Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

София

Мнения: 533
ДА ТЪРСЯ ИЛИ НЕ

откъс от книгата "Пътуването на осиновения Аз - в търсене на цялостност", Б.Лифтън

Често ме питат защо някои осиновени търсят, а други – не. Какво ги различава? Дзен-отговорът на подобен въпрос би бил – всеки търсещ е и нетърсещ, всеки нетърсещ е и търсещ. Раликата между тези, които търсят и тези, които не търсят е в начина, по който те са формирали защитните си механизми, когато са били деца – до каква степен и колко често те са отричали, потискали, разцепвали емоциите си.

Един осиновен мъж ме попита: „Всички хора са братя. Какво значение има кои са родителите ти?”той призна, че е бил любопитен да разбере от къде е дошъл, когато е бил малък – но сега тов аизобщо не го интересува. Той не знае, че е търсещ, който е спрял търсенето. От момента, в който осиновените са отделени от биологичните си майки, те съзнавано или несъзнавано търсят някакво място между своето зачеване и своето раждане – мястото, наречено Дом. Всеки път, когато осиновеният се чуди в чия утроба е израснал, как ли е изглеждала майка му, защо го е изоставила, всеки път, когато сънува или фантазира, всеки път, когато търси на улицата лице, подобно на неговото, той прави още една малка крачка по пътя към Дома.

Осиновеният може да е бягал от вкъщи като малък – това отново е форма на търсенето. Може да е пробвал да живее в къщата на приятели или да се е присъединил към секта. Това отново е поведение на търсене, случващo се преди човек осъзнато да е взел решението да търси или не.

Наталия, която решила, че е време да потърси родителите си едва след като се развела. „Чувствах, че не заслужавам да знам тази информация. Всеки искаше осиновяването ми да бъде тайна – чувствах се така, сякаш нямам право да разбулвам тайната на майка ми. Мислех си – добрите момичета на търсят”.

Жена, която беше търсила безуспешно години наред, ми сподели, че се е отказала, защото целият процес е бил твърде болезнен „Мисля, че вече е прекалено късно за каквато и да е връзка с биологичната ми майка – и дори да успеем да създадем такава, дали тя ще може да компенсира всичко онова, което ми липсваше, което ми беше отнето...”

Друга жена признава: „Една част от мен се страхува от това, което ще намеря. Страх ме е, че не съм достатъчно добра за нея, че тя няма да ме хареса. От друга страна не искам да й доставя удоволствието аз да я намеря. Тя се е отказала от мен, изоставила ме е – така че няма право да знае къде съм, коя съм, какво правя. Всичко това е ужасно, нали?”

Друга жена, която се е отказала да търси още докато била тийнейджърка, споделя: „Преживях достатъчно емоционални сътресения в живота си. За мен търсенето е свързано с вътрешна разруха, от която не мисля, че имам нужда. Реалната ми майка със сигурност няма да е толкова интересна, колкото майката от фантазиите ми. Сега тя вероятно е на 70-80 години, ще има нужда от грижи. Последното нещо, което искам, е да бъда емоционално, финансово или медицински отговорна за майката, която ме е изоставила, когато аз най-много съм се нуждаела от нея”.

Осиновените, които избират да не търсят, имат силна интуиция за възможния психичен хаос, който може да ги погълне, ако се освободят от защитите си. Рос, който започнал търсенето на 40 години, казва: „Страхът ми да знам беше много по-силен от желанието ми да го направя”. Друга жена, която също е решила, че иска да намери биологичното си семейство, споделя: „Изпитвах панически страх, че ако разбера от къде идвам, ще се почувствам унищожена”.

Тъй като търсенето на себе си е процес, ориентиран към развитие и постигане на цялостност, не е изненадващо, че осиновените бягат далече от заплахата за разпадане на Аза, която самото търсене носи със себе си.

