откъс от книгата "Пътуването на осиновения Аз - в търсене на цялостност", Б.Лифтън
Често ме питат защо някои осиновени търсят, а други – не. Какво ги различава? Дзен-отговорът на подобен въпрос би бил – всеки търсещ е и нетърсещ, всеки нетърсещ е и търсещ. Раликата между тези, които търсят и тези, които не търсят е в начина, по който те са формирали защитните си механизми, когато са били деца – до каква степен и колко често те са отричали, потискали, разцепвали емоциите си.
Един осиновен мъж ме попита: „Всички хора са братя. Какво значение има кои са родителите ти?”той призна, че е бил любопитен да разбере от къде е дошъл, когато е бил малък – но сега тов аизобщо не го интересува. Той не знае, че е търсещ, който е спрял търсенето. От момента, в който осиновените са отделени от биологичните си майки, те съзнавано или несъзнавано търсят някакво място между своето зачеване и своето раждане – мястото, наречено Дом. Всеки път, когато осиновеният се чуди в чия утроба е израснал, как ли е изглеждала майка му, защо го е изоставила, всеки път, когато сънува или фантазира, всеки път, когато търси на улицата лице, подобно на неговото, той прави още една малка крачка по пътя към Дома.
Осиновеният може да е бягал от вкъщи като малък – това отново е форма на търсенето. Може да е пробвал да живее в къщата на приятели или да се е присъединил към секта. Това отново е поведение на търсене, случващo се преди човек осъзнато да е взел решението да търси или не.
Наталия, която решила, че е време да потърси родителите си едва след като се развела. „Чувствах, че не заслужавам да знам тази информация. Всеки искаше осиновяването ми да бъде тайна – чувствах се така, сякаш нямам право да разбулвам тайната на майка ми. Мислех си – добрите момичета на търсят”.
Жена, която беше търсила безуспешно години наред, ми сподели, че се е отказала, защото целият процес е бил твърде болезнен „Мисля, че вече е прекалено късно за каквато и да е връзка с биологичната ми майка – и дори да успеем да създадем такава, дали тя ще може да компенсира всичко онова, което ми липсваше, което ми беше отнето...”
Друга жена признава: „Една част от мен се страхува от това, което ще намеря. Страх ме е, че не съм достатъчно добра за нея, че тя няма да ме хареса. От друга страна не искам да й доставя удоволствието аз да я намеря. Тя се е отказала от мен, изоставила ме е – така че няма право да знае къде съм, коя съм, какво правя. Всичко това е ужасно, нали?”
Друга жена, която се е отказала да търси още докато била тийнейджърка, споделя: „Преживях достатъчно емоционални сътресения в живота си. За мен търсенето е свързано с вътрешна разруха, от която не мисля, че имам нужда. Реалната ми майка със сигурност няма да е толкова интересна, колкото майката от фантазиите ми. Сега тя вероятно е на 70-80 години, ще има нужда от грижи. Последното нещо, което искам, е да бъда емоционално, финансово или медицински отговорна за майката, която ме е изоставила, когато аз най-много съм се нуждаела от нея”.
Осиновените, които избират да не търсят, имат силна интуиция за възможния психичен хаос, който може да ги погълне, ако се освободят от защитите си. Рос, който започнал търсенето на 40 години, казва: „Страхът ми да знам беше много по-силен от желанието ми да го направя”. Друга жена, която също е решила, че иска да намери биологичното си семейство, споделя: „Изпитвах панически страх, че ако разбера от къде идвам, ще се почувствам унищожена”.
Тъй като търсенето на себе си е процес, ориентиран към развитие и постигане на цялостност, не е изненадващо, че осиновените бягат далече от заплахата за разпадане на Аза, която самото търсене носи със себе си.
И все пак, фактът, че осиновеният не е търсил биологичното си семейство тази година, не означава, че няма да го направи следващата.