Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

София

Мнения: 533
ОСИНОВЕНОТО ДЕТЕ И НЕГОВИЯТ СВЯТ

Осиновеното дете е по-уязвимо от връстниците си именно поради ранната загуба на майка си, която е преживяло. Би било добре осиновителите да са наясно с последствията, които този факт има върху психичния живот на детето им – именно тяхната информираност и подготвеност ще им даде сили да помогнат на детето си да намери себе си между двете си майки, между двете си семейства, между двата си Аз-а, между надеждата и отчаянието, а понякога и между живота и смъртта...

1. Връзката  с биологичната майка – доказано е, че след деветте месеца, когато бебето живее в утробата на майка си, то е изградило връзка с нея – разпознава гласа й, миризмата й, докосването й... И следователно осезаемо усеща отсъствието й... Когато майката го изостави, бебето страда – то изстрадва нейната загуба. И дори изоставянето и съответно осиновяването да се случи, когато то е само на няколко дни, тези преживявания оставят незаличими следи в психиката му. ( Именно това е „първичната рана”)

2. Последствията от загубата на майката (проявяващи се спрямо осиновителите)

• Вечен страх от изоставяне – това е най-големият страх на осиновените деца: да не бъдат отново изоставени, отхвърлени, неодобрени

• Страх  да се довериш (особено на жени)

• Трудно им е да се почувстват обичани („След като собствената ми майка не ме е обичала, кой друг е способен да ме обича?”, „Чувството, че съм избран от осиновителите си  не може да заличи чувството, че не съм избран от биологичната си майка”.

•Амбивалентно отношение към майката-осиновителка (защото сега тя е майката и детето проектира върху нея всички свои гневни чувства спрямо биологичната си майка)

• Предизвикателно поведение към осиновителите, с което ги изпитват дали каквото и да направят те ще продължават да ги обичат

• Чувството на вина – детето несъзнавано се чувства виновно и лошо, отново защото собствената му майка го е изоставила

• Тревожност от раздяла и загуба

• Проблеми с интимността, създаването на приятелства и интимни връзки

Всички тези чувства са на несъзнавано ниво. Дори когато порасне, осиновеният възрастен продължава да се съмнява в себе си, в собствената си стойност. Дори когато съзнателно разбира, че майка му не е имала друг избор и е трябвала да го даде за осиновяване, той продължава да се чувства лош, виновен, изоставен.

Изключително важно е осиновителите да са запознати с това, което се случва във вътрешния свят на осиновеното им дете. Това само би могло да помогне за изграждане на по-пълноценни отношения по между им. В противен случаи осиновителите започват да обвиняват себе си в това, че
• са се провалили като родители
• не са дали най-доброто от себе си
• дори и давайки най-доброто от себе си, как им се отблагодарява това дете?

Парадоксът е, че нагласата на повечето осиновители, а и на обществото като цяло е, че осиновените трябва да са благодарни на своите осиновители. Как да бъдат благодарни, когато осиновяването за тях е свързано с толкова много травми, като се започне с травмата от загубата на собствената майка, а заедно с нея – и на част от себе си... Нито осиновителите им, нито обществото може да разбере и дори да си представи какво преживяват осиновените. Законът им забранява да знаят кои са биологичните им родители – те са лишени от правото си да знаят своите корени. Когато пожелаят да намерят биологичната си майка, осиновителите им изпадат в ужас, чувстват се наранени, предадени, страхуват се, че след като са посветили целия си живот на това дете, сега то ще изчезне... А кой си задава въпросът за правата на осиновения – как се чувства той, какво преживява, как би могъл дори за миг да намери спокойствие.

Осиновяването, което общественото мнение смята за особено добро решение както за родителите, които не могат да имат свое дете, така и за детето, останало без биологични родители, всъщност е изключително опустошително преживяване за детето. Първо, то преживява изоставянето от майка си. Независимо от това колко много майката е искала да се грижи за детето си и какви са били причините за оставянето му, то преживява раздялата с нея като изоставяне.

