Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 27 отговора
Нека в тази тема да публикуваме всички приказки, които знаем с елемент на осиновяване в тях, както и такива, които ще подскажат на децата ни как са се появили в нашите семейства.
Моля ви нека да няма коментари, а само приказки, за да може всеки да вземе това, което смята за полезно от тях.
Цитирай
МАЛКАТА  ФЕЯ

   В края на горичката, сред шипковите храсти се беше сгушила Вълшебна къщичка. Всички, които минаваха от там се учудваха колко съвършена беше тя. Имаше красиви дървени резбовани прозорци, покрив с чудни керемиди боядисани в златисто, които блестяха ослепително на слънцето, малка веранда с люлеещи се плетени столчета, а самата тя беше с цвят на лазурно лятно небе.
   В този ден Слънчицето стана рано, отметна пухеното одеяло от облачета, надникна през едно прозорче и тихичко почука на стъклото. Феичката Мая се събуди, излезе на верандата, прозя се сладко и се протегна. Феичките обикновено не се събуждаха толкова рано, но Мая имаше много неотложни работи за вършене. Тя се различаваше от всички други феички, защото беше много самостоятелна и отговорна. Например винаги обуваше правилно обувчиците си без да бърка лявата с дясната, внимателно се сресваше и дори самостоятерно си закрепваше крилцата. Освен това тя никога не забравяше да си измие зъбките с паста от горски теменужки.
   И този път тя свърши всичко това, подреди си вълшебната чантичка и много внимателно си провери крилцата. Понякога се случваше  да паднат в най-неподходящия момент и се налагаше набързо да измисля разни заклинания от типа на “не падай надолу” и “не си удряй главата в земята”, но този път крилцата бяха изрядни. Феичката излетя през прозореца и леко се приземи на полянката пред къщичката.
-   Ах! – плесна с ръце Мая
-   Това сте пак Вие!!!!
Точно до детската площадка седеше огромен щъркел и тежко въздишаше.
-   Добро утро уважаема фея.
-   Добро утро уважаеми господин Щъркел! Как сте?
-   Ужасно! Въздишките на щъркела преминаха в ридания.
-   Някъде съм загубил почти всички адреси и ето на ..........
Щъркелът кимна с глава по посока на шипковия храст до който имаше голяма плетена кошница. В нея радостно примигваха нито повече нито по-малко от пет новородени бебета.
-   Ама как не Ви е съвестно, господин щъркел! Вие пак ми обърквате всички планове, - феичката се приближи към шипковия храст и мушна чипото си носле в кошницата.  – Ах колко са симпатични! Момиченца ли са?  -попита тя.
-   Не? Отговори щъркелът – четири момиченца и едно момченце, но то е много послушно.
-   Скъпа феичка, нали няма да ни оставите в такова безизходно положение?
-   Но как така? А кой вместо мене ще събуди Спящата красавица, ще измете Млечния път, ще нахрани слънчевите зайчета? Не мога да разчитам на другите феички.
След това  Мая се замисли, взе на ръце едното бебенце, усмихна се и каза:
 –Не мога да ви оставя в беда. Да тръгваме!
Щъркелът тръгна като се кривеше  смешно на тънките си крака, затича се и след това излетя. Бързо, бързо затрептяха пухените крилца и феичката след минутка го настигна. Под тях остана полянката, Вълшебната къщичка, езерцето с рибките и шипковите храсти.
Вие навярно вече сте разбрали, че точно това е Щъркелът, който е натоварен с отговорната задача да носи бебетата.
    И като се замислиш, няма нищо сложно. Вземаш поръчката, пълниш кошницата с бебета и носиш в различните градове, села и пр. А там родителите приемат бебенцето, подскачат няколко минути от радост, подписват специална разписка, че нямат претенции – и работата е свършена. Обаче Щъркелът в края на  краищата е само една птица и междувпрочем е на възраст,....Случва се да се замисли за нещо или да забележи някой тлъст червей – и край!!! Ходи че търси след това документите... Добре все пак, че кошницата с бебетата е закрепена здраво за дългата му шия , че току виж загубил и тях.
Ако например с тази задача беше натоварено да речем Куче – овчарка – не биха се случили такива неприятности. Или, да речем – Котарак – във всички отношения доста отговорен господин. Но, така е прието - от прастари времена бебетата да се носят от щъркелите. И е твърде късно да се променя каквото и да било. Ето затова от време на време се случва и така, че родителите вече са купили дори бебешка количка,  момиченцата и момченцата спят в плетената кошница, но адреса е изгубен....Ужас!!! И все пак е толкова  хубаво че съществуват  феички. Те са много подходящи в такава ситуация. И за да разберете по-добре - обяснявам : Феичките, даже и най-мъничките, най- мързеливите и разсеяните(за съжаление има и такива) умеят да чуват  Майчините сърца. И ако някъде някоя мамичка седи до прозореца и чака дълго, дълго своето детенце, а Щъркелът се е загубил, феичката непременно ще я чуе.
-   Виждате ли, ей там свети прозорец, - Мая се приближи до един многоетажен блок и показа на Щъркела балкон с нацъфтели петунии, Между саксиите натам-насам нервно сновеше едра сива мишка.
Обутите в червени чорапи щъркелови крака едвам докоснаха пода и той леко кацна на балкона.
   -Най-накрая! – мишката въздъхна облекчено, - вече три дни ви чакам, а вас все ви няма..... Вкъщи е такава бъркотия. Всички са като обезумели. Давайте бързо бебето.
Щъркелът подхвана и внимателно подаде гукащия вързоп.
-   Вие ли ще подпишете  разписката? Вземайте го!
-   Ама не тази!!! Другата... Русичката.. Нима не виждате? –. Мишката важно кимна и внимателно огледа пухкавото момиченце.
-   Аха. Това е нашето бебе. И размахвайки опашка ехидно добави, - Слава Богу, че не се занимавате с доставка на мишленца...
-   Благодаря ти скъпа Феичке.
