замръзваше и оставахме само двамата. Безумните движения, като от някой древен ритуал. И едвам доловимата й усмивка на наслада. Понякога изглеждаше самотна. Тъжна. Дива.
Не можех да не я гледам. Не издържах. Да бъда далеч от очите й беше немислимо. Трябваше отново да пропадна в мрака им. Отново. И отново!
Черните дупки били сладко нещо. Раят в космоса. Имало ги и на земята.
Тя болеше. Как болеше само. Хладна. Приласкаваща. Можеше да гори като фламенко и да те изгаря бавно като танго. Приканваше те с всяка извивка на тялото си. С всяко мигване. Вдишване. Така близо и така далеч. Недостижима… Или пък не. Но така е по-сладко… Да бъде на никой...без никой и все пак с всички. Дори когато ми проговори и ме стопли с миловидното си лице, имах чувството, че между нас има стена, която няма как да прескоча. Облегнах се на нея и замечтах…превъртах момента постоянно, непрестанно, за да не забравя!
Палех цигара от цигара, стоейки с гръб към нея. Беше по-малка от мен - не ми се занимава с лапетии, говорех на себе си, успокоявайки мъжкото си самочувствие. Дали не сбърках? • Здрасти, да ти върна цигарата, която ми даде. Заповядай... • Хаха, няма нужда. Аз щом съм ти дала значи съм си направила преценката. Имам си. Усмихна ми се, но сякаш не на мен. Какво ли очаквах изобщо!? Запецнах. Диджеят пусна, каквото трябва. Добре че поназнайвах да танцувам. Скромен съм - невероятен танцьор съм. Музиката сближава. Телата ни. Спрях да бъда прозрачен. Тя усети в мен частица от искрата, която пали и нея. Ако някой не смята хип хопа за толкова възбуждащ като латиното - да си гледа работата. Моята си стана от раз. Е, да, задникът й също помогна. Бяхме неподвластни на никой и нищо освен на бийта. • Хайде да дръпнем по един фас на въздух. Бяхме се препотили жестоко. • О, да, имам нужда, отвърна небрежно тя и изтри бавно с ръка капките пот от врата си, отмятайки глава назад и притворила леко очи. В този момент исках да спра да бъда човек и да се превърна във върха на пръстите й. Тръгнахме към изхода. Тя отпред аз зад нея. По път събирах кураж да си открадна поне една целувка. Шамарите не ме интересуваха. Трябваше да минем през цялото заведение. Нямаше мъж, който да не я проследи с поглед, който да не каже нещо за нея на съседа си, който да не намести с ръка пакета си. Тя им говореше чрез тялото си. Езикът на извивките й се разбираше от всеки, беше като един общ език за цялата планета. Може би не им приказваше нарочно, освен понякога. Даже съм почти сигурен, че това често я дразнеше до безумие и я караше да намразва всички . Те я виждаха, но всъщност бяха слепи за това коя е всъщност. Тя беше толкова неразбираема, колкото всички смятаха, че я разбират.
Облегна се на стената. Подадох й цигарата. Огънче. И нямаше сила на света, която в този момент да ме отдели на повече от крачка от нея. Тя беше плюсът аз минуса. Устните й плътно се облепяха по филтъра, притисваха го и изпускаха дим на малки вълнички. Стоях срещу нея и просто я гледах. Любувах й се. Желаех я безумно…
Не усетих колко бързо мина следващия един час. Не спирахме да си приказваме. Дори не си поемахме въздух. Нямаше за кога. Трябваше да си кажем всичко. Да обсъдим всичко. Себе си. Мечтите ни. Философията на живота. Карах я да се смее. Да се изчервява. Да спори и да се цупи. Тя пък ме правеше да бъда най-интересният и забавен човек, когото е срещала. Дали някога ще има друга като нея? Обясняваше ми превъзбудено как животът й, книгите, които е прочела, желанията, с които е заспивала нощем са я изградили като човек. И тогава го видях. Видях онзи глад в очите й, който можеше да бъде разгадан от малцина. Трапчинките, когато се усмихваше и които караха да искаш да ги целунеш на мига. Усмивката, която някак си те правеше на хилещ се глупаво хлапак, който гони мухите из поляната.
Нощта беше млада. Ние също. Мигът беше вечен. Сърцата ни се пръскаха от очакване. Устните пресъхнаха, напукани от желание. Вратата щракна след мен. Обвих ръка през кръста й и я придърпах към себе си. Погледна ме и ми отдаде цялото си същество. Вселената изчезна. Почувствах се вкъщи. Това сякаш беше най-правилното нещо, което мога да направя. Да бъда тук в квартирата й вкопчен в нея. Тя ме притисна по-плътно към врата...
Дрехите на пода. После и ние. И ръцете сключени едни в други. Хапещи уста. Дерящи нокти. Въргаляне. Викове. Тела прилепени към хладните страни на гардероба. Хвърчащи обувки. Всеки остана с по един чорап. Кълбо от ръце и крака, цветове и притаен дъх. И беше грубо, но и нежно. И беше страстно, но и диво. И беше като по филмите. Но по арт.
Допуших поредната цигара седейки на сепарето с гръб към нея. После си тръгнах...