Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

София

Мнения: 533
ПРЕКРАЧВАНЕТО НА ПРАГА

откъс от книгата "Пътуването на осиновения Аз - в търсене на цялостност", Б.Лифтън

Това, че осиновеният е решил да не търси биологичното си семейство тази година, не означава, че няма да промени решението си следващата година. Споменаването на “търсенето” пред осиновени, които са решили да не търсят, е все едно да треснеш с всичка сила вратата през нощта, за да събудиш спящите. В книгата си “Изгубени и намерени” сравних осиновените със спящите герои от вълшебните приказки (Снежанка, Спящата красавица) и направих паралел между решението да търсиш и събуждането от Големия Сън. Това беше един от начините, по които показах, че осиновените започват да търсят, след като осъществят контакт със своето несъзнавано, или казано по-простичко – когато престанат да отричат чувствата си и си позволят да ги изживеят.

Някои осиновени получават прозрение и сами се събуждат от съня. При други събуждането е по-драматично – чрез неочакван обрат в живота, чрез дълбока криза, при която изведнъж се озовават в тъмната бездна на своето несъзнавано. Всичко, което те до момента стриктно са подреждали и контролирали в психиката си, изведнъж се разпада...

Страшен е този момент, в който осъзнаваш, че прекрачваш прага и навлизаш някъде, от където може и да не се върнеш. Знам какво е усещането, защото го преживях. Никога не съм искала да търся майка си. Подобно на Спящата красавица, бях заспала дълбоко и непробудно. Може би все още щях да спя, ако моя роднина не ми беше споменала, че родителите ми загинали при катастрофа и затова ме осиновили. В този миг прекрачих прага...

Всичко в мен сякаш започна да се разпада. Единственото нещо, което можеше да ми даде спокойствие и да подреди хаоса вътре в мен, беше истината – да разбера какво наистина се е случило с родителите ми. До този момонт се мислех за смела жена – бях кореспондент във Виетнам, бях преживяла ужасите на войната, а сега нямах сили да прекрача прага на агенцията за осиновяване, за да попитам какво се е случило с родителите ми. Така и не намерих смелост. Съпругът ми отиде вместо мен. От агенцията му казали, че нямат известие за смъртта на родителите ми – т.е и двамата са били живи, когато са ме изоставили. Нещо повече, от агенцията дали на съпруга ми името на майка ми.

Исках да се срещна с тази майка, която изведнъж сякаш възкръсна, но в същото време ме беше страх да я търся. Дори при мисълта за това чувствах вина: “Кой, аз? Да търся?” – питах себе си в недоумение, “Та нали толкова пъти си казвах, че никога няма да търся. Никога!”. Но с всяко следващо никога все повече се доближавах до осъзнаването на факта, че ще търся. Месеци наред се борих с чувството, че предавам соиновителите си и с истинския ужас, който изпитвах само при мисълта, че навлизайки в забранената зона на търсенето, мога да изчезна... за самата себе си, от самата себе си... Ту исках да забравя всичко това, ту исках да науча колкото се може повече за биологичните си родители.

Всичко, което описвам, беше един труден, мъчителен процес, в който събуждах толкова много неща, които години наред бях потискала, забранявайки си да ги изживявам. По този начин разбрах, че решението да търсиш не е импулсивно решение – това е решение, което узрява бавно, докато Азът постепенно минава от едно ниво на осъзнатост в друго. Разбрах, че когато човек осъществи връзка с потребността си да търси, той вече се е променил – вече не е човекът, изгубил връзка с миналото си, а е човекът, тръгнал към тази връзка...

Прекрачвайки първия праг на несъзнаваното, попадаш някъде, където нямаш контрол. Търсенето, както Маргарит Дюрас казва за писането, е начин да дешифрираш нещо, което вече е там, нещо, което ти вече си направил в съня на живота си... 