Мая леко се изчерви, но направи красив реверанс. Щъркелът неловко пристъпваше от крак на крак и се покашляше многозначително. Очакваше благодарност, но така и не я получи.
-Хайде да побързаме господин Щъркел, - затрептяха пухените крилца. Трябва да бързаме. А засега  чувам само три Майчини сърца. Страхувам се че за последното бебенце ще се наложи да летим много надалече. Иска ми се да успеем да се върнем за вечеря.
Кошницата стана по-лека и те успяха по-бързо да стигнат до следващата къща. И слава Богу - навреме.  Бабите и дядовците вече пиеха валериан вместо чай, братчето тичаше насам-натам развълнувано, а за мамичката даже не ми се говори. Толкова силно и плачеше сърцето, че феичката я заболя коремчето.
   -Бързо, бързо шепнеше Мая, - тук чакат тъмнокосото момиченце. Чакат го много, много отдавна. Ох успяхме.....
Скрити зад комина златокосата феичка и огромната птица с малко глуповато изражение, наблюдаваха как щастливата майка притиска дъщеричката към гърдите си.
-   Така. Сега бързо на Север. След това на Юг, а после..... Феичката притихна, заслуша се.... Намръщи се. – Не си мърморете под носа господин Щъркел. Не чувам..... Хайде да продължим, после ще видим. Заради тази ваша разсеяност се случват такива неприятности.
Щъркелът внимателно размахваше крилата си, за да не събуди спящите дечица.
   Докато летяха към далечния северен град, Мая си одраска ръчичката от една звезда, но дори не се оплака, тя беше много смела феичка. По зова на майчиното сърце , като по златна нишка стигнаха приятелите при родителите на къдравото рижичко момиченце. То се сгуши в прегръдката на майка си и се засмя с беззъбата си устичка. А заедно с него се засмя и нашата феичка, и като че ли зазвъняха хиляди кристални камбанки.
 Нашите приятели стигнаха надвечер в южния град и след като сложиха още едно дребосъче в дантелените пеленки, се спогледаха.
   А сега накъде? – Щъркелът дишаше тежко. Все пак да летиш от единия до другия край и обратно не беше лека задача. Мая също беше много изморена, но нищо не каза. Огорчаваше я друго – Колкото и да допираше ушенце до облаците( известно е, че така най-добре се чуват сърцата), колкото и да се вглеждаше в очите на бързащите по улицата жени, не чуваше нито един познат звук, не виждаше нито един по-необикновено топъл поглед.
   -Не знам!Не знам! Мая даже тропна с краче и за малко да се преобърне, защото забрави че виси във въздуха, а не е стъпила на земята. – Хайде още малко да потърсим, пък после.... После както обикновено. Ще се върнем   във Вълшебната къщичка.
   И те търсиха още един ден и още един, и дори седмица. Млечния път се покри с прах, защото освен Мая нямаше кой друг да го измете. Пак добре че приятелките на феичката успяваха да  нахранят с жълтурчета слънчевите зайчета. А следващия понеделник Мая въздъхна тежко и реши, че е време   да се върне вкъщи.
-   Добре все пак, че момченцето е много послушно и никак не е капризно – каза Мая.
-   Трябва да съобщим на Главната Вълшебница да приготви още едно креватче за момченце-Вълшебник. И така вълшебниците ще станат с един повече
За съжаление се случват и такива неща.... Рядко но се случват. И адресът е загубен и Майчиното сърце не се чува. А знаете ли зашо е така? Защото Майчиното сърце толкова дълго е викало своето детенце, че гласът му е секнал..... И става невъзможно да  вика с пълно гърло, високо-високо. Шепне горкото, хрипти, а феичката нищо не чува. И феичката също е човек. Даже не просто човек, а мъничко момиченце. И ако си помислите добре, ще се досетите, че и тя някога е била в кошницата на разсеяния Щъркел... Впрочем Вие навярно вече сте се досетили.
   -Извинявайте, - Щъркелът виновно наклони глава, - случва се..... Аз нали виждате, съм доста възрастна птица. А работата е толкова много....
-   Няма нищо страшно, - Мая взе на ръце послушното момченце и се насочи към верандата. Крилцата и тъжно висяха надолу.
-   
.*******
   Измина една година, дните се нижеха един след друг. Млечния път сияеше от чистота, по полянката скачаха слънчевите зайчета, някъде там Спящата красавица изпробваше сватбената си рокля.
   В един обикновен делничен ден Вълшебната къщичка както обикновено се огласяше от виковете на играещи феички и малки вълшебници. Мая замислено седеше в един ъгъл и размишляваше върху способите за получаване на жива вода от портокалов сок.
-   А пък днес на нас са ни дошли гости, - Главната Вълшебница  водеше по коридора непозната, много красива, но тъжна жена.
-   Това е Мая – нашата изключителна вълшебница.
-   Аз съм феичка. Имам си крилца, вълшебна пръчица и един приятел Щъркел. – каза Мая.
-   Здравей, - каза жената, наведе се към нея и докосна златните и коси. Феичката изведнъж чу колко силно плаче нейното уморено Сърце, колко чака, търси и се надява..... Феичките умеят да слушат, особено такива внимателни и изключителни във всяко едно отношение като Мая.
-   Вие сте майчица, - заяви феичката. Жената прибледня и се хвана за сърцето. Вие сте майчица на едно много послушно и красиво момченце и показа едно от играещите момченца – Вълшебници с тъмна гъста коса и огромни кафяви очи. Жената се приближи до момченцето. То се обърна и феичката можа да види как между двете сърчица прескочи кристална искра, която мигом се превърна в най-здравата на света нишка.
Не след дълго майчиното сърце доведе във Вълшебната къщичка и майчицата на феичката Мая. Когато феичките отново се превръщат просто в момиченца, им се налага да се разделят с крилцата си, вълшебните пръчици и шапката-невидимка..... От друга страна пък защо са им на момиченцета всички тези чудеса , пък и на момченцата не им трябват особено тези вълшебни неща. Всъщност най-важното за тях е кое? Впрочем вие и без мен знаете кое е то..............

