Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Деца с увреждания и хронични заболявания
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 26 отговора

София

Мнения: 2 543
Замислила съм се тези дни по този въпрос. Всичко, разбира се, е по конкретен повод, но не е нещо, което ми се случва за първи път. Ето и какво имам предвид.
Като майка на дете с проблем, често ми се случва да изпадам в униние, да се почувствам безсилна, да чувствам страх и несигурност. Дълго време си мислех, че това е заради самият проблем, заради това, че детето ми не е като другите деца. Но тези дни осъзнах, че проблемът идва от другаде. Проблемът идва от от безкрайно непрофесионалното, немилостиво и нечовечно дори отношение на специалистите, които се грижат за детето ми. Веднага давам конкретни примери - когато Йоан имаше проблеми с настройките и не чуваше добре, веднага лекарите започнаха да търсят причината в самото дете, не в тяхната работа, а в нашето дете, в нашето семейство, в начинът, по който се грижим за Йоан. Рехабилитаторката ни пък, в зависимост от настроението си един ден е доволна от Йоан, на другия твърди, че нищо не чува и че тази работа не й харесва. Ние като родители започваме да търсим вината в себе си, в детето. Питаме се дали нещо не правим както трябва, дали полагаме достатъчно грижи, дали не го пренебрегваме заради нашите, далеч не толкова важни грижи. И не на последно място - чудим се наред ли е това дете? И в ежедневието, изпълнено с такива въпроси, много рядко успяваме да си дадем сметка, че всъщност самото дете никога с нищо не ни е накрало да си мислим тези неща. Всички тези мисли идват само и единствено от хората, които уж трябва да се грижат за него, а дори не го познават. Всъщност, Йоан никога не ни е огорчил!
Написах всичко това не за друго, а за да окуража всички родители, които като нас биват тласкани от ужас към отчаяние и всякакви подобни страшни чувства, да вярват на децата си и на очите си! И да имат надежда, че с Божията помощ ще преодолеят всички трудности!  bouquet
Цитирай

София

Мнения: 6 960
Йепе,толкова ми е познато това ,което си написала...Въпреки,че нашият проблем е различен,често си мисля,че аз не правя достатъчно за детето си ,за да започне да говори то SadМисля си,че трябва повече да се занимавам с нея,че трябва да я заведа при още някой лекар.А знаете ли колко лоша майка се почуствах,когато една вечер обсъждахме с татко и това,че не говори и се чудехме при какъв специалист още да я водим.Мислех,че Буби е заспала,но тя дойде в стаята,погледна ме и започна тихичко да плаче.Гушнах я и тогава се зарекох,че никога няма да споменавам пред нея,че не говори,напротив-винаги ще и повтарям,че тя се справя прекрасно,че е най-доброто и послушно детенце.А тя милата имах чувството,че ако си отвори устенцата ще ми каже да не се притеснявам,да не плача.Виждах го в очите и.
Цитирай

високо

Мнения: 4 366
винаги съм се чудела защо първата работа на много "специалисти" е да обвинят родителите Sad примери много - не искам да ги изреждам...
чудех се дали повечето хора са така устроени, че да търсят вината извън себе си и просто тези специалисти са част от цялата маса...често се чудя и защо е така...дали е някакво извратено чувство за самосъхранение...или пък е съвсем нормално...аз съм другата карайност - самоанализирам се до припадък, виждам вина в себе си, където никой/дори недобронамерени хора/ не виждат такава.
понякога ми е много тежко поради повсеместнта липса на толерантност, поради неразбираемият за мен отказ да излезеш от собствените си граници и да погледнеш нещата от другата страна...толкова е лесно да се направи...просто трябва да разбереш, че не си центърът на вселената и че този сват не се върти около теб...дори не се изисква да го разбираш, този "другия"...просто трябва да приемеш другостта му...
извинете, че се отплеснах не много по темата, но Йеппе ме наведе на тези мисли, които много ме вълнуват напоследък  bouquet
Цитирай

