Според вас носталгията и розовите очила признак ли са че човек остарява душевно?
Някъде прочетох, че тези които запазват детското харесват и нови неща без да идеализират тези от детството. Свалих от Интернет някои филми и сериали от детството и да ви кажа не разбирам как може толкова да се възхваляват по тях. Някои като "Пълна къща" дори ми се струват мега тъпи, а като дете ги обичах. Други като АЛФ ми харесват, но не заради спомените, че израстнах с тях, а просто като съдържание и изпълнение. Но и те са ми омръзнали. Помня, че като деца от година на година бързо си сменяхме любимците, може би това означава че все още имам младежко мислене?
В същото време ако детето на братовчедка ми е при нас и гледа неговите си, сегашни детски да ви кажа с нищо не са по-лоши от тези, с които израстнахме. Ако спрат някои изобщо не страда много по него, а минава на следващото и бързо си има нови любимци. Някои от тогавашните сериали, филми и предавания направо ми тъпеят и повечето са ми омръзнали, та вече почти не идеализирам нищо от миналото. На мен ми липсва начинът по който виждах света тогава, но не се умилявам от лейки-петлета и ретро телевизия.
Не смятате ли че цялото това "децата на 70-те, 80-те, 90-те" е нещо написано от хора, чиито души остаряват? Защото младите души по принцип се прехласват по новото, бързо забравят старото. Иронията е, че колкото повече ти липсва детството, толкова по-малко мислиш като дете. Съгласни ли сте с това? Че и цели сайтове посветени на носталгията като Нашето детство има. Че дори познавам възрастни хора събиращи кукли-тролове които бяха супер модерни като бяхме деца през 90-те. Това е някакъв вид вещоманство. Тези вещи няма да им върнат детството, то се връща като се почувстваш отново като дете, като започнеш да се дивиш и радваш на красивото всеки ден.
Някъде прочетох, че тези които запазват детското харесват и нови неща без да идеализират тези от детството. Свалих от Интернет някои филми и сериали от детството и да ви кажа не разбирам как може толкова да се възхваляват по тях. Някои като "Пълна къща" дори ми се струват мега тъпи, а като дете ги обичах. Други като АЛФ ми харесват, но не заради спомените, че израстнах с тях, а просто като съдържание и изпълнение. Но и те са ми омръзнали. Помня, че като деца от година на година бързо си сменяхме любимците, може би това означава че все още имам младежко мислене?
В същото време ако детето на братовчедка ми е при нас и гледа неговите си, сегашни детски да ви кажа с нищо не са по-лоши от тези, с които израстнахме. Ако спрат някои изобщо не страда много по него, а минава на следващото и бързо си има нови любимци. Някои от тогавашните сериали, филми и предавания направо ми тъпеят и повечето са ми омръзнали, та вече почти не идеализирам нищо от миналото. На мен ми липсва начинът по който виждах света тогава, но не се умилявам от лейки-петлета и ретро телевизия.
Не смятате ли че цялото това "децата на 70-те, 80-те, 90-те" е нещо написано от хора, чиито души остаряват? Защото младите души по принцип се прехласват по новото, бързо забравят старото. Иронията е, че колкото повече ти липсва детството, толкова по-малко мислиш като дете. Съгласни ли сте с това? Че и цели сайтове посветени на носталгията като Нашето детство има. Че дори познавам възрастни хора събиращи кукли-тролове които бяха супер модерни като бяхме деца през 90-те. Това е някакъв вид вещоманство. Тези вещи няма да им върнат детството, то се връща като се почувстваш отново като дете, като започнеш да се дивиш и радваш на красивото всеки ден.