    Огромният щъркел   учи усърдно  наизуст всички адреси, но понякога паметта му изневерява.
И   може да се случи какво ли не. Добре че има феички. А още по-добре и даже прекрасно е това, че майчиното сърце рано или късно само намира пътя, защото е Майчино Сърце....

   


Avtor: Larisa Bortnikova
« Последна редакция: сб, 18 мар 2006, 12:58 от Бонита »
Цитирай
ПРИКАЗКА ЗА ТОВА КАК ЩЪРКЕЛА СБЪРКАЛ АДРЕСА

Всички дечица  ги носи Щъркела. Мамичките много се радват, когато виждат през прозореца, как Щъркелът лети към тях и носи в дългия си клюн дългоочакваното бебе. Обаче понякога се случва така, че Щъркела загубва пътя, сбърква адреса  или носи бебето не на когото трябва. И тогава той отнася бебето в специална къщичка, където тях непременно ще ги намери майката.
   През едно чудесно есенно утро най-големият и красив Щъркел подхвана най- добрия малчуган на света и го понесе към неговата Майчица.. Обаче не щеш ли, излезе силен вятър и Щъркела изпусна листчето с адреса. А Майката почувства, че нейното синче някъде се е загубило. Всеки ден тя поглеждаше с надежда към небето – дали няма да се покаже Щъркела, който носи детенцето й. А пък Щъркела, след като не знаеше точния адрес, отнесе детенцето в специалната къщичка, където живеят дечицата, които чакат техните Мамички   да ги намерят.                                     Всяка сутрин всички дечица с надежда поглеждаха към вратата в очакване тя да се отвори и майките им да дойдат. Детенцето също стоеше в очакване на своята Майчица. Разбира се в къщичката имаше лелички, които се грижеха за дечицата. Но нима ти можеха да заменят Майката? Те приготвяха на децата попарки и вкусна супа, но нима може да е вкусна тази гозба, която не е приготвила Мама. Леличките играеха с дечицата на разни игри. Но нима игрите могат да бъдат интересни без Мама? Всяко детенце имаше удобно креватче. Но нима можеш да спиш спокойно, ако Мама не те е завила с одеялцето и не ти е целунала носленцето за лека нощ? Детенцето  дълго, дълго чакаше кога Мама ще дойде да го намери.
   И така наближаваше Коледа. Децата пишеха писма на дядо Коледа за подаръците, които искаха той да им донесе. Едно момченце искаше голям камион, а едно момиченце – красива кукла. А нашето момченце помоли дядо Коледа да помогне на Мама да го намери по-бързо. На всички е известно, че дядо Коледа е много добър и се старае да изпълни молбите на децата. И така, той написа писмо на майката на момченцето, че детенцето и я чака и много тъгува за нея. Веднага щом като получи писмото Майката отиде в  къщичката при дечицата.  Тя влезе в една стая, където играеха много деца и веднага позна своето детенце. А сърчицето на момченцето му подсказа, че Мама е дошла да си го прибере вкъщи. И те тръгнаха заедно. От този ден те никога не се разделяха.
 
Цитирай
С радост виждаме, че практиката по правилно разкриване на тайната на осиновяване се мултиплицира.
БАОО работи от години по въпроса как най-лесно и естествено да се въведе темата пред осиновеното дете
Специалистите, които работят с деца и семейства стигат до извода, че темата осиновяване е добре да се въвежда от ранна детска възраст, като се започне чрез приказки, в които да се загатва за съществуването на осиновяване.
 smile3529Родители осиновители са създали приказки или използват вече създадени такива, в които се разказват истории за котенца, отгледани от кучета, на птиченца, снесени в чуждо гнездо и отгледани с различните си братя. Чрез тези приказки детето от малко свиква да различава ясно, че това да родиш и да отгледаш рожба е съвсем различно нещо.
Метода чрез приказки е лесно приложим, защото по един естествен за детето начин то научава истината за себе си. Но за да е успешен е важно детето да е на възраст, в която обича да слуша приказки.
Колкото по-голямо става, толкова по-трудно ще бъде на семейство да му обясни, че не са биологичните му родители.
Ако решите да използвате този метод, за да разкриете тайната пред детето си, може да започнете с приказки като- Палечка и Грозното патенце от Ханс Кристиян Андерсен
Цитирай


Мнения: 1 616
                                                    БЪДИ


Имало две Сърнички. Те се казвали Пъстра и Била, и били приятелки.  Всеки ден те бягали на полянката с другите сърнички или се разхождали заедно в гората. Един ден, като минали край езерото чули ,че някой плаче. Веднага тръгнали в посоката, в която се чува плача, но не видели никого. Търсили, търсили и плачът ставал все по-близък, докато накрая видели една бяла хубава  кошница, която плувала във водата. Изкарали я на брега и я отворили. И какво да видят- вътре имало малко сърненце. То било много уплашено, но като ги видяло спряло да плаче и се усмихнало.
-   Какво прекрасно сърненце? И колко е мъничко!- - казала Била
-   Кой ли го е оставил в реката? – запитала се Пъстра
-   Ами сигурно тази сърна, която го е родила – отговорила  Била
-   Но защо ?-запитала пак Пъстра
-   Най-вероятно, защото не  може да се грижи за него.
-   Но защо? – настоявала Пъстра
-   Защото има сърни, които могат да раждат малки сърнета, но не могат да бъдат майки.
-   Защо не могат да бъдат майки?- отново попитала Пъстра
-   Защото не знаят как.- отговорила Мила и не откъсвала очи от малкото сърненце, която също я гледало, но вече с усмивка, защото тя му била много симпатична.
Докато Пъстра обикаляла кошницата и се суетяла покрай малкото тревожно, Била го  близнала с език и му говорила нежни думи през цялото време. Малкото се успокоило и погледнало към полянката. Тя му харесала и то понечило да излезе от кошницата. Доста му било трудно, защото било малко  и не можело още да върви. Като видяла опитите на мъничето Била веднага отишла близо до него. С нейна помощ, то се изправило и излязло от кошницата. Е, походката му била малко нестабилна, като на всяко малко дете, но полека –лека то се запътило към полянката. Двете приятелки тръгнали след него.
-Какво ще правим?-запитала Пъстра. -Ние не можем да го гледаме.
-Ти навярно не можеш, но аз мога и ще го прибера при себе си.-отговорила щастливо Била.
- Но как така? То се нуждае от майка.
- Аз ще бъда неговата майка – казала Била и погледнала малкото с големите си пълни с топлина очи.
Така те тръгнали към къщите си и малкото тръгнало с тях. Когато стигнали до мястото, където всеки ден се разделяли двете приятелки спрели .
- Довиждане!- казала Пъстра и сякаш й липсвало обичайното –До утре!
- Довиждане! Скоро няма да се видим . –казала Била .
 В очите на мъничето застанала тревога. "Ами аз?"- сякаш искало да каже то.
- Ти идваш с мен, сине мой!- казала Била, която сякаш усетила въпроса на  малкото сърне .
- Как ще го кръстиш?- провикнала се Пъстра.
- Бъди, за да го бъде! – отговорила щастливата сърна и подканила малкото да тръгват.
Пъстра дълго гледала след тях и колкото повече се отдалечавали, толкова повече и се струвало, че това не се е случило преди няколко часа, а винаги е било така и те винаги са били майка и син.