И все пак, фактът, че осиновеният не е търсил биологичното си семейство тази година, не означава, че няма да го направи следващата.
« Последна редакция: пт, 31 мар 2006, 14:35 от Tea_ »
Цитирай

София

Мнения: 127
Много е интересно това.Аз явно съм от тези които са престанали да търсят.Но какво ще стане един ден с моето дете,когато то започне да търси, и как ми кажете да му обясня, че това не е нужно?????
Не отричам, че любопитството много гризе,но момента с разочарованието е почти неизбежен.Колко са тези майки, които търсят изставените си деца,а колко много са тези деца,които търсят майките,които са ги изоставили.Това не е ли парадокс.Надникнете в baoo ,в рубриката "Търси се...",и ще видите това което казвам.Обикновено майките,които търсят искат да извлекат някаква полза от това,не го правят от любов към изоставеното си дете.Защо тогава същите тези изоставени деца търсят неистово.Това бих го разбрала,ако е за донорство или нещо такова, но другото ...е излишно Outta JointПростото любопитство,може би е причина, не знам.Но знам ,че родителите които са те отгледали са ти дали семейството си, рода си ,имаш баби и дядовци, лели и чичовци, не си ничий , а си някой много важен и значим за всички тези хора.Не ме е страх да узная, че може да съм циганче или дете на затворничка или нещо такова.Аз съм си аз, и имам моето място под слънцето,като всяко друго същество.Затова съм от тези дето са се отказали да търсят,защото това не е от значение.
Цитирай

София

Мнения: 533
Mar_mar, може би отговорите на някои от въпросите ти ще са в следващите откъси от книгата - за съжаление, напоследък не ми остава никакво време да превеждам... По-нататък, самата авторка, която също е осиновена, споделя своя собствен опит с търсенето - защо, как, кога, през какво е минала, какво е преживяла, как се е почувствала след това.

А относно притесненията ти как да кажеш на собственото си детенце, че не е нужно да търси - до тогава има много време... Ти можеш да му кажеш собствената си позиция, но то може да е на различно мнение от твоето. Нали знаеш, тези неща са строго индивидуални - това е много личен избор, който всеки прави сам за себе си.
Цитирай

София

Мнения: 77
Скъпа mar_mar, за сега ти си единствената БЯЛА ЛЯСТОВИЦА, която не оценява като трагедия раздялата с биологичната майка. Самата аз /като осиновителка/ до такава степен съм затънала в размисли по всички тези словесни ала-балистики на разни чужди автори, че съм на път да се удавя в тях. Струва ми се, че повечето осиновени пораснали хора до толкова са се взряли в собствения си пъп, че ще пропуснат красотата на живота покрай себе си, без да я забележат.
А какво да кажат всички тези оставени/настанени/ в Домовете деца, които прекарват детството си от дом в дом и с навършване на пълнолетие буквално излизат на улицата - без покрив, без гарантирана работа, без никаква подкрепа. Те не са имали възможността /не -  шанса, не -  късмета, не -  щастието/ да бъдат осиновени, те дори нямат организация, която да им каже какво трябва да чувстват, заради това, че са изоставени.Дали биха могли да помислят за "равен старт" в живота. И въпреки всичко измежду тях има дори успели хора - като композитора Митко Щерев / спр. статия във в-к Сити маркет- бр.11/20006г/
Цитирай

София

Мнения: 127
Скъпа diidi.Много Хубаво си го казала"...че ще пропуснат красотата на живота".Аз точно това съм осъзнала, че живота е дар който не трябва да се пропилява в безмислено търсене на истини които с нищо няма да те обогатят,най много да те наранят.Затова не се задълбавай в проектиране на страхове, че има опастност да се сбъднат.На мен моята майка веднъж ми отговори на въпроса наистина ли съм осиновена "И да си,какво от това".С тези думи сложи край на моите съмнения ,но и ме накара да се засрамя.Наистина какво от това???Нали си имам мама и татко.Извинете, аз съм пораснал човек ,но като си отида при тях отново се чувствам малко момиче. Embarassed
Цитирай

Пазарджик

Мнения: 678
Напълно те подкрепям mar_mar и съм съгласна стеб! Аз имам най-прекрасните родители, намерила съм истинския си Дом и се чувствам добре с тях. И не търся.
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.