Глен

Глен, учител, 35 годишен, прекрачил прага, след като прочел книгата ми “Изгубени и намерени”. Пишейки писмо до мен, в което ми обяснявал защо смята, че осиновените нямат право да търсят майките си, той осъзнал, че всъщност се опитва да излъже самия себе си. “Когато бях в гимназията, изгарях от желание да се срещна с майка си, предтсвях си какво ли не – например, че се обличам като куриер, звъня на вратата и й казвам: “Хей, мамо, това е за теб”. Когато бях в колежа, погребах това мое желание толкова дълбоко в себе си, че повече никога не го изпитах”. Дори сега, когато Глен вече беше решил да търси, той се колебаеше – чувстваше се виновен спрямо осиновителите си и по-малкия си брат, тяхно биологично дете.

“Знам, че търсенето е егоистично – правя го заради себе си”, казва Глен, “Но аз искам да разреша този си проблем, преди да се оженя. Това е емоционален товар, но в същото време е и начин за постигане на реалност. Имам усещането, че ако не го направя, ще възприемам света през очите на нараненото дете вътре в мен. Атакувайки този проблем е начин истински да порасна. Дразня се от факта, че няма да имам контрол върху това, което ще се случи, дали ще намеря майка си или не, но по-важното в случая е, че мога да контролирам избора  си да търся.” 

Рейчъл

Когато Рейчъл била на 20 години, попаднала на статия в списание за жена, която намерила биологичната си майка. “Сякаш веднага трябваше да погреба мисълта за биологичната си майка. За една ужасяваща секунда се опитах да си я представя – тя нямаше ясно различими черти, приличаше на създание, дошло от тъмната ничия земя, което заплашваше, че ще ме погълне със самото си съществуване. Биологичната връзка мeжду нас беше като разкъсана психична пъпна връв, която сякаш имаше силата да ме завлече някъде на дъното на мрака. Това вътрешно земетресение беше първият път, когато започнах да изграждам някакъв човешки или получовешки образ за майка си - за мен тя беше лоша, беше ме изоставила. Това преживяване също така беше първият път, когато осъзнах, че мога да търся. Това, за което винаги съм мислила, че е отвъд границите, абсолютно недостижимо, изведнъж беше навлязло в царството на реалното и възможното”.

Прекрачването на прага често се случва при смъртта на осиновителите, при раздяла с любимия, при загуба на добър приятел или на нещо много ценно. Тези преживявания отново напомнят на осиновения за липсата на свързаност. Ужасът на космичната бездомност нахлува в несъзнаваното, на някои места прави малки цепнатини, на други – големи, докато не пробие защитите.

Търсенето може също така да е провокирано от раждането на свое дете или дете на приятел. Бременността и раждането напомнят на осиновения за мистичността около тяхното собствено раждане.

Карол

На 39 години, Карол била разведена, без деца, без сериона връзка. Тя започнала да чувства, ченещо в нея умира. “Опитът ми да търся беше последното ми усилие да спася себе си. Не наех какво искам да намеря, не знаех какво ще ми донесе търсенето, не знаех дори дали ще ме сапси. Знаех само, че животът ми не е истински и че искам да намеря своята истина.”


Диана

Диана, 35-годишна бизнес-дама, прекарала целия си живот, опивайки да бъде “нормална”, защото “фактът, че си осиновен те кара да се чувстваш толкова различен”. Нещо в нея се прекършило, когато годеникът й в пристъп на гняв й казал: “Ти си толкова различна!” Тя развалила годежа и изпаднала в толкова дълбока депресия, че не можела да спре да плаче – дори по време на работа. Тогава, за пръв път в живота си, Диана отишла на психотерапевт и му признала, че е осиновена. Когато той я попитал какво смята да прави, тя отвърнала: “Нищо. Това не означава нищо за мен”.

Терапевтът току-що бил работил с една биологична майка, която търсела дъщеря си и бил наясно, че осиновените често често отричат чувствата си. Той насърчил Диана да се включи в група за взаимопомощ.  Тя го направила, но не започнала да търси, докато не убедила родителите си, че “Проблемът не е осиновяването, а ПРЕДИ осиновяването. Проблемът е ИЗОСТАВЯНЕТО, не осиновяването.”