Тази приказка е моя и я написах тази сутрин вдъхновена от темата на Бонита и от самата нея, за което й благодаря.

« Последна редакция: сб, 18 мар 2006, 08:04 от darena »
Цитирай


Мнения: 1 616
Доминик лъска обувки
или
как драконовото яйце намери ново гнездо

Тичайки, Доминик идва от градината.
„Мамо, вали, може ли да гледам телевизия?”
Доминик е на 4 години и е истински немирник. Има зелени очи и руса коса, носът му тече. Мислите ли, че би си взел носна кърпичка?! Ах, откъде накъде след като може да използва ръкава си вместо такава.
„Мамо, може ли да гледам телевизия?” – пита той отново.
„Сега не” – отговарям му аз. „По-добре ела тук и ми помогни да почистим обувките”
Доминик лъска обувките с удоволствие. В такива моменти говорим за всичко, което ни минава през главата.
„Но ще ми разкажеш една приказка, нали?”
Главата му се показва в коридора. И той отново подсмърча с нос.
„Вземи си кърпичка, шумът е ужасяващ”
Доминик се смее. – „На мен въобще не ми пречи, а и все пак това си е моят нос! Той сяда и посяга към кафявите сандали, боята за обувки и една малка четчица. – „Ще ми разкажеш ли историята за драконовото яйце?”
-„Не искаш ли поне веднъж да чуеш някоя друга?” – питам аз. „Вече я знаеш наизуст, съкровище.”
- „Но, моля те, мамо, тази история е много хубава, тъжна и вълнуваща; тя е весела и накрая всичко завършва добре. Ще излъскам седем чифта обувки, ако трябва.”
Сега се смея, защото Доминик все още не може да брои до повече от седем. „- Ами тогава ме слушай внимателно и не ме прекъсвай постоянно, нали?”
Имало едно време един дракон, носещ хубавото име Драконовонежна, която живеела сама в една хралупа. Хралупата била студена, ала навън било още повече. От седмици Драконовонежна се опитвала да предпази яйцата си от вятъра, който свистял през отвора на дома й. Ако господин Драконовозелен бе останал съвсем малко още, тогава щял да закачи покривало на дупката, а и да свърши още някои неща за Драконовонежна. Преди известно време съпругът й Драконовозелен се бе решил на пътуване; за съжаление до този ден не бе се върнал. Нямало нужда и да бърза, защото не знаел нищо за проблемите, които имала тя.
-„Мамо, защо тя не му се е обадила?”
-„Защото тогава телефон не е имало още.”
-„А поща също ли?”
-„Не, съкровище, все още не е имало пощенски марки.”
Така...Тя сама трябвало да опита да задържи яйцата на топло. Ден и нощ седяла там и ги сгрявала с топлия си дъх. След два дни първото драконче щяло да пробие обвивката. След още няколко дни – следващото и след две седмици щяло и последното драконче да се излюпи. Тя внимателно изпускала топлия си дъх върху кръглите, изпъстрени в жълто-синьо яйца.
-“Яйцата са или бели, или кафяви!”
-„Тези, които познаваш от кокошките и патиците. Но никой не знае със сигурност какви били драконовите яйца. Значи може и да са били в жълто-синьо, нали така?”
-„Щом казваш...”
Никой от другите дракони не бил виждал Драконовонежна в последните седмици. Тя дори била останала встрани от общото търсене на храна и вода. „Добър повод да отскоча” – помислила си нейната съседка и се отправила на път. Пред дупката на Драконовонежна тя извикала –„Мога ли да вляза, скъпа моя?” – и още преди да получи отговор вече стояла над гнездото.
-„Мамо, но така не се прави – просто така да влизаш в чужда къща.”
Доминик грабва втория сандал и го изчетква като обезумял от прахта.
-„Да продължавам ли нататък?”- питам аз.
-„Ама разбира се...”
„Ах, колко са сладки и толкова красиви. Две малки дракончета гледали любопитно от гнездото. Малките им нослета вибрирали, за да доловят миризмата, която още не познавали. Двата дракона се поздравили. „Отслабнала сте, скъпа моя. Ако се разболеете кой ще се грижи за прехраната на децата ви?” „Какво мога да направя, Драконовохитра? Не мога да заспя преди и последното яйце да е получило достатъчно топлина.”
Драконовохитра гледала угрижено понеже и излюпените дракончета се нуждаели неотложно от майка си. „Мога ли да Ви отправя едно предложение, скъпа съседке? Ще бдя над гнездото, а Вие отидете и потърсете съвет от „Големия драконов кръг”. Те трябва да намерят решение. Тръгвайте, скъпа моя, аз ще се грижа за децата Ви.”
И така Драконовонежна се отправила на дългия път към Сборището на Драконите. Навсякъде имало женски дракони, които били заети с това да топлят гнездата и да се грижат за децата си. Глъчката от хралупите, покрай които минавала, събуждала усмивка на муцуната й. Лудуването на бащите с малките я карало със съжаление да мисли за това, че нейните деца нямали баща, с когото да играят.
Един Драконов съвет се състои от седем дракона. Всички са мъдри съветници, които си разбират от работата. Поне така си мислели...
-„Говорете, г-жо Драконовонежна, слуша ме Ви.”
-„Сега следва глупавата част.” Доминик посяга към една от обувките на баща си.
-„За глупавата част преди нищо не си споменавал.”
-„Тя не е толкова дълга, ще издържа, мамо.”
-„Тази обувка е черна, а ти все още имаш върху четката от кафявата боя за сандалите.”
-„Упс, в такъв случай не съм внимавал достатъчно, или?”
-„Вземи черната четка и спри да се хилиш. Какво мислиш, че ще си каже татко, когато извади една кафява и една черна обувка от шкафа?”
-„Забранената дума, мамо!” –Доминик си избърсва носа. „Разказвай нататък.”
Кожата и била увиснала, люспите вече не били така бляскави като по-рано, а красивите и очи гледали уморено.
„Чуйте моя проблем: три яйца имах в гнездото; две вече се излюпиха; една черупка все още не се е пропукала. Знам, че е голяма отговорност с три жизнени дракончета. Трябва да ги науча как да бълват огън, как да търсят храна, да избягват опасностите и всички останали важни неща. Прекалено е за една сама майка. Какво да правя?”
-„Сега става вълнуващо.”
-„Не трябва постоянно да ме прекъсваш!”
В драконовия съвет станало тихо. Седемте старейшини обмисляли казаното и стигнали, и как би било иначе, до различни изводи. „Най-големият трябва да напусне хралупата и да се грижи сам за себе си!”
Драконовонежна била сломена. Винаги била мечтала първото и дете да бъде син, а сега трябвало именно него да изпрати на студа. Не можело да става и дума! Обичала ова момче по специален начин.
„Второто родено трябва да напусне хралупата и да се грижи само за себе си!” Драконовонежна онемяла – нейната малка дъщеричка, това прекрасно дете трябвало да остави само на студа? НЕ, не и това за нейното обичано дете. Напълно изключено.
Повечето от седемте стари дракони я посъветвали, обаче, да изнесе яйцето навън на студа. „Да оставя обичаното си яйце на студа без да разбера дали е момче или момиче? Да го обрека на сигурна смърт? Нима Вие наистина сте най-мъдрите от старите дракони? Как само можете да предлагате подобно нещо? Аз обичам най-малкото си дете с цялото си сърце! Нали точно заради него седях и топлих толкова дълго гнездото? В момента, в които снесох яйцето в гнездото, вече знаех, че именно то ще е най-близо до сърцето ми. Никога няма да го оставя на студа!” – изфучала Драконовонежна, обърнала се и разочарована напуснала Съвета.