Второ, детето е дадено на напълно непознати за него хора – неговите осиновители. Дори когато майката-осиновителка е установила връзка с биологичната майка  и е помогнала при раждането на детето, бебето я разпознава единствено като натрапница, като заместничка на майката, с която то е прекарало девет месеца от живота си.

Публикувам няколко основни моменти от книгата на Нанси Верие "Първичната рана", разкриваща частица от света на осиновеното дете:

Разкъсаната връзка

Това, което детето е загубило, е сигурността и спокойствието да бъде заедно с жената, която му е дала живот – връзка, започнала още вътре в утробата и естествено продължаваща след раждането.  За тази дълбинна връзка осиновените копнеят цял живот. Този копнеж често ги кара да се чувстват безпомощни, отчаяни, празни и самотни. В работата си с осиновени съм забелязала, че независимо колко месеци или години са минали от момента на прехода от уютната, топла утроба към студения, лишен от ласки следродилен свят, този период след рождения ден всяка година е много критичен. В този момент от своя живот бебето повече от всякога се е нуждаело от майка си, за да може чрез нея да преживее света като сигурно място, а не като объркващ, враждебен и необгрижващ.  След раждането майката е всичко за него – тя е целият му свят. Връзката с нея е от изключително значение за чувството му за собствена значимост и самочувствие впоследствие.

Именно поради това аз вярвам, че разкъсването на връзката между осиновеното дете и биологичната му майка  причинява първична или нарцистична рана, която регфлектира върху Аз-образа му и се проявява като чувство за загуба, базисно недоверие, тревожност и депресия, емоционални и/или поведенчески проблеми, трудности във взаимоотношенията със значимите други. Също така съм дълбоко убедена, че усещането (съзнавано или не), че тази раздяла е резултат от “избора”, който биологичната майка е направила, се отразява върху самооценката и самочувствието на осиновения.

Разликата между това да разбереш и да почувстваш

Много хора вярват, че ако внимателно обяснят на осиновеното дете причините за изоставянето му, това ще облекчи болката му. Разбира се, че има причини, поради които една жена не може да се грижи за детето си – въпреки тези причини обаче, детето ще се чувства отхвърлено и изоставено. Ще ви дам пример с моята собствена дъщеря. Една вечер, (вече беше навършила 14 години) тя ми споделяше чувствата си към биологичната си майка: “Мамо, разбирам, че е трябвало да се откаже от мен, но защо това не ми помага да се почувствам по-добре?”. Аз й отговорих: “14-годишното момиче в теб разбира причините за отказа, но бебето в теб чувства загубата на майка, която никога няма да се върне”. Бебето не се интересува защо тя не може да се върне – то просто се чувства изоставено. И това изоставено бебе живее във всеки осиновен човек през целия му живот.

Преждевременно развитие на Егото

Вместо да повярват в постоянното присъствие на човека, който се грижи за тях, на осиновените деца им е трудно да се доверят на когото и да било – много от тях чувстват, че трябва да разчитат на себе си. Те са се чувствали така, откакто се помнят, а може би – и преди това. Опитвайки се да опише това преживяване, Паола каза: “Сякаш сядах в детското си креватче и казвах на самата себе си:’Не можеш да се довериш на никого. Трябва сама да се грижиш за себе си’”.

Незабелязаната от осиновителите скръб

В диадата майка-дете, майката е тази, която предпазва детето си от травматични събития, застрашаващи нормалното му психологично развитие. При осиновяването, биологичната майка се проваля в ролята си да предпази детето си от травма; нещо повече – тя му я причинява. Този факт може да възпрепятства детето в бъдеще успешно да интегрира събития, свързани с раздели и загуби. Много малко са осиновителите, които си дават сметка какво преживява детето, което те вземат в дома си. Често неговото страдание и скръб остават незабелязани. Много е вероятно голяма част от т.нар патология при осиновените деца (депресия, тревожност, опозиционно поведение, емоционални проблеми) да се тълкува като опит за справяне със загубата – т.е неотрегираната, непреработена загуба влияе върху поведението.