София

Мнения: 2 543
agneshka, много по-лесно щеше да ми бъде, ако вината се стоварваше само върху нас. Но лошото е, че за повечето неща обвиняват Йоан. А той е само на 3 години и не чува. Кажете ми какво се изисква от едно 3-годишно дете без проблеми? Нищо, ето какво! А от нашите деца се изисква да работят, да учат, за да правят нещата, които са естествени за другите. И ако някое дете се развива с темпове, които не отговарят на представата за добро развитие на съответния специалист, значи нещо му има. А децата са различни и кой, ако не точно тези специалисти трябва да го знае и помни всеки ден! Едното първо ще каже "мама", а другото"куче", едното първо ще натрупа пасивен речник и тогава ще проговори, а при другото речта ще дойде много бързо след като започне да чува. Какво ще им коства на тези хора да не забравят това? Защо опитът непременно се превръща в рутина? Съвсем естествено е, че не може да се говори за съпреживяване на драмата на всяко отделно семейство. Но съпричастност не означава да поемеш чуждото страдание, а просто да се опиташ да помагаш от сърце! Ето това аз не мога да проумея!
И аз се отплеснах, но нали  ви казвам - тези дни все за това си мисля!
Цитирай

Varna

Мнения: 882
Йепе, аз смятам, че цялото наше обещество е така устроено.

Ето например:
1. на учителите, родителите им са виновни. Защо да се занимават с децата ни. То заплати нямат, много работят, а пък и на всичкото отгоре JSM им струват, колкото една тяхна заплата.
2.на полицията същата работа: родителите си спели спокойно в леглата, а тинейджърите пияни в дискотеките. Няма да им вършат тяхната работа. А да... те, проверявали личните карти.
3.На тези пък там т.н. от "Закрила на детето", пак родителите им са виновни, защото те видиш ли "родителите" не умеят да разговарят с децата си. Можеха вместо да се чудят как да свържат двата края, да завършат по една психология.
Ами, ако бяхме си спретнали и една "медицина", нямаше изобщо да притесняваме  "специалистите".
Въобще, цялата ни държава няма да се занимава с нашите отрочета. Който си има деца, да си ги гледа.
Някой ден трябва да си отворим една темичка, за това какво прави една Швеция, за шведчетата си.
Цитирай

високо

Мнения: 4 366
Защо опитът непременно се превръща в рутина? Съвсем естествено е, че не може да се говори за съпреживяване на драмата на всяко отделно семейство. Но съпричастност не означава да поемеш чуждото страдание, а просто да се опиташ да помагаш от сърце! Ето това аз не мога да проумея!
ето това и аз се питам непрекъснато и не мога да го разбера...всъщност това исках да кажа с предните си писания, но май не се изразих много добре Blush

Цитирай

Враца

Мнения: 862
Напълно съм съгласна с вас.Вие в София имате горе-долу някаква помощ и информация ...а представете си какво е тук в тъпата провинция.Няма нищо с нищо...ужас.Ако знаете как гледат Криси с апартчета....сякаш е ......да не употребявам думи за детенцето ми.А то горкото си ми е умничко и миличко....Но съдбата не бе много благосклонна към него.Дано сега поправи грешката си и му даде шанс...Не искам да пиша повече , защото се разстройвам много после.
Цитирай

София, "Младост 3"

Мнения: 9 047
аз гледам хората, които са ми най-близки - те са се затворили и гледат как да оцелеят. уморени и нямат интерес към никой др освен тях и най-близките им...
какво тогава да кажа за чуждите хора????
това не значи, че приемам или одобрявам тези нещо - просто не намирам право да "хвърля" камък по някого когато родния ми баща се ядосва на сестра си, за неща които не зависят от нея.
е аз отстрани го разбирам, че се ядосва май най-вече на себе си, че не може да помогне.. но трябва опит и да не си замесен за да видиш тези неща.
когато си вътре в кашата - просто те пари и ти е гадно...
а и какво като го разбирам - така или иначе изход не виждам.

та затова Йепе - несмея да кажа нищо, щото днес видях, че най-близките ми реагират по същия начин май.
Цитирай

София

Мнения: 476
Като гледам Риалити ТВ как помагат на децата спроблеми, какво е отношението към родители, направо ми става много гадно за нас.... И после като отида в болницата и ми идва #2gunfire
Все едно че ние сме виновни и децата ни, че имат проблем..... Sad
Вече 4 -ти мес.. на моето бебе немогат да му нацелат вена за да му направят операция - аз такова нещо досега нито сам чувала нито сам виждала Shocked
Уж имало време...ама мойе и след 2- 3 мес да е късно.... и какво правят оправдават се : - Ми много му били тънки, много надълбоко..... Айде стига бе 21 век сме все пак ????!!!! И естествено все едно то е виновно, пък и аз разбира се - поне така ни карат да се чувстваме - и ти става и гадно и тъжно Crying or Very sad
А близките и приятели: - Леле пак ли нищо не стана - ужас , и какво сега ще правите....?
И се чувстваш сам....затова ви разбирам , а наистина не ми се мисли какво е по провинцията..... горките мами и дечица....
Стискам палци и се моля за всички ! Praynig
Цитирай