-„Всичките ти деца ще страдат, ако не се разделиш с едно от тях, премисли го добре. Получи нашия отговор” – били думите, които достигнали до нея от хралупата.
-„Защо не е попитала бабата дали не може да вземе яйцето?”
-„Може би бабата е била болна или прекалено стара, за да се грижи за себе си и едно яйце. А може да не е било прието при драконите бабите да се грижат за внуците си. Не мога да ти кажа. За това би трябвало ти самият да попиташ дракона. Така.., по-нататък.”
Драконовонежна чувствала, че Съветът на мъдрите стари дракони от части е имал право. Да задържи всичките си деца би било пряко силите й. И кой, питала се тя, би обучил децата й, би ги утешавал и би им приготвял ядене, ако тя се разболее? Плачейки, вървяла към вкъщи. Едно от децата й трябвало да си върви и това не можело да се промени.
-„Това не е добре.”
-„Това, което в момента правиш с ботуша ми, също не е. Освен това нали нямаше да ме прекъсваш, ти, пакостнико!”
Съседката и отворила вратата: „Децата спят, а малкото в яйцето все още не е помръднало. Какъв съвет получихте, ако мога да попитам?” Драконовонежна изхлипала: „Трябва да оставя едно от децата си, а аз вече им дадох имена, милвах ги и им пеех да заспят. Най-малкото в яйцето не мога да изпратя на студа.
Драконовохитра била смаяна и безмълвна. Трябвало първо да помисли. „Драконовонежна, моля Ви, премислете какво ще Ви кажа.” – казала тя след малко. „Познавам едно много симпатично семейство. Двамата от години не мечтаят повече за друго от едно малко драконче. Те са почтени дракони, с топла хралупа и много място за храна. Сигурна съм, че двамата биха били прекрасни родители във всяко отношение.”
-„Мамо, какво значи „във всяко отношение”?”
-„ами например да обичат деца, да имат търпение и време. Да ги утешават и да бъдат до тях, за да ги гушкат, да разговарят и да си играят.”
-„Както е при нас?”
-„Да, съкровище, точно, както при нас.”
Драконовонежна престанала да хлипа: „Мислите ли, че на моето яйце там ще му бъде добре?” Давам Ви дума за това. При това бихте могли да го посещавате и сама да се убедите, че със сигурност добре ще се грижат за него. Те наистина са мили дракони” – потвърди Драконовохитра – „Да ги попитам ли?”
Драконовонежна поразмислила няколко дни, докато накрая с тежест в гърдите помолила Драконовохитра да разговаря със симпатичната двойка. Тя го мислила и премисляла, но това било най-доброто, както за всички деца, така и за нея. Тя щяла да остави яйцето на друг дракон да го топли.
-„Това което следва, е много тъжна част за родната майка и доста хубава за новата. Нали, мамо?”
-„Да, съкровище, и аз така мисля. Не е ли по-добре да спра до тук?”
-„Не, разказвай нататък. Всичко свършва добре.”
Още на същата вечер Драконовонежна била посетена от своята съседка, с която била и двойката, едва успяваща да прикрие нетърпението си. Това наистина е едно мило драконово семейство и те биха били добри за нейното яйце, чувствала Драконовонежна. Драконовата двойка усещала, че Драконовонежна искала само най-доброто за своето яйце и че и било трудно да се раздели с него.
Драконовонежна попитала няколко пъти: „Сигурни ли сте, че ще обичате моето яйце като свое собствено?” „Да, ще го направим” – бил отговорът, а те се усмихвали. Драконовонежна попитала: „Ще може ли да го посещавам, когато се излюпи?” „Да, ще можете.” – отговорила двойката след кратък размисъл.
Било решено още на следващия ден яйцето да бъде занесено в неговото ново гнездо. Тази вечер били обсъдени още много други неща и станало ясно, че те добре понасяли миризмата си. При драконите това било една важна предпоставка при един спор да не се изядат. И така те се разделили в добро разбирателство.
-„Мамо, ти също ми миришеш добре.”
-„Тогава сме случили; ти на мен също, съкровище.”
Естествено, в хралупата на драконовата двойка имало някои неща, които трябвало да се сложат в ред. Също така трябвало да бъде направено меко гнездо, където яйцето да бъде съхранявано. Бащата, напълнил лапи, донесъл трева и мъх, за да не може някоя клонка да стърже по черупката. Тъй като нямала никакъв опит, жена му се упражнявала дозирано да изпуска топлото си дихание. „Гнездото достатъчно меко ли е?” – питала майката. „Разбира се!” – казвал бащата – „дъхът ти да не е прекалено горещ?” „Точно толкова, колкото трябва да бъде” – отговаряла майката. Двамата едва успявали да се сдържат да не затанцуват в хралупата.
-„Те наистина много се радвали, нали?”
-„Никога в живота си не били по-щастливи!”
Като се стъмнило било готово всичко. Те тръгнали към хралупата на Драковонежна, за да вземат малкото й яйчице. „Да не е променила решението си?” – казала младата бъдеща майка на мъжа си. „Не, със сигурност не е. Тя много обича малките си дракончета и им желае най-доброто.” „Ще ни даде малкото яйце, но ще бъде много тъжна. Както било уговорено, двамата взели яйцето от гнездото и внимателно го понесли към вкъщи. Преди всеки камък новата майка викала: „Внимавай, татко, носиш нашето щастие.”, а бащата който нежно държал яйцето в лапите си, отговарял на жена си: „Държа го достатъчно здраво и в същото време не го притискам. Не се притеснявай, майко, ще занеса живо и здраво щастието ни в хралупата.”
-“Мамо, какво си помислили останалите малки дракончета, когато непознатите просто така взели братчето им?”
-„Не зная, но мисля, че били несигурни и объркани. Майка им навярно им е обяснила, че не бива да се страхуват, че никой няма да ги вземе и че ще видят отново братчето си.”
Тази вечер яйцето било настанено в новото си гнездо в хралупата на драконовата двойка. Там живее и до ден днешен. От време на време родната му майка посещава Драконовощастие – така двойката нарекла излюпеното момченце – а когато със себе си тя води и децата си – Драконовград и Драконовокрасива – винаги става голяма веселба. Децата играят на „бълване на огън надалеч” или „кой най-бързо ще нагорещи един камък.” Майките – дракони за веселите празнословия и глупости, който децата им измислили от последното си виждане. Или пък си припомнят как са дошли една при друга и са станали приятелки. За съвета на старите дракони също говорят от време на време и за това, че тристате години опит били само от части решение. Колко добре било, че послушали сърцето и разума и че сега всичко изглежда така.
-„Това е моята история, нали, мамо? Аз съм бил драконовото яйце?”
-„Да, Доминик, това е твоята история. Между другото в събота ще дойде родната ти майка с Диана и Дамян. Готов ли си с обувките?”
-„Почти, мамо, почти. Ще ми разкажеш ли приказката още веднъж?”
-„Разбира се, но не днес. Вече не вали. По-добре потичай още малко в градината. А,... и ... издухай си носа!”