Децата, осиновени до 2-3 годишна възраст, чиито съзнателни спомени не включват раздялата с биологичната майка, срещат много големи трудности при справянето със загубата. При всички случаи, неспособността на детето да се справи със загубата, тенденцията на много от осиновените да имат фантазии, свързани с биологичната си майка, както и натрапливото им поведение да я намерят, са нормални реакции на раздялата с нея в ранно детство и не трябва да се приемат за патологични.

Изначалната вина

Друг резултат от раздялата на детето с биологичната му майка може да е усещането, че то е провокирало тази раздяла, обикновено комбинирано с изключително ниска самооценка: “Аз съм лош”. Това е много характерно за осиновените деца, които се чувстват нежелани, необичани, отхвърлени от биологичните си майки. Те обвиняват себе си за това, че не са били достатъчно добри и затова майка им ги е изоставила. Дори и с разума си човек да осъзнава причините за изоставянето, това не го кара да се чувства по-добре.

Едновременно с преживяването, че “не съм бил достатъчно добър и сам съм си го предизвикал”, осиновеното дете може да обвинява и биологичната си майка за това, което му е причинила. Т.е налице е парадоксалното  усещане “Аз си го причиних: Ти ми го причини”, което обърква не само осиновения, но и всички около него. Омразата и гнева към изгубената майка се сливат с чувства на вина и срам, което детето може да отреагира с агресивни и деструктивни изблици спрямо осиновителите си. Ако не си дават сметка какво се случва с детето им, осиновителите в тази ситуация често реагират с отхвърляне, което е възможно най-пагубната реакция.

Някои осиновени деца, вместо да се подлагат на болката да вярват, че майка им не ги е искала, обвиняват осиновителите си, че са ги откраднали от биологичното им семейство. Те се чувстват объркани в резултат на очакването си да бъдат спасени от биологичната майка (която ще се върне и ще си ги вземе с нея), като в същото време ужасно много се страхуват да се разделят с единствените родители, които реално са имали. Този вътрешен конфликт причинява много поведенчески проблеми в отношенията между детето и осиновителите му. От друга страна, някои осиновени деца, в стремежа си да избегнат евентуално изоставяне, се държат изключително послушно – по начина, по който смятат, че осиновителите им очакват от тях да се държат.

Въпреки, че осиновяването е може би най-добрата алтернатива за децата, които не могат да бъдат отгледани от биологичните си родители, то не е вълшебна приказка, в която всички заживяват щастливо. Напротив, то е труден и сложен процес за всички участващи в него. Това трябва да бъде разбрано – няма място за отричане и тайни...
Цитирай

Sofia

Мнения: 3 162
статията е много поучителна и същевременно тъжна-да знаеш, че детето ти страда и да няма как да му помогнеш.......моята мъка все някак ще я преглътна, но неговата.........
Цитирай

София

Мнения: 533
Shoni, страданието присъства под различни форми в живота на всяко дете. И естествено, че когато родителите знаят какво се случва в малката му крехка душичка, когато разбират какво го измъчва, когато не го съдят, а по всякакъв начин се опитват да бъдат с него и до него по пътя към себе си, те му помагат... И то много...
Цитирай

Sofia

Мнения: 3 162
да, Теа, детето трябва да знае и да чувства, че го разбираме и въпреки всички негови страхове(а и наши) ние ще сме с/до него, ние трябва да му бъдем опора.надявам се, като са ме известни неговите вътрешни борби и терзания, да намеря верния път към него и с това да му помогна да преживее участта си поне по-леко Praynig
Цитирай


Мнения: 256
Е... все пак нещата не са чак толкова тъжни!
Цитирай

София

Мнения: 533
Е... все пак нещата не са чак толкова тъжни!

Абсолютно Smile

Освен това за по-сериозно страдание може да се говори в една по-осъзната възраст. Докато детето е дете, то не може да направи разлика между осиновяването и раждането.
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.