София, "Младост 3"

Мнения: 9 047
Софи, а ти да  ни пишеш, че много те мислим! Не сме те забравили... но честно казано мислех, че сте минали операцията - това вашето е просто подигравка с малкото детете.... Вземи плати на тъпите анестезиолози да вземат да свършат работа! Ох много се ядосах... и пиши ни в отчетните теми как сте!
Цитирай

София

Мнения: 476
Ами исках да си платя ама не било въпрос на пари....
Тъкмо бях уредила за Пирогов да му хванат венозен път, то пък се разболя Confused
Готова сам да платя на които и да е само да свърши работа !
Цитирай

София

Мнения: 2 543


та затова Йепе - несмея да кажа нищо, щото днес видях, че най-близките ми реагират по същия начин май.

Наде, хората са различни. Естествено е да не можем да получим подкрепа и разбиране от всички. Но аз визирам хората, които са избрали да вървят по този път като професионалисти. Не мисля, че оправдания със заплати, заетост и т.н. могат да бъдат приети насериозно. Аз не приемам такова обяснение на нещата. Naughty
Цитирай

Анкх-Морпорк

Мнения: 3 363
Що ли ми е толкова познато... И аз така се чувствах сбъркано, като ме упрекваха, че не мога да си нахраня детето. Кой ли да ми обясни един куп неща...
Липсват психолози, които да обяснят на родителите за чувството на вина, а то го има по принцип - какво се е случило, че с детето ми стана така?
Липсва такт и информация от страна на медиците, и изглежда никой не ги че учил, че не бива да се водят по своето настроение и да казват "Бе днес нещо не ми хареса"...
Щото ако за тях е мърморене в края на тежък работен ден, за родителите подобно изказване е отчаяние и мъка.
Не бива да се оставяме на подобни "специалисти"
Трябва да ги използваме, що се отнася до медицински манипулации, но не бива да се заслушваме в разни мрачни изказвания.

В  днешните времена опираме само до личните качества на медицинските служители и тяхната вътрешна мярка за отзивчивост и човещина. И дано по-често срещаме разбиране.

Искам да споделя с вас това, което ми каза един приятел:
Дори да загубим надежда, това не значи, че нещата няма да се оправят.
Цитирай

София

Мнения: 998
Може би съм имала късмет с лекарите. Не съм имала проблеми с тях, като изключим разбира се един невролог от педиатрията - но там проблема беше от друго естество.
За съжаление не мога да кажа същото за някои роднини. В  най-тежките моменти, вместо подкрепа, от тях получавах само хапливи   подмятания - не съм се пазела през бречменността, не съм се хранела добре, пропускала съм консултации, защо изобщо съм родила второ дете. Разпитвали са ме имаме ли болни в семейството до десето коляно и т.н.  В началота го изживявах безкрайно тежко - буквално се оправдавах, обяснявах че е генетичен проблем, няма нищо общо с храната, а редовните консултации нямаше да помогнат. После започнах да се преструвам, че не чувам. Но раната остана. Когато чуя за някакви нови лекарства или за присаждане на стволови клетки нещо в мен се обръща. Питам се, как е възможно за нашия синдром да не се знае абсолютно нищо, да няма лечение, дори поддържаща терапия. Днес  в Искрено и лично се обсъждаше именно присаждането на стволови клетки. Нямах сили да го изгледам. Защото при нас тази терапия не се прилага. И макар, че съм разумен човек, не мога да спра да се питам - ако бях по-внимателна през бременността, дали нещата нямаше да стоят по друг начин.
Цитирай

София

Мнения: 2 543
firebird, точно това имах предвид - нечие мрънкане, което се превръща в кошмар за родителите и причина за побелелите ни коси. Моето мнение е, че един професионалист не бива да допуска такова нещо!
Не знам как е възможно родителите да издържат нещо подобно без да се травмират (поне в началото, докато разберат, че това е просто проява на лошото настроение на лекар или сътветния специалист). А това са изключително лични преживявания, които споделяме само с най-близките си, а понякога и крием дълбоко в себе си. Според мен така успешно може да се разболее някой иначе разумен и здравомислещ човек. Sad
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 26 отговора