автор – Патриция Кнаппе
Приказката е предоставена от Служба по осиновяване и приемни грижи в град Рощок, Германия с любезното съдействие на Деси Тенева
Цитирай


Мнения: 1 616
ЛИСИЦАТА, КОЯТО СТАНАЛА МАЙКА
В една гора живеела лисица. Тя била много самотна, защото си нямала малки лисичета. Нямала също така и приятели, защото всички я отбягвали.
Един ден както си вървяла самотна из гората на Лиса и се чуло, че някой плаче. Спряла се да се ослуша, но не чула нищо. Тъкмо се канела да продължи когато пак и се причуло нещо. Този път наострила уши. След малко хленченето се дочуло отново от близките храсти. Лиса надзърнала и какво да види – едно бяло зайче се било свряло на топка и плачело безутешно. Лиса се зачудила какво да прави – наоколо нямало никого когото да попита. Чудела се, чудела се и накрая решила да го вземе със себе си, да отидат на горската поляна и да видят дали някоя от зайките няма да си го познае. Така и направили. Но на горската поляна нито една зайка не познала малкото зайче. Накрая Лиса решила да го вземе със себе си и на другия ден да отидат до съседната гора да видят дали там няма до открият неговото семейство.
Речено-сторено. Прибрали се те в къщата на Лиса да пренощуват. Но Лиса цяла вечер не могла да заспи – тя била толкова щастлива, че не е сама. Гледала малкото зайче как сладко, сладко спи. Хич не и се искало да ходят до съседната гора на следващият ден за да търсят семейството му, но нямало как.
И така на другият ден те отново тръгнали да търсят семейството му. Но не ги открили. Нито майка му, нито баща му, нито братя или сестри. Лиса била много щастлива, защото вече и тя като другите лисици си имала семейство. И така дните минавали неусетно. Лиса давала на малкото зайче всичката любов и грижи, които една майка можела да даде на малките си. Зайчето също я обичало като своя майка, защото за него тя била единствената. Не обръщало внимание на другите животни, които им се подигравали, защото то знаело че няма друго зайче на света по-щастливо от него.
автор – Милена и Стефан Габарови гр.Сливен
авторски права -БАОО