« Последна редакция: пт, 07 апр 2006, 08:24 от Tea_ »
Цитирай


Мнения: 1 616
Иска ми се след толкова дискусии в които под различен ъгъл поглеждахме нещата, да ги погледна от мястото на осиновено дете. Опитах се докато четях  да си представя, че аз съм осиновена. Какво бих направила? Да, бих потърсила тези или тази, която ме е изоставила. От позицията на опита, който имам не бих си създавала илюзии. Задължително бих проучила предварително нещата. Бих се страхувала, но преди срещата, а не преди да взема решение дали да я търся. Мисля, че след като душата на детето страда и иска да се срещне с тази, която го е родила-трябва да го направи.
 Стана ми ясно и нещо друго. Начинът по който едно дете ще се чувства, когато търси, в целия този процес на узряване и вземене на решение, зависи до голяма степен от майката.


  Тя го направила, но не започнала да търси, докато не убедила родителите си, че “Проблемът не е осиновяването, а ПРЕДИ осиновяването. Проблемът е ИЗОСТАВЯНЕТО, не осиновяването.”



Теа, това някога го дискутирахме, нали?
Цитирай

София

Мнения: 533
Да, Дарена, дискутирахме го, само че във форума на БАОО Smile

Искаше ми се и тук да го има - все пак, това е много, много ключово за осиновителите. В стремежа си да бъдат перфектните родители и да дадат възможно най-доброто от себе си на детето, за което са мечтали цял живот, всеки проблем, макар и малък, ги кара да се чувстват виновни и несправящи се с родителската роля. Понякога те са жестоки в критиките към себе си - обвиняват се за неща, които не зависят от тях. Затова е важно да са наясно с основните моменти в психиката на осиновеното дете - а ИЗОСТАВЯНЕТО е на първо място.
Цитирай

София

Мнения: 533

Стана ми ясно и нещо друго. Начинът по който едно дете ще се чувства, когато търси, в целия този процес на узряване и вземене на решение, зависи до голяма степен от майката.

Точно така е, Дарена! Smile

Много голяма част от осиновените деца страдат от силно чувство за вина, че търсейки биологичното си семейство, нараняват и предават осиновителите си. В този смисъл реакцията на родителите е от съществено значение. Ако самите родители са наясно с чувствата си по отношение на биологичното семейство, ако са успели да се справят със страха от неизвестното и да приемат предизвикателството да придружават детето си в пътя му към себе си, те ще му бъдат много силна опора -  пристан, оазис, където то ще се завръща всеки път, за да бъде отново приласкано и утешено. В процеса на търсенето при голяма част от осиновените се наблюдава своеобразен регрес (вдетиняване) - те много приличат на току-що проходило дете, което няма търпение да изучи новия свят около себе си, но изследвайки го стъпка по стъпка, непрекъснато се завръща при мама... Уверява се, че тя е там, получава нейното одобрение, целувка и прегръдка и отново тръгва - да иследва и експериментира, да бъде самостоятелно.

В процеса на търсене е важна и реакцията на бащата. Връзката с майката е амбивалентна, тъй като детето несъзнавано проектира върху нея чувствата към изоставилата го майка. Отношенията с бащата в повечето случаи са лишени от конфликти. Разбира се, това е само принципно - при всеки човек нещата са индивидуални, в зависимост от историята на собствения му живот.
Цитирай
Здравейте,
Преполагам, че няма еднакви случаи. Понякога може би търсенето е лесно, а срещата - катастрофа, а друг път търсенето е ад, но срещета си струва... Няма как да знам.
Но една позната заподозря, че сигурно е осиновена след смъртта на родителите си. Наследствено заболяване на сина й, тотална липса на прилика с роднините, в която тя се взря, когато те внезапно се отдръпнаха от нея, и пр... Беше над 40-45 и тръгна от нищо. Мина през невероятен кошмар, още повече, че семейството й не одобри търсенията й, но накрая откри биологичната си майка. Преди да я срещне, изживя мигове на адски тревоги как ще реагира тази жена. По стечение на обстоятелствата се направи връзка с нейна съседка, която прояви невероятна дискретност и такт и я заведе там без предупреждение, точно както желаеше моята позната. Малко "право, куме, в очи" тя й казала "Мисля, че съм ти дъщеря". И жената заплакала от радост, веднага проеверила за специфичен белег и въобще срещата била повече от трогателна. Оказало се, че било младежка грешка в забутаното село, където тя просто нямала избор. Не помня подробностите, но странното е, че в крайна сметка тя се омъжила за бащата и имат още син и дъщеря, които отдавна знаели, че имат по-голяма сестра. Не я били търсили само защото не искали да разтърсват живота, ако тя самата не знае. Веднага дошли и те да се запознаят с нея и тутакси я приели като част от семейството. Тя, нямайки други братя и сестри, с отрасналите си, отделили се вече деца, след необяснимото рязко отдръпване на всички роднини (след смъртта на родителите й), се чувстваше ужасно изгубена и самотна. Въпреки съпротивата на мъжа си, тя установи трайни отношения с новотокритото си семейство и е много щастлива. Нито за миг не е престанала да обича и уважава родителите, които са я отгледали и са й дали всичко. Дори не се пита защо не са й казали, защото такива са били разбиранията. Но за нея беше невероятно преживяване изведнъж на 45 да има брат и сестра и за нищо на света не би се отказала от "новия" си живот.
Цитирай