Цитирай
На една горска пътечка кацнала птичка и снесла яйчице. На нея много се искало да си играе по дърветата, да пее и да танцува. И тя отлетяла... Из под камъка изпълзяла една гущерка, видяла яйчицето и започнала да прави гнезденце, а когато го направила седнала върху яйчицето да го сгрее. Дошла една полска мишка и попитала. Защо седиш върху това яйце? Гущерката отвърнала:” За да може то да живее по-дълго”. Мишката избягала. А гущерката седяла върху яйцето още дълго, дълго. А след това черупката се пукнала и от яйцето излетяло малко гущерче с красиви крила. И те заживяли заедно и никога не се разделяли.

Тази приказка е измислена от едно момченце, наскоро след като било осиновено на 5-годишна възраст.
Цитирай


Мнения: 72
 smile3501 Ей това детенце  исками се да го гушна   Колко кратичко и просто  но нали всъщност истината винаги е такава  Сигурно така го е почувствала мъничката му душичка  smile3501  Брилянтно
Цитирай

София

Мнения: 273
Знаете ли днес гледах с моята дъщеря един от любимите ми анимационни филми "101 далматинци". Знам го на изуст, а едва днес установих, че и той е доста подходящ за Трудната тема.
Цитирай


Мнения: 72
Можеби е добре да се закове тая темичка pironi или поне да се сложи в библиотеката smile3529
Цитирай
 Love
Цитирай
Здравейте! Моят син научи , че е осиновен когато започнахме да готвим документите за второ дете. Във къщи постояно говорехме колко зле живеят тези деца , как нямат нищо , как няма кой да ги гушка и въпреки всичко той не можеше да повярва. Във къщи за всичко се говори открито  , за секс , за осиновяване , така че му го казах направо. Малко рева но после му мина . Мисля , че той се е сещал но нямаше смелост да пита. Голямата промяна настъпи когато отидохме в дома да видим за първи път малката. Там се сблъска с голата истина и видя какво е . Според мен всеки си познава детето и знае кога е готово да чуе истината, но едно посещение в дом ще му покаже какво има. Така смятам аз със моят скромен опит.
Цитирай

При рома, пурите, какаото и бабиериндосите

Мнения: 3 607
Този материал ми е изпратен от diidi   с молба да бъде публикуван. На мен много ми хареса и го пускам тук макар и да не е приказка:) Не знам откъде е, ако някой претендира за авторство на преведа да се обади

 
 Смелостта на сърцето

Седя на паянтовия стол сред публиката, наметнала рипсен шал върху раменете си, и усещам как сълзите набъбват в очите ми. Шестгодишната ми дъщеря е на сцената и спокойна, хладнокръвна и концентрирана, излива сърцето си в песен. Аз нервнича, треперя и се вълнувам. Опитвам се да не се разплача.
„Чуваш ли как бият сърцата на всички хора по земята?” – пее тя.
Малкото й кръгло личице е обърнато нагоре към светлината – личице толкава скъпо и познато и все пак толкова различно от моето лице с остри черти. Очите й – толкова различни от моите – са вперени в публиката, пълни с доверие. Тя знае, че е обичана.
„По целия свят, в планините и полята, на хората бият еднакво сърцата”.
От сцената ме гледа лицето на нейната рожденна майка. Очите на една млада жена, надничали някога доверчиво в моите, сега са отправени към публиката. Тези черти дъщеря ми е наследила от рожденната си майка – очи, леко скосени в краищата, и розови пухкави бузи, които никога не ми омръзна да целувам.
„Черни или бели, червени или кафяви, сърцата на голямото човешко семейство бият като едно” – завършва тя.
Публиката полудява. Аз също. Оглушителни аплодисменти изпълват залата. Всички ставаме на крака, за да покажем на Мелани колко сме я харесали. Тя се усмихва, тя вече го знае. Повече не мога да сдържам сълзите си. Чувствам се благословена, че съм нейна майка. Тя ме дарява с толкова радост, че чак сърцето ме боли.
Сърцето на човешкото семейство... Смелото сърце, което ни показва по кой път да поемем, когато сме се изгубили... Сърцето, което кара непознати да се обединяват в името на една обща цел: това е сърцето, което разкри пред мен рожденната майка на Мелани. Дълбоко в себе си, в най-съкровеното си кътче Мелани чува сърцето на своята рожденна майка. Това смело сърце принадлежеше на едно 16-годишно момиче, превърнало се в жена по силата на безусловното си отдаване на една любов. Тя бе жена, убедена, че може да даде на детето си нещо, което не би могъл никой друг: живот, по-добър от нейния.
Сърцето на Мелани бие до моето, докато я прегръщам и й казвам колко добре се е представила. Тя се размърдва в обятията ми и ме поглежда.
-Защо плачеш, мамо?
-Защото толкавя се гордея с теб и защото се справи чудесно – съвсем самичка! – отвръщам аз.
Усещам как я прегръщам с нещо повече от ръцете си. Прегръщам я с любов – не само моята, но и с любовта на онази красива и храбра жена, която избра да дари с живот моята дъщеря, а после избра да я даде на мен. Нося в себе си любовта и на двете... На рожденната майка, имала куража да сподели, и на жената, чиито празни ръце бяха напълнени с любов... Защото сърцата на всички хора бият като едно.

Пати Хансен
**********************
 Не знам откъде е материалът. Ако някой претендира за авторство на превода да се обади преди да се е завихрил нов спор. Благодаря.
Цитирай

София

Мнения: 1 843
Тази приказка написах за дъщеря ми. Не знам каква може да бъде "художествената стойност", но за нас е посланието, което се стремях  да й предам по по-безболезнен начин...

***

Имало едно време две жени.
И двете някога били две малки момиченца, също като теб. Едното, казвало се Русокоска и имало кукли, а другото - Чернокоска било бедно и единствената играчка, която имало била една рисунка, която то само нарисувало. Рисунката била мъничка, обикновена, но много красива. На нея имало едно малко момиче с искрящи очи. Тайната била, че тази рисунка била вълшебна. Когато някой я погледнел с много любов, тя оживявала!

И така времето минавало. Момиченцата растяли и мечтите им с тях.
Малкото момиче, което имало кукли, станало девойка, но в сърцето й имало тъга. Тази тъга растяла с всеки изминал ден, докато заприличала на една голяма празнина. Сърцето й заболяло. Един ден то казало на Рускоска:
Можеш да ме излекуваш. Ако намериш вярното нещо, с което да запълниш празното в мен, вече няма съм болно, а ти ще се научиш да се усмихваш и ще разбереш щастието.
Русокоска попитала:
А кое е това нещо? Искам да те излекувам.
Сърцето отговорило:
Ето, празното място в мен има име и то е Любов. Трябва да намериш Любовта. Когато я откриеш и позволиш да влезе в мен, тогава аз ще съм цяло и ще се излекувам.
Момичето се почесало по главата:
А как изглежда Любовта? Как да я позная?
Сърцето казало:
О, тя има много лица и пред всеки се появява по различен начин. Трябва сама да намериш твоята.
Рускоска премигнала, въздъхнала, седнала под едно дърво и се замислила. Първо решила да повика Любовта по име: Любооооооов, любооооооооооооооооооов!
Никой не отговорил.
Поседяла доста време под дървото умислена, от време на време се провиквала: Любоооооооов! и така, докато съвсем пресипнала.
Минало време. Девойката станала жена. През всичките тези години седяла все под голямото дърво в очакване на любовта, докато не дошъл деня, в когото взела решение:
Щом любовта не идва при мен, ще тръгна да я търся!
Речено сторено. Надигнала се Русокоска, краката й били сковани от дългото седене, тялото й било слабо, а тъгата в сърцето й била по-голяма от всякога.
Направила няколко крачки и залитнала, отвикнала била да ходи, но бързо се съвзела и лека по-лека започнала да провлачва крака…първо единия, после другия…до вечерта изминала път, сторил й се като другия край на света, но когато се обърнала видяла съвсем близо дървото! Строполила се младата жена на земята и заплакала: Ееееех, Любов, къде сиииии? Къде сиииииии?
Тогава чула глас:
Ама, че си и ти! Как така къде съм? Седиш под дървото и чакаш, а аз те очаквам от години! Затворена съм в една рисунка, но не мога да изляза, ако не дойдеш при мене!
Русокоска се сепнала:
Как да те позная? Има толкова рисунки!
Гласа отговорил:
По очите ще ме познаеш! Хайде тръгвай вече!
Русокоска искала да пита още неща Гласа, но в това време небето започнало да гърми и трещи, идвала буря! Изправила се жената и хукнала да се скрие от пороя, но не смогнала. Вятъра брулел лицето й, големите капки се забивали като игли в кожата й, но тя не усещала болка, защото тъгата в сърцето й тежала повече от всичко.
Стъмнило се, а дъжда не спирал. Рускоска вече била отмаляла, искало й се само да легне и да заспи. Тогава видяла светлинка в далечината. Краката й сами я повели нататък. Ходила, ходила, най-накрая стигнала до една скромна къщичка. Почукала на вратата и зачакала. По едно време чула стъпки и на врата застанала една млада жена.

„Моля те, жено, пусни ме да вляза и да се изсуша при тебе. Уморена съм вече, а дълъг път ме чака.”
„Влез” – й казала жената. Посочила и огнището, където пламъците игриво подскачали – „Седни там да се стоплиш. Аз се казвам Зорница. А ти?”
„Русокоска”
 „Накъде си тръгнала, Русокоске?”
Русокоска разказала цялата си история и патилата си и отново горко заплакала.

Зорница се надигнала и казала:
„Русокоске, съдбата те прати тука. Аз не съм богата, но в моя дом има винаги място за тъжни и болни сърца. Когато някой като теб мине оттук, все намирам как да го излекувам.”
Зорница, всъщност била вълшебница.
„Преди години – подхванала пак домакинята – тук на твоето място седеше една друга девойка, казваше се Чернокоска. Беше измръзнала и гладна. Нахраних я и я стоплих. Остана дълго време при мене. Един ден дойде и ми рече: Вълшебницо, не мога цял живот все при тебе да седя, трябва да намеря моето си място под слънцето. Ти беше добра, но аз трябва сама да се преоборя с бурите и пека. Ще тръгвам. Но искам да ти се отплатя. Чернокоска се замисли, после бръкна в пазвата си и ми каза – Вълшебницо, аз нямам нищо, но от малка пазя една рисунка. Това е най-скъпото ми имане. Ако я нося с мен в дъжд и горещина, ще овехтее, ще се скъса. Затова я поверявам на тебе. За последно я стисна до гърдите си и ми я подаде”
В този миг Зорница извади рисунката и я показа на Русокоска.
Русокоска повдигна поглед. Очите й срещнаха очите на нарисуваното момиченце. Сърцето й заби лудо. Тогава стана чудо! Момичето от рисунката оживя! Скочи от белия лист на земята, засмя се и продума:
„Ех, Рускоске, най-накрая ме намери! Толкова отдавна те чакам!”
Русокоска не можеше да повярва на очите си! Седеше безмълвна и се смееше, смееше, не можеше да спре!
Изведнъж скочи и прегърна детето и тогава сърцето й тихо прошепна: „ Сега съм здраво, ти намери Любовта!”
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 27 отговора