Somewhere Far Beyond

Мнения: 41
Иска ми се да споделя как се чувствам аз, като осиновено дете! Сега съм на 35 г. , разбрах че съм осиновена на около 20, от един случайно дочут разговор между мои познати. Родителите ми нямаха смелоста да ми кажат. След  подреждане на различни детайли, пъзелът се подреди. Това което изпитвах тогава, беше преди всичко яд, че толкова много хора знаят Моята тайна, и огромен срам. Постепенно се успокоих и погребах всичко в себеси до момента в който забременях на 31. Това именно при мен беше момента на "откючването". Въпросът на лекарката за наследствени заболявания, във връзка с бъдещото ми дете. От тогава вече пет години не спирам да мисля за това. Чувствам се като изгубена, и не спирам да се питам коя съм всъщност , от къде съм , какво съм. И срам?  Струва ми се, че ако узная, ще мога да поема въэдух и ще продължа напред. Бих поговорила с някого, но ме е срам да го кажа, дори на мъжъ си??? А дали и той не знае??? Стана дълго,но имах нужда. Всичко в тези откъси на Тея е вярно, но не виждам решения,но те може би са въпрос на личен избор
Цитирай

Пловдив

Мнения: 341
sisaka,от какво те е срам?Мисля,че си достатъчно зряла,а и вече си майка,за да можеш да проведеш този наистина труден но важен разговор.Все пак това касае теб и детето ти и аз като майка осиновителка смятам,че трябва да превъзмогнеш срама си както ти го наричаш и наистина потърсиш себе си(щом смяташ че си изгубена).А решения едва ли ще намериш,те наистина са въпрос на личен избор-те са в теб самата.Има една приказка,която ще интерпретирам-за да се подредят нещата трябва тотално да се разбъркат  Very Happy Колкото и странно да звучи е така-рискувай.От все сърце ти желая успех и повече кураж!!!Бъди смела в решенията си и недей да съжаляваш каквото и да се случи,то просто е трябвало да се случи.
Успех!!!  bouquet
Цитирай

София

Мнения: 1 615
Мила sisaka, срам е последното чувство, което трябва да изпитваш!!! Погледни го така: като се роди дете, каквото - такова, а теб са те избрали, защото си била специална. Нали?! Smile Бъди смела! Животът си е твой и се живее само веднъж!!! Кураж!
Цитирай

Somewhere Far Beyond

Мнения: 41
Благодаря Ви момичета (kremmy и Инна) за милите думи!Не се хващайте за срама, той е едно от многото чувства с които трябва да се преборя.Наистина е много трудно, когато разбереш подобно нещо толкова късно, когато си вече оформен и като характер и като мислене и въобще да речем завършена личност!  Не чакайте децата ви да станат на по 25 - 30 години за да им кажете. Тогава повярвайте ми, ще им бъде далеч по -трудно да "смелят" истината! Сякаш светът ти се срива, и не защото не обичам родителите си , напротив, за мен други родители няма. Стана много объркано, но тези които са от моята страна ще ме разберат. Трудно ми е да формулирам мислите си за сега,може би по - късно. Късмет на всички!!!
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.